Марио Пузо
Фамилията (28)

27

Хофре и Санча спяха в покоите си във Ватикана, когато вратата се отвори без предупреждение, неколцина стражи нахълтаха в стаята и измъкнаха Санча от леглото. Докато нещастната жена риташе и пищеше от ужас, Хофре й се притече на помощ.

— Как смеете? — нахвърли се той върху началника на стражата. — Баща ми знае ли какво правите?

— Лично светият отец ни заповяда да я арестуваме — призна войникът.

Хофре се затича към покоите на папата; когато влезе при него, Александър седеше зад бюрото си в своя кабинет.

— Какво означава всичко това, татко? — запита гневно той.

Папата вдигна поглед от книжата си и каза троснато:

— Бих могъл да ти кажа, че взех това решение поради пословичната разпуснатост на жена ти, която наистина си я бива, между нас казано, а също и поради твоята неспособност да я усмириш. Само че този път причините не са толкова лични. Струва ми се, че не успявам да вменя на добрия неаполитански крал, който е в съюз с Фердинанд, краля на Испания, колко важни са френските интереси в Неапол. Луи ме помоли да направя нещо, за да му докажа лоялността си.

— Ама какво общо има това със Санча? — извика Хофре. — Тя е само едно момиче и не е сторила нищо лошо на Франция!

— Хофре! Престани, моля те. Що за човек си ти, някакъв жалък евнух ли? — сопна се папата. — Брат ти е в опасност, самата папска власт зависи от способността ни да спазваме сключените съюзи. А в този момент най-силният ни съюз е с Франция.

— Татко — каза Хофре с блеснали от гняв очи, — не мога да допусна това, което си намислил. Та ако аз не мога да спася собствената си жена от тъмницата, как мога да очаквам тя да ме обича?!

— Нека да изпрати писмо на чичо си, краля на Неапол, и да поиска помощ от него — каза папата.

Хофре извърна лице, за да не види баща му омразата, изписана по него.

— Татко — каза той, — моля те за последен път, като твой син. Освободи жена ми, иначе това може да ми струва брака. И аз нямам намерение да го допусна.

Известно време Александър мълча озадачен. Какви ги говореше синът му? Та нима тази негова Санча не му бе носила само неприятности още от първия ден на брака им? А пък самият той по никакъв начин не се бе опитал да я усмири, да й свие юздите. И какво нахалство — да учи баща си, светия отец, как да решава църковните дела!

Но когато Александър отговори на сина си, гласът му беше спокоен, лишен от емоция.

— Като мой син, аз ти прощавам това опущение — каза той. — Но ако още веднъж дръзнеш да ми държиш такъв тон по какъвто и да било повод, аз ще наредя да набучат главата ти на кол и лично ще те анатемосам. Разбираш ли?

Хофре си пое дълбоко дъх.

— Колко време ще лежи Санча в тъмница?

— Питай краля на Неапол — отвърна папата. — От него зависи. В деня, когато той реши да отстъпи короната на Луи, жена ти ще излезе на свобода. — А когато Хофре се обърна да си ходи, папата добави: — От днес нататък ще ти поставя денонощна охрана, да те пази от изкушения.

Хофре попита само:

— Може ли да я виждам?

Александър го изгледа изненадан.

— Що за баща бих бил аз, ако не позволя на сина си да се вижда с жена си? — запита той. — Да не ме смяташ за някое чудовище?

Докато вървеше към стаята си, Хофре усети как сълзите се търкалят по бузите му. В една и съща нощ той бе загубил своята съпруга и своя баща.

 

 

Санча бе отведена в подземията на крепостта Сант Анджело и поставена в единична килия. От съседните килии се чуваха смразяващите кръвта крясъци на другите затворници, които стенеха, пищяха и псуваха пазачите си. Онези, които я бяха познали, започнаха да я дразнят, докато останалите се чудеха коя ли е тази добре облечена красавица и как е попаднала тук.

Самата Санча беше бясна от ярост. Този път папата бе минал всякакви граници. Някога я бе изгонил от дома си, но този път той вече предизвикваше съдбата. Тя се закле, че дори от тъмницата няма да се спре пред нищо, докато не го унищожи. Този папа нямаше повече право да седи на трона и Санча бе готова да умре, но да доведе до край тази мисия, която за нея беше по-важна от всичкото злато на света.

Когато Хофре дойде да я види, тя бе преобърнала одъра си и разпиляла сламата по каменния под. Храната и виното, които й бяха донесли стражите, бе запокитила в дървената врата и сега по дъските имаше полепнали парченца от вечерята й.

За изненада на Хофре, когато той се приближи към нея и я поздрави, тя скочи и го прегърна.

— Съпруже мой, помогни ми — прошепна тя. — Ако ме обичаш, искам да предадеш едно послание на семейството ми. Трябва да кажеш на вуйчо ми какво се върши с мен.

— Ще го сторя — отвърна Хофре, докато я притискаше в обятията си и нежно я галеше по косата. — За теб ще сторя много повече. А докато те пуснат на свобода, ще стоя с теб в тъмницата колкото искаш.

Той изправи одъра върху краката му и двамата седнаха на него. Обгърнал раменете й с ръка, той й шепнеше и я успокояваше.

— Ще ми донесеш ли хартия и перо и ще се погрижиш ли писмото ми да замине колкото се може по-бързо? — запита тя.

— Веднага ще го направя — отвърна той, — защото без теб не мога да живея. — Санча му се усмихна и той усети как го обзема надежда. — Ти и аз сме едно — каза й той. — Каквото ти сторят на теб, все едно са го сторили и на мен.

— Знам, че омразата е грях — каза Санча, — но заради омразата си към твоя баща аз съм готова да рискувам душата си. Нищо, че е Божи наместник; за мен той е по-грешен от дявола.

Хофре нямаше никакво желание да защитава баща си.

— Ще пиша на брат си Чезаре — каза той. — Не се съмнявам, че той ще ни помогне.

— Защо смяташ така? — попита Санча. — Аз не го намирам за толкова добър.

— Имам причини — отвърна Хофре. — Брат ми Чезаре ще ме разбере и се надявам, че ще те освободи от този ад.

Той я целуна за сбогом и я задържа в прегръдките си повече от обикновено. И тя не се възпротиви.

Същата нощ, след като съпругът й си отиде, стражите един по един минаха през килията й и се изредиха да се гаврят с нея. Без да се страхуват от възмездие, те я лигавеха по устата, задушаваха я със зловонния си дъх, оскверниха утробата й със семето си. Санча сега беше обикновена затворничка наред с проститутките и крадлите, с които споделяше тъмницата и не можеше да разчита на папската закрила.

Когато на следващата сутрин Хофре дойде да види съпругата си, тя отново беше изкъпана и облечена, но бе престанала да говори. Колкото и да я умоляваше и успокояваше, тя не го чуваше. Очите й бяха помръкнали, светлината в тях бе угаснала навеки и те гледаха в небитието с безжизнен, мътен поглед.

 

 

Най-после Чезаре Борджия бе успял да постави Романя под свой контрол. Ала преди да осъществи грандиозния си замисъл за обединението на цяла Италия, оставаха още много градове, които да бъдат покорени. Оставаше Камерино, управляван от фамилията Барано, а също и Сенигалия, където Дела Ровере бяха абсолютни властелини. Оставаше и Урбино, чийто дук беше Гидо Фелтра. Урбино се струваше на Чезаре твърде силен, за да хвърли войските си в пряка атака срещу него; все пак нещо трябваше да се направи, защото градът беше на пътя за Адриатика и можеше да отреже съобщителните връзки на Рим с Пезаро и Римини.

И така, Чезаре отново се застяга за поход…

Първата му цел беше малкият град-държавица Камерино. Той подготви войските си да ударят града откъм юг, от страната на Рим. Там към тях щяха да се присъединят испанските военачалници и частите на Чезаре, разквартирувани из Романя.

За да постигне целта си обаче, той бе принуден да поиска от Гидо Фелтра свободно преминаване на артилерията си, командвана от Вито Вители, през Урбино. За никого в Италия не беше тайна, че дукът ненавижда Борджиите. Все пак Фелтра, чиито умения като кондотиере, или военачалник, значително превъзхождаха общата му интелигентност, с всички сили избягваше пряка конфронтация с тях; ето защо той даде на Чезаре исканото разрешение, като с това целеше и да прикрие истинските си намерения — да помогне на фамилия Барано при защитата на Камерино.

За нещастие на дука шпионите на Чезаре разкриха плановете му и Вители обърна дулата на артилерията си към Урбино. Едновременно с това без предупреждение войските на Чезаре от Рим и от севера хванаха града като в клещи.

При вида на цялата папска армия, струпана пред стените на града му, предвождана лично от Чезаре Борджия с черни доспехи, възседнал вран жребец, Гидо Фелтра реши, че най-здравословно за него е да избяга. Градът бързо се предаде за огромно изумление на Италия и цяла Европа; до този момент могъщият и войнствен дук на Урбино бе смятан за непобедим.

И така, Чезаре придвижи войските си към Камерино. Без очакваната помощ на Гидо Фелтра и този град също се предаде почти без съпротива.

След като Урбино и Камерино паднаха, изглеждаше, сякаш нищо не е в състояние да спре победния ход на Чезаре и да му попречи да наложи волята си — и папската власт — над цяла Италия.

 

 

Лятното следобедно слънце приличаше безмилостно в небето над Флоренция, прозорците на двореца на Синьорията бяха широко отворени към градския площад, но през тях навлизаха само рояци мухи — никакъв ветрец не раздвижваше застоялия, душен въздух на залата, в която заседаваше законодателният орган на града. Неговите членове се потяха и почесваха нервно, нетърпеливи да приключат с тази трудна сесия и да поемат към домовете си, където ги очакваше хладна вана и чаша ледено вино.

Най-важната точка от дневния ред беше докладът на Николо Макиавели, специалният пратеник на Флоренция във Ватикана. От това, което имаше да им каже той, зависеше бъдещето на града.

Положението в папските земи предизвикваше нарастваща загриженост. При последния си поход Чезаре Борджия бе застрашил самата Флоренция и градските първенци се бояха, че следващия път няма да го купят толкова лесно.

Макиавели стана от мястото си, за да говори.

— Ваши превъзходителства — започна драматично той, — както всички знаете, Урбино падна. Дук Фелтра бе изигран. Някои казват, че е станал жертва на коварство, но и така да е, той си го заслужи. Самият Гидо Фелтра кроеше заговор срещу Борджиите, но те го изпревариха и надхитриха. За нас това си е чист случай на frodi onorevoli — почтена измама.

Макиавели закрачи напред-назад пред своята аудитория и продължи:

— И така, какво представлява този Борджия? Армията му е голяма и организирана, хората са му лично предани. Навсякъде, из всички градове и села, които е превзел, се говори, че войниците на Чезаре Борджия обожават своя главнокомандващ. Той покори цяла Романя, сега и Урбино. Болоня трепери от него, а ако трябва да бъдем искрени, ние също треперим. — Макиавели театрално притисна ръка към челото си, за да привлече вниманието на слушателите към това, което се готвеше да изрече: — Не можем да разчитаме на Франция да осуети плановете на Чезаре. Наистина, французите са подозрителни към Борджиите след въстанието в Арецо, освен това са много раздразнени, че Чезаре заплашва Болоня и нашия славен град. Но нека не забравяме, че крал Луи все още се нуждае от подкрепата на папата, за да се справи с Испания в Неапол. Като се има предвид силата на папската армия, трябва да се признае, че французите постъпват доста разумно.

Макиавели понижи глас:

— Сега ще ви разкажа нещо поверително. Чезаре се е срещал с Луи. Пътувал предрешен, без охрана. Като се заклел в лоялност пред френския крал и се извинил за авантюрата на Вито Вители в Арецо, Чезаре изгладил всички недоразумения между Франция и Светия престол. Ето защо, ако сега Чезаре нападне Болоня, аз предвиждам, че кралят ще го подкрепи. А ако нападне Флоренция, французите може да се намесят, а може и не.

Един от синьорите — потен и задъхан — се надигна от стола си, като нервно бършеше с кърпичка намръщеното си чело.

— Ако правилно съм те разбрал, Макиавели, ти се опитваш да ни кажеш, че Чезаре Борджия не може да бъде спрян. С други думи, тези от нас, които за свой късмет имат вили в планината, най-добре да бягат още сега.

— Не смятам, че положението е чак толкова страшно, ваше превъзходителство — успокои го Макиавели. — Засега ние сме в отлични отношения с Чезаре, който много обича нашия град. Но има и едно друго обстоятелство, което е в състояние да промени това уравнение. Чезаре Борджия победи и унижи доста опасни хора, като ги прокуди от техните земи. И макар да не се съмнявам, че войниците са му лоялни, че го обожават и така нататък, много се съмнявам дали същото важи и за кондотиерите. Това са буйни и непредвидими мъже, способни на завист и още по-страшни неща. Боя се, че един ден те може да се вдигнат и да го свалят. Нали разбирате, като най-могъщия човек в Италия понастоящем, Чезаре Борджия си е навлякъл не един или двама яростни врагове. Сигурен съм, че нито един от тук присъстващите не би желал неговите врагове да станат и наши.

 

 

Конспирацията започна от един замък в градеца Маджони, който се намираше в земите на Орсини. Твърдо решен да я оглави беше Джовани Бентиволио от Болоня. Едър, атлетично сложен мъж с къдрава прошарена коса и груби черти на лицето, той често се усмихваше и говореше разпалено и убедено. Ала Бентиволио имаше и тъмна страна, която малцина знаеха. Още като юноша той се бе подвизавал с банда разбойници и собственоръчно бе убил над сто души. По-късно, разкаян и решен да се поправи, той управляваше Болоня като добър и справедлив владетел, забравил кръвожадните наклонности от младите си години. Това продължи, докато не се почувства застрашен и унизен от Чезаре Борджия.

Бентиволио свика съвещание в замъка си в Болоня, на което покани ниския и набит Гидо Фелтра — позорно сваления, изпълнен с мъст дук на Урбино. Фелтра говореше толкова тихо, че слушателите му трябваше да напрягат слух, за да го чуят. Ала във всяка дума, изречена от Гидо Фелтра, се съдържаше заплаха.

Към конспирацията се присъединиха двама високопоставени кондотиери от армията на Чезаре, Паоло и Франко Орсини — единият умопобъркан злодей, а другият застаряващ префект на Рим и дук на Гравина, който си бе създал репутация на безмилостен тиранин, след като дни наред бе разнасял главата на един от победените си врагове, набучена на върха на копие. Фамилията Орсини не пропускаха случай да заговорничат против Борджиите.

В това, че четиримата бяха заклети врагове на Чезаре, нямаше нищо чудно; шокиращо беше участието в заговора на неколцина военачалници, които навремето му бяха служили вярно. В замъка пристигнаха на коне Оливер да Фермо и — още по-странно — самият Вито Вители. Вители бе разярен, че са го принудили да върне Арецо. Тези двама мъже, които бяха достатъчно близко до Чезаре, за да знаят, че военните му стратегии са го изложили на сериозна опасност, все още командваха значителна част от неговите войски.

С общи усилия съзаклятниците си съставиха план за действие. За начало те се споразумяха, че ще им е нужно да привлекат на своя страна и други съюзници. След като постигнеха това, те щяха да се съберат още веднъж, за да организират силите си, и което беше още по-важно, да решат точно кога и къде да нападнат Чезаре. Изглежда, че дните на генерал Борджия бяха преброени.

 

 

Без да подозира за надвисналата опасност, Чезаре седеше край огъня в своя нов щаб в замъка на Урбино и с наслада си посръбваше отлежал портвайн от избите на Гидо Фелтра, когато адютантът му влезе и съобщи, че чак от Флоренция е дошъл да го посети някакъв господин на име Николо Макиавели.

Макиавели бе въведен в стаята. Когато свали дългия си сив плащ, Чезаре забеляза пребледнялото му уморено лице, предложи му най-удобния стол и му наля чаша портвайн.

— Е, какви важни дела доведоха звездата на флорентинската дипломация в Урбино по тази късна доба? — запита с усмивка любезният домакин.

Лицето на Макиавели изразяваше загриженост.

— Сериозни проблеми, Чезаре. Ще бъда откровен. Флоренция бе поканена да се присъедини към чудовищна конспирация против теб. Замесени са някои от най-добрите ти военачалници. За един от тях никога не би могъл да предположиш, превъзходителство — капитан Вито Вители. — След това Макиавели изброи имената и на останалите съзаклятници, които се бяха събрали в Маджоне.

Макар да бе потресен, Чезаре се опита да запази спокойствие.

— Защо ми казваш всичко това, Николо? — запита той. — Нима самата Флоренция няма интерес моите завоевателни походи да спрат?

— Точно този въпрос обсъждахме и ние — отвърна Макиавели. — Запитахме се: тези заговорници по-малкото зло ли са от Чезаре Борджия? Не ни беше лесно да вземем решение, и то бе взето не от Синьорията, а на извънредно заседание на Съвета на десетте. Аз им казах, че ти си разумен човек и че целите ти, поне тези, които си споделил с мен, са напълно резонни. Вярвам освен това, че ти ще се съобразиш с желанието на Франция и няма да нападнеш Флоренция.

Макиавели поспря за миг и после продължи:

— От друга страна, самите заговорници изобщо не могат да бъдат наречени разумни. Паоло Орсини е умопобъркан. Фамилията Орсини презира градската управа на Флоренция, а твоят приятел Вито Вители, кой знае защо, ненавижда самия град. Ние знаем например, че при последния ти поход тъкмо Орсини и Вители са те увещавали да удариш Флоренция, а ти си отказал. Тази проява на лоялност към нашия град беше основното ни съображение. Но ако тези хора успеят да те унищожат, те ще свалят баща ти от трона и ще си изберат някой войнствен папа по свой вкус. При това положение властта, която ще съсредоточат в ръцете си, ще бъде катастрофа за нас. Те не биха се поколебали да нападнат Флоренция дори ако това означава продължителна обсада.

Макиавели си пое дъх и продължи да излага аргументите си:

— Освен това аз казах на съвета, че ти при всички случаи ще научиш за конспирацията — такива неща не остават тайна за дълго — и с превъзходните си тактически умения ще победиш заговорниците един по един. — По лицето му пробяга усмивка. — Така че аз просто им предложих: „Нека ние да го предупредим, за да спечелим неговото благоразположение.“

Чезаре се засмя и потупа флорентинеца по рамото.

— Господи, Макиавели, ти просто нямаш равен на себе си! Хладнокръвието ти е изумително, цинизмът ти е истинска наслада за душата!

Макар да беше в извънредно трудна ситуация, Чезаре реши да не губи време. Той изтегли останалите му верни войски от Урбино и Камерино и ги съсредоточи на север, в добре защитените крепости на Романя.

Освен това разпрати емисари във всички посоки, за да търсят спешно заместници на кондотиерите, които му бяха изменили. Нуждаеше се от добре обучени военачалници и опитни наемни войски, за предпочитане със собствени оръдия; освен това се надяваше да мобилизира знаменитата пехота на Вал ди Ламоне, най-добрата в цяла Италия, разквартирувана край Фаенца — област, към която окупационните му части и назначените от него управители се бяха отнасяли справедливо и с уважение. Чезаре дори се свърза с крал Луи, за да поиска френски подкрепления.

След седмица Макиавели изпрати доклад до Съвета на десетте.

„Преобладава убеждението — написа той, — че френският крал ще подпомогне Борджия с войски, а папата ще му предостави средства. Враговете му закъсняха с ходовете си, от което Чезаре постигна значителна преднина. Сега по мое мнение е вече късно да му причинят сериозни щети, тъй като във всички по-важни градове той е поставил гарнизони, а крепостите му са снабдени с всичко необходимо.“

Това, което бе узнал Макиавели, не бе останало в тайна и за заговорниците. Заплашена с провал, конспирацията започна да се разпада. Пръв Бентиволио отиде при Чезаре, за да иска прошка и да му се закълне във вярност. После братята Орсини изявиха готовност да се помирят с него или — в случай че останалите съзаклятници се противопоставят — да предадат другарите си. Единствено Гидо Фелтра остана настрана.

Накрая Чезаре се срещна с всичките си врагове и им предложи великодушни условия на помирение. Най-напред той ги увери, че няма да бъдат наказани. Само че по въпроса за Камерино и Урбино беше безкомпромисен — двата града трябваше да му бъдат върнати незабавно. От друга страна, той увери Бентиволио, че може да си задържи Болоня, тъй като папата бе сключил с него договор по настояване на френския крал. В замяна Бентиволио прие да осигури войници, копия и коне за следващия поход.

Четиримата кондотиери — Орсини, Витела, Гравина и Да Фермо — щяха да се върнат на предишните си длъжности като военачалници в папската армия.

В продължение на шест седмици цареше мир и спокойствие. Когато пристигнаха френските подкрепления, Чезаре ги върна на крал Луи с благодарност.

Конспирацията бе приключила.

 

 

Междувременно в Рим, без знанието на Чезаре, папа Александър също се бе захванал да помага на сина си. Той знаеше, че Франко и Паоло Орсини не могат да бъдат наказани, докато кардинал Антонио Орсини е жив. Като патриарх на фамилията кардиналът щеше да се погрижи да си отмъсти жестоко, а папата нямаше никакво желание да загуби още един син.

И така, папата най-любезно покани кардинал Орсини във Ватикана, като му каза, че обмислял дали да не даде на още един от племенниците му висш духовен сан. Антонио Орсини прие поканата не без известни съмнения, но се престори на зарадван и смирено благодари.

Двамата се разположиха в покоите на Александър на обилна вечеря с безброй деликатеси и няколко вида вино. Докато се хранеха, те оживено си бъбреха за политика, шегуваха се за разни куртизанки, от чиито услуги и двамата се бяха възползвали. Изглеждаше тъй, сякаш се чувстват превъзходно заедно, и отстрани никой не би могъл да предположи какво си мисли за другия всеки от тези свети люде.

Само дето кардиналът, който винаги беше нащрек с Борджиите, отказа да пие от виното, понеже се боеше, че може да е отровно. От друга страна, като забеляза, че папата се храни с апетит, той също здравата си похапна, като вместо вино помоли за чаша вода; надяваше се, че в бистрата течност може много по-лесно да се забележи дали случайно няма мътен примес.

След като приключиха с вечерята, тъкмо когато папата канеше кардинал Орсини да се преместят в кабинета му, кардиналът се хвана с две ръце за корема и се свлече на пода, извил очи към небето като мъчениците по фреските в папските покои.

— Ама аз нали не пих вино? — прошепна дрезгаво той.

— Да, но яде сепия — отвърна папата.

Същата нощ кардинал Орсини бе отнесен от папските стражи, за да бъде погребан. На следващия ден по време на заупокойната литургия папата лично се помоли за душата му и го отпрати с благословия на небето.

После Александър изпрати стражи, за да конфискуват цялото имущество на Орсини, включително и двореца му, защото за новите походи на Чезаре бяха нужни средства. Когато влязоха в покоите му, стражите откриха там съсухрена стара вещица — майката на Орсини, която още живееше в двореца, и начаса я изритаха на улицата.

— Искам си слугите — пищеше ужасена тя, като залиташе и се подпираше на бастунчето си. Действително милостивите стражи изхвърлиха и слугите й подир нея.

Тази нощ в Рим валеше сняг и духаше пронизващ леден вятър. Ала никой от римските граждани не се смили да я приюти, понеже всички се бояха от гнева на папата.

След два дни в параклиса на Ватикана бе отслужена още една заупокойна литургия — този път за майката на кардинал Орсини. Бедната жена бе намерена свита одве в някакъв вход; замръзналата й старческа ръка продължаваше да стиска бастунчето.

 

 

През декември на път за Сенигалия Чезаре се отби в Чезена, за да се осведоми за нейния губернатор Рамиро да Лорка. Откакто го бе назначил на поста, до ушите на Чезаре бяха достигнали слухове за недоволство от страна на местните граждани.

Последните сведения за жестокостта и произвола на Да Лорка бяха толкова обезпокоителни, че Чезаре свика общоградско събрание на централния площад, за да даде възможност на своя губернатор да бъде изслушан и да се защити срещу обвиненията.

— Чувам, че си наказвал гражданите с голяма жестокост. Вярно ли е това? — запита Чезаре.

Изправен насред площада с развяната си рижа грива и стиснати дебели устни, Да Лорка приличаше на някакъв езически жрец. Когато заговори, гласът му беше толкова пронизителен, че напомняше крясък на диво животно.

— Не смятам — каза той, — че съм бил прекомерно жесток, ваше превъзходителство. Когато им говоря на тези хора, почти никой не слуша, а още по-малко изпълняват заповедите ми.

— Чувам, че един млад паж е бил хвърлен в пламтящ огън на същия този площад, а ти си го натискал с крак в пламъците. Вярно ли е? — запита Чезаре.

Да Лорка се поколеба.

— Да, но затова си имаше причина…

Чезаре слушаше намръщено, хванал с ръка дръжката на меча.

— Кажи да я чуем.

— Момчето се държеше нахално… и беше лош работник — каза да Лорка.

— Губернаторе, обясненията ти са неубедителни — отвърна строго Чезаре.

Освен това Чезаре бе чул, че Рамиро да Лорка е заговорничил с враговете му срещу него. Ала сега най-важното беше да задържи благоразположението на гражданите на Чезена. Всяка проява на крайна жестокост от органите на властта настройваше населението на покорените територии на Романя срещу Борджиите, затова Да Лорка трябваше да бъде наказан.

По заповед на Чезаре Рамиро да Лорка незабавно бе хвърлен в тъмницата на крепостта. После Чезаре прати да повикат неговия верен приятел Запито, назначи го за губернатор на Чезена и му даде пълна кесия с дукати, както и някои доста конкретни указания.

За изненада на гражданите, след като Чезаре си тръгна, Запито пусна Да Лорка от тъмницата. Но макар някои да мърмореха, че тиранинът бе освободен толкова скоро, други поздравяваха Запито заради неговото милосърдие.

Ала на сутринта след Коледа минувачи забелязаха Рамиро да Лорка да препуска из пазарния площад на града, все още облечен с празничната си мантия в алено и златно, с която бе ходил на църква. Той беше привързан за седлото на коня, а на раменете си нямаше глава.

Тогава всички си казаха, че за бедния Рамиро наистина щеше да е по-добре да си бе стоял в тъмницата.

 

 

Чезаре се готвеше за поход срещу Сенигалия, която се управляваше от фамилията Дела Ровере. Той отдавна планираше да окупира този пристанищен град на Адриатика, затова сега заповяда на лоялните си войски да се придвижат към крайбрежието, където към тях щяха да се присъединят частите на бившите съзаклятници. Останалите му верни кондотиери и онези, на които бе простил измяната, се радваха, че отново ще се бият рамо до рамо; сега и двете армии в усилен марш се отправиха към Сенигалия.

Когато силите на Чезаре наближиха града, местните жители бързо хвърлиха оръжието и се предадоха без бой. Ала Андреа Дория, командирът на гарнизона, държеше да се предаде лично на Чезаре.

Докато Чезаре чакаше да настъпи часът за уречената среща, той нареди най-лоялните му части да заемат позиции в непосредствена близост до градските порти, а тези на бившите изменници да се разположат по-далеч от стените на града.

По заповед на Чезаре верните му военачалници се срещнаха с една малка група пехотинци пред портите на Сенигалия, за да се подготвят за приемане на крепостта. Между втората група бяха Паоло и Франко Орсини, Оливер да Фермо и Вито Вители. Водени от Чезаре, те трябваше да се срещнат с командира на гарнизона Андреа Дория в един от местните дворци, където щяха да се договорят за условията на капитулацията.

Когато влязоха в града и масивните порти се затвориха зад тях, Чезаре със смях отбеляза, че вечно подозрителните граждани на Сенигалия внимават да не допуснат папската армия да нахлуе в града, докато траят преговорите.

Делегацията пристигна в неголемия дворец и бе отведена от Чезаре в една осмоъгълна зала с кремави стени с четири врати, разположени околовръст; в средата имаше маса за съвещания с високи столове, тапицирани с кремаво кадифе.

Разговорът беше спокоен и приятелски, победителите си пийваха червено вино, а бившите заговорници се радваха, че отново са приети сред своите, особено когато поредният поход вече се бе увенчал с успех. Тогава Чезаре пристъпи в средата на стаята. Той свали меча си и предложи на останалите военачалници да сторят същото; каза им, че след като са дошли на мирни преговори, би трябвало да се разоръжат, преди да е пристигнал домакинът Дория. Всички с готовност свалиха оръжията си и ги подадоха на един от адютантите на Чезаре. Само Вито Вители изглеждаше обезпокоен — в края на краищата, те бяха заобиколени от врагове, а градските порти се бяха захлопнали зад гърба им.

— Седнете, господа — заповяда Чезаре. — Сенигалия винаги е била важно пристанище, но след днешния ден се надявам да стане още по-важно. Всички вие заслужихте вашата награда и ще я получите. Още сега! — извика той.

На думите „Още сега!“ две дузини тежковъоръжени мъже нахълтаха в стаята през всички врати. След по-малко от минута Паоло и Франко Орсини, Оливер да Фермо и Вито Вители бяха здраво завързани за столовете си.

С блеснали от възбуда очи Чезаре продължи речта си:

— И така, господа, за да ви раздаде полагащото ви се възнаграждение, позволете да ви представя своя добър приятел дон Микелото.

Микелото усмихнато се поклони. Той ненавиждаше измяната. Пое от ръцете на адютанта гаротата си и като заставаше зад гърба на всеки един от изменниците, с ловко движение го удушваше, докато останалите гледаха сцената в ням ужас.

 

 

При завръщането си в Рим Чезаре бе посрещнат с въодушевление от гражданството и от папата, който го очакваше при градските порти, заобиколен от свитата си. Откакто бе завладял цяла Романя, Чезаре се усмихваше по-често; той изглеждаше твърде доволен от себе си, знаейки, че не е далеч денят, когато цяла Италия ще бъде под негова власт.

Двамата с Александър тайно бяха разговаряли за предаване на папската тиара от баща на син или поне за коронясването на Чезаре като крал на Романя. Но преди това Чезаре трябваше да завладее Тоскана — нещо, което до момента баща му бе отказал да разреши.

Същата вечер, докато Чезаре почиваше в своите покои и с наслада си припомняше победите, му донесоха кутия с бележка от Изабела Д’Есте, сестрата на дука на Урбино, когото бе свалил от трона. Докато живееше в двореца на брат й в Урбино, Чезаре бе получил писмо от нея, с което тя го молеше да й върне две безценни статуи, попаднали в ръцете му заедно с имотите на дука. Едната беше на Купидон, другата на Венера. Тя му бе обяснила, че за нея статуите имат сантиментална стойност, без да спомене нищо за страстта си към колекциониране на антики.

Тъй като Изабела беше зълва на Лукреция, Чезаре бе склонил и начаса бе заповядал на неколцина от хората си да й отнесат статуите. Сега тя му благодареше за любезността и му изпращаше нещичко в замяна.

Кутията беше доста голяма, украсена с копринени панделки и привързана със златен ширит. Докато я отваряше, той се развълнува така, както не се бе вълнувал от дете, когато получаваше неочаквани подаръци. След като вдигна капака и пергаментовата обвивка, отдолу се показаха стотина маски от най-различни видове. Имаше карнавални маски, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни, маски от червен и жълт атлаз, загадъчни маски от черен лак и сребро, всевъзможни други маски, изобразяващи лица на дракони, демони и светци.

Чезаре се засмя, наизважда маските и започна да ги разглежда една по една, като си ги слагаше на лицето и дълго се оглеждаше в огледалото.

 

 

След месец Чезаре и папа Александър се срещнаха в покоите на Борджиите и зачакаха Дуарте Брандао, който току-що се бе върнал от Венеция.

Александър разпалено разказваше на Чезаре за плановете си за разкрасяване на Ватикана:

— С големи усилия убедих художника Микеланджело да проектира напълно нова базилика „Свети Петър“. Искам да оставя след себе си нещо великолепно, за слава на християнството.

— Не знам колко е добър като архитект — отвърна Чезаре, — но един негов Купидон, който си купих, ми показва, че като художник и скулптор този Микеланджело е наистина велик.

В този момент в стаята влезе Дуарте и поздрави Александър, като целуна папския пръстен.

Чезаре запита:

— Е, Дуарте, откри ли онези злодеи във Венеция? А добрите граждани на Флоренция говорят ли за мен, че съм кръвожадно чудовище след онази случка в Сенигалия?

— Не, Чезаре, хората смятат, че си постъпил правилно, при това си действал ловко и хитро. Както се казва, погодил си на изменниците scelleratezzi glorioso — славен номер. Хората обичат отмъщенията и колкото по-драматични са, толкова по-добре.

Когато се обърна към Александър, Дуарте стана сериозен:

— Смятам, ваше светейшество, че при сегашните обстоятелства опасността остава.

— Какво те тревожи, Дуарте? Вечните клюки или може би си открил някаква съдбоносна истина? — запита папата.

Дуарте каза:

— Заговорниците може и да са мъртви, но техните фамилии са живи. Сега те са по-разгневени отвсякога и без съмнение ще искат да си отмъстят. — Той погледна Чезаре. — Те не могат да мерят сили с теб, Чезаре, но никога няма да ти простят. И понеже Светият престол те подкрепя, животът на папата също е в опасност.