Марио Пузо
Фамилията (18)

17

На сутринта Чезаре се събуди, приятно развълнуван. Той вече усещаше промяната, настъпила в него. Този ден трябваше да се яви пред консисторията от кардинали, специално подбрани от папа Александър VI, за да „обсъдят“ желанието му да бъде освободен от положената клетва и да се откаже от статута си на кардинал.

От назначената комисия от петнайсет кардинали присъстваха всички, с изключение на двама — един испанец и един италианец; испанецът се бе разболял от малария, а италианецът предния ден бе паднал от коня си.

Нито един от кардиналите в комисията не се бе сблъсквал досега с подобен казус; в края на краищата кардиналската тиара си оставаше недостижима мечта за толкова много достойни мъже. Да бъдеш избран за кардинал означаваше да се издигнеш до най-големи висоти в църковната йерархия и да се радваш на всеобщо уважение; на теория всеки кардинал можеше да се кандидатира и да бъде избран за папа. Повечето от присъстващите кардинали бяха посветили дълги години от живота си на упорит труд и молитви (понякога и грехове), за да се издигнат до този висок сан; ето защо молбата на Чезаре да бъде освободен от поста си им се струваше не само необичайна, но и твърде дръзка. Неговият доброволен отказ от пурпурната мантия беше обида за сана и достойнството им.

Облечени с церемониалните си роби, членовете на комисията седяха вдървено на високите столове с резбовани облегалки в Залата на вярата. Дългата редица червени тиари наподобяваше някаква странна гирлянда, окачена пред картината на Страшния съд. Лицата им, бледи и призрачни, бяха изкривени в невярващи гримаси.

Чезаре стана от стола си и се изправи пред комисията.

— Обръщам се лично към вас, за да разберете защо ви моля за вашето снизхождение и разбиране. Трябва да призная, че никога не съм имал желание да прекарам живота си в служба на църквата. Моят баща, негово светейшество папа Александър VI, избра моето поприще, изпълнен с най-добри намерения. Ала неговият избор не е мой и длъжността кардинал не ми е по призвание.

Кардиналите се спогледаха притеснено, изненадани от неговата откровеност. Чезаре се поясни:

— Моят личен избор е да водя папските войски в бой, да защитавам църквата и Рим. Освен това искам да се оженя и да имам свои законни деца. И след като това е моето истинско призвание и най-дълбоко убеждение, то аз смирено ви моля, колеги, да ме освободите от положената клетва и да ми позволите да се оттегля от заемания пост.

Един от испанските кардинали протестира:

— Ако ти дадем исканото позволение, може да възникне опасен прецедент. Какво ще стане, ако един бивш кардинал стане принц, ако след това се почувства способен да изгражда нови съюзи, да се постави в служба на чужд крал и да се обърне срещу църквата и срещу Испания?

Папа Александър стоеше невъзмутим пред тях, сякаш чутото изобщо не го засягаше. Преди им бе изложил желанията си, но сега всички погледи бяха отправени към него, сякаш търсеха потвърждение за това важно решение. Той заговори:

— Моят син се обръща към вас с тази молба само за доброто на душата си. Защото, както ви призна, истинското му призвание е да се ожени и да бъде войник, а не човек на вярата. Светските му желания и плътските апетити причиняват на Христовата вяра неизказан позор, защото той изглежда неспособен да потисне страстите си. А трябва да се съгласите с мен, че не този е начинът да се служи на Светата римокатолическа църква. Нека вземем предвид и това, че с неговата оставка се овакантява пост, който носи трийсет и пет хиляди дуката годишно. С оглед на ползата, която можем да извлечем от неговото деяние, а също и поради това, че наш дълг е да спасяваме душите на паството си, ние трябва да уважим желанието му.

Гласуването премина при пълно единодушие, като цитираният размер на доходите, които се освобождаваха с оттеглянето на Чезаре от кардиналския пост, разпръсна окончателно всякакви съмнения.

С кратка церемония Александър VI освободи сина си Чезаре от клетвата на кардинал и му разреши да се ожени, като му даде нарочната си папска благословия.

Изправен пред консисторията, Чезаре Борджия тържествено свали и положи на пода своя богат пурпурен плащ и кардиналската си тиара, поклони се пред своите колеги и пред светия отец и с гордо вдигната глава излезе от залата на огрения в слънчева светлина градски площад. Беше свободен човек и можеше да започне живота си отначало.

 

 

Известно време след това Александър се чувстваше опечален, след като толкова дълго бе живял с надежда, че един ден неговият син Чезаре ще стане папа. Ала Хуан беше мъртъв, а на него му бе нужен главнокомандващ папската армия, на когото да може да се довери; затова той се подчини на волята Божия и накрая прие решението на сина си.

За неговия силен характер беше необичайно да се поддава на депресии, затова реши да си достави някакво удоволствие, с което да повдигне духа и облекчи болката на натежалото си сърце. Каза си, че един масаж ще го разведри.

Александър извика Дуарте и го уведоми, че смята да прекара следобеда в частния си салон. Както винаги когато му се струваше, че неговите плътски удоволствия могат да дадат на зложелателите му повод за критика, той инструктира Дуарте да обясни на персонала, че масажът му е предписан от личния лекар за укрепване на здравето.

Не бе минал и час, откакто Александър се оттегли в частния салон, когато влезе Дуарте и обяви:

— Имате посетител. Твърди, че е дошъл по важен повод.

Изтегнат на кушетката, покрил само слабините си с памучна кърпа, папата каза, без да вдига глава:

— Ах, Дуарте, когато тези девици приключат с мен, трябва да се оставиш да те поосвежат малко. Техните сръчни ръце са в състояние да прогонят дявола от тялото ти, да внесат светлина в душата ти.

— Аз лично знам и по-добър начин — каза Дуарте през смях.

Александър попита:

— Кой моли за аудиенция?

— Френският посланик Жорж Д’Амбоаз — отвърна Дуарте. — Да му кажа ли да изчака, докато се облечете?

— Кажи му, ако е толкова важно, да говори с мен, както съм. Нямам намерение да съкращавам заради него удоволствието, което съм запланувал да си доставя — каза Александър. — В края на краищата, Дуарте, дори един папа има право да обърне малко внимание на тялото си. Не е ли и то създадено от Господ Бог?

— Не съм силен в теологията, ваше светейшество — отвърна Дуарте. — Но ще му кажа да влезе. Нали знаете, французите не се стряскат особено от телесните наслади.

Когато френският посланик Жорж Д’Амбоаз бе въведен в салона, той завари папа Александър VI блажено излегнат на кушетката, а две прекрасни създания масажираха гърба и разтриваха мускулестите му крака. Видимо развеселен, неговият придружител Дуарте го представи на домакина и бързо си излезе.

Дори обръгналият на всичко и доста освободен Д’Амбоаз се стъписа от тази гледка. Но като опитен дипломат той се овладя навреме и когато пристъпи напред, лицето му не изразяваше нищо.

— Можете да говорите смело, посланико — каза папата. — Тези момичета са обучени да не се заслушват в чужди разговори.

Но Д’Амбоаз учтиво отказа.

— Указанията на моя крал са никой освен вас да не чуе това, което имам да ви кажа.

Папа Александър припряно отпрати с ръка девойките, стана от кушетката и се изправи в цял ръст. Посланикът учтиво извърна очи.

— Д’Амбоаз, вие, французите, сте все едни такива тайнствени, а пък слуховете си пълзят и всичко се знае. Нито вие можете да опазите вашите тайни, нито ние нашите. Ето, сами сме вече. Говорете.

Ала Жорж Д’Амбоаз се притесняваше да разговаря по такива важни въпроси с голия папа и в смущението си започна да се покашля и заеква. Александър погледна надолу към слабините си и лукаво се усмихна.

— А се говори, че уж французите били толкова освободени… — отбеляза ехидно той. — Добре де, ще се облека. Стига сте пелтечили, говорете по същество.

Не след дълго, облечен в официалните си папски одежди, Александър придружи Д’Амбоаз в своя кабинет. Посланикът започна тържествено:

— Крал Шарл е мъртъв. Нещастен случай. Ударил си главата в гредата на тавана, паднал от коня, изпаднал в безсъзнание, лекарите направили всичко възможно, за да го спасят, но без успех. На трона се е възкачил неговият близък роднина Луи Дванайсети. Упълномощен съм от негово име да ви предам следното: положението с Неапол и Милано се променя. Френският крал си иска тези два града. Те по право му принадлежат.

Александър помисли малко и се намръщи.

— Трябва ли да разбирам, че вашият нов крал ги иска и двата?

— Точно така, ваше светейшество. Единият му принадлежи по наследство от неговите предци, другият му се предава от предците на покойния Шарл. Но бъдете спокоен, той няма никакви враждебни намерения към Светата католическа църква.

Папата се направи на изненадан.

— Така ли? А аз откъде мога да бъда сигурен?

Посланикът сложи ръка на сърцето си; с този жест искаше да покаже, че говори искрено.

— Надявах се, че ще приемете като достатъчна гаранция моята дума, която е и думата на френския крал.

Известно време Александър поседя мълчаливо, дълбоко замислен.

— Какво иска от мен вашият крал? След като ви изпраща с тази новина и със своите уверения, сигурно има нещо, което много желае.

— Ето какво — започна Д’Амбоаз. — Кралят има едно желание, което само ваше светейшество може да удовлетвори. Става въпрос за брака му с Жана Френска. Кралят помоли да ви предам, че не е удовлетворен, ваше светейшество.

— Драги мой Д’Амбоаз! — провикна се папата. — Кралят не е удовлетворен от брака си със сакатата уродлива дъщеря на Луи Единайсети? Каква изненада наистина! Вашият крал ме разочарова, очаквах повече от него. Явно не е толкова състрадателен, колкото предполагах.

Тонът на посланика стана хладен и официален. Хапливите забележки на Александър го бяха засегнали.

— Уверявам ви, свети отче, не става въпрос за нейната красота. Бракът им до ден-днешен не е консумиран, а младият крал много желае наследник.

— Избрал ли си е друга? — запита папата, макар да отгатваше отговора.

Посланикът кимна.

— Желае да се ожени за Ана Бретанска, вдовицата на неговия покоен братовчед Шарл Осми.

Папата добродушно се изсмя.

— Аха, сега разбирам. Той иска да се ожени за снаха си, за което му е нужна индулгенция от светия отец. В замяна предлага договор, с който се задължава да брани нашите земи.

Тялото на Д’Амбоаз, дотогава стегнато от напрежение, видимо се отпусна.

— По същество, свети отче, така стои въпросът, макар че аз бих го формулирал някак по-деликатно…

Гръмовният глас на папа Александър отекна в залата:

— Проблемът, с който сте дошли при мен, е много сериозен, приятелю. В Десетте Божи заповеди си пише: „Не пожелавай жената на брат си.“

Посланикът заекна, видимо объркан.

— Но с ваше позволение, свети отче, дори една Божия заповед може да се видоизмени донякъде.

Папата се облегна на стола си и изчака, докато се поуспокои и нормалният му тон се възвърне.

— Това е вярно, посланико. Но преди да помисля дали да сторя на вашия крал голямата услуга, за която ме моли, трябва да ви кажа, че има още нещо, което желая дори повече от безопасността на моите земи. — Д’Амбоаз не каза нищо и папата продължи: — Сигурно знаете, че моят син Чезаре Борджия се отказа от кардиналската тиара. Това означава, че скоро ще трябва да се задоми. Неаполитанският крал Федериго има дъщеря, принцеса Росета, която изглежда подходяща партия. Тук влиянието на вашия крал може да помогне, не мислите ли? Дали можем да разчитаме на неговата подкрепа?

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, свети отче, за да обясня на краля вашите желания и да издействам неговото съгласие. До следващата ни среща бих помолил ваше светейшество да обмисли внимателно молбата на краля. Той търпеливо очаква решение на проблема си.

Александър изгледа лукаво посланика.

— Вървете си в мир, Д’Амбоаз, и предайте моите поздрави на крал Луи. Може да се окаже, че Франция и Рим имат повод за двойно празненство, ако вдигнем две сватби наведнъж.

 

 

Чезаре бе изпратил няколко тайни послания до Лукреция в двореца Санта Мария дел Портико, с които я молеше да се срещнат насаме, но тя всеки път отговаряше, че е ангажирана, макар да обещаваше, че при първа възможност ще му се обади. Отначало Чезаре се обиди, после обидата му прерасна в гняв.

Неговата сестра му беше нещо повече от любовница — тя беше най-близкият му приятел. Сега, когато толкова много неща в живота и плановете му се бяха променили, той искаше да ги сподели и да се посъветва с нея. Но вече няколко месеца, откакто се бе омъжила, тя прекарваше цялото си време със своя нов съпруг, принц Алфонсо; двамата устройваха забави, канеха поети и художници, организираха излети сред природата. Дворецът й се бе превърнал в средище на артисти и музиканти, с което привличаше посетители от близо и далеч.

Чезаре се опитваше да не мисли за това как Лукреция и Алфонсо се любят. Той бе чул слухове за първата им брачна нощ и знаеше, че за разлика от злощастните й преживявания с Джовани Сфорца тя е приела новия си съпруг в постелята си с наслада и въодушевление.

Сега, когато вече не беше кардинал, Чезаре нямаше никакви официални задължения. За да си убие времето, той с часове изучаваше военна стратегия, като същевременно обмисляше най-подходящите военни съюзи, с които да спомогне за разширяване на папските земи. Той много искаше да поговори за това и със сестра си, не само с баща си и с неговите съветници. Нима не бе тя човекът, който го познаваше най-отблизо?

Сега, когато кардиналските одежди вече не го спъваха, Чезаре прекарваше нощите си в града в пиянски компании и в обятията на куртизанки. В резултат от тези свои безразборни връзки успя да се зарази от сифилис, с което плати скъпо за безразсъдството си, тъй като личният му лекар го използваше като опитно зайче за някакви свои нови церове и го заставяше да налага пустулите по тялото си с всевъзможни билки и разтопена пемза. След като седмици наред го рязаха, търкаха, налагаха с балсами и киснаха в какво ли не, пустулите изчезнаха, но на тяхно място останаха грозни белези, които той старателно криеше под дрехите си. Разбира се, неговият лекар веднага си приписа заслугите за излекуването му.

След като се почувства по-добре, Чезаре отново изпрати писмо на Лукреция. Два дни не се получи отговор. Накрая, когато той вече се мяташе безсилен в постелята си и се заричаше, че ще иде на крака в двореца й и няма да си тръгне, докато не я види, на вратата, която водеше от стаята му към тайния коридор, се почука. Стреснат, той се надигна в леглото и зачака.

Изведнъж Лукреция се изправи като видение пред очите му, сияеща от щастие и по-красива отвсякога. Тя се хвърли към него и той се изправи, за да я целуне, но устните им се срещнаха само за миг, след което тя извърна глава. Целувката й беше нежна и приятелска, но без предишната страст.

— Какво, това ли заслужих? — извика Чезаре. — Сега, когато имаш кого да омайваш, аз не съществувам, така ли?

Преди да успее да му отговори, той нацупено й обърна гръб. Колкото и да му се молеше да я погледне в очите, той упорито отказваше. Накрая тя почти се разплака:

— Чезаре, мили мой братко, обич моя, не ми се сърди! Нещата в живота се променят. Сега, когато вече не си кардинал, ти ще си намериш жена, която да те обича, и твоят живот също ще бъде пълен.

Чезаре се извърна към нея; в гърдите си чувстваше тежест, сякаш бе погълнал камък. Тъмните му очи блестяха от гняв.

— Това ли изпитваш към мен след всичките години, прекарани заедно? Само за няколко месеца подари сърцето си на друг? А какво получи в замяна?

Тя се опита отново да пристъпи към него, този път със сълзи в очите.

— Чез, той ме обсипва с целувки, с нежни думи и любов. Тази негова любов изпълва цялото ми същество и най-важното, не съм принудена да я крия от никого. Тази любов не е забранена, тя е благословена, тя е нещо, което никога преди не съм можела да имам.

Чезаре презрително се изсмя:

— А всичките ти обещания, че никога няма да обичаш друг мъж така, както си обичала мен? Нима всичко това се промени за няколко месеца? Само защото имаш официална благословия, вече се отдаваш изцяло на друг, така ли? Нима той целува устните ти така, както ги целувах аз? Нима твоята плът отвръща на ласките му със същия плам?

Гласът на Лукреция потрепери:

— За мен никога няма да има друг като теб, защото ти си моята първа любов. С теб за пръв път споделих тайните на своето тяло, на сърцето си и най-съкровените си мисли. — Тя понечи да се приближи и този път той я допусна до себе си. Обгърна главата му с ръце и придърпа лицето му към своето; той не се възпротиви. Когато продължи да говори, гласът й беше нежен, но твърд: — Но, скъпи мой Чез, ти си мой брат. Нашата любов винаги ще бъде опорочена от грях, защото дори светият отец да го позволи в началото, Небесният отец винаги е бил против. Не е нужно да си кардинал или папа, за да знаеш истината за греха.

Тя покри лицето си с длани, когато той изкрещя:

— Грях ли? Нашата любов била грях?! Не приемам това! Любовта ни беше единственото истинско нещо в моя живот и аз няма да ти позволя да я принизяваш. Аз живях и дишах чрез теб. Можех да се примиря, че баща ни обича Хуан повече от мен, защото знаех, че ти ме обичаш повече от всичко на света. Но сега, когато обичаш друг повече от мен, как да се примиря? — Чезаре закрачи нервно из стаята.

Лукреция седна на леглото и поклати глава.

— Не обичам друг повече от теб. Просто обичам Алфонсо по различен начин. Той е мой съпруг. Чез, твоят живот тепърва започва. Баща ни ще те направи главнокомандващ папската армия, ще печелиш славни битки, както винаги си мечтал. Ще се ожениш и ще си имаш свои деца. Ще бъдеш стопанин на собствения си дом. Чезаре, братко мой, животът е пред теб, най-после си свободен. Не ме карай да се чувствам, сякаш аз съм причината за твоето нещастие, защото ти си ми по-скъп дори от светия отец.

Той се наведе да я целуне — нежно и с обич, като брат сестра си… и усети как част от него изстива и става твърда като камък. Какво щеше да прави без нея? До тази нощ, колчем мислеше за любов, мислеше за Лукреция, колчем мислеше за самия Господ Бог, мислите му го отнасяха при нея. Сега се изплаши, че от този момент нататък ще се сеща за нея само когато отива на война.