Марио Пузо
Фамилията (14)

13

Понеже папа Александър беше все още в траур заради смъртта на сина си Хуан, Дуарте се обърна към Чезаре Борджия. Той го посъветва, че след като кралят на Неапол е вече коронясан, вниманието на Ватикана би трябвало да се насочи към Флоренция — един град, в който нормалният ход на живота бе прекъснат напълно след френското нашествие. Според Дуарте, за да се скрепи съюзът на папата със законодателната колегия на Флоренция — Синьорията, за да се върнат Медичите на власт и да се прецени отблизо заплахата от разколническата дейност на пророка Савонарола, се налагаше в града да бъде изпратен някой, който се ползва с пълното доверие на Ватикана. Той трябваше на място да провери истинността на слуховете, достигащи до Рим.

— Говори се — каза Дуарте, — че през последните месеци оня доминикански монах Савонарола е станал все по-настъпателен в подстрекателските си проповеди, с които насъсква гражданите на Флоренция да се опълчат срещу папата, ако в скоро време не се предприемат реформи.

Папа Александър вече бе изпратил във Флоренция официална възбрана, с която отнемаше на проповедника възможността да подкопава вярата на хората в папската институция. На Савонарола бе забранено да проповядва, докато не се яви лично в Рим за среща с папата; предвидени бяха дори санкции срещу флорентинските търговци, които се събираха да слушат проповедите на монаха. Ала нищо не бе в състояние да възпре този фанатик.

Със своята арогантност Пиеро Медичи бе настроил срещу себе си цялото гражданство на Флоренция и дори собствения си двор. А сега пламенните речи на Савонарола, които се разнасяха от амвона и от градските площади, привличаха огромни тълпи хора, жадуващи за реформа. Нарасналото влияние на все по-заможния флорентински еснаф, който ненавиждаше Медичите, като същевременно смяташе, че с парите си заслужава право на участие в управлението на града, се добавяше към протестния хор от гласове, заплашващ да подкопае папската власт.

Чезаре се усмихна.

— Каква гаранция можеш да ми дадеш, приятелю, че самият аз няма да бъда посечен, ако дръзна да се появя във Флоренция? Те може да решат да ме убият за назидание. Чувал съм да се говори, че в проповедите си оня монах ме е обрисувал пред гражданите на Флоренция почти толкова покварен, колкото и светия отец.

— Там имаш не само врагове, но и приятели — отвърна Дуарте. — А също и верни съюзници. Един от тях е блестящият оратор Макиавели. Сега, когато папската власт е отслабена, е нужно набито око, за да отсее истинските от въображаемите заплахи за фамилията Борджия.

— Благодаря ти за загрижеността, Дуарте — рече Чезаре. — И ако имам възможност, давам ти думата си, че ще посетя Флоренция, след като приключа с Неапол.

— Кардиналската тиара ще те пази — каза Дуарте. — Тя е добра защита дори срещу фанатик като Савонарола. А за нас ще е от полза да чуем на място в какво той обвинява папата, за да можем да опровергаем обвиненията му.

И така, загрижен, че със загубата на властта от Медичите и с избирането на нова Синьория във Флоренция заплахите за папата се увеличават още повече, Чезаре се съгласи да посети града, за да види как може ситуацията да се промени в полза на Рим.

— Още при първа възможност — каза той на Дуарте — ще се вслушам в съвета ти.

 

 

Николо Макиавели току-що се бе завърнал във Флоренция от Рим, където бе изпратен като емисар на Синьорията, за да разследва убийството на Хуан Борджия.

Макиавели бе застанал в огромната зала на Палацо дела Синьора, заобиколен от прекрасните гоблени и безценните маслени картини на Джото, Ботичели и други художници, подарък от покойния Лоренцо Великолепни, които красяха стените.

Седнал на голямото кадифено кресло между осмината членове на Синьорията, нейният застаряващ председател неспокойно се въртеше и се почесваше в очакване да изслуша внимателно разказа на Макиавели за онова, което бе установил при пътуването си.

Всички членове на флорентинското законодателно събрание притеснено очакваха това, което им предстоеше да чуят, преди да обсъдят неговите последици за Флоренция и за тях самите. Макар да уважаваха уменията на този младеж при излагане на аргументите му, те невинаги вярваха в собствената си способност да проследят неговата сложна и заплетена мисъл. Сега всички стояха в напрегнато мълчание, а очите им нервно шареха наоколо.

Невисок и с деликатно телосложение, Макиавели изглеждаше дори по-млад от своите двайсет и пет години. Загърнат с дългата си черна пелерина, той заговори, докато крачеше напред-назад пред смълчаната аудитория.

— Целият Рим смята, че Чезаре Борджия е убил собствения си брат. Аз обаче не мисля така. Дори самият папа да вярва във вината на своя син, аз съм на друго мнение. Разбира се, Чезаре е имал мотив да го стори, защото е добре известно, че отношенията между двамата братя бяха, най-меко казано, доста обтегнати. Говори се, че в нощта преди убийството те така се били спречкали, че за малко не се стигнало до дуел. Ала въпреки всичко аз отричам Чезаре да е убиецът.

Председателят размаха нетърпеливо съсухрената си ръка.

— Пет пари не давам какво смята Рим, млади момко. Ние във Флоренция сме свикнали да мислим със собствените си глави. Ти беше изпратен да направиш оценка на ситуацията, а не да ни разправяш клюки, дето всеки може да ги чуе по римските улици.

Макиавели не се засегна ни най-малко от ядната нападка на председателя. С лукава усмивка той продължи:

— Ето например дожът на Урбино, Гидо Фелтра, попаднал в плен при Орсини заради некадърността на главнокомандващия папската войска. Нещо повече, от чисто скъперничество Хуан Борджия месеци наред отказвал да плати откупа за генерала си и го оставил да гние в тъмницата на своя враг. Нека не забравяме и испанския военачалник Де Кордоба, на когото Хуан бе отнел всички заслуги и полагащото му се парично възнаграждение за победата над Орсини. Ала повече от всеки друг го ненавиждал граф Мирандела. Графът имал четиринайсетгодишна дъщеря, която Хуан съблазнил, използвал и после изоставил, като при това се похвалил на цял Рим за подвига си. Представете си срама на семейството. Дали е случайност, че трупът на Хуан бе открит в Тибър точно срещу двореца на графа?

Отегчен, председателят на Синьорията кротко дремеше и Макиавели повиши глас, за да привлече отново вниманието му.

— Хуан имаше много други врагове… Може кардинал Асканио Сфорца да го е сторил, за да отмъсти за убийството на иконома си предишната седмица. Да не забравяме и мъжа, чиято съпруга бе съблазнил… — Макиавели направи многозначителна пауза, след което продължи с такъв тих глас, че всички трябваше да напрегнат слух, за да го чуят: — Неговият собствен брат Хофре…

— Стига толкова — извика сприхаво председателят. После със завидна за възрастта си отчетливост заяви: — Нас ни интересува само заплахата за Флоренция от страна на Рим. Хуан Борджия, главнокомандващият папските войски, е убит. Въпросът е, кой е убиецът? Някои казват, че това е неговият брат Чезаре. Логично е да се предположи, че ако Чезаре наистина е виновен, Флоренция е в опасност. Ако Чезаре е убил брат си, значи той е не само патриот, но и амбициозен млад мъж, който един ден ще се опита да сложи ръка на Флоренция, понеже счита, че тя по право му принадлежи. Най-просто казано, млади момко, ние очакваме да чуем от теб отговор на въпроса: наистина ли Чезаре Борджия е убил своя брат?

Макиавели поклати глава. Когато заговори, гласът му звучеше искрено и убедено:

— Не вярвам, че Чезаре е виновен, ваше превъзходителство. И ще ви изложа аргументите си. Хуан Борджия е бил намушкан с нож девет пъти… все в гърба. Това не е в стила на Чезаре Борджия. Той е храбър воин, способен да убие противника си с един удар, при това лице в лице. Да прави засади по тъмна доба, да удря жертвата си в гръб, да изхвърля трупа в Тибър — всичко това просто не му е в природата. Според мен тъкмо тези обстоятелства повече от всичко друго доказват, че Чезаре е невинен.

 

 

В продължение на дълги месеци след смъртта на сина си папа Александър изпадаше в периодични пристъпи на тежка депресия. Когато го обземеше дълбока скръб, той се затваряше и отказваше да се среща с хора, дори преставаше да ръководи папските дела. После, осенен от внезапно вдъхновение, излизаше от покоите си и с нови сили възобновяваше действията си за реформиране на църквата.

Накрая Александър извика началника на папското деловодство Пландини и му нареди да свика комисия от избрани кардинали, които да направят предложения за реформи.

После сподели с Дуарте Брандао, че реформата не може да се ограничи само с църковните дела. Той заяви, че е готов да реформира собствения си живот, както и живота на цял Рим. За това нямало нужда от официално разрешение от когото и да било, тъй като действията му щял да направлява сам Бог.

Рим с положителност се нуждаеше от реформи. Градската търговия беше опорочена от кражби и измами. По улиците на града, във всеки дюкян, хан и кръчма гъмжеше от крадци, разбойници, хомосексуалисти, развратници и педофили. Дори кардинали и епископи се разхождаха гордо и невъзмутимо по римските улици, придружени от млади мъжки куртизанки, облечени в пищни ориенталски костюми.

По римските улици бродеше цяла армия от шест хиляди и осемстотин проститутки, която представляваше страшна заплаха за здравето и нравите на града. Сифилисът, който се бе зародил в Неапол, бе донесен в Рим от френските войски и оттам пренесен в Болоня и отвъд Алпите чак във Франция. По-заможните римляни заплащаха цели състояния на търговците на зехтин, за да се киснат с часове в бъчвите им, понеже се смяташе, че зехтинът облекчава болките от откритите гноящи рани. Впоследствие същият зехтин се продаваше в дюкяните като „чист природен продукт“!

Но Александър разбираше, че промените трябва да започнат от самата църква, заради което свика Светия колегиум. Светата римокатолическа църква беше могъщо, извънредно заможно предприятие с безброй звена и финансови сметки. Само канцеларията на Ватикана разпращаше над десет хиляди писма годишно. Кардиналът, управляващ църковната хазна — или Апостолическата камера, както я наричаха, — отговаряше за изплащането на хиляди сметки на доставчици, както и за събиране на данъци в дукати, флорини и други валути. Все по-набъбващият персонал на курията получаваше заплати, като по-важните постове се продаваха или заменяха срещу облаги и услуги, някои законни, други не дотам.

Много неща трябваше да се вземат предвид. Дълги години папи и кардинали се бяха боричкали за надмощие. При една църковна реформа папската власт щеше да бъде отслабена, докато тази на Светия колегиум щеше да се засили. Тази борба за надмощие се бе превърнала през вековете в непрестанен източник на напрежение между папската институция и Светия колегиум.

Ясно беше, че един от главните източници на противоречия щеше да бъде самият брой на ръкоположените кардинали. Размивайки колегиума с членове на своето семейство, всеки папа се стремеше да увеличи собственото си влияние. По този начин той се надяваше да контролира избора на следващия папа, да гарантира и опази интересите на фамилията и да увеличи фамилното богатство.

От друга страна, чрез ограничаване на броя на кардиналите, които един папа можеше да назначи, всеки отделен кардинал получаваше все по-голяма лична власт, както и по-високи доходи, доколкото годишните ренти от всеки пост се поделяха поравно между целия Свети колегиум.

И така, пет седмици след първоначалното си свикване комисията, която Александър бе натоварил да разучи възможностите за реформа, се събра отново в Голямата зала на Ватикана, за да докладва своите констатации и да направи предложенията си пред папата.

От името на цялата група взе думата кардинал Гримани — нисък рус венецианец, който говореше внимателно с добре овладян глас.

— След като разучихме предложенията за реформи, направени от предишни кардиналски комисии, ние се спряхме на някои, които ни се струват подходящи за сегашния случай. Решихме, че е нужно да бъдат ограничени нашите земни удоволствия. Трябва да намалим броя на обедите и вечерите, на които се поднася месо. При всяко хранене да се чете Библията…

Дотук в предложението нямаше нищо радикално. Александър търпеливо слушаше и изчакваше, без да говори.

По-нататък кардинал Гримани предложи строги мерки против симонията и раздаването на църковни имоти като отплата за лична лоялност, както и ограничаване на доходите на кардиналите. Под това нямаше предвид приходите от частни или семейни източници, а само постъпленията от доходоносни църковни длъжности. Тъй като по-голямата част от кардиналите си бяха заможни поначало, и това предложение нямаше да ги ощети кой знае колко.

По-нататък обаче, както от самото начало бе очаквал Александър, предложенията на Гримани станаха по-настъпателни.

— Трябва да се наложат ограничения на властта, упражнявана от папата — започна меко той. — Назначаването на епископи трябва да става с одобрението на Светия колегиум. Без тяхно съгласие папата не бива да има право да продава или заменя административни длъжности. При смъртта на действащ кардинал известно време да не се назначава нов.

Замислен над чутото, папата се намръщи.

Гримани понижи глас дотолкова, че Александър трябваше да се наведе напред и да напрегне слуха си, за да го чува.

— Нито един кардинал да няма право да притежава повече от осемдесет слуги и трийсет коня, както и никакви музиканти, шутове и жонгльори. Нито един да няма право да държи млади момчета за пажове. На всички църковни сановници, независимо от техния ранг, се забранява да издържат конкубини, в противен случай им се отнемат доходите от заемания пост.

Папата премяташе през ръцете си молитвената броеница и слушаше, без да се намесва. Това бяха безсмислени предложения, които нямаше с нищо да допринесат за доброто на църквата или на душите на вярващите. Но той си замълча.

Когато най-после приключи, Гримани почтително запита:

— Има ли светият отец някакви въпроси?

През последния месец желанието, с което Александър се бе заловил с реформите, бе започнало да се притъпява. Сега, когато чу предложенията на комисията, то напълно се изпари.

Папата се надигна от трона си и се изправи с лице срещу комисията.

— Засега нямам какво да кажа, Гримани. Разбира се, искам да благодаря на всички вас за положеното старание. Ще разуча внимателно вашия доклад, а моят деловодител Пландини ще ви информира, когато бъда готов за обсъждане на предложенията.

С тези думи Александър вдигна ръка за благословия, после се обърна и бързо излезе от залата.

Един от останалите кардинали — Сангригорио, също от Венеция — се приближи до Гримани, който още не бе слязъл от катедрата.

— Е, Гримани — прошепна той, — едва ли си струва повече да бием пътя до Рим. Боя се, че реформите на папата са готови за последно причастие.

 

 

Когато се върна в покоите си, Александър прати да извикат Дуарте Брандао. Когато Дуарте влезе при него, папата си посръбваше от една чаша силно вино; той покани госта си да седне, за да обсъдят събитията от деня.

Дуарте прие предложената му чаша вино и седна, готов да слуша.

— Невероятно е — започна папата — как човешката природа непрестанно върви против себе си в името на някакви възвишени принципи.

— Значи вие не намерихте нищо в доклада на комисията, което си струва да бъде обсъждано? — запита Дуарте.

Александър стана и закрачи из стаята, видимо развеселен.

— Това е истинско безобразие, Дуарте. Предложенията им са против всякакви земни удоволствия. Умереността е едно, аскетизмът съвсем друго! Каква радост ще изпитва всевишният, ако ние се отречем от всякакви радости?

— А кое от предложенията им се стори най-неприемливо за ваше светейшество?

Александър стана и погледна Дуарте право в очите.

— Драги приятелю, тези хора предлагат да се откажем от конкубините. Като папа аз нямам право да се женя, а сега те искат за моята скъпа Джулия да няма място в леглото ми, в живота ми! Аз в никакъв случай не мога да приема това. Нещо повече, те очакват да обезнаследя децата си. Какво предателство! Предлагат да не организирам увеселения за поданиците си. Всичко това са глупости, Дуарте, пълни глупости. Обезпокоен съм, че кардиналите са станали толкова безразлични към нуждите на народа.

Дуарте се усмихна.

— Трябва ли да разбирам, че сте решен да отхвърлите предложенията на комисията?

Александър отново седна, видимо поуспокоен.

— Сигурно скръбта е помрачила разсъдъка ми, приятелю — каза той. — Да реформирам църквата по този начин би означавало като папа да се откажа от интересите на децата си, от любовта си, от своя народ. Но така само ще спасим по-малко души. Предлагам да изчакаме още един месец, а след това всякакви приказки за реформа трябва да престанат.

Дуарте поглади замислен брадичката си.

— Значи докладът на комисията ви изненада?

Александър поклати глава.

— Направо ме ужаси, скъпи приятелю.

 

 

В римската провинция слуховете избуяват като бурени след дъжд. Говореше се, че Провидението е отнело живота на Хуан като наказание за това, че и двамата братя Борджия, както и самият папа Александър са спали с Лукреция.

Джовани Сфорца се бе съгласил на развод, но не по достоен начин; ето защо в опровержение на официално обявените причини за развода той започна да пуска слухове за системно кръвосмешение във фамилията Борджия. Лукреция не само спеше с брат си Чезаре, твърдеше той, но бе минала и през леглото на собствения си баща папа Александър. Слуховете бяха толкова скандални, че предизвикаха оживление по улиците на Рим, а впоследствие и във Флоренция. С удвоени сили Савонарола започна да проповядва против „злото, което ще сполети следовниците на този лъжепапа“.

Привидно безразличен към всичко, което се говореше по негов адрес, папа Александър избираше подходящ жених за дъщеря си измежду неколцина възможни кандидати. Най-приемлив от всички му се струваше Алфонсо Арагонски, синът на краля на Неапол.

Алфонсо беше красив младеж, рус и висок, с приятни обноски и ведър нрав. Също като сестра си Санча и той бе незаконороден, но баща му се бе съгласил да го провъзгласи за дож на Бишелие, с което му бе осигурил висок обществен статут и значителен доход. Нещо повече — Алфонсо беше роднина с Фердинанд, така че един брак с Лукреция Борджия щеше още повече да заздрави връзката между Ватикана и испанския крал, предоставяйки на папата тактически предимства в разприте с непокорните феодали и военачалници в южните италиански провинции.

Докато Александър кроеше планове за Лукреция, младият Перото ежедневно препускаше между Ватикана и манастира „Сан Систо“ с послания за хода на нейния развод. През тези няколко месеца Лукреция и добрият Перото станаха близки приятели, които всеки ден си разменяха забавни историйки, пееха песни и бродеха из манастирските паркове. Перото я насърчаваше да се възползва от новоизвоюваната си свобода, тъй като за пръв път през живота си тя беше далеч от властната опека на баща си.

И така, все още съвсем младата папска дъщеря и чаровният момък Перото се разхождаха, хванати за ръце, разменяха си тайни и често обядваха на тревата в манастирските ливади, след което прекарваха остатъка от деня, вплитайки венчета от полски цветя в разкошните руси къдрици на Лукреция. Тя постепенно усети как се подмладява и възвръща към живота; лицето й все по-често се озаряваше от усмивка.

В деня, когато Перото й донесе послание, с което папата я приканваше да се върне във Ватикана за официалното разтрогване на брака пред Римската рота — върховния църковен трибунал, Лукреция изпадна в паника. Хванала пергамента в разтрепераните си ръце, тя се разплака от страх и отчаяние. Перото, който вече беше страстно влюбен в Лукреция, макар все още да не смееше да издаде чувствата си, я прегърна, за да я утеши.

— Какво има, сладка моя? — запита той, изоставил за миг официалния тон. — Какво те кара да страдаш така?

Тя се притисна към него и облегна глава на рамото му. Досега не бе споделяла за състоянието си с никого освен Чезаре, но при сегашните обстоятелства беше безумие да се преструва на девствена. Ако баща й или който и да било друг откриеха, че е бременна, това щеше да застраши запланувания съюз на Ватикана с Неапол и Арагонската династия. Нещо повече, враговете на Чезаре щяха да се опитат да убият нея и брат й, защото с безразсъдството си бяха изложили папската институция на опасност.

И така, понеже нямаше с кого друг да сподели участта си, Лукреция реши да се довери на Перото. А на свой ред той, благородният млад рицар, й предложи, вместо да признава връзката с брат си, да каже, че той — Перото — е баща на детето й. По такъв начин каквито и последици да произтичаха от действията й, те със сигурност нямаше да бъдат толкова страшни както признанието в кръвосмешение.

Лукреция се трогна, но същевременно и се изплаши от неговото предложение.

— Но баща ми ще заповяда да те измъчват, задето по твоя вина е застрашен един стратегически съюз, от което могат да бъдат отслабени папските позиции в Романя! Слуховете, които се носят, са достатъчно лоши и без доказателства, но сега… — Тя се потупа по корема и въздъхна.

— Готов съм да пожертвам живота си за теб и за църквата — каза простичко Перото. — Вярвам, че каквото и решение да вземе светият отец тук, на земята, Небесният отец ще ме възнагради заради благородните ми намерения.

— Трябва да предупредя брат си, кардинала — каза Лукреция, сякаш мислеше на глас.

— Кажи му каквото сметнеш за нужно — отвърна добродушно Перото. — Готов съм да платя цената на истинската любов. Това, което изпитах при нашето познанство през последните месеци, си струва.

Той се поклони и понечи да си тръгне, но преди това тя му подаде сгънато писмо и го помоли да го предаде на брат й.

— Погрижи се той лично да го получи, защото, ако попадне в чужди ръце, знаеш какво ни чака.

 

 

Перото пристигна в Рим и незабавно се яви пред папата, за да му съобщи, че Лукреция е бременна в шестия месец и той е бащата на детето. Помоли Александър за прошка и обеща да стори всичко, което е по силите му, за да изкупи вината си.

Александър го изслуша внимателно; известно време помълча и изглеждаше някак озадачен, но за голямо учудване на Перото не избухна в гняв. Вместо това нареди на младия испанец да не разговаря с никого за случилото се. Междувременно Лукреция щеше да остане в манастира, докато роди детето си под грижите на светите сестри, които се бяха заклели във вярност на църквата и нямаше да посмеят да издадат тайната й.

Но какво да стори с детето? Естествено, Алфонсо и неговото семейство не биваше да узнаят за случилото се.

Посветени в тайната бяха само Александър, Лукреция и, разбира се, Чезаре; така трябваше да си остане и за в бъдеще. Дори Хофре и Санча щяха да бъдат изложени на опасност, ако истината се разчуеше. Ето защо се разбраха Перото да си държи езика зад зъбите, дори да го изтезават.

Перото се готвеше да се сбогува и оттегли от покоите на папата, когато Александър го запита:

— Предполагам, че не си казал никому за това?

— Нито думица — отвърна Перото. — Моята любов към дъщеря ви държи устните ми заключени.

Александър прегърна момъка и го отпрати да си върви.

— Пази се — извика той подире му. — Благодаря ти за доблестта и хладнокръвието.

След посещението си при папата Перото се отби при кардинал Борджия, за да предаде посланието от Лукреция. Чезаре го прочете и пребледня.

— Каква е целта на това самопризнание? — запита той испанеца.

Препасал китарата си през рамо, Перото се усмихна.

— Любовта сама по себе си е награда.

Сърцето на Чезаре биеше бясно.

— Каза ли на някого?

Перото кимна.

— Само на негово светейшество…

С огромно усилие на волята Чезаре успяваше да се сдържа.

— И как реагира той?

— Много великодушно — отвърна Перото.

Чезаре усети как го побиват тръпки на ужас. Той познаваше добре баща си и знаеше, че когато е най-ядосан, успява да запази най-голямо спокойствие.

— Добре, сега иди в квартала на блудниците Трастевере и се скрий там — нареди той. — И ако ти е мил животът, не споменавай пред никого за това, което говорихме. Аз ще размисля как да постъпим и когато се върна от Неапол, ще пратя да те повикат.

Перото се поклони и тръгна към вратата, но Чезаре се провикна след него:

— Ти си благородна душа, Перото. Благославям те и нека Бог те закриля!

* * *

В Рим Лукреция, бременна в седмия месец, застана пред дванайсетте съдии на трибунала. Въпреки широките, свободно падащи одежди промяната във външния й вид биеше на очи. Тя се бе погрижила да прибере дългата си руса коса благопристойно отзад на гърба и да измие миловидното си лице с розови бузи. От месеците, прекарани в манастира, през които се бе хранила скромно, молила много и спала добре, тя изглеждаше съвсем млада и невинна.

Още щом я видяха, трима от съдиите си прошепнаха нещо и се наведоха напред да се съвещават. Ала вицеканцлерът, шишкавият и подпухнал кардинал Асканио Сфорца, им махна с ръка да мълчат. Когато подкани Лукреция да говори, нейната пледоария, написана на латински от брат й Чезаре, бе произнесена с такова стеснително запъване, с такава скромност и смирение, че направи благоприятно впечатление на кардиналите, които бяха омагьосани от чаровната папска дъщеря.

Докато те се съвещаваха, Лукреция вдигна ленената кърпичка към лицето си и зарони горчиви сълзи.

— Простете ми, ваши преосвещенства, смирената молба, която ще отправя към вас. — Тя сведе глава, а когато отново вдигна поглед към кардиналите, очите й бяха пълни със сълзи. — Моля ви да си представите какъв би бил моят живот, ако нямам деца, които да обичам и да се грижа за тях. Нима бихте ме осъдили да живея, без да съм познала мъжка ласка? Нима бихте оставили върху мен това проклятие, което с нищо не съм заслужила? Моля ви, в своята безгранична добрина и милосърдие, да пощадите младия ми живот, като обявите за недействителен този нещастен брак… който по самата си същност е лишен от любов.

И така, никой от присъстващите не възрази, когато Асканио Сфорца се обърна към Лукреция и я обяви, тържествено и отчетливо, за femina intacta — т.е. девственица. Още същата вечер тя се отправи по обратния път към манастира, за да дочака раждането на своето дете.

 

 

Когато Перото пристигна в манастира, за да съобщи на Лукреция, че бракът й е окончателно разтрогнат и че преговорите с бъдещия й съпруг, дожа на Бишелие, са приключили успешно, тя усети как очите й се наливат със сълзи.

— След като родя, детето ще ми бъде отнето — каза тъжно тя, докато двамата с Перото седяха в градината на манастира. — Освен това няма да ми разрешават да се виждам с теб, защото наскоро след това ще бъда омъжена повторно. Днешният ден е едновременно щастлив и тъжен за мен. От една страна, вече не съм омъжена за един съпруг, когото ненавиждах, но, от друга, скоро ще загубя детето си и най-близкия си приятел.

Перото обгърна талията й с ръка, за да я утеши.

— Докато дишам, ще те нося в сърцето си — каза той.

— И аз теб в моето, скъпи приятелю — отвърна тя.

 

 

Докато Чезаре се готвеше да отпътува за Неапол, двамата с Александър се срещнаха в папските покои, за да обсъдят положението на Лукреция и нейното дете. Пръв заговори Чезаре:

— Вярвам, татко, че успях да реша проблема. След като се роди, детето може да бъде донесено в моето жилище, тъй като твоето или това на Лукреция се изключват. Аз ще обявя, че детето е мое, а майката е омъжена куртизанка, чието име предпочитам да запазя в тайна. Ще ми повярват, понеже това отговаря на слуховете, които се разпространяват за мен.

Широко усмихнат, Александър изгледа с възхищение сина си. Чезаре запита:

— Защо се усмихваш, татко? Това, което казвам, толкова ли смешно и неправдоподобно звучи?

Очите на папата заблестяха.

— Хем е смешно — каза той, — хем е напълно правдоподобно. А се усмихвам, защото и за мен се разпространяват подобни слухове. Ето защо днес подписах папска вула, която още не е обнародвана; в нея детето се нарича Infans Romanus и се обявява за мое. Също от неназована майка.

Александър и Чезаре се прегърнаха; могъщият им смях отекна в папските покои. После Александър се съгласи, че наистина е по-добре Чезаре да се представи като баща на детето. Той обеща в деня на раждането му да подпише нова вула, с която да обяви Infans Romanus за дете на Чезаре. А оригиналната вула щеше да бъде заключена за вечни времена в някое чекмедже във Ватикана.

 

 

Още на същия ден, когато Лукреция роди детето — здраво момченце, Александър разпореди внукът му незабавно да бъде откаран в дома на Чезаре в Рим, докато родилката бе оставена да се възстановява в „Сан Систо“. Договориха се впоследствие Лукреция да го признае за свой племенник, като се грижи за него като за собствен син. Оставаше обаче още един малък проблем, който трябваше да се разреши с особено внимание.

Макар да изпитваше известно съжаление, Александър добре съзнаваше какво е длъжен да стори. Час преди полунощ един нисък, набит мъж с широк гръден кош чакаше пред вратите на покоите му.

Папата прегърна дон Микелото като свой брат и му разказа за проблема, който бе сполетял фамилията.

— Става въпрос за мъжа, който твърди, че е баща на детето — каза той. — Добър момък, испанец, много благороден и все пак…

Дон Микелото погледна Александър в очите и сложи пръст на устните си.

— Нито дума повече — отвърна той. — Аз служа на светия отец. А ако този момък е с такава чиста душа, както изглежда, то няма спор, че Небесният отец ще го посрещне с радост.

— Мислех да го изпратя на заточение — каза Александър. — Той ми служеше вярно. Ала кой може да знае какви изкушения ще развържат езика му и ще поставят фамилията в смъртна опасност?

Дон Микелото го погледна съчувствено.

— Ваш дълг е да предпазите момъка от изкушение, а мой — да помогна с каквото мога.

— Благодаря, скъпи приятелю — каза папата. После след кратко колебание добави: — Бъди милостив при изпълнението, защото момчето наистина е добро, просто се е оставило да бъде съблазнено от женското лукавство; какво по-разбираемо от това!

Дон Микелото се наведе да целуне пръстена му и си тръгна, като на излизане увери папата, че работата е практически свършена.

 

 

След като напусна Ватикана, дон Микелото потъна в мрака на нощта и препусна през полята, през хълмове и ливади, докато достигна плажовете на Остия. Оттам се виждаше малката ферма със зелени петна от странна на вид растителност, засадени в дълги редове необичайни кореноплодни растения и лехи, в които растяха причудливи билки и високи храсти, натежали от черни и пурпурни плодове и екзотични цветове.

Дон Микелото заобиколи малката каменна къщичка и в двора видя една старица, превита одве, която се подпираше на дървена тояжка. Когато през пердетата на очите си забеляза конника, тя вдигна тояжката сякаш за да се защити.

— Нони — подвикна й кротко той. — Дошъл съм за лекарство.

— Върви си — каза старицата. — Не те познавам.

— Нони — каза той, като се приближи. — Тази вечер облаците се сгъстиха. Идвам по поръчка на светия отец.

Тя се усмихна; лицето й представляваше пергаментова маска.

— А, ти ли си, Мигел! Остарял си…

— Така си е, Нони — засмя се той. — Така си е. Дошъл съм да те помоля за помощ, за да спасим още една душа.

Той посегна да поеме тежката кошница от ръцете й, но тя се дръпна настрани.

— Някой злодей ли искаш да изпратиш в ада или някой праведник, който неволно пречи на църквата?

Очите на дон Микелото се натъжиха.

— Един добър човек, който във всеки случай ще види лицето Божие…

Старицата кимна и му направи знак да я последва в къщичката. Там огледа няколко от снопчетата билки, които висяха на стената, и избра едно, завито в панделка от най-тънка коприна.

— От това той ще потъне в дълбок сън — каза тя. — Душата му ще се отправи без съпротива към небесата. — Нони поръси билката със светена вода. — Това е последна благословия — обясни тя.

След като изпрати с поглед отдалечаващата се фигура на дон Микелото, тя наведе глава и се прекръсти.

 

 

В Трастевере един раздразнен кръчмар с мъка се опитваше да изведе навън свой пиян клиент, за да затвори заведението. Подпрял русата си глава с длани, младежът отказваше да се помръдне от мястото си, след като неговият приятел си бе тръгнал от масата преди час. Сега кръчмарят напразно го разтърсваше, докато изведнъж главата на пияния се изплъзна от дланите и тежко падна на масата.

Когато видя това, кръчмарят се дръпна уплашено назад. Лицето на младежа бе посиняло и подпухнало, с пурпурни устни и изхвръкнали от орбитите очи, налети с кръв. Най-ужасяващ беше езикът му — толкова подут, че се подаваше от устата, от което лицето му приличаше на някаква гротескна маска.

Полицията пристигна след няколко минути. Кръчмарят не си спомняше нищо за приятеля на младежа, освен че беше нисък и набит, с широк гръден кош. В Рим имаше хиляди като него.

Ала младежът не беше толкова труден за разпознаване. Неколцина от събралите се граждани веднага обявиха, че това е Педро Калдерон, известен като Перото.