Марио Пузо
Фамилията (24)

23

През това време в Рим Чезаре стягаше войските си за поход; този път бойците му в голямата си част бяха италианци и испанци. Италианската пехота беше дисциплинирана и стегната, с метални шлемове и дублети в алено и златно, избродирани с герба на Чезаре Борджия. Командирите му бяха способни и добре обучени испански офицери, както и обветрени в битки италиански кондотиери, между които Джан Балиони и Паоло Орсини. Изборът на Чезаре за началник-щаб се бе паднал на артилерийския капитан Вито Вители, който бе докарал със себе си двайсет и едно превъзходни оръдия. Общо армията му наброяваше две хиляди и сто ездачи и четири хиляди и триста пехотинци. Дино Налди, някогашният началник на гарнизона на Катерина Вълчицата, също бе довел бойците си да подпомагат Чезаре в завоюването на нови земи.

Първата цел на новосформираната армия беше град Пезаро, все още владение на Джовани Сфорца, бившия съпруг на Лукреция. Александър го бе отлъчил от църквата, когато се разчу, че Джовани преговаря с турците да отблъснат папските войски.

Както преди в Имола и Форли, така и тук, в Пезаро, местните граждани не изгаряха от желание да се простят с живота и имуществото си заради своя жесток деспотичен господар. Когато чуха, че армията на Чезаре наближава, неколцина от градските първенци арестуваха брата на Джовани — Гали; самият Джовани, ужасен от възможността да се изправи лице в лице със своя бивш шурей, избяга във Венеция и поиска закрила на своите земи.

Чезаре влезе в Пезаро в проливен дъжд, придружен от личната си гвардия от сто и петдесет души в жълто-червени униформи — цветовете на фамилията Борджия. По улиците се бе стекло въодушевено множество от посрещачи, които тържествено предадоха на нашествениците ключовете от града. Пезаро падна без бой и Чезаре стана негов владетел.

Първата работа на победителя в тази несъстояла се битка бе да се нанесе в двореца на Сфорца, в същите стаи, където някога бе живяла сестра му Лукреция. Две нощи Чезаре спа в нейното легло и я сънува.

На третата сутрин двамата е Вители секвестираха седемдесет оръдия от арсенала на Пезаро и армията продължи похода си към следващата цел. Докато стигнаха до Римини, артилерията на Чезаре се бе увеличила общо с деветдесет цеви. При липсата на всякаква съпротива най-тежкото препятствие, което трябваше да преодолеят по своя дълъг път на север покрай брега на морето, бяха проливните дъждове и разкаляният терен. Още преди войските на Чезаре да достигнат до градските порти, местните жители — които очакваха пристигането му — бяха свалили омразните управници на Римини, братята Пан и Карло Малатеста, и още един град се предаде без бой.

Чезаре беше извън себе си от въодушевление от постигнатите леки победи, но следващото му завоевание нямаше да се окаже толкова безпроблемно. Защото град Фаенца не само бе заобиколен отвсякъде от назъбени крепостни стени и мощни отбранителни кули, но и жителите му бяха храбри воини, бяха готови да умрат за своя владетел, обичания от всички Асторе Манфреди. Освен това Фаенца се славеше с най-добрата пехота в цяла Италия. Не, градът нямаше да се даде без бой.

 

 

Битката започна зле за Чезаре. След продължителен обстрел по крепостните стени оръдията на Вители едва успяха да направят малък пробив. За съжаление, когато се опитаха да го щурмуват, хората на Чезаре бяха отблъснати от пехотата на Манфреди и претърпяха тежки загуби.

В лагера на нападателите избухнаха крамоли между испанските командири и италианските наемници, като всяка страна обвиняваше другата за поражението.

Междувременно зимата напомни за себе си; настъпи внезапно застудяване и всичко замръзна. Войниците започнаха да мърморят, един от италианските кондотиери, Джан Балиони, вбесен от натякванията на испанците, дезертира и заедно с хората си отпътува за Перуджа.

Чезаре разбираше, че при тези обстоятелства битката не може да бъде спечелена, докато трае зимата. Трябваше да изчака, докато се запролети. Ето защо той разположи неголяма обсадна войска около града, а останалите си бойци разквартирува из многобройните селца наоколо. Чезаре каза на хората си да се готвят за дълга зима, а напролет да възобновят с нови сили атаката срещу града.

Самият Чезаре отседна в градеца Чезена. Управляван доскоро от фамилията Малатеста, които бяха побегнали безславно при вестта за приближаването на папските армии, градът се славеше из цяла Италия със своите сърцати жители — колкото безстрашни в бой, толкова весели и гостоприемни в мирно време. Чезаре се настани в двореца Малатеста, като с радост се зае да кани на гости местни хора, за да разгледат пищните зали, обитавани от бившите им господари с цената на техните данъци и непосилен труд.

За разлика от надменните братя Малатеста Чезаре обичаше да се смесва с народа. През деня той взимаше участие във всички турнири и състезания, провеждани в градеца, като дори се сприятели с някои от местните велможи, които не бяха избягали. Доставяше му голямо удоволствие да посещава народни събори, танцови забави и панаири, а на свой ред гражданите на Чезена се чувстваха поласкани от вниманието и се радваха на компанията му.

На един от тези панаири, докато се разхождаше из различните увеселения, Чезаре попадна в голяма зала за борби. Подът беше целият покрит със слама, а в средата беше издигнат ринг, на който яки потни момци се бутаха, дърпаха и псуваха.

Чезаре се огледа из препълнената зала, за да открие достоен съперник. Погледът му се спря на едър плешив мъж, застанал недалеч от ринга; с една глава по-висок от Чезаре и два пъти по-широк в раменете, той приличаше на каменна стена. Чезаре поразпита за него и научи, че е местен фермер на име Запито и че понастоящем е градският шампион по борба.

Ала човекът, който му даде тази информация, бързо добави:

— Само че тази вечер той няма да се състезава.

Чезаре реши да се обърне направо към Запито.

— Добри ми човече — каза любезно той, — чух за твоята слава. Не би ли си пробвал силите с мен в тази прелестна вечер, за да видим дали наистина си градски шампион, както говорят?

Запито се ухили с проядените си черни зъби. Славата му в градеца щеше да нарасне още повече, след като победи папския син. Той прие предизвикателството и мачът започна.

Най-напред двамата съперници свалиха наметките, ризите и ботушите си. Чезаре беше жилест и як, но бицепсите на Запито бяха два пъти по-едри от неговите. Тъкмо на такова предизвикателство се бе надявал Чезаре.

Двамата пристъпиха на ринга.

— Два туша от три! — обяви на висок глас реферът и тълпата затаи дъх.

Двамата мъже известно време се дебнаха един друг, пристъпвайки в полукръг и измервайки се взаимно с поглед; после великанът изведнъж се втурна напред. Но Чезаре, бърз като мълния, приклекна и с всички сили се хвърли в краката на Запито. Използвайки теглото и инерцията на съперника си, той го прехвърли през рамо и го тръшна по гръб; след това, докато шампионът още беше зашеметен от падането, Чезаре скочи върху гърдите му. Туш.

— Първи туш за претендента! — обяви реферът.

Смаяна, известно време тълпата не реагира, после закрещя от възторг и бурно заръкопляска.

Чезаре и Запито се върнаха в срещуположните ъгли на ринга. Реферът извика:

— Почвайте!

Още веднъж двамата мъже запристъпваха предпазливо в полукръг, като се следяха неотлъчно с поглед. Ала този път Запито си бе взел поука. Той не бързаше да напада слепешката, а изчакваше съперникът му да направи първия ход.

Изгубил търпение, Чезаре вдигна крак и замахна към коленете на противника си, като се надяваше да го подкоси и събори възнак. Но все едно бе ритнал дънер на дърво — гигантът изобщо не помръдна. Тогава Запито, който беше много по-пъргав, отколкото предполагаше Чезаре, се наведе, сграбчи го за крака и започна да го върти във въздуха като някоя кукла, докато Чезаре усети, че му причернява пред очите. После великанът премести ръцете си на бедрото му, вдигна го нагоре, завъртя го още веднъж във въздуха и го тръшна по очи на пода. С последно движение Запито се хвърли върху поваления си зашеметен съперник, обърна го по гръб и се стовари с цялата си маса върху него.

Реферът извика:

— Туш за шампиона!

Публиката избухна в диви възгласи и овации.

Чезаре имаше нужда да си почине няколко минути, докато му се проясни главата. После отново беше готов. Когато реферът извика: „Почвайте!“, той нападна, бърз като мисълта. Целта му беше да сграбчи ръката и пръстите на Запито в една хватка, която бе научил навремето в Генуа. После щеше да извие пръстите назад, до счупване, и когато великанът се принудеше да отстъпи крачка, за да освободи ръката си, щеше да му подложи крак и да го събори по гръб.

Подготвил тактиката си, Чезаре успя да сграбчи огромната лапа на фермера с две ръце, но когато се опита да извие пръстите му назад, те се оказаха яки и корави като излети от чугун.

Бавно, като пъшкаше и се потеше, Запито затвори пръстите си като менгеме около десницата на Чезаре, от което кокалчетата му изхрущяха. Чезаре едва сподави вика на болка, който напираше в гърдите му; той се опита да обгърне със свободната си ръка шията на Запито, но гигантът хвана и нея. След това, с огромна сериозност и дори леко намръщен от напрежение, той започна бавно и методично да мачка ръцете на Чезаре в грамадните си лапи.

Болката беше толкова непоносима, че дъхът на Чезаре секна; в последно усилие той обви мускулестите си крака около грамадния торс на мъжа и го стисна с всички сили, като се надяваше да му изкара дъха. Ала Запито просто се хвърли напред и затисна Чезаре по гръб под огромната си тежест.

— Трети туш и край на мача! — извика реферът. Под оглушителните викове на тълпата той вдигна нагоре ръката на победителя. Градският шампион бе защитил достойно титлата си.

Чезаре разтърси могъщата десница на съперника си и го поздрави с победата.

— Великолепен мач — отбеляза той. После се пресегна, взе наметката си, която бе оставил край ринга, и извади от джоба кесия.

С дълбок поклон и очарователна усмивка Чезаре подаде кесията на Запито. Тълпата полудя от възторг. Овациите и радостните крясъци нямаха край. Този нов господар не само се отнасяше добре с тях, но споделяше и техните прости радости. Танцуваше по забавите им, бореше се на техните турнири и — нещо повече — умееше да губи с достойнство.

Действително Чезаре с наслада участваше в тези състезания, защото обичаше да се бие и да се доказва, но в усърдието, с което не пропускаше турнир, имаше и нещо друго. Прекрасно съзнаваше, че за да обедини цялата област и да донесе мир на всичките си поданици, най-напред трябва да спечели умовете и сърцата им. Той строго бе забранил на своите войници да грабят, тормозят и изнасилват местното население или да причиняват каквато и да било вреда на гражданите на покорените територии. Ето защо той се ядоса неимоверно много, когато само седмица след мача със Запито началникът на охраната му доведе трима пехотинци, оковани във вериги.

Началникът на охраната, някой си сержант Рамиро да Лорка, беше корав римски ветеран. С делови тон той докладва на Чезаре, че тримата арестувани са пияни, понеже цял ден не престанали да пият.

— И което е много, много по-важно, ваша светлост — добави офицерът, — след като се напили здравата, те нахълтали в една месарница, откраднали две пилета и овнешки бут, а когато синът на месаря се опитал да ги спре, го пребили от бой.

Чезаре пристъпи към тримата мъже, които — вързани, посрамени и унижени — се гърчеха на стълбището пред двореца му.

— Вярно ли е това, което казва сержантът?

Най-възрастният от тях, който наближаваше трийсет, заговори с умолителен и лицемерен тон:

— Ваша светлост, нищичко не сме сторили. Само посегнахме да си вземем малко храна, колкото да залъжем глада. Ваша светлост, ние такова…

Сержант да Лорка го прекъсна възмутено:

— Това са лъжи, ваша светлост. Тези мъже получават редовно заплата като всички останали. Нямат нужда да крадат, за да се нахранят.

Папа Александър винаги се бе опитвал да вмени на сина си, че когато си водач и отговаряш за други, трябва да взимаш решения. Понякога тези решения са трудни и болезнени. Чезаре погледна към тримата арестувани и към тълпата местни хора, която се бе събрала на градския площад.

— Обесете ги — изкомандва той.

Същият арестуван продължи да говори, сякаш не бе чул добре думите на Чезаре:

— Само две пилета и малко овнешко, ваша светлост. Нищо сериозно…

Чезаре пристъпи към него.

— Ти не ме разбра, нещастнико. Не става въпрос за някакви си пилета. По заповед на светия отец всеки войник в тази армия получава добра заплата. Защо ли? За да не му се налага да краде и да тормози населението на градовете, които превземаме. Моите войници получават достатъчно храна и живеят при добри условия, за да не закачат местните жители. Всичко това е направено, за да не ни намразят гражданите на завладените територии. Не казвам, че трябва да ни обичат, но се надявам поне да не ни презират. Докато вие, глупаци, направихте всичко, за да провалите моя замисъл, с което нарушихте заповедите на светия отец.

Същата вечер по залез слънце тримата арестувани войници от папската армия бяха обесени за назидание на всички останали и като извинение към гражданите на Чезена.

След това по кръчми и ханове, по домовете си в градеца и покрай селските пътища хората празнуваха и всички бяха съгласни, че идват по-добри времена. Защото новият владетел, този Чезаре Борджия, се бе оказал справедлив.

* * *

С наближаването на пролетта войските на Чезаре бяха подсилени от френски контингент, изпратен от крал Луи. Освен това един приятел на Чезаре от Милано му бе препоръчал многообещаващия художник, инженер и изобретател Леонардо да Винчи, за който се твърдеше, че разбира от съвременни средства за водене на война.

Когато Леонардо пристигна в двореца Малатеста, той завари Чезаре вглъбен в картата на укрепленията на Фаенца.

— Тези стени сякаш отблъскват нашите гюллета както куче се отърсва от вода. Как бихме могли да направим достатъчно широк пробив, за да нападнем едновременно с пехотата и кавалерията?

Леонардо се усмихна; дългите му кестеняви къдрици се спускаха в безпорядък по челото и почти закриваха лицето му.

— Не е чак толкова трудно. Дори никак, ваша светлост.

— Моля, обяснете ми, маестро — каза заинтригуван Чезаре.

Леонардо започна:

— Ами просто като използвате моята подвижна обсадна кула. Знам какво ще кажете: обсадни машини се използват от векове и никога не са вършили кой знае каква работа. Но моята кула е различна от всички останали. Тя се състои от три отделни части и може да бъде докарана до стените на крепостта в последния момент на атаката. Във вътрешността й има стълби, водещи до покрита платформа на върха, която побира трийсет бойци. Отпред ги предпазва дървена козирка, монтирана върху шарнири, която при това може да се спусне като подвижен мост до ръба на крепостната стена и по нея да минат нападателите. След като първите трийсет се хвърлят в атака към вражеските позиции, на тяхно място от вътрешността на кулата се изкачват следващите трийсет. Така само за три минути срещу защитниците на крепостта могат да се хвърлят деветдесет души. За десет минути — триста, колкото е и пълната вместимост на кулата. — Леонардо да Винчи спря да си почине, задъхан от вълнение.

— Маестро, та това е гениално — извика Чезаре и се засмя възхитен.

— Ала това не е всичко! — каза изобретателят. — Най-гениалната особеност на моята кула е, че никога няма да ви се наложи да я използвате.

— Нищо не разбирам — призна си Чезаре.

Въодушевеното лице на Леонардо се разля в доволна усмивка.

— Според вашите чертежи крепостните стени на Фаенца са високи десет метра. Няколко дни преди началото на битката трябва да пуснете слух сред противника, че възнамерявате да използвате моята нова кула, и че тя е в състояние да пробие всякакви стени до дванайсет метра височина. Ще можете ли да го направите?

Чезаре отвърна:

— Разбира се. Във всяка крайпътна кръчма от тук до Римини е пълно с хора, които с радост ще изтичат до Фаенца с новината.

— Тогава започвайте да строите кулата и гледайте тя да се вижда от вражеските позиции. — Леонардо разгъна пергаментен свитък, върху който трите части на обсадната кула бяха старателно начертани. — Ето ви точен чертеж.

Чезаре се взря в описанията на частите, които за голямо негово учудване бяха на съвършено непознат език. Забелязал изуменото му изражение, Леонардо се засмя:

— Това е малка хитрост, с която запазвам изобретенията си от шпиони и плагиати. Никога не се знае кой може да се опита да те ограби. Единственият начин да се прочете написаното е, като се държи пред огледало.

Чезаре се усмихна; той също обичаше предпазливостта. Леонардо продължи:

— А сега, ваша светлост, да кажем, че врагът е чул за тази страховита кула. Той ви наблюдава, докато я строите. И съзнава, че не разполага с много време. Един ден кулата ще допълзи до градските стени и понеже те са само десет метра високи, ще паднат като нищо. Какво прави врагът? Започва да надстроява стените, да трупа трескаво камъни, докато ги вдигне с още три метра. Но какво пропуска? Това, че стените не са стабилни, че основата трябва да се укрепи, за да издържи допълнителната тежест. Но докато се сетят, и става късно. Вашата артилерия вече стреля.

Чезаре свика хората си от всички околни села и градчета и им нареди да разправят по кръчми и ханове на всеки, който иска да чуе, за изумителната нова бойна машина на Чезаре Борджия. Както бе предложил Леонардо, дърводелците започнаха да сторят кулата на място, което ясно се виждаше от стените на Фаенца. Когато войските заеха позиции и оръдията бяха изнесени напред, по крепостните стени вече кипеше трескава дейност. Мъжки фигури тичаха като обезумели напред-назад и трупаха огромни камъни върху съществуващите бойници. Чезаре, който искрено се забавляваше, им даде достатъчно време, за да надстроят стените колкото си искат.

После той изпрати да повикат капитан Вито Вители. Двамата застанаха пред палатката на командващия, от която като на длан се виждаше обреченият град.

— Слушай сега какво искам от теб, Вито — каза Чезаре. — Искам да съсредоточиш огъня на оръдията си към основата на стената между тези две кули. — Той посочи към един участък от стената, достатъчно широк, за да мине цялата му армия.

— В основата ли, ваша светлост? — запита недоверчиво Вито. — Точно там се целехме миналата зима и се провалихме. По-скоро да стреляме по бойниците, така все пак ще избием защитниците, макар и един по един.

Чезаре не искаше никой да разбере тайната на Леонардовата кула, защото се надяваше да я използва и при други обсади.

— Прави каквото ти казвам — нареди той. — Стреляй плътно в основите.

Артилерийският командир изглеждаше озадачен, но се подчини.

— Както кажеш, Чезаре. Жалко за мунициите. — Той се поклони сдържано и се отдалечи.

От своята наблюдателна точка Чезаре видя как артилеристите на Вито Вители преместиха оръдията в указаната зона на огъня и насочиха дулата ниско, за да стрелят в основата на стените. Тогава той изкомандва пехотата и леката кавалерия да се строят точно зад оръдията. Самият Чезаре още преди няколко часа си бе сложил доспехите. Сега той нареди на бойците от тежката кавалерия да се приготвят и да не слизат от конете, докато не получат заповед. По редиците се понесе ропот. Обсадата можеше да продължи с месеци. Нима техният главнокомандващ очакваше да останат по седлата до лятото?

Когато Чезаре видя, че силите му са разположени за бой, той даде команда на Вители да започне обстрела. Капитанът извика:

— Огън!

С оглушителен трясък оръдията избълваха заряда си, презаредиха и отново блъвнаха огън и метал. Чезаре видя как гюллетата се сплескват в крепостната стена само на метър над основата. Обстрелът продължи. На два пъти Вито Вители се обърна и изгледа командира си, сякаш беше луд. На два пъти Чезаре му даде знак да продължи стрелбата, както му е наредено.

Изведнъж се чу глух тътен. Постепенно тътенът се засили, земята потрепери. Целият петнайсетметров участък от стената бавно се срина надолу в облак от прахоляк. Сред грохота на каменната лавина се чуваха ужасените писъци на защитниците — тези от тях, които по чудо бяха останали живи.

В този момент Чезаре подаде команда за атака.

С радостни крясъци леката кавалерия нахлу в отворения пробив, следвана от пехотата. Веднъж влезли в крепостта, те щяха да се разпръснат и ударят защитниците в гръб.

Чезаре изчака точно четири минути. След това вдигна ръка и даде знак на бронираната кавалерия да нападне.

Градските резерви отчаяно се трупаха в зоната на пробива, но бяха пометени от кавалерията.

Смаяните защитници на все още здравите крепостни стени изведнъж се видяха нападнати в гръб. Арбалетите, мечовете и пиките на папските войници ги покосяваха като тръстики. Само след няколко минути командирът на гарнизона извика:

— Предаваме се! Предаваме се!

Чезаре видя как войниците на Фаенца слагат оръжието и вдигат ръце. Той кимна и даде сигнал за прекратяване на кръвопролитието. Фаенца току-що бе паднала под папска власт.

Местният владетел принц Асторе Манфреди получи разрешение да напусне необезпокояван града и да отпътува за Рим. Ала той не се възползва. Впечатлен от бойните умения на папската армия, жаден за приключения, той попита дали не може да остане и евентуално да постъпи на служба при Чезаре. Донякъде изненадан, Чезаре се съгласи. Манфреди беше едва шестнайсетгодишен, но се отличаваше с интелигентност и съобразителност. Чезаре го бе харесал от пръв поглед.

След няколко дни почивка Чезаре Борджия бе готов да подкара хората си към нови битки.

Той даде на Леонардо да Винчи кожена кесия, натъпкана със златни дукати, и го покани да придружи войските му в следващия поход. Но Леонардо отказа.

— Предпочитам да се върна към своето изкуство. Докато оня нафукан млад каменоделец Микеланджело Буонароти получава тлъсти поръчки, аз си губя времето по бойното поле. Той е талантлив, признавам това, но му липсва дълбочина, липсва му поглед. Не, трябва да се върна.

Чезаре се метна на белия жребец и махна с ръка на Леонардо за сбогом. Маестрото се пресегна и подаде на Чезаре пергаментов свитък.

— Ваша светлост, това е списък на различните ми умения. Живопис, фрески, водопроводни системи… още много неща. Можем да се споразумеем за цената. — Той се усмихна, сякаш му бе дошла някаква внезапна мисъл: — Ваше превъзходителство, имам една фреска на Тайната вечеря в Милано. Бих желал светият отец да я види. Дали ще се съгласи?

Чезаре кимна.

— Аз лично съм я виждал, когато бях в Милано. Прекрасна е. Светият отец обича всички красиви неща. Сигурен съм, че ще се заинтересува. — Той сгъна внимателно пергамента и го пъхна в джоба на плаща си. После помаха на Леонардо, обърна коня и пое по пътя на север.