Марио Пузо
Фамилията (22)

21

Чезаре се завърна победоносно в Рим и бе посрещнат като герой. Триумфалното шествие в негова чест бе най-грандиозният спектакъл, който жителите на града помнеха да са виждали някога. Всичките му бойци — кавалеристи, пехотинци, артилеристи, швейцарски копиеносци — бяха облечени в черно; дори каруците на обоза бяха покрити с черни драперии. Самият Чезаре яздеше начело, придружен от четирима кардинали, чиито роби в алено и пурпурно ярко контрастираха с черните му доспехи. В чест на триумфалното му завръщане дори червеният бик на Борджиите бе избродиран върху черен стандарт вместо върху обичайния бял. Възседнал вран жребец, Чезаре приличаше на черния принц от приказките.

Процесията си проправяше път през гъст шпалир от граждани, които изпълваха улиците към Ватикана. Когато стигнаха до папския дворец, Чезаре поздрави баща си на испански; той коленичи, за да целуне пръстена му, и тържествено му връчи ключовете от завзетите градове и замъци.

Лицето на Александър сияеше от бащина гордост. Той изправи сина си на крака и го прегърна пред очите на ликуващите тълпи.

Веднага след приключване на шествието Чезаре се сбогува с баща си и се отправи към своите покои във Ватикана. Той много се бе изменил през времето, докато бе отсъствал от града. След като бе проумял, че усмивките по лицата на френските му домакини са израз на присмех, защото изисканите французи го бяха сметнали за глупак, след като се бе провалил в опитите си да очарова Росета, след като бе разбрал, че дори семейното му щастие е помрачено от спомена за ласките на сестра му, Чезаре се закле за нищо на света да не показва чувствата си. От този ден нататък по лицето му рядко пробягваше усмивка, а в очите му не проблясваше сподавен гняв.

Ала лицето на Чезаре му създаваше други, не по-малко страшни проблеми. Неотдавна той отново се бе заразил от сифилис, като този път болестта бе оставила дълбоки следи по бузите, носа и челото му; кръглите белези от гнойните язви не можеха да бъдат заличени. На бойното поле това нямаше особено значение, но сега, на светски забави в града или когато посещаваше леглата на римските куртизанки, обезобразеният му вид беше истинско проклятие. До двайсет и пет годишната си възраст Чезаре бе свикнал всички да се възхищават от неговата красота и сега изведнъж се почувства ощетен. Той нареди всички огледала в покоите му да бъдат покрити с черен плат и предупреди слугите си да не ги откриват под страх от най-страшно наказание.

Нощните му кошмари се възвърнаха; за да се предпази от тях, той започна да спи денем, а да работи през нощта. Както преди прекарваше дълги часове в езда из околностите на града, този път под прикритието на нощта.

Сега Чезаре нямаше търпение да се види с Лукреция. Толкова дълго бе отсъствал и тя болезнено му липсваше. Миловидното й лице беше онова божествено видение, което го бе водило към победа във всичките му битки. След като близо две години не се бяха виждали, той се питаше дали се е изменила много. Дали при срещата им той щеше да се чувства по същия начин както преди, след като сега тя бе омъжена за Алфонсо, а той — женен за Лоти? Дълбоко в сърцето си Чезаре се надяваше, че Лукреция е престанала да обича съпруга си, още повече, че сега папата бе сключил нови съюзи и Алфонсо се явяваше по-скоро заплаха, отколкото подкрепа за фамилията.

Докато чакаше да бъде въведен в покоите на Лукреция, най-различни мисли се блъскаха в съзнанието на Чезаре. Макар и безразсъдно смел в ежедневния си живот, изведнъж той усети как го обхваща страх. Какво ли щеше да си помисли сестра му за него, като го види? Дали щеше да го разлюби? Дали не го бе разлюбила вече?

Щом зърна брат си, Лукреция се впусна да го прегърне, обви ръце около шията му и зарови лице на гърдите му.

— Божичко, колко ми липсваше! — извика тя насълзена. Когато вдигна очи да го погледне в лицето, тя не бе шокирана, а по-скоро натъжена от злощастната съдба, сполетяла брат й. Тя обхвана лицето му с ръце. — Мили Чез, колко несправедлив е бил животът към теб…

Засрамен, той извърна глава. Сърцето му препускаше лудо както преди, когато бяха заедно, и както никога не бе препускало за никоя друга жена…

— Ти изглеждаш прекрасно, Креция — каза тихо той; този път не можеше да забрани на погледа си да изрази бликналите чувства. — Още ли си щастлива?

Лукреция го хвана за ръката и го заведе до канапето.

— Небесата ми дадоха голямо щастие — отвърна тя на въпроса му. — С моите деца, със съпруга ми Алфонсо аз се чувствам така щастлива както никога преди. Животът ми е прекрасен сън; чак се страхувам, че може една сутрин да се събудя и всичко да свърши.

Чезаре усети как тялото му се стегна.

— Отбих се да видя малкия Джовани. Струва ми се, че нашият син прилича повече на теб, отколкото на мен — каза той. — Русите му къдрици и светлите очи го издават.

— Не изцяло — засмя се Лукреция. — Взел е твоите устни, твоята усмивка, твоите ръце, ръцете на баща ни. — Тя го хвана за ръката, за да му покаже. — Адриана ми го носи всеки ден и откакто те няма, сме неразделни. Джовани расте интелигентно и разумно дете, макар че понякога проявява невъздържаност също като баща си. — Тя се засмя и Чезаре видя лицето й, озарено от щастие.

— А твоето собствено дете? — запита той. — Доволна ли си и от него?

Сияеща, с лице, оградено от руси къдрици, Лукреция кимна.

— Родриго е още съвсем мъничък, кой би могъл да каже какво ще излезе от него? Но е красив и нежен като баща си.

Чезаре погледна предпазливо сестра си.

— Значи засега си доволна от своя съпруг?

Лукреция съзнаваше, че трябва да внимава с отговора. Ако за да се хареса на брат си, кажеше, че е разочарована и нещастна, щеше да лиши Алфонсо от своята закрила и това можеше да му коства свободата. Но ако заявеше, че много обича съпруга си, с това може би щеше да му навреди повече.

— Алфонсо е мил и добродетелен мъж — каза накрая тя. — Освен това е много добър към мен и децата.

Тонът на Чезаре също беше равен и предпазлив:

— И така, ако баща ни реши да разтрогне брака ти, ще приемеш ли това?

Лукреция се намръщи.

— Чезаре, ако баща ни си е наумил нещо такова, кажи му, че по-скоро бих умряла. За мен няма живот без Алфонсо… както няма живот и без теб!

Този ден Чезаре си тръгна от покоите на сестра си напълно объркан. Трудно му беше да приеме любовта на сестра си към нейния съпруг, макар донякъде да се утешаваше, че тя не по-малко обича и него самия.

През нощта, докато лежеше на голямото легло в спалнята си, осветена единствено от меката светлина на луната, която струеше през прозореца, Чезаре си припомни как бе изглеждала сестра му тази сутрин, упойващия аромат на тялото й, думите, които му бе казала. Внезапно си даде сметка за леката гримаса, която бе направила Лукреция, когато го бе зърнала за пръв път след толкова време. В ушите му звучеше гласът й, изпълнен с жалост: „Мили Чез, колко несправедлив е бил животът към теб…“ Той си даде сметка, че Лукреция бе видяла не само белезите по лицето му, но и много по-дълбоките белези в душата му.

Същата нощ Чезаре се закле, че от този ден нататък ще покрие лицето си с маска, за да не види никой цената, която бе заплатил в живота си. Даде обет пред себе си, че ще забули личността си в тайна и че под прикритието на тази тайна ще продължи да води своята война — вече не в името на бащиния си Бог, а против него.

 

 

Един месец след пристигането на Чезаре в Рим в базиликата „Свети Петър“ се проведе тържествена церемония. Лично Александър, облечен в най-пищните си одежди, с всички атрибути на папската власт, ръководеше ритуала от великолепния олтар на величествената катедрала.

Чезаре Борджия, херцог на френската област Валантиноа, застана пред баща си. Мантията на херцог бе свалена от раменете му и на нейно място Чезаре бе заметнат с плаща на Gonfaloniere, върховен главнокомандващ папската армия, а на главата му бе поставена пурпурната барета на ранга. Накрая Чезаре получи своя командирски жезъл.

След това той коленичи пред папа Александър, положи ръка върху Библията и се закле във вечна вярност, като даде обет никога да не участва в заговори против светия отец и да не причинява с действията си вреда на него или на неговия приемник, както и да не издава тайните на папата дори ако бъде подложен на най-страшни мъчения.

Най-накрая Александър го благослови със Златната роза, като тържествено каза:

— Нека тази роза бъде за теб символ на радост, скъпи ми синко, след като ти доказа своята добродетелност, благородство и храброст. Нека Небесният отец те благослови и пази от беди.

По-късно, на частна среща в папските покои, на която освен Чезаре присъстваше само Дуарте Брандао, Александър съобщи на сина си, че му подарява допълнителни владения, носещи значителна годишна рента.

— Това е твоето заслужено възнаграждение за извоюваните бляскави победи. Сега обаче идва време да обсъдим плановете за продължаване на офанзивата. Вярно е, че Имола и Форли са вече наши, но Фаенца, Пезаро, Камерино и дори Урбино тепърва трябва да бъдат завладени за Ватикана. Като върховен главнокомандващ папската армия твой дълг е да ги покориш, да ги възвърнеш към папските земи и да спомогнеш за създаването на ефективна държавна власт над цяла обединена Романя.

След тази реч Александър се оттегли в покоите си, понеже за остатъка от деня бе поканил една от любимите си куртизанки.

 

 

Понеже юбилейните тържества в Рим се провеждат веднъж на двайсет и пет години, Александър бе пресметнал, че за времето на неговото управление като папа те ще се паднат един-единствен път. Ето защо той отдаваше голямо значение на тези празненства. През времетраенето им в Рим се стичаха поклонници от цяла Европа; тези хора носеха със себе си пари и дарове и папата си каза, че поводът трябва максимално да се използва за напълване на папската хазна, защото за финансиране на грандиозните му замисли му трябваха пари.

Папа Александър искаше предстоящият юбилей да премине при невиждана тържественост, да бъде толкова зрелищен и импозантен, че да отразява Божието величие. Предстоеше много работа. Той се залови да строи нови улици, достатъчно широки и чисти, за да минават по тях карети. Каза си, че трябва да разчисти смрадливите бордеи на града, а на тяхно място да изгради нови, по-големи и удобни здания, в които безопасно и хигиенично да се подслонят многобройните очаквани поклонници.

Александър извика Чезаре в покоите си и му възложи лично да се заеме с целия проект, защото той щеше да има най-голяма полза, ако юбилеят донесеше очакваните приходи.

Чезаре с радост прие задачата, но преди да се оттегли, обяви, че има неприятни новини.

— Имам тревожни сведения, че двама мъже на служба при теб са изменници. Първият е церемониалмайсторът на Ватикана Йоханес Бурхарт.

— Така ли? И какво си чул за хер Бурхарт? — попита Александър.

Чезаре прочисти гърлото си и каза:

— Че всъщност служи на кардинал Дела Ровере и че си води дневник, пълен с компрометиращи сведения и клевети за фамилията ни, някои от които са направо скандални.

Александър хитро се усмихна.

— Знам доста отдавна за този дневник, но Бурхарт ми е много ценен.

— Ценен ли? — удиви се Чезаре.

— Официалните му задължения като церемониалмайстор и началник на протокола са чисто формални. Истинската му стойност е, че той начаса долага на Дела Ровере всичко, което му кажа. Системата е изключително проста и безотказна. Засега човекът се справя отлично.

— А чел ли си въпросния дневник? — запита Чезаре.

Александър се изсмя, видимо развеселен.

— Разбира се. Чета го тайно от известно време насам. Доста интересни неща пише в него. Ако наистина сме толкова извратени, колкото ни изкарва, щяхме много по-интересно да сме си прекарали живота. Има и неща, които са направо абсурдни и издават липса на интелигентност у автора. Направо смехории!

Чезаре се намръщи.

— Убеден съм, че Дела Ровере възнамерява един ден да го издаде като официална история на твоето управление. Това не те ли тревожи?

Погледът на Александър стана сериозен и мъдър.

— Чезаре, толкова много интриганти и клеветници получават пари от враговете ни, че един повече или по-малко няма голямо значение.

— Този поне можеш да го спреш! — извика Чезаре.

Папата помисли известно време и после каза:

— Рим е свободен град, момчето ми. А аз ценя свободата.

Чезаре изгледа подозрително баща си.

— Лъжци и клеветници си живеят свободно, докато тези, които управляват този град и доблестно служат на народа, не могат дори да се защитят, така ли? Никой вече не вярва в истината. Ако зависеше от мен, най-сурово щях да накажа всички тези интриганти, нямаше така лесно да им се размине.

Александър видимо се забавляваше с негодуванието на сина си. Макар да беше папа, той не можеше да забрани на хората да мислят и да имат мнения, нито пък да си ги записват в тетрадки. Освен това много по-добре беше да знае какво мислят за него, отколкото да си го пазят в тайна.

— Свободата не е право, а привилегия, която засега смятам за нужно да оставя на Бурхарт. Може един ден да променя решението си, но засега неговата свобода работи за мен.

Когато Чезаре сподели с баща си следващото обвинение, той беше доста притеснен, защото съзнаваше какви могат да бъдат последиците за сестра му.

— Знам от няколко надеждни източника, татко, че човек от собственото ни семейство заговорничи с враговете ни, за да ни унищожи.

Лицето на Александър не промени изражението си.

— Да не искаш да ми кажеш, че това е твоят беден брат Хофре?

— Не, татко — отвърна Чезаре. — Разбира се, че не. Но има един човек, който ни е много близък и ни застрашава. Възлюбеният на Лукреция принц Алфонсо.

Внезапно папата застана нащрек, но само за миг и после спокойното му изражение се възвърна.

— Това са злонамерени слухове, Чезаре, убеден съм. Не можем да си позволим да го съдим, защото Лукреция много го обича. Но ще проверя как стоят нещата.

В този момент откъм улицата се чу гръмка музика. Александър пръв стигна до прозореца, дръпна завесите и засмян се провикна:

— Ела, Чезаре, и виж това!

Чезаре застана до баща си и погледна навън. По улицата се движеше процесия от маскирани мъже, облечени изцяло в черно. Бяха не по-малко от петдесетина. На лицето на всяка маска вместо нос стърчеше огромен, навирен пенис.

— Какви става тук? — запита Чезаре зачуден.

— Сигурно е в твоя чест — отвърна развеселен Александър. — Надявам се обаче, че не си позирал лично за направата на маските?

 

 

През следващите няколко месеца, докато очакваше поредния военен поход, Чезаре прекарваше част от времето си, като пишеше писма на своята съпруга Лоти във Франция; в тях я уверяваше колко я обича и как много скоро отново ще бъдат заедно. Същевременно си казваше, че за нея не би било безопасно да дойде в Рим. Чезаре не само бе обзет от болезнена, неестествена амбиция; той непрестанно се измъчваше от страхове. Физически се отличаваше с могъща сила, без да е много едър — по-скоро беше тънък и жилест. За да се доказва, той обикаляше инкогнито селата около Рим и извикваше на двубои най-силните младежи, които неизменно побеждаваше.

Подобно на много млади благородници по онова време Чезаре вярваше в астрологията. Той отиде при един знаменит дворцов астролог, който по разположението на звездите и планетите му предсказа, че в бъдеще го очакват големи премеждия. Ала Чезаре не се разтревожи особено; каза си, че ако е достатъчно умен, ще може да надхитри дори звездите.

След този случай, докато един ден обядваше със сестра си, той се пресегна през масата, хвана я за ръката и й разказа какво са му предсказали, като добави с усмивка:

— Сега знам, че когато стана на двайсет и шест години, ще ме заплашва опасност за живота ми; може да бъда убит. Затова се възползвай да ме обичаш, докато съм още жив.

Лукреция го сгълча:

— Не говори така, Чез. Знаеш, че без теб съм безпомощна. Децата ми също. Затова се пази, защото баща ни разчита само на теб, както и всички ние.

Но само след седмица, за да си опита късмета, Чезаре заповяда да организират бой с бикове, в който шест бика трябваше да бъдат пуснати в специално заграждение, построено за целта на площада пред базиликата „Свети Петър“.

Яхнал любимия си бял жребец, Чезаре излезе сам на арената. Един по един той се изправи срещу шестте бика и ги намушка с лекото си копие — единственото оръжие, което носеше. Шестият бик се оказа значително по-едър и бърз от останалите. Черен като абанос, той беше великолепно животно в разцвета на силите си. Специално заради него Чезаре смени копието с двуостър меч. Когато бикът се спусна разярен към него, той замахна с все сили и с един удар отсече главата му.

С всеки изминал ден Чезаре имаше все по-голяма нужда да доказва силите и смелостта си с всевъзможни подвизи, на които бяха способни малцина простосмъртни. С маскираното си лице, пословична храброст и своенравие той бе станал страшилище за Рим.

Когато Дуарте Брандао сподели с папата загрижеността си от промяната, настъпила с Чезаре, Александър каза:

— Наистина, моят син е ужасно отмъстителен и никога не забравя, ако някой го обиди. Ала извън това той е добър младеж.