Марио Пузо
Фамилията (9)

8

Чезаре, който яздеше с кавалерията, наблюдаваше с възхита как дисциплинираните френски войски поглъщат големи участъци италианска територия с ритмичната последователност на огромна коса, като се спират само колкото да завземат поредния вражески замък, имал неблагоразумието да се изпречи на пътя им към Неапол.

Макар Чезаре официално да беше заложник на френския крал, към него се отнасяха с уважение, като дори нощем го пазеха съвсем формално, понеже не се бояха, че ще избяга. През дългите дни той жадно следеше бойните действия, наблюдаваше как френските военачалници планират тактиката си за настъпление и с огромен интерес разучаваше военната им стратегия. Тук, на бойното поле, Чезаре Борджия беше воин, а не кардинал и за пръв път в живота си се чувстваше напълно в свои води.

Ако Чезаре следваше само собствения си интерес, той с радост би придружил французите чак до Неапол. Ала като папски син и кардинал на Светата католическа църква той бе длъжен да се съобразява и с други неща. Добре съзнаваше, че независимо от сключения между папа Александър и крал Шарл договор баща му не желае нито Франция, нито която и да било друга външна сила да владее и най-незначителното феодално имение на италианска територия. Чезаре знаеше, че докато той язди с френските войски през полята към Неапол, Александър се среща с посланиците на Испания, Венеция, Милано и Флоренция, опитвайки се да сключи така желания Свещен съюз на италианските градове-държави за единодействие против чуждото нашествие на полуострова.

Той знаеше също така, че още докато французите препускат към Неапол, Испания трескаво подготвя своите кораби и войски, за да ги спре. А ако по някаква случайност френските войски все пак достигнеха Неапол и ако армията на Шарл устоеше на яростната атака на кръвожадната неаполитанска войска и съумееше да завземе града и да свали крал Мазино от престола, папа Александър в съюз с испанския крал Фердинанд и с подкрепата на Венеция все още беше в състояние да възвърне неаполитанската корона и да принуди французите да се изтеглят.

Съществуваше обаче една твърде деликатна подробност. Всичко това би могло да бъде постигнато само ако — и в това ако беше цялата трудност — животът на Чезаре не беше в опасност. Ала той беше френски заложник и поради това се боеше, че баща му ще се поколебае, дори може да откаже да предприеме военни действия против французите, за да не застраши живота на сина си. Разбира се, единствено възможното решение на проблема беше повече от очевидно. Той трябваше просто да избяга. Оставаше обаче Джем. Дали да го вземе със себе си? Той щеше ли да се съгласи да тръгне?

В последно време на Джем сякаш му се харесваше ролята на френски заложник. Само предишната вечер Чезаре го бе чул да говори с френските военачалници и пийнал да се хвали, че лично ще свали от престола собствения си брат, турския султан. Нямаше да бъде лесно да убеди Джем да се върнат заедно в Рим, а да сподели плановете си с него беше истинско безумие.

Чезаре трескаво обмисляше възможностите. Едно двойно бягство означаваше двоен риск от провал, а това той не можеше да си позволи. Животът на Джем не беше в опасност при французите, защото жив той беше потенциално оръдие против папата, а ако Александър и Фердинанд се проваляха в плановете си, Джем със сигурност щеше да е от голяма полза за Шарл в кръстоносния поход. Разбира се, мъртъв той нямаше никаква стойност. Чезаре реши какво трябва да стори.

Около полунощ той излезе от палатката си. Двамата стражи — млади мъже, които вече познаваше от многото нощи, прекарани отвън — седяха на земята и се грееха на неголям лагерен огън. Чезаре ги поздрави.

— Прекрасна нощ. Ясна и прохладна. — Когато те се съгласиха, той се престори, че оглежда звездното небе. — Пълнолуние… Чудно, защо не се чува вълчи вой? — каза той и се засмя, за да покаже, че се шегува.

Един от войниците му подаде манерката си. Чезаре поклати глава.

— Аз имам нещо по-добро — каза той и се върна в палатката. След малко се появи с бутилка скъпо червено вино и три сребърни чаши.

Очите на войниците блеснаха на лунната светлина, когато той им подаде по една пълна чаша и си наля и за себе си. Те вдигнаха чашите си за наздраве, отправили поглед към звездното небе. Не след дълго обаче двамата млади воини започнаха да се прозяват. Чезаре им пожела „лека нощ“ и се върна в палатката си, където скри малката кесийка с билката на Нони и зачака. Когато след двайсетина минути подаде глава навън, двамата войници спяха дълбоко.

Напълно облечен, Чезаре се запромъква през дългите редици палатки към мястото, където бяха завързани конете. Там имаше друг часови, който седеше с гръб към коневръза и наблюдаваше спящия лагер. Чезаре се промъкна безшумно и запуши с ръка устата му; войникът не издаде звук. После го стисна за шията, докато младежът загуби съзнание.

Чезаре намери коня си — пъргав и силен черен жребец и го поведе за юздата към края на лагера, като внимаваше да не вдига шум. Когато лагерът остана зад гърба им, Чезаре яхна жребеца, както си беше без седло. Той бе яздил неоседлани коне още като дете с баща си край Сребърното езеро. Когато стигна до главния път, Чезаре смушка коня и препусна в нощта към Рим.

На следващия ден, след като се изкъпа и преоблече, Чезаре Борджия бе въведен в работния кабинет на баща си. Когато Александър стана на крака да го посрещне, в очите му имаше сълзи. Чезаре се изненада от силата на бащината прегръдка.

— Сине мой, не можеш да си представиш какви мъки преживях през последните няколко дни. Ти ме избави от най-ужасната дилема в живота ми. След като бях събрал тук ръководителите на Свещения съюз, аз си помислих, че Шарл ще изтълкува това като нарушение на нашия договор и се изплаших за живота ти. Това беше един от малкото пъти в цялата ми досегашна кариера, когато просто не знаех как да постъпя. Дали да се откажа от плановете си за Свещен съюз и да пожертвам папските земи и самия престол, или да изложа на риск живота на любимия си син?

Чезаре не бе виждал баща си толкова разстроен и чак му стана забавно.

— Е, и какво реши? — запита шеговито той.

— Сега това вече не е важно, сине мой — отвърна Александър, нежно усмихнат. — Ти си в безопасност и моята дилема е разрешена.

Когато откри бягството на Чезаре, крал Шарл реагира много по-меко, отколкото Александър бе очаквал. А след като папата научи за резултата от похода срещу Неапол, той разбра защо.

Когато френските войски нахлуха в Неапол, крал Мазино вече бе абдикирал без борба и побягнал от града. Шарл беше безспорен победител. Той току-що бе преодолял първото по-сериозно препятствие по пътя към освобождаването на Йерусалим от неверниците. Затова нямаше намерение да си разваля настроението с бягството на Чезаре. Интересуваха го по-важни дела — дошло бе време да се наслади на красотите на Неапол, на неговото вино и жени.

Ала след като Чезаре бе вече свободен, Александър с нови сили се зае да приведе в изпълнение плановете си за Свещен съюз. Откакто крал Феранте беше мъртъв, Неапол вече не представляваше никаква военна заплаха за Милано и Мавъра отново бе готов да се съюзи с Рим. На север Милано и Венеция започнаха да събират войски, за да се присъединят към испанците, чиито армии трябваше да направят морски десант под Неапол и да поемат нагоре по протежение на крайбрежието.

Седнал на трона си, Александър повика Чезаре и Дуарте Брандао, за да ги запознае с военната си стратегия и с плановете си за Свещен съюз.

— Не се ли безпокоиш, татко — запита Чезаре, — че крал Шарл ще се засегне жестоко, задето си нарушил думата си за Неапол?

Отначало Александър се зачуди на въпроса, а после се намръщи.

— Нарушил съм думата си ли? — възкликна той. — Какви ги говориш, Чезаре? Аз обещах само да не се меся, докато Шарл завземе Неапол. Никога не съм казвал, че ще му позволя и да го задържи.

Дуарте се усмихна.

— Съмнявам се обаче, че младият крал е разбрал тънката разлика.

Чезаре продължи:

— Значи твоят план е силите на Свещения съюз да отрежат пътищата за отстъпление на французите, докато испанските армии от юг и войските на Венеция и Милано от север ги уловят като в клещи?

— А какво ще стане, ако френската армия пробие испанските и неаполитанските позиции и продължи към Рим? — попита Дуарте Брандао.

Александър се замисли.

— Ако французите избягат от нашите войски на юг и достигнат Рим, дори само за няколко дни могат да сторят големи поразии. Във всеки случай ще обсадят града…

Дуарте го прекъсна:

— А този път, свети отче, дълбоко се съмнявам, че Шарл ще ги спре…

Чезаре се намеси:

— Шарл сигурно съзнава, че ако иска да си върне Неапол, той трябва да те убеди да развалиш споразумението със Свещения съюз. Освен това, за да стане изобщо крал на Неапол, той трябва да бъде коронясан от теб и да получи благословията ти като сюзерен.

Александър бе силно впечатлен от анализа на сина си, но чувстваше, че Чезаре не казва всичко. Той попита:

— Е, сине, каква е твоята стратегия?

Чезаре се усмихна лукаво.

— Ако френският крал те завари в Рим при изтеглянето си от Италия, той може да се опита да изтръгне от теб някои отстъпки. Ако обаче междувременно ти си отишъл някъде другаде…

Когато френският авангард влезе в Рим, докладваха на Шарл, че папата се е преместил на север, в Орвието. Решен на всяка цена да убеди Александър да го подкрепи срещу Свещения съюз, Шарл го последва с войските си натам, но когато папските съгледвачи видяха френската конница, която препускаше към Орвието, Александър вече бе готов да поеме към Перуджа, където трябваше да се срещне с Лукреция.

От Орвието папата бе изпратил дон Микелото да доведе дъщеря му, тъй като не я бе виждал няколко месеца и искаше да се убеди, че е добре, както и да поговорят за съпруга й. Освен това Александър беше убеден, че в компанията на Лукреция ще му е по-забавно да изчака изхода от френското нашествие.

Крал Шарл пристигна в Орвието, твърдо решен да издейства от папа Александър нов договор. Раздразнен, че папата междувременно се е преместил в Перуджа, кралят гневно заповяда на войските си да го последват и там.

Изведнъж насреща по пътя се зададе един от конниците на френския авангард. Останал без дъх, войникът със сетни сили успя да извести краля, че на север се съсредоточават многобройни войски на Свещения съюз. Шарл трябваше бързо да промени плана си за действие и обърна войските назад. Лошата новина бе застигната от друга, още по-тревожна: неговият съюзник Вирджинио Орсини бе паднал в плен при испанците, които вече препускаха по петите на французите.

Шарл нямаше повече време да гони вероломния папа из цяла Италия. Капанът, от който толкова се бе боял, всеки момент щеше да щракне. И той подложи войските си на няколко безмилостно дълги прехода към Алпите. Стигнаха границата тъкмо навреме, когато въоръжени с пики пехотинци на Свещения съюз се готвеха да им отрежат пътя.

Победен, посрамен и разстроен, крал Шарл се завърна във Франция да си ближе раните.