Марио Пузо
Фамилията (31)

30

За да не бъде заловен от испанската милиция, която със сигурност вече претърсваше цялата област, Чезаре избягваше всякакви градчета, яздеше само нощем, а през деня спеше в гората. Окъсан, некъпан и изтощен до смърт, най-после той се добра до Навара, на северния край на Иберийския полуостров.

Шуреят му го очакваше, понеже Дуарте го бе предупредил, Щом Чезаре се яви пред портата, стражите незабавно го пуснаха да влезе и го придружиха до една обширна зала с изглед към морето. Там той се изкъпа и преоблече в оставените за него чисти дрехи, а щом приключи, един войник го поведе към кралските покои. Крал Жан — едър мъж с матова кожа и подстригана брадичка — го прегърна сърдечно.

— Скъпи братко, така се радвам да те видя — извика Жан. — Чух всичко за патилата ти от Шарлот, разбира се, и искам да ти кажа, че си добре дошъл при нас. Е, и тук понякога има леки стълкновения с непокорни местни владетели, но теб нищо не те застрашава. Така че, почини си, отпусни се и си живей живота. Можеш да останеш колкото искаш. И, за бога, трябва да поръчаме на кралския шивач да ти ушие прилични дрехи.

Чезаре се почувства неизмеримо задължен на този човек, когото никога преди не бе виждал и който бе спасил живота му. Той нямаше намерение да му остане вечно длъжен, особено след като преди толкова време бе оставил бедната Лоти самичка във Франция.

— Благодаря, ваше величество, за любезното гостоприемство — каза той. — Бих желал, ако позволите, да ви помогна в тези „леки стълкновения“, които споменахте. Аз имам опит в битки и с радост бих поставил този свой опит на вашите услуги.

Крал Жан се усмихна.

— Разбира се, че нямам нищо против. Толкова съм чувал за твоите подвизи. — Той извади меча си и шеговито докосна рамото на Чезаре. — От този ден те произвеждам главнокомандващ кралската армия. Дължа да ти кажа обаче, че предишният главнокомандващ бе разкъсан от гюлле само преди седмица. — Кралят гръмогласно се засмя, разкривайки два реда ослепително бели зъби.

В продължение на два дни Чезаре си почива, понеже беше напълно изтощен. Спа през цялото време, но след като се събуди и облече новите си дрехи — заедно с пълни бойни доспехи и въоръжение, — той веднага отиде да направи преглед на войските, които щеше да командва. Започна от кавалерията и с удовлетворение констатира, че всички са опитни професионалисти, добре обучени и дисциплинирани.

След това Чезаре прегледа артилерията. Имаше общо двайсет и четири оръдия, всичките почистени и в, общо взето, добро състояние. Артилеристите, както и кавалеристите му направиха впечатление на закалени в битки ветерани. Наистина, не можеха да се сравняват с дивизиона на Вито Вители, но щяха да се бият доблестно.

Пехотата беше нещо различно. Съставена главно от местни селяни, които подлежаха на периодична мобилизация, те бяха пълни с ентусиазъм, но зле екипирани и по всичко личеше, недостатъчно обучени. Ако положението станеше напечено, Чезаре щеше да разчита на конницата и артилерията да го измъкнат от беда.

Следващите няколко седмици минаха мирно и тихо. Чезаре с изненада констатира, че това е може би най-щастливият период в живота му, ако не се смятат дните, прекарани с Шарлот в двореца й или със сестра му Лукреция край Сребърното езеро. Както никога животът му беше извън опасност. Чезаре не кроеше заговори срещу никого, нито пък някой заговорничеше срещу него.

Крал Жан беше очарователен събеседник, който явно се радваше на компанията на своя зет. Беше много мил и Чезаре не се страхуваше, че може да го предаде. Двамата прекарваха почти всеки ден заедно в лов и езда и скоро той започна да чувства Жан като роден брат. След вечеря сядаха край огъня и обсъждаха наскоро прочетени книги, успешните методи на държавно управление, отговорностите на управника. Дори веднъж се състезаваха по борба и макар Чезаре да спечели, той беше сигурен, че якият, мускулест крал се е оставил да бъде победен от добри чувства към него.

За пръв път от много години насам Чезаре се чувстваше в пълна безопасност. Един ден той каза на краля:

— Мисля, че е време да си прибера съпругата и детето. Откакто сме разделени, аз писах на Лоти много писма и изпращах на нея и детето подаръци, но всеки път, когато исках да ги прибера при себе си, възникваха кризи и заплахи за тяхната безопасност.

Жан, който освен роден брат на Шарлот сега бе станал като истински брат и на Чезаре, въодушевено се съгласи. Двамата вдигнаха наздравица за пристигането й.

Когато в полунощ се върна в покоите си, Чезаре взе перото и написа писмо до своята съпруга в Шато дьо ла Мот Фюи в областта Дофин:

Скъпа моя Лоти,

Най-после ти изпращам дългоочакваната новина. Мисля, че е време да се съберем тук, в Навара, заедно с нашата petite Louise. Разбира се, Жан е прекрасен приятел, а положението тук позволява да бъдем заедно — този път завинаги. Знам, че ти предстои дълго и тежко пътуване, но след като пристигнеш, ние вече никога няма да се разделяме.

Влюбено твой,

Ч.

Чезаре изпрати писмото по кралски куриер още на следващата сутрин. Той знаеше, че ще минат месеци, преди Шарлот и детето да дойдат при него, но при мисълта за това сърцето му се изпълваше с радост.

Няколко дни по-късно обаче, когато Чезаре и кралят седнаха да вечерят, Жан беше навъсен и трепереше от гняв.

— Какво те мъчи, братко? — запита Чезаре.

Кралят беше толкова разярен, че отначало не му се говореше, но когато проговори, не можеше да се спре.

— Граф Луи дьо Бомонт ми създава неприятности. От няколко месеца хората му крадат добитък и зърно от моите села и разоряват поданиците ми. Неговият епископ обикаля земите ми уж с църковна мисия, а всъщност подкупва моите офицери със земи и богатства, за да ми изменят. А сега графът отиде още по-далеч. Твърде далеч. Днес хората му са опожарили едно село, избили са всички жители и, разбира се, са изнасилили жените до една. Това не са безотговорни действия на анонимен пияница, Чезаре, а част от отдавна планирана стратегия. Бомонт е хвърлил око на значителна част от земите ми. А като предпочитана тактика е избрал терора. Той просто тероризира поданиците ми, докато ги принуди да ми изменят и да преминат на негова страна, за да спасят живота и домовете си.

За пореден път предателството надигаше глава като някакъв ненаситен змей от преизподнята. Чезаре познаваше добре лицето му и искрено се изплаши за Жан.

Кралят удари с юмрук по масата и разля чашата си с вино.

— Но аз ще го спра. Още сега! Като владетел на Навара съм длъжен да защитавам поданиците си. Те не бива да живеят във вечен страх. Утре смятам да нападна замъка му във Виана и ако не успея да го убия, ще го прогоня завинаги оттам.

Чезаре отвърна:

— Ти си достоен крал, Жан. Правилно си решил да нападнеш замъка. Само че не мисля, че тъкмо ти трябва да оглавиш атаката. Твърде опасно е. Ти си нужен на хората си и не бива да рискуваш собствения си живот. Аз ти дължа благодарност за всичко, което стори за мен, за това, че ми спаси живота, когато бях загубил всякаква надежда и желание да живея. Моля те да ми позволиш да поведа войските ти. Аз съм водил много армии в бой и съм сигурен, че ще успея.

Най-после кралят склони. Почти през цялата нощ двамата мъже разучаваха картата на укрепленията при Виана и разработваха стратегията за предстоящата битка.

Чезаре се събуди рано призори. Кралската армия бе строена на плаца и го очакваше. Конят му — буен дорест жребец — нетърпеливо ровеше с копита пред портата на замъка. В походен строй войските се заизнизваха през градските порти, през поля, реки и хълмове, докато най-после пристигнаха пред стените на замъка на Луи дьо Бомонт.

Чезаре огледа крепостта. Стените бяха високи и добре проектирани. Ала Чезаре бе виждал много по-високи и яки стени. В сравнение с Форли и Фаенца крепостта на Бомонт нямаше да представлява сериозна преграда.

Чезаре разположи частите си, както бе правил много пъти преди това, после надяна леките си доспехи и се приготви за бой. Той лично щеше да оглави конната атака; предвид на окаяното състояние на пехотата той се надяваше кавалерията да се окаже решаваща за изхода на битката.

Припомняйки си наученото от Вито Вители, Чезаре разположи оръдията околовръст, като се погрижи да ги покрие плътно с конни и пехотни части. Когато всичко бе готово, той нареди артилерията да обстрелва най-напред бойниците на крепостта. По този начин очакваше да избие и обезвреди голяма част от защитниците още преди фронталната конна атака. Артилерийските офицери издадоха съответните заповеди и обстрелът започна.

Отначало всичко вървеше добре. След всеки залп големи парчета от каменните рампарти се откъртваха и разхвърчаваха на всички страни. Тътенът на оръдията се смесваше с жалните викове на защитниците, затрупани от падащите камъни или пометени от градушката от гюллета.

След като обстрелът продължи повече от час, Чезаре реши да смени тактиката. Той заповяда всички оръдия да бъдат закарани откъм едната страна на крепостта и огънят да бъде съсредоточен върху един участък от стената с ширина не повече от петнайсет метра. От тази страна щеше да започне и кавалерийската атака.

Крепостните стени на Виана не бяха така добре построени както на замъците, които бе превземал в Италия. След всеки залп на оръдията те все повече се тресяха и накланяха и Чезаре знаеше, че развръзката наближава. Той заповяда на кавалерията да се готви за атака. Офицерите предадоха заповедта му по частите и войниците се построиха за бой с насочени пики под мишница. Всеки кавалерист беше въоръжен и с меч, така че дори без коня си представляваше страховит противник.

Чезаре също се метна на дорестия жребец и вдигна пиката си, готов да препусне напред. Той огледа за последен път меча си и боздугана с шипове, който висеше отстрани на седлото — последното му оръжие за в случай, че загуби коня си и му избият меча от ръцете.

Чезаре беше възбуден както винаги, преди да се впусне в бой. Но този път към жаждата му за победа се прибавяше и нещо друго — крал Жан, комуто служеше, бе спасил живота му, бе станал негов брат и приятел и Чезаре изпитваше нужда да му се отблагодари за стореното добро. Освен това той прекрасно съзнаваше какъв коварен противник е граф Дьо Бомонт и какви поразии може да направи, ако не бъде спрян навреме:

Изведнъж по редиците се разнесе вик: „Пробив, пробив!“ В стената зееше огромна, назъбена дупка, през която можеше да премине безпрепятствено цялата кавалерия и да превземе замъка.

Сърцето на Чезаре биеше до пръсване, когато се извърна към войниците си и даде заповедта за атака. После той свали забралото на шлема си, пришпори жребеца и се понесе в галоп към пробива в стената.

Но докато препускаше към целта, Чезаре изведнъж си даде сметка, че нещо не е наред. Зад него не се чуваше познатият тропот на копита. Без да спира, той се извърна на седлото.

Кавалерията си стоеше, където я бе строил. С ужас Чезаре разбра, че нито един от тежковъоръжените конници не се бе помръднал от мястото си. Всеки миг резервите на крепостта щяха да се струпат при пробива, а без кавалерийска атака беше невъзможно да бъдат преодолени вражеските сили.

Чезаре забави коня си. Той вдигна забралото, обърна се към кавалерията и изрева с всички сили:

— В атака, страхливци!

Но и този път кавалерията не помръдна.

Изведнъж Чезаре разбра. Негодниците бяха подкупени. Срещу шепа жълтици те бяха изменили на свод крал, доблестния Жан Наварски, спасителя и приятеля на Чезаре.

Но Чезаре нямаше да му измени.

Без да се колебае, той свали забралото, стисна пиката под мишница и се втурна към пробива… сам.

В настаналата суматоха цели орди от резервите, въоръжени с пики, копия и мечове, се струпаха около него. Той се развъртя на седлото и те се отдръпнаха. Но когато прахолякът се поразпръсна и той се огледа, видя, че е успял да убие само двамина с пиката си. Останалите се прегрупираха и отново се хвърлиха към него като рояк оси.

Чезаре се биеше слепешката, с меч в едната ръка и боздуган в другата. Враговете му падаха един след друг, посечени или с разбити черепи.

После изведнъж конят под него се срина тежко на земята; Чезаре инстинктивно се претърколи, за да избегне насочените към него остриета на копията. Той скочи на крака; боздугана му го нямаше, но мечът още беше в ръката му и той го въртеше отчаяно на всички посоки.

Изведнъж около него се скупчиха цял орляк защитници; безброй ръце бясно мушкаха, удряха и сечаха. Остра болка го прониза, когато едно копие се заби дълбоко под мишницата му. Усети как отмалява и кръвта му изтича. Тогава чу благ, успокояващ глас: С оръжие в ръка и от оръжие… С последни сили си помисли за Лукреция. След това се строполи на земята и мислите му отлетяха надалеч.

Чезаре Борджия беше мъртъв.