Марио Пузо
Фамилията (23)

22

Принц Алфонсо Арагонски, горд син и внук на крале, се държеше с царствено достойнство дори когато беше пил твърде много — както например през тази лунна вечер. След като вечеря във Ватикана с папата, Лукреция и братята й, той се извини и стана да си ходи. Обясни им, че трябвало да се върне веднага вкъщи, където го чакал спешен ангажимент. На тръгване целуна жена си и каза, че очаква с нетърпение завръщането й у дома.

Истината беше, че Алфонсо не се чувстваше никак удобно в компанията на папата и синовете му, понеже се бе срещал тайно с кардинал Дела Ровере. На два пъти кардиналът, наново обхванат от амбиция за съперничество с папа Александър, бе искал подкрепата му и му бе обяснявал опасностите от сегашното управление. Дела Ровере бе призовал младия принц да помисли за бъдещето, когато Борджиите ще паднат от власт, а той — кардинал Дела Ровере — ще стане следващият папа. Тогава Неапол нямало да има от какво да се бои, защото короната щяла да бъде отнета от френския крал и върната на нейните законни притежатели. А един ден неаполитанската корона можело да бъде и негова, на Алфонсо…

А сега Алфонсо трепереше от ужас при мисълта, че папата може да научи за тези негови тайни срещи. Откакто се бе завърнал в Рим от замъка Колона, той често забелязваше как братята на Лукреция внимателно го наблюдават и съзнаваше, че го подозират в измяна.

Докато крачеше по пустия площад пред базиликата „Свети Петър“, той чу как собствените му стъпки отекват гръмко по паважа. Луната се бе скрила зад облак и изведнъж бе притъмняло като в рог. Алфонсо дочу неясен шум и ускори крачка, като същевременно се оглеждаше да не го следят. Зад него нямаше никой. Дишайки дълбоко, той се опита да укроти бясно биещото си сърце. Нещо не беше наред. Той го усещаше.

Внезапно, когато луната изплува от облаците, Алфонсо забеляза неколцина маскирани мъже, които излязоха от сенките на околните сгради и се втурнаха към него. В ръцете си размахваха скроти — примитивни оръжия за ръкопашен бой, направени от кожена торбичка, пълна с железни късове и привързана към яка кожена дръжка. Той се опита да се обърне и да побегне назад през площада, но трима от мъжете го хванаха и го повалиха на земята, нахвърлиха се върху него и започнаха да го налагат със скротите си. Той се опита да закрие главата и лицето си с ръце, да се обърне по корем, за да се предпази от нападателите си, но безмилостните им удари валяха като градушка по главата, ръцете и краката му. Бедният Алфонсо се опитваше да сподави виковете на уплаха и остра болка; в този момент единият от мъжете го удари с всички сили в лицето. Последното нещо, което усети, преди да загуби съзнание, беше хрущенето на смазаните си лицеви кости.

В момента, когато последният нападател извади изпод плаща си дълъг остър нож и разпра гръдния кош на Алфонсо от шията до пъпа, наблизо се чу викът на страж от папската охрана. Изплашени, нападателите се разбягаха и след миг потънаха в мрака на страничните улици.

Надвесен над младежа, стражарят се опитваше да определи сериозността на нараняванията му и трескаво обмисляше дали да му се притече на помощ, или да хукне да гони мерзавците, които го бяха подредили така. Изведнъж на бледата лунна светлина той позна папския зет. Ужасен, човекът завика за помощ. После свали наметката си и се опита да спре кръвта, която шуртеше от зейналата гръдна рана на младежа.

Като не спираше да вика за помощ, отчаяният страж понесе Алфонсо към казармите на папската гвардия; когато стигнаха, той внимателно го положи на една желязна кушетка.

Лекарят на Ватикана бе извикан по спешност и бързешката се притече на помощ. За щастие, порезната рана беше обширна, но плитка. При външния оглед не се забелязваха сериозни поражения на вътрешните органи, а съобразителността на охраната бе спасила Алфонсо от смъртоносна загуба на кръв.

Опитен и делови, придворният лекар бързо се огледа, измъкна отнякъде шише бренди и го изля върху раната. После започна да шие. Ала за красивото някога лице на младежа не можеше да помогне кой знае колко, освен да постави компрес и да се моли да зарасте без големи поражения.

Дуарте Брандао дръпна Александър настрани от трапезата и тихомълком му съобщи за случилото се. Папата нареди Алфонсо да бъде отнесен незабавно в личните му покои и положен на легло. Шестнайсет измежду най-добрите папски стражи бяха извикани и поставени да го охраняват. После Александър нареди на Дуарте да напише спешно послание до краля на Неапол, в което да обясни случилото се. Той го инструктира да помоли краля да изпрати личния си лекар, както и Санча, която да се грижи за пострадалия си брат и да успокоява Лукреция.

Александър се боеше да разкаже на дъщеря си за злощастната съдба на любимия й съпруг, но нямаше друг избор. Той се върна на трапезата и застана до нея.

— На градския площад е станал нещастен инцидент. Твоят любим съпруг Алфонсо е нападнат от коварни злодеи.

По лицето на Лукреция се изписа объркване и шок. Тя скочи на крака.

— Къде е той? Зле ли е ранен?

— Раните му са доста тежки — отвърна папата. — Но нека се молим да не се окажат фатални.

Лукреция се нахвърли върху братята си.

— Чез, Хофре! Направете нещо! Заловете тези гнусни подлеци, хвърлете ги на кучетата да ги разкъсат! — Разплакана, тя се затича към вратата. — Татко, заведи ме при него!

Александър бързо закрачи към покоите си; Лукреция и двамата й братя го следваха по петите.

Младият Алфонсо лежеше в безсъзнание, израненото му тяло беше покрито с памучен чаршаф, а раните на лицето му кървяха обилно. Щом го зърна, Лукреция изпищя и залитна. Брат й Хофре я прихвана изотзад и й помогна да седне. Лицето на Чезаре бе покрито с неизменната маска, но Хофре забеляза, че брат му не изглежда особено шокиран.

— Братко — запита Хофре, — кой би имал причина да му стори това?

Само очите на Чезаре се виждаха през процепите на маската; сега тези очи горяха като два въглена.

— Малко братче — отвърна той, — всеки един от нас има повече врагове, отколкото ни се иска да вярваме. — После с неохота добави: — Ще видя дали не мога да науча нещо повече. — С тези думи Чезаре се обърна и излезе от стаята.

Когато Лукреция дойде на себе си, тя нареди на слугите да донесат чисти превръзки и гореща вода. После внимателно повдигна чаршафа, за да провери какви други рани има по тялото на нейния любим; когато видя разпрания му гръден кош, тя усети как отново й прилошава и се отпусна без сили на стола.

Хофре не се отделяше от нея, двамата прекараха нощта заедно в очакване Алфонсо да отвори очи. Ала в продължение на цели два дни пострадалият изобщо не помръдна; междувременно от Неапол пристигнаха кралският лекар и Санча. Смазана от скръб, Санча се наведе да целуне брат си по челото, но цялото му лице беше в рани, затова тя вдигна безжизнената му ръка и целуна отеклите му почернели пръсти.

После тя целуна Лукреция и своя съпруг Хофре, който въпреки всеобщата тревога не криеше задоволството си, че отново я вижда. В неговите очи тя изглеждаше по-красива отвсякога; черната й лъскава коса се спускаше на вълни по шията и гърба; страните й бяха поруменели от уплаха, а блесналите й от сълзи очи го караха неистово да я желае.

Санча седна до Лукреция и я хвана за ръката.

— Мила сестрице — каза тя, — как тези жалки негодяи са могли да наранят нашия приказен принц! Моля те, почини си и се успокой. Аз съм тук и ще се грижа вместо теб за него.

Изпълнена с вълнение и благодарност, Лукреция не можеше да сдържи сълзите си, докато Санча я галеше и успокояваше.

— Къде е Чезаре? — запита тя. — Успя ли да открие нещо важно? Залови ли нападателите?

Останала без сили, Лукреция само поклати глава.

— Трябва да си почина — каза тя на Санча. — Но само за кратко време. После ще се върна и ще чакам Алфонсо да дойде в съзнание. Искам, когато отвори очи, най-напред да види моето лице.

Лукреция остави брат и сестра заедно и двамата с Хофре отидоха в двореца Санта Мария дел Портико, където тя си легна напълно изтощена. Но малко преди да заспи дълбок сън, внезапно си припомни нещо, което я изплаши.

Брат й Чезаре. Неговото изражение, когато чу новината. Или по-скоро липсата на изражение. Какво ли се криеше зад тази маска?

 

 

След няколко дни Санча и Хофре най-после бяха сами в покоите си. През цялото време той копнееше да остане насаме с нея, но уважаваше загрижеността й за нейния ранен брат и я бе оставил да се грижи за него.

Сега, докато тя се събличаше, за да си легне, Хофре застана до нея и обгърна тялото й с ръце.

— Много ми липсваше, честна дума — каза той. — А пък толкова съжалявам за нещастието, което сполетя брат ти!

Останала съвсем гола, Санча обви ръце около шията на съпруга си и в рядък пристъп на нежност склони глава на рамото му.

— Трябва да поговорим малко за твоя брат — каза му тя.

Хофре отстъпи крачка назад, за да вижда лицето й. Санча беше извънредно красива, но сега, както бе опечалена от нещастието на Алфонсо, чертите на лицето й изглеждаха някак смекчени.

— Да не би нещо около Чезаре да те притеснява? — запита той.

Санча се качи на леглото и направи знак на Хофре да я последва. После, подпряна на лакът, го наблюдава, докато се съблече.

— Много неща около Чезаре ме притесняват — каза тя. — С тия зловещи маски, дето е почнал да ги носи, изглежда като някакъв зъл демон.

— Крие белезите си от сифилиса, Санча — отвърна Хофре. — Той се срамува от тях.

— Хофре, не е само това — каза Санча. — Откакто се е завърнал от Франция, е станал много загадъчен. Променен е, усещам това. Дали властта го е главозамаяла, или сифилисът е разял не само лицето, но и мозъка му, не знам, но се боя за всички нас.

— Чезаре просто е обладан от амбиция да защити фамилията, да направи Рим могъщ, да обедини градовете-държави под властта на светия отец — обясни Хофре.

Когато заговори, гласът на Санча беше твърд и отчетлив:

— Не крия, че аз не изпитвам особено топли чувства към баща ти, откакто ме изгони от дома си. Ако не беше състоянието на брат ми, нямаше повече да стъпя в Рим. Ако искаш да сме заедно, трябва да дойдеш с мен в Неапол, защото аз нямам вяра на този папа.

Хофре отвърна:

— Ти още му се сърдиш, и с право. Но все пак може с времето омразата ти към него да премине.

Санча беше на друго мнение, но съзнаваше, че в Рим двамата с Алфонсо са в постоянна опасност, и си замълча. Все пак тя се запита какво ли си мисли съпругът й за своя баща, какво ли изпитва към него? Хофре вече лежеше до нея, подпрян на лакът, и я гледаше в лицето. Както едно време тя си даде сметка колко млад и невинен е той.

— Хофре — каза тя, като го докосна по бузата, — винаги съм ти казвала, че когато се омъжих за теб, ми се стори незрял и глуповат. Но откакто те опознах, съзнавам, че душата ти е чиста и добра. Знам, че ти си способен да обичаш така, както никой друг в твоето семейство.

— Креция също е способна да обича — възпротиви се Хофре. Той за малко не каза: и Чезаре обича, но се сети колко ревниво брат му пазеше тайните си, и замълча.

— Да, Лукреция е способна на любов, но това е много лошо за нея, защото сърцето й ще се разкъса от болезнените амбиции на бащата и големия брат — отбеляза Санча. — Нима не разбираш що за хора са те?

— Баща ми вярва в своята мисия в името на църквата — обясни й Хофре. — Докато Чезаре просто иска Рим да бъде велик, както е бил по време на неговия съименник Юлий Цезар. Той смята, че неговото призвание е да води свещени войни.

Санча нежно се усмихна на мъжа си.

— А ти запитвал ли си се какво е твоето призвание? Някой да те е питал, да ти е обърнал внимание? Как досега не си намразил своя брат, който е заграбил всичката любов на баща ти, как не мразиш баща си, който едва си дава вид, че те забелязва?

Хофре прекара ръка по гладката маслинена кожа на рамото й. Допирът до разкошната й плът накара тялото му да потръпне.

— Докато растях, винаги съм си мечтал да стана кардинал. Винаги. Миризмата на кардиналските одежди на баща ми, когато ме вдигаше на ръце като малък, ме изпълваше с любов към Бога и с желание да му служа. Но още преди да бях имал възможност да направя своя избор, баща ми реши да ме ожени за теб, тъй като му беше нужен съюз с Неапол. И така, моята някогашна любов към Бога се насочи към теб.

Неговата преданост само разпали желанието й да му покаже колко е бил ограбен от баща си.

— Папата често е безскрупулен в преследването на целите си, колкото и да придава разумен вид на своята безскрупулност. А пък Чезаре е обхванат от болезнена амбиция, която граничи с лудост. Нима не виждаш това?

Хофре притвори очи.

— Любов моя, аз виждам повече, отколкото допускаш.

Тя го целуна страстно по устните и двамата започнаха да се любят. След всичките тези години тя го бе научила как да бъде нежен и внимателен любовник. А той се стремеше най-вече да й достави удоволствие.

Когато свършиха, двамата полежаха един до друг и макар Хофре да си мълчеше, Санча реши, че е длъжна да го предупреди заради собствената си безопасност.

— Хофре, любими — започна тя, — ако твоята фамилия се опита да убие брат ми или най-малкото не направи достатъчно, за да предотврати покушението срещу него, и ако аз бях изгонена от дома им в името на политически цели, то още колко време според теб ще бъдем в безопасност? Още колко време ще ни разрешат да бъдем заедно?

Хофре отвърна заплашително:

— Аз няма да допусна нищо да ни раздели.

Това беше не толкова обяснение в любов, колкото клетва за мъст.

 

 

Цяла сутрин Чезаре бе обикалял на кон из улиците на града в търсене на очевидци на нападението срещу Алфонсо. Чувал ли бе някой за непознати пришълци в града? Забелязано ли бе нещо, което да помогне при издирването? След като всичките му разпити не доведоха до нищо, той се върна във Ватикана, където Александър му напомни да се срещне с кардинал Риарио, за да обсъдят плановете за юбилея.

Чезаре и Риарио обядваха заедно на терасата в двореца на кардинала; Чезаре предложи да заплати за разнообразните увеселения, запланувани за юбилея, и за почистването на града. След разговора двамата решиха да се разходят по тясната уличка до магазина на един антиквар, който продаваше ценни старинни предмети. Риарио имаше богата колекция от антики, а собственикът на магазина бе попаднал наскоро на изящна скулптура, която възбуждаше любопитството на кардинала.

След няколко минути двамата се спряха пред тежка резбована врата; кардинал Риарио почука. Отвори им кривоглед старец с лукава усмивка.

Кардиналът ги запозна:

— Джовани Коста, довел съм великия военачалник Чезаре Борджия, върховен главнокомандващ, за да разгледа скулптурите ти.

Джио Коста се разтопи от любезности и въодушевено ги поведе през магазина към вътрешен двор, пълен със статуи. Чезаре се огледа в тясното, препълнено с най-различни предмети пространство. По масите, върху стативи, направо върху прашния под се валяха ръце, крака, недовършени бюстове и всякакви други части от мраморни статуи. В най-отдалечения ъгъл имаше някакъв предмет, покрит с плат, който привлече любопитството на Чезаре.

— Какво е това? — посочи той с пръст.

Коста ги заведе до покрития тайнствен предмет и драматично, с театрален замах, отметна покривалото.

— Това е може би най-ценната статуя, която някога съм притежавал.

Пред смаяните очи на Чезаре се разкри превъзходно изваян мраморен Купидон. Очите му бяха полузатворени, пълните устни чувствено извити, изражението на лицето му беше едновременно сънено и изпълнено с копнеж. Изработен от фин полупрозрачен мрамор, той сякаш излъчваше светлина; деликатните разперени крила на гърба му създаваха усещането, че всеки момент ще полети. Скулптурата беше толкова красива, така съвършено изработена, че Чезаре усети как дъхът му спира.

— Каква е цената? — запита той.

Коста се престори, че не му е за продан.

— Когато се разчуе, че притежавам такова нещо, цената ще хвръкне на възбог — каза той.

Чезаре се изсмя и повтори въпроса си.

— А за колко би го дал в момента? — Той си помисли, че Лукреция много би се зарадвала на подобен подарък.

— В момента, специално за ваша светлост, две хиляди дуката — отвърна продавачът.

Преди Чезаре да бе успял да каже нещо, кардинал Риарио вече обикаляше скулптурата, оглеждаше я внимателно от всички страни и прокарваше пръста си по повърхността. После се извърна към Коста и каза:

— Скъпи приятелю, това изобщо не е античен предмет. Ако не ме лъжат сетивата, той е направен съвсем неотдавна.

Коста отвърна:

— Имате набито око, кардинале. Никога не съм казвал, че това е антика. Но скулптурата не е завършена вчера; по-скоро преди година. От един много талантлив млад художник флорентинец.

Кардиналът поклати глава.

— Не се интересувам от съвременни произведения, не ми трябват за колекцията ми. Във всеки случай не и на такава безобразна цена. Чезаре, хайде да си тръгваме.

Ала Чезаре не помръдна от мястото си, омагьосан от видяното. После, без да му мисли повече, заяви:

— Не ме интересува кога е правена скулптурата или колко струва. Аз просто трябва да я имам.

Коста заобяснява с извинителен тон:

— Моята печалба е съвсем малка, почти цялата сума ще отиде за художника и неговия импресарио. Пък и превозът струва пари…

Чезаре се усмихна.

— Ти свърши добра работа. Както ти казах, аз трябва да имам тази скулптура и съм готов да платя каквото поискаш. Значи казахме две хиляди… — После, сякаш изведнъж се сети за нещо, той попита: — Как се казва този млад скулптор?

— Името му е Буонароти, Микеланджело Буонароти. Доста е талантлив, не мислите ли?

* * *

Рим се тресеше от слухове. Най-напред се заговори, че Чезаре е убил поредния свой близък роднина, но след неговото публично опровержение този слух бе заменен от друг. Изведнъж се понесе мълва, че фамилията Орсини, разгневени от назначаването на Лукреция за управител на Непи, си били отмъстили на съпруга й, който бил съюзник на техните смъртни врагове, фамилията Колона.

Ала в залите на Ватикана си имаха други грижи. Папата, повален от няколко последователни припадъка, бе отслабнал и прикован на легло. Лукреция, която отначало не се отделяше от постелята на съпруга си, сега все по-често оставяше Санча да я замества, докато тя се грижеше за баща си. Обезсилен от болестта, папата се радваше на нейната компания.

— Кажи ми честно, татко — запита го тя един ден, — нали ти нямаш пръст в нападението срещу Алфонсо?

— Дете мое — отвърна Александър, като се надигна в леглото, — аз никога не бих вдигнал ръка срещу човека, който те направи толкова щастлива. Затова поставих и такава охрана пред покоите му.

Когато се убеди, че папата няма нищо общо с нещастието, сполетяло съпруга й, Лукреция се поуспокои. Ала в същата минута, когато Александър даваше уверенията си на своята дъщеря, двамина смугли неаполитанци, лично познати на Санча, бяха въведени във Ватикана и после в покоите на пострадалия. Макар от нападението да бяха минали само две седмици, Алфонсо се възстановяваше доста бързо и този ден се чувстваше значително по-добре. Можеше да се изправя на крака, макар засега да му бе трудно да ходи.

Той поздрави топло новодошлите и помоли Санча да ги остави насаме, за да си поговорят по мъжки, като добави, че не се е виждал с тези свои приятели още откакто бе посетил Неапол преди няколко месеца.

Зарадвана, че вижда брат си толкова щастлив, Санча излезе от Ватикана, за да посети децата на Лукреция. Тя не смяташе да се бави много, а беше и сигурна, че в компанията на двамата посетители Алфонсо е в пълна безопасност.

* * *

Този слънчев августовски ден в Рим се случи много горещ. Чезаре се разхождаше сам из отрупаните в цвят градини на Ватикана, наслаждавайки се на спокойствието, което лъхаше от величествените кедрови дървета, на тихия ромон на фонтаните и закачливите песни на пойните птици. Рядко се бе чувствал толкова спокоен. Жегата не му пречеше; напротив, той обичаше такива горещи дни — без съмнение наследство от испанската кръв във вените му. Дълбоко замислен, той разсъждаваше върху сведенията, които току-що бе получил от дон Микелото, когато изведнъж видя на пътеката пред себе си някакво красиво, екзотично червено цвете. Когато се наведе да го разгледа, над главата си чу рязкото свистене на стрела, изстреляна от арбалет, и глухото тупване, с което стрелата се заби в дънера на близкия кедър.

Инстинктивно Чезаре се хвърли по очи на земята; в този момент над него изсвири втора стрела. Той вдигна очи нагоре, за да види откъде идва стрелбата, и на балкона на Ватикана видя своя зет Алфонсо с двама неаполитански гвардейци. Единият от тях тъкмо поставяше стрела на арбалета си; самият Алфонсо също държеше в ръцете си арбалет, с който се целеше право в Чезаре. Поредната стрела се заби в земята само на сантиметри от крака му. Чезаре извика охраната си:

— Измяна! Измяна! Ето ги там, на балкона!

Ръката му машинално сграбчи дръжката на меча; чудеше се дали ще успее да достигне до своя зет и да го убие, преди следващата стрела да го е изпреварила. Ала стражите на Ватикана вече тичаха с всички сили към него; междувременно Алфонсо се бе измъкнал незабелязано от балкона и бе побягнал в неизвестна посока.

Чезаре измъкна стрелата, която бе паднала в пръстта до крака му; другата обаче беше толкова дълбоко забита в кедровия дънер, че не искаше да излезе. Той незабавно отнесе стрелата на придворния химик, извънредно опитен познавач на всякакви метални сплави и други химически съединения. След като взе проба, човекът потвърди онова, което Чезаре вече знаеше — че острието е намазано със смъртоносна отрова, като и най-малката драскотина щеше да се окаже фатална.

Оттам Чезаре отиде в покоите на Лукреция и я завари да промива нежно раните на съпруга си. Алфонсо лежеше неподвижен; червеният белег от ножа на убиеца ясно личеше на гърдите му. Двамата мъже, които бяха с него на балкона, междувременно бяха избягали по някакъв страничен коридор, но стражите на Ватикана ги гонеха по петите.

Чезаре не каза нищо на сестра си. През цялото време Алфонсо го следеше уплашено с поглед от леглото; явно не беше сигурен дали Чезаре не го е разпознал в градината. Чезаре се усмихна, наведе се над него, сякаш за да го успокои, и прошепна в ухото му:

— Това, което започна днес на обяд, ще го довършим на вечеря.

После се изправи, изгледа принца, който не отговори, и целуна сестра си на излизане от стаята.

 

 

Няколко часа по-късно, в стаята, където Алфонсо се възстановяваше от раните си, Лукреция и Санча крояха планове за съвместно пътуване до двореца в Непи. Там възнамеряваха да останат заедно с децата, докато Алфонсо оздравее напълно, и да наваксат пропуснатото помежду си от времето, когато Санча беше принудително изпратена в Неапол. Лукреция искрено уважаваше своята снаха заради нейната борбеност; в последно време двете млади жени се бяха привързали силно една към друга.

Понеже Алфонсо бе задрямал, те разговаряха шепнешком край леглото му. Изведнъж рязко почукване на вратата го разбуди. Лукреция стана да отвори и за своя изненада видя срещу себе си дон Микелото.

— Братовчеде Мигел — каза усмихнато тя, — какво правиш тук?

— Дойдох да поговоря със съпруга ти по работа — отвърна Микелото; при вида на Лукреция с наслада си спомни за дните, когато я бе носил като малко момиченце на раменете си. Той се поклони и допълни: — Мога ли да помоля за твоето снизхождение? Баща ти те вика, а през това време аз ще побеседвам насаме със съпруга ти.

Лукреция се поколеба само за миг.

— Разбира се, веднага отивам при татко, но Санча ще остане, защото тази вечер Алфонсо се чувства твърде слаб.

Без да променя любезното изражение на лицето си, Микелото се поклони на Санча и каза извинително:

— Боя се, че разговорът ни е много личен.

Алфонсо не каза нищо; той се преструваше на заспал, като се надяваше, че Микелото ще се откаже и ще си иде. Никак не му се искаше да обяснява какво е правил на балкона на Ватикана днес следобед.

Лукреция и Санча излязоха от стаята и се отправиха към покоите на папата; още не бяха стигнали до края на коридора, когато Микелото настойчиво ги извика обратно. Те се затичаха към стаята и завариха Алфонсо, който продължаваше да лежи неподвижно в леглото, сякаш заспал, но лицето му беше посиняло и не дишаше.

— Сигурно е претърпял вътрешен кръвоизлив — обясни кротко Микелото. — Изведнъж просто спря да диша. — Той не счете за нужно да уточни, че яките му ръце, с които бе стискал шията на Алфонсо, може би също са допринесли за неговото състояние.

Лукреция заплака неудържимо и се просна върху бездиханното тяло на съпруга си. Но Санча се разкрещя, нахвърли се с юмруци върху Микелото и го заудря с всичка сила в гърдите. Когато Чезаре влезе в стаята, яростта на Санча се насочи към него. Тя посегна да издере лицето му, крещейки като обезумяла:

— Безбожник! Дяволско изчадие!

В пристъп на умопомрачение Санча заскуба косите си; гъстите й черни къдрици се посипаха по пода. В този момент влезе Хофре и в суматохата също отнесе няколко юмрука, докато Санча, останала без сили, притихна и му позволи да я прегърне. Постепенно тя спря да трепери и се остави да я отведе в покоите им.

Едва след като Чезаре освободи Микелото, Лукреция вдигна глава от тялото на мъжа си и го погледна. По бузите й се стичаха сълзи, когато каза:

— Никога няма да ти простя това, братко. Ти откъсна една част от сърцето ми, което никога повече няма да обича. Сърцето ми не може да ти принадлежи, защото то вече не принадлежи и на мен. Не помисли ли и за децата ни?

Чезаре понечи да я погали, да й обясни, че пръв Алфонсо е стрелял по него. Ала пред покрусата и отчаянието, които прочете в очите й, усети как думите засядат в гърлото му.

Лукреция изтича от стаята и отиде в покоите на баща си.

— Вече никога няма да бъдеш за мен това, което беше, татко — заплаши го тя. — Ти ми причини неизказано страдание, по-голямо, отколкото можеш да си представиш. Ако това пъклено дело е било извършено по твое нареждане, трябваше най-напред да помислиш за мен. Ако ли пък брат ми стои зад него, трябваше да се опиташ да го спреш. Аз никога повече няма да ви обичам, нито теб, нито него, защото вие загубихте моето доверие.

Папа Александър вдигна глава и я погледна; по лицето му се четеше смайване.

— Креция, какви ги говориш? Какво се е случило?

Ясните й сини очи сега бяха замъглени от скръб.

— Ти изтръгна сърцето ми от гърдите и прекъсна една връзка, която небесата бяха създали.

Александър стана от креслото и бавно пристъпи към дъщеря си, но се въздържа да я прегърне, съзнавайки, че тя ще го отблъсне.

— Скъпо мое дете, никога не бих сторил зло на твоя съпруг, но той се опита да убие брат ти Чезаре. Аз заповядах на стражите си да защитават съпруга ти — той наведе глава и добави, — но не можех да попреча на Чезаре да защити себе си.

Когато видя колко разстроен и объркан е баща й, Лукреция падна в краката му, покри лицето си с ръце и заплака.

— Татко, помогни ми да разбера. Толкова ли е лош светът? Какъв е този Бог, който позволява такава любов да бъде убита? Това е лудост! Моят съпруг се опитал да убие брат ми и накрая моят брат убива него?! Техните души ще горят в ада, ще бъдат проклети навеки! Аз никога повече няма да ги видя, след днешната трагедия те не съществуват за мен.

Александър сложи ръка върху главата на дъщеря си и се опита да я успокои.

— Шшшт, не говори така — каза той. — Бог е милостив. Той ще им прости и на двамата. Иначе няма смисъл от неговото съществуване. А един ден, когато трагедията на този свят свърши, ние ще сме пак заедно.

— Не мога да чакам цяла вечност, за да бъда щастлива — извика Лукреция и побегна от стаята.

 

 

Този път нямаше никакво съмнение. Всички знаеха, че Чезаре е отговорен за убийството. Ала междувременно се разчу и за нападението срещу него в градините на Ватикана, така че повечето граждани на Рим го оправдаваха за действията му. Не след дълго двамата неаполитанци бяха заловени, признаха си вината и бяха обесени на градския площад.

Ала щом премина първоначалният й шок, Лукреция изпадна в ярост. Един ден тя нахлу в покоите на Чезаре и му закрещя, че след като бе убил собствения си брат, бе посегнал и на зет си. Александър се опита да успокои Чезаре и го молеше да не й се сърди, защото не искаше да се стигне до раздор между двете деца, които най-много обичаше. Но Чезаре бе смаян и огорчен от убедеността на сестра си, че той е убиецът на Хуан. Той никога не си бе дал труда да се защити пред нея от подозренията в убийството на брат си, защото не предполагаше, че и тя им вярва.

Минаха още няколко седмици. Александър и Чезаре вече не издържаха да гледат Лукреция постоянно обляна в сълзи и да наблюдават мъките й. Постепенно те започнаха да я избягват и накрая спряха да й обръщат внимание, все едно я нямаше. Когато Александър се опита да я изпрати с децата й в Санта Мария дел Портико, тя настоя да заминат за Непи, като при това вземе Санча със себе си. Брат й Хофре бе добре дошъл да ги последва, каза тя на баща си, но никой друг от семейството нямаше право да им се мярка пред очите. Преди да отпътува, Лукреция заяви на Александър, че не желае повече да вижда Чезаре.

 

 

Чезаре с мъка се сдържа да не тръгне след сестра си, защото много искаше да й обясни как стоят нещата. Ала той добре разбираше, че няма никакъв смисъл от обяснения, затова се залови да разработва стратегии за нови военни походи, за да прогони черните си мисли. Съзнаваше, че първата му грижа би трябвало да бъде да преговаря с Венеция, за да предотврати всякаква възможност за нейна намеса, понеже Римини, Фаенца и Пезаро бяха все територии под венециански контрол и защита.

След неколкодневно плаване корабът на Чезаре най-после наближи венецианския бряг. Пред очите му от тъмните морски води като приказен дракон се възправи огромният град, който трептеше в маранята с пастелните фасади на къщите и дворците си. Чезаре различи площада Сан Марко, а малко встрани — Двореца на дожите.

От пристанището посрещачите го отведоха в един импозантен мавърски дворец почти непосредствено до Канале Гранде, където неколцина венециански благородници го поздравиха с „добре дошъл“ и му помогнаха да се настани. Чезаре се нанесе в покоите си и след малко поиска среща с членовете на Великия съвет, на която разясни позицията на папата и предложи сделка: папските войски да защитават Венеция срещу турците в случай на нашествие, като в замяна Венеция оттегли контрола си от Римини, Фаенца и Пезаро.

Съветът прие съответната резолюция на пищна, невероятно колоритна церемония, след което Чезаре бе наметнат с алената тога на почетен гражданин и тържествено провъзгласен за венециански благородник.

 

 

Двете години, които Лукреция бе прекарала с Алфонсо, бяха най-щастливите от целия й живот — един период, през който обещанията на баща й, дадени още в нейното детство, сякаш бяха на път да се изпълнят.

Ала сега мъката, която я бе обзела след смъртта на Алфонсо, изтри всякакви приятни спомени от съзнанието й. Тя вече не помнеше какво е щастие и смях, какво е съпружеска ласка; не помнеше дори трепета, с който бе загубила детската си невинност, когато за пръв път легна с Чезаре. Тогава тя все още вярваше в баща си, в любовта на брат си, във властта на светия отец да побеждава греха. Ала след смъртта на Алфонсо нейната вяра бе отлетяла безвъзвратно. Изведнъж се бе почувствала изоставена от баща си и от Бога.

Лукреция пристигна в Непи, придружавана от Санча, Хофре, от двамата си синове Джовани и Родриго и от петдесетина най-верни придворни. Докато се настаняваха в двореца, където бяха живели със съпруга й, в съзнанието й нахлуха спомени. В същите тези помещения само преди година двамата с Алфонсо бяха прекарвали времето си заедно, бяха се любили, бяха украсявали стаите на двореца си, бяха избирали стилни мебели и скъпи гоблени и се бяха разхождали под дъбовите дървета и сред дъхавите портокалови горички в живописните околности на града.

Непи беше малко градче с неголям централен площад и тесни улички с по два реда готически къщи и няколко дворци, където живееше местната аристокрация. Имаше и прелестна църква, построена върху основите на древен храм на Юпитер. Двамата с Алфонсо се бяха разхождали из същите тези улици, хванати за ръце, в приповдигнато настроение от красотата и спокойствието, които ги обграждаха.

Ала сега градът й изглеждаше толкова мрачен и изпълнен с печал, колкото се чувстваше самата тя. Колчем погледнеше от прозореца на двореца си към черния силует на вулкана Брачано, или от другата страна към синкавите ридове на Савинските планини, Лукреция усещаше, че ще се разплаче. Защото накъдето и да обърнеше очи, тя виждаше Алфонсо.

Един ярък слънчев ден двете със Санча излязоха на разходка из градските околности, като взеха със себе си и децата. Лукреция изглеждаше по-спокойна от обикновено, но блеенето на стадата и жалните звуци на овчарската свирка отново я натъжиха.

Понякога нощем тя се увещаваше, че всичко е просто един кошмар, че само да се обърне, и ще види красивото лице на своя съпруг на възглавницата до себе си, но когато протягаше ръка в тъмното и напипваше студените чаршафи на празната постеля, самотата я стягаше за гърлото. Тялото и душата й плачеха за него. Тя изгуби апетит, не усещаше вкуса на храната, не й беше до развлечения и шеги. С всяка изминала сутрин се събуждаше все по-отпаднала, а ако изобщо се усмихваше, правеше го заради децата. Единственото нещо, което направи през първия месец, откакто бяха пристигнали в Непи, бе да им поръча нови дрешки, но иначе нямаше сили дори да си поиграе с тях.

Накрая Санча реши, че трябва да помогне на зълва си да се посъвземе. Преглътнала собствената си мъка, тя се посвети изцяло на Лукреция и децата. Хофре също помагаше от сърце, като успокояваше сестра си и по цели часове си играеше с малките в двореца и по околните поляни, четеше им приказки и всяка вечер им пееше, докато заспят.

По това време Лукреция започна да се пита за истинските си чувства към своя баща, към брат си и към Бог.

 

 

Чезаре бе пристигнал във Венеция преди повече от седмица и вече се чувстваше готов да поеме обратно към Рим, за да се готви за следващите военни походи. Така се случи, че в нощта преди отпътуването си той вечеря с неколцина от бившите си състуденти от университета в Пиза, като с наслада си пийнаха хубаво вино и се увлякоха в спомени и разговори.

Колкото Венеция беше приказно красива през деня с пастелните фасади на сградите, позлатените покриви на дворците, величествените църкви и прелестните сводести мостове, толкова през нощта придобиваше зловещ вид. От каналите се надигаше влага и обвиваше града в непрогледна мъгла, в която човек можеше лесно да се изгуби. Между сградите и каналите като крака на гигантски паяк се виеха тесни сумрачни улички, свърталища на крадци и всякакви други обитатели на мрака, които не смееха да се покажат на дневна светлина.

Докато крачеше по тясната улица към своя палацо, погледът на Чезаре бе привлечен от лъч светлина, която се отразяваше във водите на канала.

Някой бе отворил врата; той се огледа.

Преди да се опомни, трима мъже, облечени в окъсани селски дрехи, се втурнаха към него. В мрака той смътно различи блясък на ножове.

Чезаре се извърна; от другата страна към него приближаваше още един мъж, острието на ножа му също проблясваше в тъмнината.

Чезаре бе попаднал в капан; пътят му бе отрязан отвсякъде. Инстинктивно той се хвърли надолу с главата в мътните води на канала, в които плуваха отпадъците и нечистотиите на целия град. Той спря дъха си и заплува под повърхността, докато усети, че дробовете му ще се пръснат. Щом стигна до отсрещния бряг, изплува и си пое дъх.

От мястото, където се намираше, видя как още двама мъже с факли и ножове тичат по сводестия мост към неговия бряг на канала. Чезаре се гмурна и отново заплува под водата към самия мост, където бяха закотвени две дълги гондоли. Той предпазливо подаде главата си между двете лодки, като се молеше нападателите да не го забележат в тъмното.

Мъжете вече тичаха трескаво напред-назад, като осветяваха с факлите си всички тъмни ъгълчета, където можеше да се скрие човек. Всеки път, когато се приближаха към Чезаре, той се потапяше под водата, колкото можеше да задържи дъха си. Преследването продължи цяла вечност или поне така му се стори. Накрая мъжете се събраха да се съвещават върху моста, точно над главата му. Той чу единият от тях да казва:

— Тоя проклет римлянин сякаш пропадна вдън земя. Сигурно се е удавил.

— По-добре да се удави, отколкото да плува в тая мръсотия — додаде друг.

— Хайде стига толкова, тръгваме си — прозвуча авторитетен глас, явно главатарят им. — Неро ни плати да му прережем гърлото, не да гоним таласъми до зори.

Чезаре чу как стъпките на мъжете се отдалечават по моста, докато затихнаха в мрака. Понеже се боеше, че може да са оставили съгледвач на някой съседен балкон, той не излезе от водата, а по малкия канал доплува до Канале Гранде и оттам — до пристана пред своя палацо. Нощният пазач, който бе поставен лично от дожа да охранява резиденцията на Чезаре, изумен видя високият гост да се измъква от водата, зъзнещ и разпръскващ зловоние.

Когато се добра до покоите си, Чезаре незабавно си взе гореща вана, облече чист халат и изпи чаша топъл херес. После известно време седя неподвижно, дълбоко замислен. Накрая разпореди на прислугата да бъдат готови призори да го изпратят. От Венеция той смяташе да отплува с лодка до брега на Венето, а оттам щеше да го чака карета, за да го отведе в Рим.

Тази нощ Чезаре не можа да мигне. При изгрев, докато първите слънчеви лъчи позлатяваха водите на лагуната, той се качи в една гондола, управлявана от трима стражи на дожа, въоръжени с мечове и арбалети. Тъкмо се готвеха да вдигнат котва, когато на пристана дотича едър мъж с тъмна униформа.

— Ваше превъзходителство — извика задъхан той. — Позволете ми да ви се представя, преди да отпътувате. Аз съм началникът на полицията за този район на града. Бих желал да ви се извиня за неприятния инцидент от миналата нощ. Венеция е пълна с крадци и разбойници, които не биха се поколебали да оберат всеки непознат, който им се изпречи нощем.

— Тогава постарайте се наоколо да има повече от вашите хора, може да потрябват — отбеляза саркастично Чезаре.

Полицейският капитан каза:

— Ще ни направите голяма услуга, ако отложите отпътуването си и ме придружите до мястото на произшествието. Вашата охрана може да ви изчака в лодката. Може да навестим някои от околните къщи, за да разпознаете нападателите си.

Чезаре беше раздвоен. От една страна, искаше вече да е на път, но, от друга, беше любопитен да узнае кой е организирал нападението срещу него. Ала следствието можеше да отнеме няколко часа, а той бързаше. В Рим го чакаше много работа.

— Капитане — отвърна той, — при нормални обстоятелства с радост бих ви помогнал, но каретата ме чака на брега. Надявам се да стигна Ферара до мръкване, защото тези междуградски пътища са толкова опасни, колкото и вашите тъмни улички. Така че приемете извиненията ми.

Едрият полицай се засмя и почтително повдигна шлема си.

— Ще ни погостувате ли скоро пак, ваше превъзходителство? — запита той.

— Надявам се — отвърна усмихнато Чезаре.

— Може би тогава ще имате време да ни помогнете. Можете да ме откриете в полицейския участък до моста Риалто. Казвам се Бернардо Нероци, но тук всички ми викат Неро.

През целия път за Рим Чезаре размишляваше кой ли може да е наел полицейски капитан да го убие във Венеция.

Трудно можеше да се каже, защото много хора имаха интерес да го премахнат. Ако бях загинал, каза си той развеселен, щеше да има толкова много заподозрени, че престъплението никога нямаше да бъде разкрито.

После Чезаре отново се замисли. Дали някой от роднините на Алфонсо не търсеше отмъщение за неговата смърт? Или Джовани Сфорца още не можеше да му прости унижението с развода поради импотентност? Или някой от рода Риарио му имаше зъб заради пленяването на Катерина Сфорца? Или пък в случая бе замесен кардинал Джулиано дела Ровере, който мразеше еднакво всички Борджии, колкото и да се правеше на цивилизован напоследък? Като нищо можеше да се окаже и някой от владетелите на Фаенца, Урбино или другите градове, застрашени от замислените военни походи. Както и всеки един от стотиците засегнати от баща му, който имаше лична причина за отмъщение.

Когато каретата му наближи градските порти на Рим, Чезаре Борджия беше сигурен само в едно — че трябва много да се пази, защото някой му желаеше смъртта.

 

 

Ако сексуалното й проглеждане в обятията на Чезаре бе за Лукреция като разходка в рая, смъртта на Алфонсо й бе отворила вратата към преизподнята. Тя обърна поглед назад и внезапно видя досегашния си живот и семейството си в цялата им грозота. Изведнъж се усети отритната и предадена едновременно от собствения си баща, от светия отец и от Небесния отец.

Загубата на нейната някогашна невинност бе като събуждане от сън, когато изведнъж прекрасните видения се разпръсват и на тяхно място идва грозната реалност. Лукреция се мяташе между спомените и действителността, опитваше се да си обясни как бе започнало всичко, да се върне назад в живота си…

Някога, като малко момиченце, баща й я бе слагал на коленете си и й бе разказвал вълнуващи легенди за олимпийски богове и титани. Тогава той беше Зевс, най-могъщият олимпийски бог. Гласът му беше като гръмотевичен тътен, сълзите като дъжд, усмивката като слънце. А самата Лукреция беше Атина — дъщерята богиня, израснала от главата на баща си. Или може би самата Венера, богинята на любовта.

Ръкомахайки, Родриго Борджия й бе чел историята на сътворението с неподражаема изразителност. Тогава Лукреция се бе видяла като красивата Ева, изкусена от змията, а също и като безгрешната Дева Мария, заченала и родила самото добро.

В ръцете на баща си тя се бе чувствала защитена от земни беди; в ръцете на светия отец — от злото; затова тя никога не се бе бояла и от смъртта, понеже беше сигурна, че в ръцете на Небесния отец ще намери закрила и от нея. Нима тримата не бяха едно и също?

Едва след като сложи черния воал на вдовица, тъмният воал на илюзиите се вдигна от очите й и тя видя истината.

Когато в онзи злокобен ден се бе навела да целуне изстиналите устни на своя мъртъв съпруг, тя бе усетила тленността на смъртното му тяло и тогава изведнъж разбра, че животът е страдание, а смъртта рано или късно ще дойде. Ще дойде за баща й, за Чезаре, за нея самата. Дотогава тя си бе мислила, че всичките й най-близки хора са безсмъртни. Този ден плака за всички тях.

Понякога по цели нощи не можеше да заспи, а денем крачеше с часове из стаите, неспособна да намери покой. Сенките на страха и съмнението я бяха прелъстили. Най-после усети, че и последните зрънца вяра я напускат. Лукреция се съмняваше във всичко, в което някога бе вярвала. Тя бе загубила опора под краката си.

— Какво става с мен? — питаше тя Санча, след като дни наред не бе могла да се отърси от ужаса на отчаянието. В такова състояние тя предпочиташе да остане в постелята, за да скърби по Алфонсо и да се измъчва от страхове за самата себе си.

Санча приседна на съседното легло и започна да разтрива челото й. После се наведе и я целуна по бузата.

— Ти вече разбираш, че си проста пионка в ръцете на баща си — отвърна тя. — С нищо не си по-важна за укрепване на фамилната власт от военните походи на брат си. А това е истина, която трудно се преглъща.

— Но татко не е такъв — опита се да протестира Лукреция. — Той винаги се е грижил за моето щастие.

— Винаги ли? — отвърна ехидно Санча. — Не съм забелязала. Но ти трябва да се оправиш, трябва да бъдеш силна. Децата ти имат нужда от теб.

— Твоят баща добър ли е? — запита Лукреция. — Отнася ли се достойно към теб?

Санча поклати глава.

— Вече не е нито добър, нито зъл към мен. След френското нашествие той е болен… някой казват, че е луд, но за мен е по-мил отвсякога. В Неапол татко живее в една кула в семейния замък и всички се редуваме да се грижим за него. Когато е уплашен, той крещи: „Чувам Франция. Дърветата и скалите викат Франция.“ Ала въпреки лудостта си, боя се, че е по-добър от твоя баща. Дори когато беше здрав, татко не изпълваше целия ми свят, нито пък аз неговия. Той беше просто мой баща и любовта ми към него никога не е била толкова голяма, че да ме отслаби.

Лукреция се разплака; в разсъжденията на Санча имаше много истина и тя не можеше повече да се прави, че не я съзира. Сгушена в одеялата си, Лукреция се замисли за промените, настъпили с папа Александър.

Като неин баща той й бе разказвал за един Бог, който беше милостив и изпълнен с радост, но като папа служеше на друг Бог — безмилостен и жесток. Сърцето й заби по-бързо, когато се запита: „Как е възможно всичкото това зло да бъде уж все за добро, все в името на Бога?“

В този ден тя най-после се усъмни в мъдростта и правотата на баща си. Дали всичко, на което я бе учил, беше наистина праведно и добро? Дали нейният баща действително беше Божи наместник на земята? Дали чрез него съдеше сам Бог? Лукреция беше убедена, че добрият, всеопрощаващ Бог, когото носеше в сърцето си, е много различен от жестокия Бог, който шепнеше в ухото на баща й.

 

 

Не бе минал и месец от смъртта на Алфонсо, и папа Александър се разтърси за нов жених за Лукреция. Колкото и безсърдечно да изглеждаше това, той бе твърдо решен да я задоми, защото в никакъв случай не искаше тя да остане безпомощна вдовица и ако един ден — не дай, Боже! — папата се спомине, дъщеря му да се храни от глинени паници вместо от сребърни чинии.

Александър повика Дуарте в покоите си, за да обсъдят наличния избор на кандидати.

— Какво мислиш за Луи дьо Лини? — запита той. — Все пак е братовчед на френския крал…

Дуарте отвърна простичко:

— Не вярвам, че ще се хареса на Лукреция.

Същия ден папата изпрати послание на дъщеря си в Непи. Още с обратната поща се получи отговор, който гласеше: „Нямам намерение да живея във Франция.“

След това Александър предложи Франческо Орсини, дука на Гравина. Този път писмото на Лукреция беше още по-кратко: „Не желая да се омъжвам.“

Когато папата й писа отново, за да поиска обяснение, отговорът беше прост: „Всичките ми съпрузи ги сполита зла участ, не искам още един да ми тежи на съвестта.“

Папата отново прати да повикат Дуарте.

— Това момиче е невъзможно! — оплака се той. — Толкова е упорита, че ме вбесява. Аз няма да живея вечно, а като умра, само Чезаре ще се погрижи за нея.

Дуарте отвърна:

— Изглежда, че тя добре се разбира с Хофре, а и със Санча. Може би й трябва време, за да се възстанови от преживяната скръб. Повикайте я в Рим и тук ще можете да я помолите лично да обмисли предложенията ви. Този нов съпруг й идва твърде скоро, а Непи е прекалено далеч от Рим.

 

 

Дните и седмиците минаваха тягостно. Потънала в скръб, Лукреция усещаше, че животът й е загубил смисъла си. Накрая една вечер, докато лежеше в постелята си и четеше на светлината на свещи, брат й Хофре влезе при нея и седна до леглото.

Гъстата сламена коса на Хофре бе скрита под зелена барета от кадифе; светлите му очи бяха зачервени от безсъние. Лукреция си спомни, че тази вечер той се бе извинил и оттеглил рано, затова сега се изненада, като го видя облечен в нови дрехи, сякаш се готвеше да излиза. Но преди да го бе запитала каквото и да било, той пръв я заговори. Думите сякаш излизаха насила от устните му.

— Имам грехове, от които се срамувам — каза й той. — И за тях съдя сам себе си. Никакъв Бог не би ме осъдил така сурово. Имам и грехове, за които нашият баща би ме осъдил, макар аз да не го съдя за неговите.

С подпухнали от плач очи Лукреция се надигна от леглото.

— Какво толкова си сторил, мое братче, че баща ни да те съди? Нима от всички нас четиримата ти не си най-онеправданият, а същевременно и с най-блага душа?

Хофре я погледна; тя видя, че брат й се измъчва от вътрешна борба.

— Не мога повече да нося този грях, стаен в душата ми — каза той. — Твърде дълго вече го крия.

Лукреция се пресегна и го хвана за ръката; в очите му се четеше такова объркване и чувство за вина, че тя забрави собствените си страдания.

— Какво те мъчи? — запита нежно тя.

— Ако ти кажа истината, ще ме презреш навеки — отвърна той. — А ако я споделя с когото и да било друг освен теб, ще заплатя с живота си. Ако ли пък продължа да нося в мен тази страшна тайна, ще полудея или ще погубя душата си. А това ме плаши повече от всичко.

Лукреция бе озадачена.

— Какъв е този страшен грях, който те кара да трепериш? — запита тя. — Можеш да ми се довериш. Заклевам ти се, нищо не те заплашва. Твоята тайна ще бъде и моя.

Хофре погледна сестра си и заговори:

— Чезаре не е убиецът на нашия брат Хуан — заекна той.

Лукреция бързо сложи пръст на устните си.

— Нито дума повече, братко. Не казвай на глас това, което чува сърцето ми. Аз те познавам от времето, когато беше малко дете и те носех на ръце. Искам само да те попитам, какво ти беше толкова скъпо, че да те подтикне към такава постъпка?

Хофре положи глава върху гърдите на сестра си и се остави да го прегърне.

— Санча — прошепна той. — Душата ми е свързана с нейната по начин, който не разбирам. Без нея аз спирам да дишам.

Лукреция си помисли за Алфонсо и разбра какво искаше да каже брат й. После се сети за Чезаре. Колко ли се бе измъчвал през цялото време! Изведнъж я обзе остра болка на съчувствие към всички жертви на любовта; тя си каза, че любовта е по-коварна и от войната.

 

 

Чезаре не можеше да тръгне на поход за обединение на Романя, без преди това да се обади на сестра си. Той имаше болезнена нужда да й обясни всичко, да я помоли за прошка, да си възвърне любовта й.

Когато пристигна в Непи, Санча се опита да му прегради пътя, но той я блъсна настрани и нахълта в покоите на сестра си.

Седнала на канапето, Лукреция свиреше тъжна мелодия на лютнята си. Щом зърна Чезаре, песента й секна и пръстите й замръзнаха върху струните.

Той изтича към нея, коленичи на пода и положи глава върху коленете й.

— Проклет да е денят, в който съм се родил, след като ти причиних такава мъка. Проклет да е денят, в който открих, че те обичам повече от самия живот. Исках да те видя за миг, преди отново да вляза в битка, защото без твоята любов нито една битка не си струва да бъде водена, нито една победа няма стойност.

Лукреция погали с ръка кестенявите къдрици на брат си, за да го успокои. Той вдигна лице и я погледна, но тя не каза нищо.

— Можеш ли да ми простиш? — запита той.

— Как да не мога? — отвърна тя.

Очите му се изпълниха със сълзи, но нейните останаха сухи.

— Обичаш ли ме все още повече от всичко друго на света? — попита той.

Тя си пое дълбоко дъх и за миг се поколеба.

— Обичам те, братко. Обичам те, защото ти не си толкова играч в голямата игра, колкото пионка. Също като мен, затова ми е жал и за двама ни.

Чезаре се изправи на крака, озадачен до немай-къде. Все пак той й благодари.

— Сега, след като те зърнах отново, ще ми е по-лесно да се сражавам и да завоювам нови земи за Рим.

— Пази се — каза Лукреция, — защото просто няма да понеса още една голяма загуба.

На тръгване тя му позволи да я прегърне и въпреки всичко, което се бе случило между тях двамата, усети, че прегръдките му я успокояват.

— Отивам да обединя папските земи — каза той. — Когато се срещнем отново, надявам се, че ще съм постигнал всичко, към което се стремя.

Лукреция се усмихна.

— С Божията помощ може би някой ден и двамата ще се върнем в Рим завинаги.

 

 

Последните месеци, прекарани в Непи, Лукреция четеше през цялото време. Биографии на светци, истории за подвизите на герои и героини, трудовете на великите философи. Накрая разбра, че пред нея стои една-едничка дилема.

Да продължава ли да живее, или да посегне на живота си?

Ако избере живота, питаше се тя, как ще намери покой? Вече бе решила, че колкото и пъти още баща й да я ожени за някого, тя никъде няма да изпита такава любов, каквато бе изпитала към Алфонсо.

Ала Лукреция съзнаваше, че за да намери покой душата й, трябва да може да прости на тези, които я бяха оскърбили, които се бяха отнесли несправедливо към нея, защото, ако не можеше да стори това, гневът в сърцето й и болката в съзнанието й щяха да я подтикнат към омраза и да ограбят нейната свобода.

Три месеца след пристигането си в Непи тя започна да отваря вратите на двореца си за обикновените хора, да изслушва жалбите им, за да изгради такава система на управление, която да служи на бедните, не само на тези, в чиито джобове подрънкваше злато. Тя бе решила да посвети живота си на беззащитните и онеправданите, на онези, които бяха страдали като нея. На онези, чийто живот съдбата бе поверила в ръцете на по-силни от тях управници.

Ако Лукреция съумееше да се възползва от властта, предоставена й от нейния баща, и да използва името Борджия, за да твори добро, така както Чезаре използваше своето, за да води войни, тя може би щеше да намери смисъл на живота си. Като светците, посветили живота си на Бога, тя реши да посвети своя в служба на хората и да помага на по-слабите от нея с такова великодушие, щедрост и благост, че когато един ден умре, сам Бог да я посрещне с усмивка на райските порти.

Тъкмо в този момент баща й я повика да се завърне в Рим.