Марио Пузо
Фамилията (3)

2

Сгушена в полите на Апенините на един ден път с кон от Рим, се намираше обширна долина, покрита с гъсти кедрови и борови гори, сред които блестеше малко бистро езеро. Родриго Борджия бе получил тези земи като подарък от вуйчо си папа Калист III и през последните години си бе построил там разкошна резиденция, в която той и семейството му да прекарват горещите летни месеци.

Това беше Сребърното езеро — едно наистина вълшебно място. Изпълнено със звуците на природата и с цветовете на мирозданието, за кардинала то беше рай на земята. Призори и по здрач, когато синьото се загубваше от цвета на небето, повърхността на езерото изглеждаше сребристо сива. Красотата му бе омагьосала Родриго от мига, в който го зърна за пръв път. Неговата надежда беше, че той и децата му ще могат да прекарват там най-щастливите моменти от живота си.

През лимоненожълтите летни дни децата плуваха в езерото, за да се разхладят, след което се гонеха из тучните зелени ливади, докато кардиналът се разхождаше сред упойващия аромат на цитрусовите горички и премяташе през пръстите си златните зърна на молитвената броеница. В тези моменти на блажено спокойствие той размишляваше върху красотата на живота, особено върху красотата и хармонията на своя живот. Наистина, бе работил неуморно; още като млад епископ бе свикнал да обръща внимание и на най-малката подробност, но до каква степен това бе достатъчно, за да обясни житейския успех? Колцина бяха онези бедни души, които като него се бяха трудили пряко сили, без обаче да получат награда за усилията си нито на земята, нито на небето? Сърцето му се изпълваше с благодарност и кардиналът вдигаше взор към дълбокото синьо небе, за да се помоли и да поиска благослов. Защото дълбоко под обвивката на вярата си след всичките години на Божия благодат Родриго таеше скрит ужас, че за живот като неговия рано или късно се заплаща висока цена. Той не се съмняваше, че тази Божия благодат му е дадена от Създателя на драго сърце, но за да бъде достоен да приобщава души към Светата църква, искреността на душата му трябваше да бъде подложена на проверка. Как иначе Господ Бог можеше да се убеди, че един смъртен заслужава неговото доверие? Кардинал Борджия се надяваше и молеше да се покаже достоен за предизвикателството.

Една вечер, след като той и децата му си бяха похапнали здравата на брега на езерото, той им устрои пищно зрелище с фойерверки. По време на фойерверките той държеше малкия Хофре на ръце, а Хуан стоеше до него, вкопчен в полите на робата му. Небесата се осветиха от сребърни звезди, които описваха сияйни дъги и проблясващи водопади от ярки цветове. Чезаре държеше ръката на сестра си и усещаше как тя потрепва при всеки трясък, докато могъщите огнени кълба озаряваха небето над тях. Когато кардиналът забеляза, че дъщеря му се страхува, той подаде бебето на Чезаре, а сам се наведе и вдигна Лукреция на ръце.

— Татко ще те държи — каза й той. — Татко ще те пази от всяка опасност.

Чезаре стоеше изправен до баща си с малкия Хофре на ръце и слушаше прехласнат обясненията на кардинала за съзвездията по небето, придружени с величествени жестове и изречени с възвишени фрази. Той откри, че бащиният глас го успокоява и кара да се чувства приятно; от този момент нататък Чезаре никога нямаше да забрави времето, прекарано с баща му на Сребърното езеро. През тази нощ той беше най-щастливото дете на света; изведнъж почувства, че в живота няма нищо невъзможно.

Кардинал Родриго Борджия успяваше да извлича удоволствие от всичко, с което се захващаше. Той беше измежду онези малцина мъже с висок и силен дух, способни да увличат всички около себе си във вихъра на своето въодушевление. Докато децата му растяха и познанията им за света се обогатяваха, той обсъждаше с тях в най-големи подробности политически, религиозни и философски въпроси, като в продължение на часове посвещаваше Чезаре и Хуан в изкуството на дипломацията и в ценностите на религиозната и политическата стратегия. Макар тези интелектуални занимания да доставяха удоволствие на Чезаре, Хуан често се отегчаваше. Поради все още пресния спомен за преживяната уплаха кардиналът прощаваше всичко на момчето и така го глезеше, че донякъде му вредеше, понеже Хуан растеше капризен и сприхав. Родриго обаче възлагаше най-големи надежди на големия си син Чезаре; ето защо изискванията му към него бяха особено високи.

Родриго обичаше да посещава двореца Орсини, където братовчедката Адриана и младата Джулия му се възхищаваха и го отрупваха с внимание. Джулия се оформяше като прелестна девойка, косата й имаше още по-наситено златист цвят от тази на Лукреция и беше по-дълга, стигаше почти до земята. С широко разтворените си сини очи и пълни устни тя неслучайно бе известна из цял Рим като Ла Белла. Кардиналът изпитваше към нея нещо повече от привързаност.

Джулия Фарнезе произхождаше от фамилия на дребни благородници; при годежа си с Орсини, който беше с няколко години по-малък от нея, му бе донесла зестра от триста златни флорина — доста солидна сума. Както децата на Родриго Борджия винаги се радваха да видят баща си, така и тя започна да очаква с трепетно нетърпение неговите посещения в дома им. При вида му по страните й избиваше руменина, както впрочем и на много други жени, които бе срещнал по пътя си. Често пъти, след като бе помогнала на Лукреция да измие косите си и да си облече най-прекрасните одежди, за да посрещне баща си, Джулия също бързаше да се понагизди преди височайшата визита. Самият Борджия бе очарован от тази прелестна млада жена въпреки голямата разлика в годините им.

Когато настана време за официалната сватбена церемония на неговия кръщелник Орсо и Джулия Фарнезе, от уважение към братовчедка си Адриана и от топли чувства към младата булка той предложи лично да ръководи церемонията в Звездната зала на собствения си дворец.

На сватбения ден Джулия, облечена с бялата си атлазена рокля със сребрист, обсипан с перли воал, спуснат над миловидното й лице, му изглеждаше така, сякаш изведнъж от дете се бе превърнала в най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Толкова прелестна, толкова пълна с живот, че кардиналът с мъка успя да овладее бликналата страст.

Не след дълго младият Орсо бе изпроводен в провинциалната резиденция на кардинала в Басанело, където щеше да се обучава за военачалник под грижите на доверени военни съветници. Що се отнася до Джулия, почти веднага след това тя с готовност се озова в обятията на Родриго Борджия и започна да споделя постелята му.

* * *

Когато Чезаре и Хуан навлязоха в юношеска възраст, и двамата бяха изпратени от баща си да търсят реализация. Хуан с мъка се справяше с учението и кардиналът си каза, че животът на учен или свещенослужител не е за сина му. Вместо това реши да го насочи към военна кариера. В същото време благодарение на изключителната си интелигентност Чезаре завърши с отличен успех двете години на обучението си в Перуджа и се записа в университета в Пиза да изучава теология и каноническо право. Кардиналът се надяваше, че Чезаре ще го последва и ще израсне до висш духовен сан.

Макар да бе изпълнил достойно дълга си към трите си предишни деца, родени от куртизанки, Родриго Борджия възлагаше главните си надежди за бъдещето на децата си от Ваноца — Чезаре, Хуан и Лукреция. Значително по-трудно му беше да установи здрава връзка с най-малкия си син Хофре. В търсене на оправдание за тази липса на родителска привързаност той се замисли; в дълбините на душата му се прокрадна съмнение, че най-малкият син на Ваноца не е негов. Наистина, каза си той, кой ли смъртен би могъл да узнае всички тайни на женската душа?

Кардинал Борджия бе служил като вицеканцлер — или правен съветник — на няколко папи. При сегашния папа Инокентий бе на служба вече осем години, през което време не бе жалил сили за увеличаване на влиянието и издигане на легитимността на папската институция.

Но когато бедният папа Инокентий най-после легна на смъртен одър, нищо — нито топло мляко от родилка първескиня, нито преливането на кръв от три млади момчета не бе в състояние да спаси живота му. Момчетата получиха по един дукат за услугата, но когато медицинският експеримент се провали и настъпи неизбежното, църквата им устрои пищни погребения и на семействата им бяха заплатени по четирийсет дуката обезщетение.

За съжаление папа Инокентий бе успял да изпразни папската хазна до дъно, с което Светата римокатолическа църква бе станала уязвима за нападките и оскърбленията на католическите крале на Испания и Франция. Финансите на папската институция бяха в такъв безпорядък, че светият отец се бе принудил да заложи митрата си, за да купи палмови клонки за богомолците на Цветница. Противно на съвета на Родриго Борджия, той бе позволил на владетелите на Милано, Венеция, Флоренция, Неапол и на други градове-държави и феодални владения да забавят плащането на данъци в църковната хазна, докато сам той бе отклонявал цели състояния в подготовка на кръстоносни походи, в които вече никой не искаше да се впуска.

Само един стратегически и финансов гений би бил в състояние да вдигне Светата църква на крака и да възстанови някогашната й слава. Но кой бе той? Всички трескаво си задаваха този въпрос, но право на решение имаше само Светият колегиум, направляван от Светия дух и вдъхновяван свише, защото един папа не е обикновен човек, а избраник на небесата.

На 6 август 1492 г. в големия кораб на Сикстинската капела, в присъствието на швейцарската гвардия, римското благородничество и чуждите посланици, които да ги пазят от неканени гости, конклавът на Светия колегиум започна работа, по избиране на бъдещия папа.

Според традицията, след като папа Инокентий бе вече мъртъв, всички двайсет и трима кардинали, членове на Светия колегиум, трябваше да се съберат, за да посочат заедно богочовека, който да стане пазител на ключовете, наследник на свети Петър, Христов пастир на земята. Той щеше да бъде не само духовен водач на Светата римокатолическа църква, но и мирски управник на папските земи. Като такъв трябваше да притежава огромна интелигентност, способност да води хора и армии, както и талант да преговаря в своя изгода с управници на провинции и с чуждоземски крале и принцове.

Свещената папска тиара обещаваше на онзи, който успееше да се добере до нея, огромни богатства, както и възможността за обединяване или по-нататъшно разпокъсване на сложната плетеница от феодални градове-държави, която представляваше сърцето на Апенинския полуостров. И така, още докато папа Инокентий беше жив, бяха започнали да се сключват сделки, да се обещават титли и владения, да се договарят определени задължения, за да се осигури избирането на определени кардинали.

Сред подбраната група кардинали, считани за избираеми на папския престол, имаше само неколцина действително достойни мъже: миланският кардинал Асканио Сфорца, венецианският Чибо, неаполитанският Дела Ровере, както и кардинал Борджия от Валенсия. Ала Родриго Борджия си оставаше чуждоземец, от испанско потекло, така че шансовете му да се възкачи на престола не бяха големи. Това, че го смятаха за каталонец, беше най-голямата пречка и макар да бе сменил името си от испанското Борха на италианското Борджия, от това той не стана по-добре приет сред достолепните стари римски фамилии.

Все пак кандидатурата му бе издигната като признание за трийсет и пет годишната му превъзходна служба на църквата. Като правен съветник на римските папи той бе преговарял от тяхно име при извънредно заплетени дипломатически ситуации, макар всяка завоювана победа за Ватикана да бе водила и до увеличаване на богатствата и изгодата за собствената му фамилия. На много свои роднини той бе осигурил ключови постове, носещи власт и влияние, като при това им бе раздал богатства и имоти, които според старите фамилии не им принадлежаха. Папа испанец? Глупости! Светият престол се намира в Рим, следователно и папата трябва да бъде от някоя италианска провинция.

И така, забулен в тайнство, конклавът се събра и започна да търси Божия промисъл. Изолирани един от друг в самостоятелни килии в огромната студена църква, кардиналите не можеха да общуват нито помежду си, нито с външния свят. Решението трябваше да бъде взето от всеки поотделно, чрез молитва и с Божия промисъл, по възможност на колене пред малкия олтар на всяка килия, чиято единствена украса бяха разпятието на стената и запалените свещи. Във всяко от тези усойни, сумрачни помещения имаше по един дървен одър за онези, които имаха нужда да се подкрепят със сън; по един тесен килер с гърне за освобождаване на телесните напъни; по един съд със захаросани бадеми, марципан, сладки бисквити и захар, по една кана с вода и малко сол за подхранване на тленната плът. Понеже нямаше кухня, храната за всекиго се приготвяше в собствения му дворец, донасяше се в дървени купи и се подаваше през един процеп във вратата на килията. През цялото време всеки един от кардиналите се бореше със собствената си съвест, за да вземе правилното решение кой е най-достоен да служи на своето семейство, провинция и на Светата майка църквата. Този, който не внимаваше, може би щеше да си запази земните блага, но със сигурност щеше да погуби безсмъртната си душа.

Нямаше много време за губене, понеже до една седмица хранителните им дажби щяха да бъдат спрени, след което кардиналите щяха да бъдат оставени на хляб, вино и вода. Защото след смъртта на папата се бе възцарил хаос. Останали без владетел, по улиците на Рим бродеха озверели тълпи; ограбваха се магазини, оплячкосваха се дворци; стотици граждани загубиха живота си от ръцете на убийци и мародери. И това далеч не бе всичко, защото, докато под свещената тиара нямаше глава, която да я носи, самият Рим можеше да стане лесна плячка на неканени нашественици.

Когато започна гласуването, на площада пред църквата се стекоха хиляди граждани, които се молеха на глас и пееха химни с надеждата новият папа да измоли от небесата да спрат безчинствата по градските улици. Тълпите развяваха знамена и издигаха хоругви в очакване на официалния глашатай, който да се появи на балкона и да възвести тяхното спасение.

Първият кръг на изборите продължи три дни, но нито един от кандидатите не получи заветното мнозинство от две трети. Първите две места бяха поделени по равно между кардинал Асканио Сфорца от Милано и кардинал Дела Ровере от Неапол, всеки от които получи по осем гласа. На второ място се нареди кардинал Родриго Борджия, получил седем от гласовете на колегиума.

Когато броенето приключи, без да бъде излъчен победител, бюлетините бяха церемониално изгорени. На сутринта събралите се на площада тълпи видяха само тънката струйка дим, която се издигаше от комина като черна въпросителна, надвиснала над Сикстинската капела. Сякаш съзрели в това тайнствен знак, хората трескаво се кръстеха и вдигаха над главите си дървените разпятия, които си бяха сковали, докато чакаха. Когато от балкона на Ватикана не последва дългоочакваното съобщение, множеството започна да се моли още по-усърдно и да пее с пълно гърло.

Кардиналите се върнаха в килиите си и продължиха да размишляват.

Второто гласуване след два дни произведе абсолютно същия резултат; нито една от страните не бе отстъпила и когато този път от комина се издигна тъмната струйка дим, пеенето утихна, а молитвите станаха някак по-плахи и неуверени. В мрака площадът, осветен само от редки улични фенери и мъждукащи катранени лампи, бе придобил зловещ, призрачен вид.

Из Рим се носеха безумни слухове. Граждани се кълняха, че с изгрева на следващото утро над града са се появили три еднакви слънца, което изумените тълпи взели за знак, че следващият папа ще съчетава умело трите власти на папската институция — светска, духовна и божествена. Това се прие като добра поличба.

Ала междувременно се заговори, че на следващата нощ във високата кула на двореца на кардинал Джулиано дела Ровере, където никой нямаше право да влиза, шестнайсет факли внезапно се запалили сами и пред очите на изумените тълпи, които отначало гледали с надежда, а после с боязън, всичките угаснали, с изключение на една. Лош знак! Коя от властите на папската институция ще остане? Площадът тънеше в тягостно мълчание.

Вътре конклавът заседаваше, но без надежда за успех. Силите в подкрепа на първите двама кандидати оставаха равни. Килиите ставаха все по-усойни и влажни, не достигаше въздух. Мнозина от по-възрастните кардинали започваха да се поддават на умората. Трудно беше да се мисли с изранени от молитвена поза колене и куркащи от разстройство стомаси.

Тази нощ един по един кардиналите заизлизаха от килиите си и крадешком запрескачаха до чуждите. Започнаха тайни преговори, сключваха се нови сделки за преразпределение на имоти и постове. Изкусителни обещания за богатство и слава, за възможности и влияние се предлагаха срещу всеки глас. Полагаха се нови клетви за вярност. Но сърцата и душите на хората са изменчиви; ако човек може да продаде душата си на един дявол, защо не и на друг?

Тълпата на площада оредяваше. Много граждани, изморени и отчаяни, се бяха разотишли по домовете си, загрижени за собствената си безопасност и тази на семействата си. Ето защо към шест сутринта, когато димът от комина най-после стана отново бял и от зазиданите прозорци на Ватикана заизваждаха камъните, за да бъде направено съдбовното съобщение, навън бяха останали малцина, които да го чуят.

Високо над главите им бе издигнат кръст в знак на благослов и една едва различима човешка фигура с пищни одежди възвести:

— С голяма радост се обръщам към вас, за да ви съобщя, че имаме нов папа.

Тези, които знаеха за равния резултат от предишните гласувания, се чудеха кой ли от двамата кандидати е надделял. Дали кардинал Асканио Сфорца или кардинал Дела Ровере? Но тогава на прозореца се появи друга фигура — много по-едра и внушителна — и от ръцете й над смълчаната тълпа се поръсиха късчета хартия като конфети, на които пишеше: „За нов папа е избран кардинал Родриго Борджия от Валенсия, който ще носи името папа Александър VI. Спасени сме!“