Марио Пузо
Фамилията (10)

9

След като в Рим настъпи временно затишие, папа Александър реши да прескочи до Сребърното езеро на заслужена почивка. Той веднага изпрати да повикат децата му, за да отпразнуват победата в семеен кръг.

Лукреция дойде от Пезаро; Хуан пристигна от Испания, но без своята Мария; Хофре и Санча се присъединиха към празненството от Неапол. Фамилията Борджия отново се събра заедно. Джулия Фарнезе и Адриана трябваше да дойдат чак след седмица, защото Александър искаше да прекара няколко дни само с децата си, без някой да го разсейва.

Навремето Родриго Борджия си бе построил край Сребърното езеро величествена каменна вила, ловна хижа с ясли за безценните си коне и няколко къщички за жените и децата, които често го придружаваха при бягствата му от задушливата лятна жега на големия град. Папа Александър обичаше да се обгражда с красиви, елегантно облечени жени и да слуша техния безгрижен смях. И този път, докато съпрузите им бяха изпратени надалеч по важни дела, подбрана групичка млади дворцови красавици, някои от които водеха и децата си, развличаха папата с изисканата си компания. Грейналите личица на децата, толкова невинни и неопетнени от грях, изпълваха с надежда душата на светия отец.

Антуражът на папата — римски благородници със съпругите им, придворни дами и камериерки, слуги и готвачи — наброяваше повече от сто души. Имаше още музиканти и актьори, шутове и жонгльори, повикани да носят разтуха на папата с шегите и артистичните си номера.

Папа Александър бе прекарал безброй приятни мигове край Сребърното езеро, заобиколен от децата си. В тези моменти на блажено спокойствие и наслада той обичаше да разказва притчи за римски грешници, дошли да измият във водите на езерото своите плътски желания. Преди години, когато за пръв път им бе разправял тези историйки, Чезаре го бе попитал:

— Ти също ли си се къпал във водите на езерото, татко?

Родриго Борджия, тогава още кардинал, се бе изсмял.

— Никога! — отвърна той — Та какви грехове имам аз?

Чезаре също се засмя.

— Тогава, също като баща си, и аз няма да се къпя!

Лукреция ги погледна дяволито и подхвърли:

— Май и двамата нямате нужда от чудодейно спасение…

Отметнал назад глава, Родриго Борджия се заливаше от смях.

— Тъкмо напротив, дете мое — отвърна той. После, сложил ръка на устата си, добави шепнешком: — Ала сега имам по-голяма нужда от здравите си плътски желания, пък като му дойде времето, ще помисля и за спасението на душата си… — И като каза това, той се прекръсти набожно, сякаш се боеше, че е изрекъл светотатство.

Денят на Александър и семейството му край Сребърното езеро започваше със сутрешен лов. Според каноническия закон папата нямаше право да ловува, но той се оправдаваше, че лекарите му били предписали повече движения, а тайно си признаваше, че върши и много по-греховни дела, за да се тревожи заради един лов.

Недалеч от вилата имаше заграден участък от стотина акра земя със стобор от подострени колове и опънато между тях дебело платно; дивечът се подмамваше нощем с парчета сурово месо, след което портата се затваряше и животните оставаха в заграждението. Ловната дружина се събираше по зазоряване. Най-напред ловците изпиваха по чаша силно червено вино, за да им се сгъсти кръвта и да им дойдат сили, след което папата даваше знак с жезъла си. С писък на фанфари и бой на барабани портите на заграждението се отваряха и една дузина гончии влизаха вътре да подгонят дивеча. Мислейки, че пред тях е свободата, изплашените вълци, глигани, зайци, сърни и бодливи свинчета се понасяха навън, за да срещнат смъртта си под мечовете, копията и алебардите на ловците.

Лукреция и Санча наблюдаваха клането от безопасната дистанция на една издигната платформа в компанията на своите придворни дами. На лова бе прието да присъстват и жени, за да вдъхват кураж и сили на ловците, но Лукреция бе отвърнала очи, отвратена от гледката. Нещо в жалката участ на тези бедни, уловени в капан животни й напомняше собствената й несретна съдба. От своя страна Санча оставаше сляпа за тази символика в зрелището; тя се радваше на геройството на ловците и дори подаде на своя девер Хуан копринената си кърпичка, за да я натопи в кръвта на убития глиган. Макар да не беше толкова ловък като Чезаре в боравенето с оръжия, Хуан бе развил особена жестокост и болезнена нужда от самоизтъкване и се славеше като най-запаления ловец в семейството. Той обичаше да демонстрира кураж, като заставаше неподвижен на пътя на разярен глиган, причакваше животното да се приближи, след което го намушкваше с меча си или го разсичаше на две с бойната си брадва.

По време на лов Чезаре не пропускаше да вземе със себе си двете си любими хрътки Хетер и Хемп. Макар да се преструваше, че ловува, той всъщност използваше случая да се пораздвижи, като същевременно остане насаме с мислите си. Чезаре горчиво завиждаше на Хуан. Брат му щеше да живее пълноценен, нормален живот, можеше да се отдаде на военна кариера, докато той самият бе обречен в служба на църквата — едно поприще, което не си бе избрал по своя воля и към което изпитваше само отвращение. Задавен от злоба, той усещаше как омразата към брат му расте с всеки изминал ден. После, засрамен, се укоряваше за слабостта си. Един достоен човек, особено духовник, не можеше да мрази брат си. Това не само беше противоестествено, не само щеше да причини болка на баща им, но си беше и опасно. Като военачалник на папската армия Хуан имаше повече власт от който и да било кардинал. Имаше и нещо друго: след всичките му старания, след всичките години, през които се бе опитвал да се хареса на баща им, именно Хуан, а не той си оставаше любимецът на папата.

Изведнъж жалното квичене на едната хрътка изтръгна Чезаре от мислите му. Той препусна към източника на звука и видя благородното животно приковано към земята от хвърлено копие. Когато скочи от коня, за да помогне на кучето, видя красивото лице на брат си Хуан, изкривено в злобна гримаса. Изведнъж разбра какво се бе случило. Хуан не бе улучил бягащия елен и вместо това копието се бе забило в хрътката. Отначало Чезаре си помисли, че може да е станало нарочно, но Хуан изравни коня си с неговия и му каза с извинителен тон:

— Братко, ще ти подаря две кучета вместо това.

Стиснал смъртоносното копие в ръцете си, Чезаре погледна още веднъж умиращото животно и усети как страшен гняв се надига в гърдите му. В този момент папата премина покрай тях на коня си, видя случилото си и извика:

— Е, така му било писано, ще купим ново…

После пришпори коня и подгони съвсем сам един едър глиган. Ловците от свитата му се спуснаха след него, обезпокоени от безразсъдната му смелост, но в това време папата, който още беше в разцвета на силите си, бе успял да настигне глигана и с два удара на копието си го бе проснал мъртъв на земята.

Чезаре видя тази демонстрация на храброст и мъжка сила и се почувства истински горд с баща си. Той си каза, че макар и лишен от право на избор при определяне на попрището си, служи на бащината воля, и изпита синовна гордост, че е тръгнал по отредения от баща си път.

 

 

По здрач, хванати за ръце, Чезаре и Лукреция се разхождаха покрай езерото, в чиито води се отразяваха последните отблясъци на деня. Двамата бяха много хубава двойка като брат и сестра — той висок, смугъл и напет; тя руса, с нежна кожа и бадемови очи, в които проблясваше интелигентност, а често и чувство за хумор. Само че тази вечер Лукреция беше силно разстроена.

— Чезаре — каза тя, — голяма грешка стори нашият баща, когато ме принуди да се омъжа за Джовани. Той не е добър човек. Почти не ми продумва, а когато ме заговори, то е само за да ми се скара или нагруби. Не знам какво точно бях очаквала от брака си. Разбирам, че е заради политическа изгода, но нямах представа, че ще се чувствам чак толкова нещастна.

Чезаре се опита да я утеши:

— Както знаеш, Креция, Лудовико Сфорца си остава и до днес най-могъщият човек в Милано. Джовани ни помогна да сключим съюз с неговата фамилия в един решителен за нас момент.

Лукреция кимна.

— Разбирам. Ала все пак се надявах, че ще е по-различно. Но още щом коленичих на глупавото златно столче на онази безсрамно пищна сватба и се обърнах да погледна мъжа, който щеше да стане мой съпруг, още тогава разбрах, че нещо не е наред. Когато видях ония натруфени кардинали с техните пурпурни роби и шаферите с турски носии, извезани със сребро, не знаех дали да се смея, или да плача. Уж беше празник, а аз се чувствах толкова нещастна…

— Нищо ли не ти хареса? — запита усмихнат той.

— Само ти — отвърна тя, — ти ми хареса с твоите черни дрехи. А също и венецианските гондоли, изработени от двайсет хиляди рози.

Чезаре се спря и погледна сестра си в очите.

— Не издържам повече, Креция — каза пламенно той. — Мисълта за теб в обятията на някой друг, дори по най-висши държавнически съображения, ми е непоносима. Ако можех, щях да избягам далеч, вместо да присъствам на оная срамна церемония. Ала баща ни настоя. Този ден в душата ми беше черно като кадифето на костюма ми.

Лукреция нежно целуна брат си по устните.

— Джовани е един нагъл хвалипръцко — каза тя. — Пък и като любовник е ужасен. Само да посегне към мен, и се разплаквам. А как мирише само…

Чезаре се опита да скрие усмивката си.

— Значи в леглото с него не е като с мен? — попита лукаво той.

Лукреция смутено се изкиска.

— Любов моя, разликата е като между рая и ада.

Двамата продължиха разходката си и по едно мостче навлязоха в гората.

— Твоят съпруг ми напомня за брат ни Хуан — каза Чезаре.

Лукреция поклати глава.

— Хуан е още млад. Като порасне, може би ще се поправи. За разлика от мен той не е толкова щастлив да те има за брат.

Чезаре помълча известно време, а когато отново заговори, тонът му беше много сериозен.

— Честно казано, мисля, че Хофре е по-голямо проклятие за фамилията ни и от Хуан. Приел съм, че е глупав, но начинът, по който той и неговата Санча водят домакинството си, е направо скандален. Над сто слуги само за тях двамата? Златни сервизи и чаши за вино със скъпоценни камъни, приеми за по двеста гости, когато им скимне? Това е чиста лудост и се отразява много зле на семейното ни име. И най-важното, за един папски син е много опасно да живее в такова разточителство.

Лукреция се съгласи.

— Знам, Чез. Татко също е много разстроен, макар да не си го признава. Но той обича Хофре много по-малко, отколкото нас, и като знае неговото слабоумие, му прощава по-лесно.

Чезаре отново спря и се обърна към сестра си. На лунната светлина бялата й порцеланова кожа изглеждаше още по-прозрачна. Той леко повдигна брадичката й, за да срещне погледа й. Ала в него прочете такава тъга, че извърна очи.

— Креция — попита тогава той, — искаш ли да говоря с татко, за да ви разведе с Джовани? Баща ни те обожава и може би ще се съгласи. Дали Джовани ще приеме развод?

Лукреция се усмихна.

— Аз не се съмнявам, че моят съпруг лесно ще ме прежали. Това, което ще му липсва обаче, е зестрата ми. Той е влюбен в златото в кесията си, не в златото в косите ми.

Чезаре се усмихна на нейната чистосърдечност.

— Ще изчакам подходящ момент и ще повдигна въпроса пред баща ни — каза той.

 

 

Над Сребърното езеро бавно се свечеряваше, когато Хуан изведе съпругата на брат си Санча, за да й покаже старата ловна хижа на баща им. Сега, откакто бяха построили нова, много по-елегантна хижа, тя рядко се ползваше.

Санча беше на годините на Хуан, макар да изглеждаше много по-незряла. Притежаваше класическа арагонска красота — големи зелени очи, дълги мигли и лъскава гарвановочерна коса. Държеше се палаво и дяволито, с което създаваше впечатление за остроумие, но в действителност държането й не беше нищо повече от празно кокетство, което вършеше работа само пред наивници.

Докато я водеше по обраслата в зеленина пътечка към горската поляна, Хуан хвана Санча за ръката. Пред тях се издигаше хижата — постройка от груби трупи с каменен комин.

— Не става за принцеса — пошегува се той. Наистина, като дъщеря на краля на Неапол Мазино тя беше истинска принцеса.

— Мисля, че мястото е просто очарователно — отвърна Санча, без да пуска ръката му.

След като влязоха вътре, Хуан се залови да пали огън, докато Санча разглеждаше трофеите от животински глави по стените. Тя се спираше да прокара ръка по скрина от скъпо дърво, по таблите на голямото пухено легло и останалите стилни, масивни мебели, чиято благородна позлата издаваше дълги години на търпеливо лъскане.

— Защо баща ти поддържа мебелировка в тази къща, след като вече не я ползва? — попита Санча.

Хуан, коленичил пред камината, вдигна глава и се усмихна.

— Напротив, ползва я, когато има гост, с когото иска да се усамоти… както аз сега. — Той стана и се приближи до нея, придърпа я към себе си и обви ръка около кръста й. После я целуна по устните.

За миг тя остана неподвижна, после извърна глава и промълви:

— Не, не мога. Хофре…

Обладан от желание, Хуан притисна Санча до себе си и задавено прошепна:

— Хофре нищо не може да направи. За нищо не го бива!

Хуан не обичаше особено по-големия си брат Чезаре, но го уважаваше заради неговата интелигентност и физическа сила. Що се отнася до глуповатия и лекомислен Хофре, към него той изпитваше единствено презрение. Сега Хуан притегли съпругата на Хофре още по-силно към себе си, вдигна широката й пола нагоре и я погали по вътрешната страна на бедрото. Пръстите му се плъзнаха нетърпеливо нагоре, докато усетиха отговора на тялото й. Той я повлече към близкото легло.

След секунди двамата лежаха един до друг. Осветена само от пламъците на камината, дългата черна коса на Санча, разпръсната върху възглавницата, й придаваше неустоима привлекателност, а вдигнатата й нагоре пола разпали страстта на Хуан. Той легна върху нея, влезе бързо и след това бавно излезе, от което тя изстена. Съпротивата й се бе сломила; тя го целуна страстно по устните, сякаш жадно пиеше от горски извор. С мощни тласъци Хуан влизаше все по-дълбоко в нея, докато споменът за Хофре избледня напълно в съзнанието й.

 

 

Късно същата вечер папата и семейството му вечеряха на открито на брега на Сребърното езеро. От дърветата бяха провесени разноцветни фенери, а на дървени колове бяха набучени факли, които осветяваха бреговете. Убитият сутринта дивеч се бе превърнал в богат пир, от който се нахрани цялата папска свита, наброяваща над сто души, и дори остана за бедните от околните градчета. А след като доведените жонгльори и музиканти изпълниха своята програма за развлечение на пируващите, Хуан и Санча станаха и изпяха дует.

Чезаре, който седеше до Лукреция, се зачуди кога ли двамата са могли да репетират заедно, защото изпълнението им беше доста сносно. Ала съпругът на Санча беше много доволен и искрено ги аплодира. Чезаре се запита наистина ли Хофре е толкова тъп, колкото изглежда.

Наред с лова, добрата храна и хубавите жени папа Александър много обичаше и сладката раздумка. След вечерята, когато танците и номерата на актьорите започнаха, той заговори с децата си. Един от актьорите в пристъп на дързост, характерна за неговото съсловие, бе произнесъл диалог, в който многострадален благородник разпитваше как милостивият Господ Бог може да причинява страдания на искрено вярващите. Как така Всевишният може да позволява пожари, наводнения и чума? Как допуска невинни деца да изпитват нечувани жестокости? Как разрешава на Човека, създаден по негов образ и подобие, да стори такива злини на ближния си?

Александър пое предизвикателството. Понеже беше между приятели, той си позволи този път да не цитира Библията в подкрепа на съжденията си. Вместо това даде отговор, който повече би подхождал на древногръцки философ или на флорентински търговец.

— Какво щеше да стане, ако обещаният от Бога рай можеше да се постигне без всякаква пот и болка тук, на земята? — запита той. — Раят нямаше да ни се струва чак такава награда. Какъв разум щеше да подложи на проверка искреността и вярата на Човека? Без чистилище няма рай. Тогава какви ли безкрайни злини щяха да си причиняват хората? Те щяха да измислят толкова различни начини да се унищожат взаимно, че самата земя щеше да изчезне. Постигнатото без болка няма стойност. Постигнатото без труд не се брои. Човек би се превърнал в мошеник, който играе играта на живота с криви зарове и белязани карти. Той не би се различавал от животното, от дивия звяр. Без всички онези препятствия, които събирателно наричаме нещастие, какво щеше да представлява райската наслада? Не, всички тези нещастия са доказателство, че Бог съществува, че той обича човеците. За това, което ние, хората, си причиняваме един другиму, не бива да виним Бог. Трябва да виним самите себе си и да прекараме отреденото ни време в чистилището.

— Татко — обади се Лукреция, която от всичките му деца най-много размишляваше по въпросите на вярата и доброто, — но какво тогава наричаме зло?

— Злото е властта, дъще моя — отвърна Александър. — И наш дълг е да заличим жаждата за власт от сърцата и душите си. Това може да стори Светата църква. Но ние никога не можем да премахнем властта от обществото. Ето защо не можем да премахнем напълно и злото. Цивилизованото общество винаги ще бъде жестоко към обикновения човек. Може би след петстотин години хората ще престанат да се мамят, грабят и убиват един друг. Благословен да бъде този ден!

Папата погледна синовете си Хуан и Чезаре право в очите и продължи:

— Напълно е естествено и в съответствие със законите на обществото, когато един крал иска да обедини народа си в името на Бога и отечеството, той да беси и изгаря на клада своите поданици, за да прекърши волята им. Защото човечеството е толкова неизлечимо грешно, колкото и природата, и някои демони не се боят от светена вода.

С тези думи Александър вдигна чаша за наздравица.

— За светата майка Църквата и за нашата фамилия. Да процъфтяваме и благоденстваме и да разпространяваме словото Божие по целия свят.

В отговор всички вдигнаха чаши и извикаха:

— За папа Александър! Бог да му дари здраве, щастие, мъдростта на Соломон и на големите философи.

Не след дълго по-голямата част от компанията се оттеглиха по стаите си в къщичките на езерния бряг, над всяка от които се вееше знамето на рода Борджия с разярения червен бик. Огньовете останаха да горят, а набучените на колове факли пръскаха искри в мрака край бреговете на Сребърното езеро.

* * *

Хофре крачеше нацупен напред-назад в покоите си. Тази нощ Санча не се бе прибрала с него. Когато преди това по време на пира я бе помолил да си тръгнат за тяхната къщичка, тя само се бе изкискала и му бе махнала с ръка да я остави на мира. Той се огледа плахо наоколо; от това, което прочете по лицата на присъстващите, бузите му се зачервиха от смущение, а очите му се насълзиха.

През целия ден на брега на Сребърното езеро той се бе чувствал унизен и нещастен, макар всички около него да се смееха и пируваха безгрижно и да си даваха вид, че нищо не забелязват. Разбира се, той бе изръкопляскал и се бе усмихвал вежливо, както повеляваше етикетът, но при вида на своята съпруга и своя безскрупулен брат Хуан, които пееха заедно дует, той гневно заскърца със зъби и цялото му удоволствие от иначе прекрасната песен на Санча бе убито.

След края на пиршеството Хофре се бе върнал в къщичката им сам. След като се опита да заспи и разбра, че не може, той излезе да глътне въздух и да се поуспокои. Сред дърветата разни спящи животинки издаваха сънени звуци; от това той сякаш се почувства по-малко самотен. Седна на земята и от приятната й студенина се поуспокои; после се замисли за баща си, за братята и сестра си…

Хофре винаги си бе давал сметка, че не може да се мери по ум с брат си Чезаре, нито по физическа сила с Хуан. Но дълбоко в душата си знаеше нещо, което те не знаеха. Това беше, че неговите собствени грехове — лакомия и разточителство — не са толкова страшни в сравнение с болезнената амбиция на Чезаре и хладната жестокост на Хуан.

Що се отнася до остър ум, нима това бе чак толкова важно за определяне насоката на живота му? Ето, сестра му Лукреция далеч го превъзхождаше по интелигентност, а не й се бе паднал по-добър жребий, отколкото на него самия. Докато размишляваше за положението на семейството си, Хофре заключи, че острият ум не е толкова важен, колкото доброто сърце и чистата душа.

Хуан беше най-злият измежду братята му, който още от малък го бе обсипвал с обиди и ако изобщо се бе съгласявал да играят заедно, то бе все на игри, в които беше сигурен, че ще го бие. По силата на задълженията си като кардинал на Светата католическа църква Чезаре често го мъмреше за неговата ненаситна лакомия и разгулния му начин на живот, но поне го правеше с добро сърце, а не от желание да го унизи и оскърби. Най-много обичаше сестра си Лукреция, която се отнасяше към него с внимание и любов и винаги гледаше да му покаже колко се радва да го види. От своя страна баща му, папата, изобщо не му обръщаше внимание.

Хофре отново се почувства неспокоен и реши да потърси Санча и да я придума да се върне при него в тяхната къщичка. Той стана и тръгна по тясната пътечка между дърветата; от самото движение отново се поуспокои. Ала едва бе излязъл извън чертите на лагера, и в мрака различи две сенки. Тъкмо поиска да им извика, когато нещо го спря.

Преди още да я бе видял ясно, чу смеха й. После на лунната светлина видя двамата — брат си Хуан и съпругата си Санча, да се разхождат, хванати под ръка. Като внимаваше да не вдига шум, той ги последва към къщичката. Видя ги как спират и се целуват. Усети как устните му се свиха от дива ярост и омраза. Успя да остане неподвижен, докато Хуан целуваше Санча за сбогом.

В този момент Хофре изпитваше към брат си единствено презрение. Нещо повече, в постъпката на Хуан имаше нещо толкова долно и мерзко, че в сърцето си той се отрече от него и се закле никога повече да не го счита за свой брат. Изведнъж видя всичко с поразяваща яснота; и последните му съмнения се разпръснаха. Така както семето Христово бе посято в утробата на Дева Мария от Светия дух, така и семката на злото също може да бъде посята — невидима и недоловима, — докато един ден даде своя зловещ плод.

Хуан си тръгна, но в рядък пристъп на добро настроение се извърна, извади камата си и я размаха във въздуха. После се засмя и подвикна на Санча:

— Много скоро ще бъда главнокомандващ папската войска и тогава ще видиш на какво съм способен!

Хофре поклати глава и се опита да обуздае яростта си. Мина известно време, докато се успокои. После с непривично за себе си трезвомислие започна да претегля наум ценностите в живота си. Безсмислените боричкания за политическа власт не го интересуваха; те не само не му доставяха удоволствие, но го отегчаваха до смърт. Да използва оръжие, за да отнеме човешки живот, и по този начин да рискува безсмъртната си душа в името на някаква преходна военна цел, му се струваше пълна безсмислица. Ако ще поема подобен риск, поне наградата му трябва да е лична и да си струва.

 

 

Чезаре също беше неспокоен. Разговорът с Лукреция тежеше на душата му и той не можеше да заспи. Когато попита стражите, те му казаха, че папата вече се е оттеглил в покоите си. Въпреки това той чувстваше неотложна нужда да говори с баща си.

Завари го да седи зад бюрото в работния си кабинет, зачетен в някакви документи, които му бяха поднесени за подпис от двамата му секретари. Когато видя Чезаре, той веднага ги отпрати с махване на ръка. Зачуден от работоспособността на баща си, Чезаре пристъпи към него, за да го прегърне. В огромната камина гореше цял дънер.

Папата беше вече облечен с дълга вълнена нощница, а върху нея бе наметната бродирана копринена роба, обточена с кожи, която според него поддържала телесната топлина и предпазвала от простуда. На главата си имаше семпла баретка в рубинен цвят без украшения. Александър обичаше да казва, че макар един папа да е длъжен да демонстрира пред хората несметните богатства и могъществото на църковния сан, той поне има право да спи, облечен като прост селяк.

— Е, какво сподели моята дъщеря със своя любим брат? — попита той. — Да не се е оплаквала от съпруга си?

Чезаре долови многозначителната ирония в гласа на баща си; той се изненада колко добре е осведомен Александър за чувствата на своята дъщеря.

— Тя е нещастна с него — отвърна той.

Александър се замисли.

— Да си призная, и аз не съм по-щастлив от брака й. Не се оказа толкова удачен политически, колкото се бях надявал. — Изглеждаше доволен от възможността да поговорят по въпроса. — Че каква полза имаме ние от тоя Сфорца? Аз никога не съм го харесвал особено, а и като войник се оказа негоден. А сега и на Мавъра не може да се разчита много, защото лоялността му не е доказана. Разбира се, длъжни сме да се съобразяваме с него, защото ни трябва за Свещения съюз. Но той си остава непредвидим. Разбира се, чувствата на сестра ти също имат значение. Не си ли съгласен?

Чезаре си помисли колко щастлива би била сестра му да чуе това и настроението му се подобри. Сега Лукреция щеше да го почита като герой.

— Как да постъпим?

Александър продължи:

— Крал Фердинанд ме помоли да се сближа с кралския двор на Неапол. Разбира се, с женитбата на Хофре за Санча ние вече имаме човек в лагера на неаполитанците, но това не ни помага много. Даже, бих казал, по-скоро ни пречи. Освен ако — папата се усмихна, преди да довърши изречението си… — Освен ако не съумеем да поправим щетите с някой нов съюз.

Чезаре се намръщи.

— Не съм сигурен, че те разбирам, татко.

Очите на папата блеснаха; той изглеждаше развеселен от внезапно обзелото го вдъхновение.

— Имам предвид брата на Санча Алфонсо. Ето ти една много по-добра партия за нашата Лукреция. Не е много препоръчително да обиждаме фамилията Сфорца, но си струва да се опита. Кажи на сестра си, че ще потърся начин да променя положението й.

Александър отблъсна стола си от бюрото и стана, за да разрови огъня с ръжена. Когато свърши, той се обърна и каза:

— Чезаре, добре разбираш, че сме длъжни да запазим папските земи под наш контрол. Папските барони са едни алчни тирани, които не престават да се боричкат помежду си, отричат непогрешимостта на папата и потискат поданиците в земите си. Трябва да направим нещо, за да ги вразумим и да ги накараме да ни се подчиняват.

— Имаш ли план? — запита Чезаре.

— Кралете на Франция и Испания обединяват териториите си под една централна власт. Ние трябва да направим същото. Това е крайно наложително в името на народа и на папската институция. Но ние сме длъжни да го сторим и заради фамилията. Ако не успеем да създадем единна държавна власт под контрола на Борджиите, която да принуди местните владетели да признаят върховенството на Рим и на римския папа, ти и останалите членове на фамилията сте изложени на голяма опасност. — След като каза това, папата млъкна замислено.

— Нужни са ни крепости, които да разполагат с достатъчно големи гарнизони — отбеляза решително Чезаре. — С тяхна помощ ще потушаваме местните въстания, като същевременно ще отблъскваме чужди нашественици.

Александър не отговори; изглеждаше дълбоко замислен. Чезаре наведе глава.

— Винаги на твоите услуги, татко. Аз съм кардинал на Светата католическа църква…

Папа Александър седна на своя любим кожен стол и заговори напористо и убедено:

— Едва ли е нужно да ти казвам в каква смъртна опасност ще се окажете всички, ако умра и ме наследи нов папа като Дела Ровере, враждебно настроен към моето семейство. Не мога даже да си представя какво ще стане със сестра ти. Адът на Данте ще бледнее пред това, което може да й се случи…

Чезаре го прекъсна:

— Но, татко, защо ми казваш всичко това? Какъв е смисълът да треперим, след като тепърва ти предстоят велики дела в името на църквата, и аз съм убеден, че ще живееш още много години!

Александър понижи глас:

— При всякаква опасност в моя двор има само двама души, на които можеш да се довериш изцяло. Единият е дон Микелото…

— Това не ме изненадва, татко, защото всички виждат колко си привързан към него. Как да не му се доверя, след като го познавам от дете! — Чезаре се спря. — И все пак, животът му е една загадка за мен. Никога не съм те питал, татко, но сега искам да знам: как стана така, че един испанец от Валенсия е станал доверено лице на Ватикана?

И така, Александър разказа на сина си историята на Мигел Корельо, известен като дон Микелото.

— Значи, това е Удушвача? — възкликна Чезаре.

— Да, сине мой, но той е нещо много повече от удушвач. Дон Микелото е завършен пълководец, храбър и безмилостен воин и най-важното готов е да пожертва живота си за семейството ми. Лоялността му към нас е толкова сляпа, колкото и яростта му в бой с враговете ни. Така че, не си мисли, че той е само убиец. Дон Микелото е достоен човек, на когото може да се има пълно доверие.

— А кой е вторият?

— Вторият е Дуарте Брандао. Не мога да ти кажа много за миналото му, освен че беше пленен и доведен при мен преди много години, когато ми беше нужен преводач от английски, а моят собствен отсъстваше. Като пленник нашите войници го бяха били жестоко и той твърдеше, че не помни нищо за миналото си.

— И ти все пак го задържа?

Александър седеше на креслото, потънал в спомени.

— Когато за пръв път го видях, беше целият в дрипи, със сплъстена коса и вонеше като затворник, прекарал дни наред в тъмница. След като го изкъпаха и му дадоха чисти дрехи да се облече, аз наредих да ми го доведат отново. Тогава нещо в държането му ми напомни за един човек на име Едуард Брамптън, покръстен евреин, който навремето бил оказал големи услуги на Едуард Четвърти, краля на Англия. Тоя Брамптън го бях виждал само веднъж по-рано, преди доста време, но го бях запомнил, защото той беше единственият евреин, удостоен от краля с рицарско звание. Говори се, че бил на служба при брата на краля Ричард Трети, който, както знаеш, беше убит от хората на Хенри Тюдор. Брамптън бе воювал във велики битки по суша и море и буквално бе спасил цялата британска флота на Ричард Трети. По същото време, когато Брамптън изчезнал от Англия, Дуарте Брандао попаднал в плен в Рим. Хората на Тюдорите с радост биха го убили, ако им попадне в ръцете, дори и днес.

— Това обяснява смяната на името, татко — каза Чезаре. — Но нима наистина Брандао е евреин?

Александър отговори:

— И да е така, вече е покръстен, защото лично съм го виждал да приема светото причастие. А през последните седем години служи на мен и на Светата църква с по-голямо религиозно усърдие от който и да било християнин. Дуарте Брандао е най-интелигентният и доблестен човек, когото познавам, прекрасен воин и което е доста странно, изключителен моряк.

— Не че имам нещо против, дори да е евреин, татко — каза Чезаре, видимо развеселен. — Просто се чудех какво ли би си помислил някой, ако разбере, че ти, главата на Католическата църква, имаш за съветник човек, който дори не е християнин.

Александър се усмихна.

— Радвам се, че нямаш нищо против, сине мой — каза иронично той. После, с по-сериозен тон, добави: — Ти много добре знаеш отношението ми по еврейския въпрос. Когато Фердинанд и Исабела ме помолиха да хвърлям в затвора, да изтезавам и да избивам евреи, дръзнали да практикуват тайно обредите и обичаите си, аз им отказах. Казах им, че според мен цялата Инквизиция е едно извращение, както е извращение начинът, по който се отнасят с евреите в Испания. Нима тези хора не ни дадоха Божиите закони чрез Исус Спасителя? Нима трябва да ги избивам само задето не вярват, че Исус е синът Божи? За нищо на света! Аз невинаги мога да попреча на моите поданици или дори на служителите на църквата да ги нападат и тормозят, но във всеки случай не това е моята политика.

Чезаре знаеше, че като част от церемонията при избирането на нов папа главата на еврейската общност в Рим му подава книгата с еврейските закони. Всички папи преди баща му бяха поемали книгата и след това с погнуса я бяха захвърляли на пода. Александър VI беше единственото изключение. Той също бе отхвърлил свещената еврейска книга, но я бе върнал почтително на приносителя.

— Е, татко, каква е твоята политика тогава? — запита Чезаре.

— Аз няма да им сторя зло — отвърна Александър. — Смятам обаче да ги обложа с най-тежки данъци.