Марио Пузо
Фамилията (19)

18

През следващите няколко седмици Чезаре, целият облечен в черно, намръщен и гневен, крачеше нервно из залите на Ватикана, докато чакаше с нетърпение да започне своя нов живот. Всеки ден той си убиваше времето, като очакваше покана от Луи XII, новия крал на Франция. Беше напрегнат, искаше поне за известно време да остави зад себе си познатия пейзаж на Рим, спомените за сестра си и за живота си като кардинал.

През всичките тези седмици познатите нощни кошмари започнаха да го навестяват отново и той не смееше да заспи от страх, че може да се събуди целият плувнал в пот, крещящ от ужас. Колкото и да се опитваше да прогони Лукреция от сърцето и мислите си, той бе обсебен от нея; всеки път, когато затвореше очи и се опитваше да заспи, я виждаше как му се отдава.

Когато папата с нескрита радост го уведоми, че Лукреция отново е бременна, Чезаре яхна коня си и цял ден препуска из околностите на града, полудял от ревност и гняв. Същата нощ, докато се мяташе и стенеше в леглото, насън му се привидя ярък жълт пламък; после от огъня изплува миловидното лице на сестра му и той прие това като знак за тяхната несекваща любов. Тази любов най-напред му бе давала живот и топлина, после жестоко го опари, но не преставаше да гори в сърцето му. В онази непрогледна нощ той се закле, че ще носи този пламък винаги със себе си, ще го направи важен символ от личния си герб наред с червения бик на Борджиите. От този ден нататък пламъкът на любовта разгаряше огъня на неговата болезнена амбиция.

 

 

В продължение на много години кардинал Джулиано дела Ровере си оставаше най-яростният противник на папа Александър. След заточението си във Франция, което последва като наказание за неговия унизително провалил се опит да свали папата от престола и да се съюзи с нещастния крал Шарл VIII, Дела Ровере откри, че от това съперничество не е спечелил нищо освен беди. Човек като него се чувстваше много по-удобно в сумрачните коридори на Ватикана, където можеше да лавира между приятели и врагове и да крои планове за бъдещето. Там кардиналът плуваше в свои води; от изражението на лицето или от тона на събеседника си той научаваше много повече, отколкото от всякакви писмени съглашения и официални документи.

След като веднъж се убеди, че от враждата му с папата няма да излезе нищо добро за него самия, Дела Ровере ловко смени курса към помирение. Сгоден случай за това беше смъртта на папския син Хуан, когато кардиналът собственоръчно написа на Александър съболезнователно писмо. Покрусен от скръб и същевременно твърдо решен да започне реформи в Католическата църква, папата се трогна от вниманието и прие благосклонно съболезнованията на своя някогашен враг. В отговора си той високо оцени жеста и дори покани Дела Ровере да служи като папски легат във Франция. Колкото и да беше разстроен от загубата, папа Александър не забравяше, че Джулиано дела Ровере има значително влияние във френския кралски двор, и си даваше сметка, че един ден може да прибегне до услугите му.

 

 

Когато най-после Чезаре получи очакваната покана да посети крал Луи в Шинон, той се застяга за път с две важни мисии. Първата беше да предаде на краля папската благословия за разтрогване на брака между Луи и Жана, а втората — да го склони да подкрепи брака му с принцеса Росета.

Преди синът му да потегли за Франция, Александър го повика в покоите си, прегърна го и му подаде пергаментовия свитък с червения папски печат.

— Ето индулгенцията, с което разрешавам на краля да анулира сегашния брачен договор и да се ожени за Ана Бретанска. Това е много важен документ, защото тук не става дума само за някой, който си е харесал по-хубава булка, а за деликатни политически и държавни дела. Ако кралят не е в състояние да се ожени за Ана, тя може да отцепи Бретан от френския контрол, с което ще нанесе сериозен удар на плановете на Луи за „Велика Франция“.

— Той не може ли просто да се разведе с Жана или да изтъкне причини за разтрогване на брака? — попита Чезаре.

Александър хитро се усмихна.

— Изглежда проста работа, но не е. Жана Френска може да е уродливо джудже, но тя е от най-знатно потекло и е много умна. Тя има свидетели, които са готови да се закълнат как са чули Луи да заявява публично, че я е качил поне три пъти през първата брачна нощ. Освен това той може да твърди, че по време на сватбата е нямал навършени четиринайсет години и не е бил в състояние да даде съгласие за женитбата си, но нито един от царедворците не би потвърдил под клетва рождената му дата.

— Е, как тогава смяташ да разрешиш проблема? — запита лукаво Чезаре.

— Ах, да си папа си има и хубавите страни! — възкликна Александър. — Една от тях е, че си безгрешен. Аз просто ще променя рождената му дата по подходящ начин и ще издам указ, че всякакви твърдения в противен смисъл са неверни и клеветнически.

— Не трябва ли да занеса във Франция нещо, с което да си осигуря добро посрещане? — запита Чезаре.

Гласът на Александър стана сериозен.

— Червена кардиналска тиара за нашия стар приятел Жорж Д’Амбоаз.

— Д’Амбоаз иска да става кардинал? — учуди се Чезаре. — Ами че той е превъзходен посланик.

— Той отдавна се стреми отчаяно към този пост — отвърна Александър. — Но само любовницата му знае защо. — Папата притисна Чезаре в прегръдките си. — Не знам какво ще правя без теб, сине мой. Погрижил съм се във Франция да се отнасят към теб, както подобава. Нашият папски легат кардинал Дела Ровере ще те посрещне и лично ще те пази от непредвидени опасности. Дал съм му ясни указания да се грижи за теб като за свой син.

 

 

И така, когато през октомври Чезаре пристигна по море в Марсилия, придружен от своята огромна свита, кардинал Дела Ровере и цялата мисия на Ватикана при френския двор го очакваха на пристанището. Чезаре беше облечен в черно кадифе и златен брокат; дрехите му бяха обвезани с диаманти и други скъпоценни камъни. На обточената му със златен ширит шапка се вееха бели щраусови пера. Дори конете му бяха със сребърни подкови — явно папската хазна бе обрана до дъно, за да бъде подготвен за път.

Кардинал Дела Ровере го прегърна и каза:

— Сине мой, аз съм изцяло на твоите услуги. Мой дълг е да защитавам спокойствието и честта ти. Каквото и да желаеш, само кажи, и аз ще ти го доставя.

Дела Ровере бе успял да убеди съвета на Авиньон да вземе порядъчен заем, за да посрещне по подобаващ начин високия гост.

На другата сутрин появяването на Чезаре в замъка, където трябваше да бъде настанен, премина всякакви граници на показност и разточителство. Над робата си от черно кадифе той носеше бял елек, украсен с бисери и рубини. Юздите, седлото и стремената на сивия му жребец бяха обковани със злато. Пред него на бели коне яздеха двайсет тръбачи с червени одежди, а отзад — швейцарски гвардейци с униформите на папската стража в пурпурно и златно. Процесията се допълваше от трийсетте му камериери, безброй помощници, пажове и друга прислуга, всички в пищни ливреи. Най-отзад крачеха музиканти, жонгльори, акробати, дресирани мечки, маймуни и седемдесет мулета, натоварени с личния гардероб и богатства на Чезаре, както и със скъпи дарове за краля и придворните. Истински парад на грандомания и суета!

Преди да отпътува от Рим, Брандао изрично го бе предупредил да се въздържа от излишна показност, като го увери, че французите няма да се впечатлят от никакви демонстрации на разкош и богатство. Ала Чезаре смяташе, че той повече разбира от тези неща.

Дела Ровере и свитата му лично разведоха госта из улиците на града, които бяха празнично украсени с разноцветни транспаранти, знамена и триумфални арки от венци, стрували немалко жълтици на градската хазна. По указания на кардинала всички посрещачи приветстваха Чезаре като кралска особа. Той бе обсипан с дарове от сребро и злато и после отведен в кметството, където в негова чест бе устроено пищно тържество.

Съобразителният Дела Ровере бе поканил мнозина измежду най-красивите девойки и елегантни дами в града, защото знаеше, че Чезаре обича женска компания. Следващите няколко дни бяха изпълнени с пиршества и представления, а нощите с пиене на изискани вина и танци на млади девици за развлечение на Чезаре и неговата свита.

В течение на следващите два месеца много френски градове и градчета се изредиха да му устройват подобни посрещания. Нямаше панаир, на който Чезаре да не беше почетен гост; конно състезание, на което да не заложи и спечели; игра на карти, в която да не участва.

Тази есен във Франция се случи студена, с ураганни ветрове и градушки, но пред всяко кметство се събираха оживени тълпи, за да наблюдават пристигането на Чезаре Борджия. Той никога не се бе отличавал с особена скромност, та и сега на драго сърце изтълкува хорското любопитство да зърнат жив папски син като преклонение и възхита пред неговата личност; от това ново чувство за величие му се замая главата. Чезаре стана самонадеян и арогантен, като с поведението си бързо настрои срещу себе си и онези свои домакини, които бяха най-готови и способни да му помогнат.

 

 

Когато най-после Чезаре и свитата му пристигнаха във френския кралски двор в Шинон, кралят беше бесен от гняв. Той с нетърпение чакаше вести за разтрогването на брака си, а до този момент никой не се бе сетил да го уведоми дали папата е удовлетворил молбата му.

В деня на пристигането си Чезаре както винаги се придружаваше от грандиозна конна процесия и дълъг керван мулета, натоварени със скъпоценности и богати премени. Самите животни бяха покрити с разкошни чулове в жълто и алено, с гербове, на които червеният бик на Борджиите се допълваше от жълт пламък, новия символ на Чезаре. Цялата му свита беше облечена в празнични одежди, извезани със скъпоценни камъни, а на гърбовете на няколко мулета се поклащаха огромни сандъци, чието предполагаемо съдържание караше хората да шушукат загадъчно. Някои казваха, че са пълни с накити и скъпоценности за бъдещата съпруга на Чезаре; други, че вътре има свети мощи и църковна утвар за тържествена литургия и благослов. Ала местните благородници не се впечатлиха особено от целия този цирк. В Италия подобна зрелищност може би щеше да мине за знак на богатство и обществено положение, но сред френската аристокрация тя будеше само присмех.

Самият крал Луи беше известен със спестовността си и голяма част от царедворците му следваха неговия пример. Не след дълго Чезаре стана обект на открити подигравки по улиците на града. Ала тъй като напоследък бе придобил едно ново чувство на грандомания и суета, без при това да възприеме нищо от мъдростта на баща си или уравновесеността на Лукреция, той остана в блажено неведение за реакциите на хората.

Още щом зърна Чезаре да се приближава, крал Луи прошепна на един от съветниците си: „Е, това вече е прекалено!“ Все пак той поздрави въодушевено папския син, като с мъка се сдържа да го попита още на място за дългоочакваната височайша индулгенция за разтрогването на брака му.

Докато Чезаре, придружен от Жорж Д’Амбоаз, обхождаше официалния шпалир, за да му бъдат представени по-важните членове на кралския двор, той явно не обръщаше внимание на учудено-развеселените погледи, които привличаше от всички страни. Те можеха да му се смеят, колкото си искат, но техният собствен крал се отнасяше почтително с него, понеже в джоба си Чезаре носеше документ, заради който кралят би дал всичко. И действително, неколцина млади аристократи, имали неблагоразумието да му се присмеят в очите, бяха така сурово смъмрени от краля, че онемяха от изненада. Явно този Борджия е някаква важна клечка, помислиха си те.

След като запознанствата приключиха, Чезаре, крал Луи и посланикът Жорж Д’Амбоаз се оттеглиха в една прелестна закътана стая в кралските покои. Стените й бяха покрити с дъбови ламперии, облечени в дамаска от жълта коприна. Френските прозорци гледаха към прекрасна градина; по алеите между бликащите фонтани се разхождаха пъстри птици, чиито звучни песни огласяха залите на двореца.

Крал Луи се зае да успокоява Чезаре:

— Ти разбираш, скъпи приятелю, че с преминаването си през Италия френските войски по никакъв начин няма да застрашат властта на Ватикана или целостта на папските земи. Нещо повече, ако самите вие се натъкнете на трудности при усмиряване на местните владетели и военачалници в Романя, винаги можете да разчитате на значителни по размер френски части, калени в битки, които да ви се притекат на помощ.

— Благодаря, ваше величество — каза Чезаре. Зарадван от щедростта на краля, той бръкна в джоба си и му предаде папската индулгенция.

Кралят не скри задоволството си, а когато Чезаре подаде другия запечатан с восък пергаментов свитък на Жорж Д’Амбоаз, за да го прочете, по лицето на посланика се изписа смайване и дълбока признателност за това, че бе посочен за кардинал и приет в лоното на висшия католически клир.

Обхванат от еуфория, крал Луи не закъсня да се отблагодари за щедростта на папата; още начаса той официално обяви Чезаре за дук на Валантиноа — титла, която щеше да му донесе някои от най-прекрасните замъци и доходни имения във Франция. Чезаре въздъхна с облекчение, защото по пътя от Рим бе изхарчил купища пари за издръжка на свитата си, а знаеше, че ще са му нужни още много, за да събере войски за кампанията в Романя. Щедрият подарък от краля на Франция означаваше, че докато е жив, няма да се притеснява за средства.

Тримата мъже вдигнаха чаши за наздравица. После Чезаре попита:

— Как върви подготовката на брачния съюз?

Луи се размърда нервно на стола си.

— Има известен проблем с принцеса Росета. Макар да живее във Франция като придворна дама на моята възлюбена, кралица Ана, всъщност тя е дъщеря на краля на Неапол, испанка по произход и поданичка на династията Арагон. При това е момиче с характер. Аз не мога просто да я изкомандвам да се омъжи за теб.

Чезаре се намръщи, после запита:

— Мога ли да поговоря с нея, ваше величество?

— Разбира се — каза кралят. — Д’Амбоаз ще уреди това.

 

 

По-късно същия следобед Чезаре и Росета седяха един до друг на каменна пейка в градината на двореца; въздухът около тях бе пропит с уханието на цъфнали портокалови дръвчета.

Принцеса Росета беше доста височка и не особено красива, но се държеше с царствено достойнство. Тъмната й коса беше събрана в опашка на тила, което й придаваше строг вид. Ала към Чезаре се държеше открито и дружелюбно и не се възпротиви двамата да обсъдят предложения брачен съюз.

Росета беше приветливо усмихната, но когато заговори, гласът й звучеше твърдо:

— Аз не бих желала по никакъв начин да засегна дука, защото до този момент не съм имала честта да го познавам. Ала тъжната истина е, че съм отчаяно влюбена в един бретански благородник, поради което в сърцето ми не е останало място за друг мъж.

Чезаре се опита да я разубеди.

— Отчаяната любов не е добър съветник, нито пък подходяща основа за съвместен живот — каза той.

Ала Росета не се трогна от думите му. Тя го погледна прямо и продължи:

— Ще говоря откровено, защото във ваше лице виждам човек, на когото мога да се доверя. Вие сте син на папа Александър, а благоразположението на папата, както и папските армии са много важни за моя баща. Толкова важни, че ако много настоявате, предполагам, че баща ми ще намери начин да ме принуди да се омъжа за вас. Но ви моля да не правите това. Аз няма да мога да ви дам обич, защото сърцето ми вече принадлежи на друг. — При тези думи очите й се напълниха със сълзи.

Възхитен от прямотата на тази девойка, Чезаре й подаде носната си кърпа.

— Не бих и помислил да ви принуждавам да се омъжите за мен. Ако моят личен чар не е достатъчен да ви спечели, то вие няма да бъдете моя съпруга. — Той се усмихна. — Ала вие имате още по-голяма стойност за мен като приятелка… Освен това, ако някога бъда изправен пред съд, ще се възползвам от вашите услуги като мой адвокат.

Росета се засмя, развеселена и видимо облекчена. След това принцесата и Чезаре прекараха остатъка от следобеда, наслаждавайки се на своето ново приятелство.

 

 

Още същата вечер Чезаре се яви пред краля и му разказа за случилото си. Луи не изглеждаше никак изненадан от отговора на Росета, но се зарадва на реакцията на Чезаре.

— Благодаря ти за проявеното разбиране — каза той.

— Да ви се намира наоколо някоя друга принцеса, която още да не е влюбена? — запита шеговито Чезаре.

Смутен от неспособността си да изпълни даденото пред папата обещание кралят каза:

— Решил съм да ти предложа още една титла, дук на Диноа, а към именията, които ти подарих, ще прибавя още две, не по-малко важни.

Чезаре се поклони, за да покаже благодарността си, но когато вдигна очи, в тях блестеше лукаво пламъче.

— Много съм ви признателен, разбира се, но дали цялото това богатство ще ми помогне да си намеря съпруга?

Луи изглеждаше смутен и разстроен.

— След отказа на принцеса Росета с твое разрешение веднага започвам да ти търся партия. Ще изпратя хора да обиколят всички благороднически фамилии във Франция, докато не открият подходяща принцеса.

Чезаре стана от креслото и се приготви да се оттегли.

— Добре тогава, ще удължа престоя си във Франция, докато не се намери жена, която да ми подхожда.

 

 

В Рим папата не можеше да мисли за нищо друго освен за женитбата на сина си. Той повика кардинал Асканио Сфорца и му нареди да се върне в Неапол и да се застъпи още веднъж пред краля.

След няколко седмици обаче кардиналът се върна без успех. Росета продължавала да се противи, а между останалите млади жени нямало подходяща партия, която да е съгласна да се омъжи за Чезаре. Освен това при престоя си в Неапол кардиналът бе научил и други тревожни новини. На юг се говорело, че Луи XII се готви за ново нашествие в Италия, за да си възвърне наследствените права над териториите на Неапол и Милано.

— Вярно ли е това? — попита Сфорца папата. — И какво смятате да предприемете по въпроса?

Александър се разгневи от въпросите на Асканио; той не бе свикнал да го разпитват по подобен начин. Освен това не можеше нито да излъже, нито да каже истината. Накрая отвърна:

— Бих предприел нещо, ако в момента моят син Чезаре не беше заложник в двора на самия френски крал.

— Един доброволен заложник, при това доста добре облечен и задоволен — отбеляза хапливо кардиналът. — Нищо чудно, след като отнесе със себе си цялата хазна на Светата католическа църква, за да си угажда по пътя. Или за да привлече някоя богата мома и да сключи брачен съюз, който би могъл да се превърне в заплаха за самия Рим.

Обхванат от ярост, Александър не можеше да слуша повече.

— Скъпи ми кардинале — прогърмя гласът му, — позволи ми да ти припомня, че тъкмо твоят брат, Мавъра, предизвика първото френско нашествие. Докато Рим бе предаден, защото нито един от династията Арагон не е съгласен на брачен съюз с нас. И така, те не ми оставиха никакъв избор.

— Значи е вярно това, че вече сте се съюзили с Франция против Арагон? — попита Асканио с видимо злорадство.

Александър с мъка се овладя да не избухне. Той се изправи на крака, посочи вратата и каза:

— Напусни веднага. Това, което току-що каза, граничи с ерес. Съветвам те да помолиш за прошка за клеветите, които изрече, или още тази нощ ще си получиш последното причастие и ще бъдеш хвърлен в Тибър.

Кардинал Сфорца уплашено избяга от папските покои, но гръмовните ругатни и обиди на Александър продължаваха да го преследват по петите, докато тичаше надолу по стълбите на двореца. На няколко пъти се препъна; сърцето му биеше лудо от страх и той си каза, че трябва колкото се може по-бързо да напусне Рим и да се прибере в Неапол.

През следващите няколко месеца папа Александър остави настрана всякакви свои официални задължения и посвети всичките си сили на търсенето на нов съюз. Той отказваше да приема посланиците на Венеция, Флоренция, Милано, Неапол — всеки, който не водеше съпруга за неговия син Чезаре.

 

 

Във Франция след няколко месечно очакване крал Луи покани Чезаре в покоите си и радостно обяви:

— Имам добри новини. Ако ти и светият отец сте съгласни, намерил съм ти прекрасна партия — Шарлот Д’Албре, красива и интелигентна девойка, сестра на краля на Навара.

Зарадван и видимо облекчен, Чезаре незабавно изпрати послание на баща си, с което искаше разрешение да се ожени и да удължи още престоя си във Франция.

 

 

Тържествената литургия в „Свети Петър“ бе приключила. Папа Александър се чувстваше дълбоко обезпокоен. Папата току-що бе получил послание от сина си; сега той коленичи пред олтара под бдителния поглед на Мадоната и се опита да размисли…

През всичките трийсет и пет години, когато бе служил като вицеканцлер, правен съветник на неколцина папи, и през последните шест, когато сам бе папа, той никога не се бе изправял пред такава ужасна дилема. Съюзът с Испания винаги бе представлявал опора за неговата власт, както като Божи служител, така и като държавник. През цялото време той бе успял да поддържа равновесие между двете чужди сили, Франция и Испания, като същевременно се ползваше с подкрепата и на двете.

Ала след смъртта на Хуан неговата вдовица Мария Енрикес бе убедила кралица Исабела, а с нея и крал Фердинанд, че Чезаре Борджия е истинският убиец на брат си. В резултат от това нито една благородническа фамилия от династията Арагон — нито в Испания, нито в Неапол или Милано — не би допуснала нейна дъщеря да се омъжи за сина на папата.

Александър бе претърсил всички градове, бе разговарял с безброй посланици и бе предлагал земи и богатства, но все не можеше да намери подходяща партия и здрав брачен съюз за Чезаре. Той бе длъжен да стори това, ако искаше да спаси фамилията Борджия от разруха и гибел. Нужна му беше подкрепа за папската власт и разчиташе на помощта на неаполитанските и миланските армии, за да обедини папските земи и да смаже съпротивата на алчните местни феодали. Дори бракът на дъщеря му Лукреция с Алфонсо, неаполитанския наследник на династията Арагон, бе уреден с тайната надежда за бъдещ съюз между Чезаре и сестрата на Алфонсо, принцеса Росета.

Ала Росета бе отказала и неговият син, когото бе изпратил да се ожени за испанска принцеса, в крайна сметка си бе намерил френска принцеса за съпруга. Значеше ли това, че папската власт му се изплъзва от ръцете?

Той сплете молитвено ръце, наведе глава пред величествената мраморна статуя на Мадоната и я помоли да просветли разума му.

— Както сигурно знаеш, Божия майко, моят син Чезаре ме пита дали може да вземе френска принцеса за жена. А пък в същото време негово католическо величество Луи XII му предлага помощта си при обединяване на земите, които по право принадлежат на църквата. Той ще изпрати френски войски, които да го подкрепят в боя.

В главата на Александър се блъскаха тревожни мисли; той трескаво претегляше всички обстоятелства, които определяха неговия избор. Ако дадеше съгласието си за брака между Чезаре и Шарлот, дали това нямаше да му струва не само Испания и Неапол, но и любимата му дъщеря? Нейният съпруг Алфонсо беше принц на Неапол, а един съюз с Франция бездруго щеше да разруши брака й. Но пък какво щеше да стане с фамилията Борджия, ако откажеше на французите? Тогава крал Луи щеше да нахлуе в Италия със или без негово разрешение; нещо повече, той щеше да сложи на папския престол кардинал Дела Ровере.

Ако французите навлезеха през Милано, Александър не се съмняваше, че Лудовико ще избяга без съпротива. Нещо повече, ако Неапол се вдигнеше на оръжие, какво щеше да стане с неговия син Хофре и жена му Санча?

Отчаяно папата търсеше поне един разумен довод, за да предпочете Испания пред Франция и да лиши своя син Чезаре от неговата френска годеница. Ала дългите часове, прекарани на колене в молитва или в нервно крачене из покоите му, не доведоха до желаното решение. От друга страна обаче, ако превъзходно обучените френски войски помогнеха на Чезаре да си възвърне земите, узурпирани понастоящем от местни феодали и военачалници, той щеше да бъде коронясан за дук на Романя, с което безопасността на Ватикана щеше да бъде осигурена веднъж завинаги.

Цяла нощ папата остана в параклиса, загледан в примигващите свещи, молещ за вдъхновение свише. Едва в ранните часове на следващата утрин той взе решение, макар и с неохота. А когато се върна в покоите си, там го очакваше Дуарте Брандао, който като никой друг разбираше неговата вътрешна борба.

— Дуарте, приятелю — каза Александър, — обмислих въпроса с всичкото внимание, на което съм способен. И стигнах до решение. Имам нужда от парче пергамент, за да напиша своя отговор, и най-после да положа глава на възглавницата и да се наспя.

Дуарте забеляза, че седнал зад бюрото си, за пръв път папата изглеждаше стар и уморен. Той му подаде собственото си перо. Когато го пое, ръката на Александър трепереше, но посланието му до Чезаре беше кратко. То гласеше само: „Скъпи мой синко. Отлична партия. Пристъпвай към действие.“

 

 

В деня, когато във Франция се провеждаше сватбата на Чезаре Борджия и Шарлот Д’Албре, в свещения град Рим се организираха всенародни празненства. По нареждане на папата вечерното небе бе озарено от гигантски фойерверки, а обикновено тъмните улици бяха светли като ден от запалените грамадни огньове. Градът ликуваше, радостта народна не знаеше граници.

Лукреция, която си беше у дома в Санта Мария дел Портико заедно с принц Алфонсо, наблюдаваше с ужас огромната клада, запалена току под прозорците на двореца й. Не че не се радваше за брат си, понеже тя все още много го обичаше, но какво щеше да стане със скъпия й съпруг, за когото новият политически съюз беше истинска катастрофа?

Когато до тях достигна новината, че кардинал Асканио Сфорца е избягал от града, придружен от още неколцина кардинали, приближени до Неапол, Алфонсо бе изпълнен с объркване и страх за бъдещето. Докато двамата с Лукреция наблюдаваха пламтящите огньове на улицата, той я притисна в прегръдките си.

— Ако французите нахлуят в Италия, семейството ми е в смъртна опасност — каза тихо той. — Аз трябва да замина за Неапол да командвам войската. Баща ми и чичо ми ще имат нужда от мен.

Лукреция се притисна към него.

— Светият отец ме успокоява, че животът ти никога няма да бъде в опасност, защото той не ще допусне политически раздори да помрачат нашата любов.

Алфонсо погледна Лукреция; макар и осемнайсетгодишен, в очите му се четеше дълбока печал.

— Нима вярваш на това, скъпа моя Лукреция?

Същата нощ, след като се любиха, двамата останаха да лежат будни в мрака. Най-после Лукреция се отпусна и заспа; когато дочу равномерното й дишане, Алфонсо се смъкна тихичко от леглото, отиде в конюшнята, яхна коня си и препусна на юг, към замъка Колона. Оттам на сутринта щеше да се отправи на път към Неапол.

След като разбра за бягството му, папа Александър изпрати стражи да го заловят и върнат обратно. Алфонсо нямаше друг избор, освен да остане в Колона или да се върне доброволно в Рим, защото, ако продължеше за Неапол, папските войски щяха да го арестуват и да го отнесат вързан във Ватикана. Ден след ден той изпращаше на Лукреция пламенни писма, с които я молеше да се пренесе при него, но нито едно от писмата му не стигна до нея, защото куриерите на Ватикана ги предаваха право в ръцете на папата.

Лукреция не помнеше да е била някога по-нещастна. Тя не разбираше защо Алфонсо не й пише; без него се чувстваше ужасно самотна. Ако не беше бременна в шестия месец, сигурно щеше да го последва в Неапол. Но сега не се чувстваше достатъчно силна за такова тежко пътуване; през изтеклата година вече бе загубила едно дете, падайки от кон. Освен това дворецът й вече беше обкръжен от стражи на Ватикана, пратени от баща й, за да й попречат да избяга.

 

 

Чезаре остана във Франция дълго след сватбата си с Шарлот; двамата прекараха няколко месеца в един неголям замък в живописната долина на река Лоара.

Шарлот беше красива и интелигентна, както бе обещал крал Луи, и за пръв път от много време Чезаре се почувства поуспокоен. Тя излъчваше забележително спокойствие, а докато се любеха, Чезаре изпитваше истинско блаженство. Ала всеки ден той се раздираше от вътрешна борба, защото дълбоко в сърцето си продължаваше да копнее по Лукреция.

Известно време присъствието на Шарлот в неговия живот притъпи амбициите на Чезаре за успех, власт и завоевания. Младата двойка прекарваше дни наред в дълги разходки, пеша или с лодка по реката, в четене на книги. Двамата много се смееха, докато Чезаре се опитваше да научи младата си съпруга да плува и лови риба.

Една вечер Шарлот му призна:

— Аз те обичам истински, както не съм обичала друг мъж през живота си.

Въпреки обичайния си цинизъм и недоверчивост Чезаре усети, че й вярва; при все това думите й не значеха за него това, което би трябвало да означават. Всичко беше много странно — макар да се опитваше отново да се влюби, нещо сякаш му пречеше. Докато прекарваха нощите си, като се любеха или лежаха прегърнати край огъня на камината, Чезаре се питаше дали над него не тежи проклятие, както навремето бе предположила сестра му. Дали наистина неговият собствен баща не го бе принесъл в жертва на змията в Райската градина?

В нощта, когато Шарлот му съобщи, че е бременна с неговото дете, той получи спешно послание от папата.

„Незабавно се върни в Рим, за да изпълниш дълга си — гласеше писмото. — Духовенството прави заговор против мен, а Сфорца е поканил Испания да нахлуе в италианските земи.“

 

 

Чезаре каза на Шарлот, че трябва да се завърне в Рим и да оглави папските армии, да възвърне за Ватикана земите на Романя и да установи силна централна власт. Докато не осигури на Борджиите такава могъща държава, която да е в състояние да оцелее след смъртта на папата и след неговата собствена смърт, каза той, животът на Шарлот и техните деца щеше да бъде в опасност. Междувременно, добави Чезаре, тя и нероденото й дете трябва да останат във Франция.

Докато Чезаре се стягаше за път, Шарлот се опита да запази присъствие на духа, но в деня на отпътуването му тя не издържа и обляна в сълзи, се вкопчи отчаяно в него, докато той се опитваше да се качи на коня си. Чезаре слезе, прегърна я и усети как тялото й трепери.

— Моя скъпа Лоти — каза нежно той, — ще ви прибера с детето при себе си веднага щом мога. Не се бой за мен, още не се е родил италианец, който да ме убие. — Наведе се и нежно я целуна.

С тези думи Чезаре се метна на своя напет бял жребец и препусна през портата на замъка.