Марио Пузо
Фамилията (4)

3

И така, кардинал Родриго Борджия стана папа Александър VI с ясното съзнание, че първата му и най-важна задача е да въдвори ред по римските улици. През краткия промеждутък от време между смъртта на Инокентий и неговото коронясване за папа в града бяха извършени над триста убийства. Като Божи пастир той знаеше, че е длъжен да сложи край на беззаконието, като при това накаже сурово провинилите се за назидание на останалите, защото как иначе праведниците в града щяха да получат така нужното им спокойствие, за да възобновят молитвите си?

Първият заподозрян убиец бе заловен и обесен без съд и присъда. Не само това — заедно с него бе обесен и брат му. Нещо повече, къщата им бе опожарена, разрушена и изравнена със земята, с което семейството му бе оставено без подслон — най-страшното унижение за един гражданин на Рим.

Само за няколко седмици по улиците на града се възцари ред; гражданите се радваха, че свещената папска тиара най-после краси такава волева и мъдра глава. Изборът на Светия колегиум се бе превърнал в избор на народа.

Но на Александър му предстояха и други важни дела. А също и два първостепенни проблема за разрешаване, нито един от които не беше свързан с духовното. На първо място, той бе длъжен да сформира армия, с която да преобрази Светата римокатолическа църква в политическа сила и да си възвърне контрола над папските земи в Италия. Второ, той трябваше да постави основите на личното състояние на децата си.

И все пак, докато седеше на своя трон в Залата на вярата в папския дворец във Ватикана, той размишляваше главно за Бога, за света, за народите и семействата. Нима Александър VI не беше безгрешният Божи наместник на земята? Следователно не беше ли той лично отговорен за световните дела, за делата на държавите и техните крале, на независимите градове в Италия, на републики и олигархии? Разбира се, че беше, включително и за новооткритите Индии^[1].

И не беше ли, ерго, длъжен да им даде най-добрите възможни съветници и управници? Нима не можеха те да се превърнат в заплаха за Божията власт?

Ами собствената му фамилия — Борджиите, ами безбройните му роднини, които имаха нужда от неговите грижи, ами собствените му синове и дъщери, с които го свързваше кръвна връзка, но над чиито необуздани страсти нямаше контрол — какво щеше да стане с тях? Къде и към кого беше главният му дълг? И дали беше в състояние папата да преследва и двете си цели едновременно, без непременно да пожертва едната в името на другата?

Дългът на Александър пред Бога беше ясен. Той бе длъжен да заздрави и подсили църквата. Споменът за Великата схизма отпреди седемдесет и пет години, когато едновременно бяха съществували две църкви и двама папи — еднакво безсилни впрочем, — засилваше решимостта му.

Италианските градове, принадлежащи на църквата, сега се управляваха от тирани, които повече се грижеха как да умножават богатството на собствените си фамилии, отколкото да платят дан на Светата църква, от която произтичаше мирската им власт. Кралете използваха църквата като просто оръдие за натрупване на лично влияние. Нейната основна функция — спасението на безсмъртните души на човешкия род — постепенно бе оставена на заден план. Дори богатите крале на Франция и Испания задържаха за себе си църковните данъци, когато биваха нещо недоволни от папата. Каква дързост! Ами ако светият отец оттеглеше своята благословия за тяхната мирска власт? Защото истина бе, че народите, които се подчиняваха на своите крале, правеха това с вярата, че кралската власт е дадена от Бога, а само папата, като представител на църквата и Христов наместник на земята, можеше да потвърди Божията благословия. Александър съзнаваше, че трябва и занапред да балансира властта на френския и испанския крал, без да допуска нито единият от двамата да вземе надмощие. Омразният Велик канонически събор, свикан от кралете, не биваше никога повече да се повтаря. Църквата и папата трябваше да имат достатъчна реална власт, за да налагат Божията воля. Накратко, нужна беше могъща армия. Александър внимателно претегляше как най-рационално да използва папската власт. В главата му се зароди план.

 

 

Веднага след коронясването си за папа Александър VI посочи сина си Чезаре за кардинал. Още като дете Чезаре бе получил църковен сан — бе произведен в епископ с годишен доход от няколко хиляди дуката. Сега, макар да беше едва седемнайсетгодишен, с всичките плътски страсти и грехове на младостта, телесно и умствено той беше зрял мъж. Имаше дипломи по право и теология от университетите в Перуджа и Пиза, а философската му дисертация с право се считаше за един от най-блестящите академични трудове, представени някога. Но голямата му страст беше изучаването на военната история и стратегия. В действителност той се бе сражавал в няколко неголеми битки, като в една бе успял да се отличи. Беше добре обучен в изкуството на войната.

Александър се смяташе за щастливец. Бог бе благословил сина му с бърз ум, целеустременост и естествена жестокост, без която бе трудно да се оцелее в един безмилостен свят.

Новината, че е произведен кардинал на Римокатолическата църква, завари Чезаре Борджия като студент по каноническо право в университета в Пиза. Назначението му не бе неочаквано, тъй като все пак той беше син на новоизбрания папа. Но Чезаре Борджия не се зарадва. Наистина, високият пост щеше да го направи още по-богат, ала по душа той си беше войник и единственото му желание беше да предвожда армии в бой, да щурмува замъци и да преодолява крепостни стени. А също и да се ожени и да си има деца — законни, а не копелета, какъвто бе той самият.

Двамата му най-добри приятели и състуденти — Джио Медичи и Тила Балиони — го поздравиха с назначението му и се захванаха да му подготвят подобаващо изпращане, защото до една седмица Чезаре трябваше да отпътува за Рим за встъпването си в длъжност. Самият Джио бе произведен кардинал още на тринайсетгодишна възраст благодарение на влиянието на баща си — владетеля на Флоренция, легендарния Лоренцо Великолепни. Единствен измежду тримата Тила Балиони нямаше религиозен сан, но беше един от наследниците на дожа на Перуджа. Тук, в университета на Пиза, и тримата бяха обикновени жизнерадостни студенти; макар да имаха слуги и телохранители, всеки от тях можеше спокойно да се погрижи за себе си. Чезаре беше завършен фехтовач, боравеше отлично с меч, брадва и копие, макар все още да не притежаваше пълни бойни доспехи. Той се отличаваше с огромна физическа сила и беше много по-едър от повечето възрастни мъже. Блестящ студент, той беше истинска гордост за наставниците си, както впрочем подхождаше на един папски син.

Джио също беше добър студент, ала не се отличаваше с внушителна физика. Беше извънредно остроумен, но внимаваше да не прекалява с остроумията си пред своите двама приятели. Макар и едва седемнайсетгодишен, Чезаре вдъхваше страхопочитание. От друга страна, Тила Балиони беше кавгаджия и побойник, който лесно изпадаше в пристъпи на неудържима ярост и при най-малкото съмнение за обида на достойнството му.

Тримата приятели отпразнуваха събитието във фамилната вила на Медичи в покрайнините на Пиза. За повода, който го бе предизвикал — червената кардиналска тиара на главата на Чезаре, — празненството беше доста дискретно, скромен пир само с шест поканени куртизанки. За вечеря имаше овнешко месо, вино и сладкиши, а разговорът беше остроумен и задушевен.

Тази вечер си легнаха рано, защото на следващия ден, преди да се върнат по домовете си — Джио Медичи във Флоренция, а Чезаре Борджия в Рим, — тримата приятели бяха решили да отидат с Тила до Перуджа за ознаменуване на едно празнично събитие. Първият братовчед на Тила се женеше, а неговата леля, дукесата Аталанта Балиони, го бе поканила специално да присъства на сватбата. Усетил известно напрежение в настойчивостта на отправената покана, Тила реши да отиде.

На следващата сутрин тримата приятели поеха на път за Перуджа. Чезаре яздеше най-добрия си кон — подарък от Алфонсо, дожа на Ферара. Джио, който не беше добър ездач, се бе задоволил с кротко бяло муле. Верен на необузданата си войнствена природа, Тила препускаше на буен жребец със специално подрязани уши, които му придаваха страховит вид. Кон и ездач представляваха внушителна гледка. Нито един от тримата приятели не носеше доспехи, макар и тримата да бяха запасали по един меч и кама. За охрана Чезаре бе наел свита от трийсет въоръжени конници с леки доспехи, украсени с личния му герб в жълто и алено.

Град Перуджа се намира на пътя от Пиза за Рим, близо до морето. Фамилията Балиони и самият град яростно защитаваха своята независимост, макар Светият престол да считаше Перуджа за част от папските земи. Чезаре се смяташе за хитър и физически надарен младеж, но никога не би дръзнал да стъпи в Перуджа без покровителството на Тила Балиони. Сега той с радост очакваше сватбеното пиршество като приятно разнообразие преди поемането на кардиналския пост в Рим.

Стъпила здраво върху един висок хълм, непристъпната крепост на Перуджа едновременно радваше окото и внушаваше респект. Когато тримата младежи влязоха в града, църквите и дворците бяха богато украсени за сватбата, а всички статуи бяха покрити със златоткани драперии. Чезаре беше във видимо добро настроение; той бъбреше оживено и се шегуваше с приятелите си, но през цялото време погледът му бягаше по градските укрепления, докато военният му мозък се развличаше, разработвайки стратегии за щурмуване на града.

Владетелка на Перуджа беше вдовицата на дожа, дукеса Аталанта Балиони. Все още красива и привлекателна жена, тя управляваше града с желязна ръка, подпомагана от своя син Нето, когото бе произвела за военачалник на градската гвардия. Сега тя бе особено щастлива, защото любимият й племенник Торино се женеше за Лавиния, една от най-издигнатите придворни дами. На Торино, казваше си тя, може да се разчита да опази властта на фамилията Балиони.

Всички клонове на могъщия клан Балиони се бяха събрали в замъка за големия пир. Имаше музика и танци, борби и спортни турнири. Чезаре, който се гордееше с физическата си сила, с радост приемаше предизвикателствата и излезе победител от всички схватки.

Постепенно се спусна нощ и кланът Балиони се оттегли в замъка си, докато Джио, Чезаре и Тила се събраха в крилото на домакина за един последен запой.

Наближаваше полунощ и всички бяха опиянени от виното, когато в притихналия замък се разнесоха писъци и ядни викове. Внезапно изтрезнял, Тила скочи на крака и понечи да се втурне навън с изваден меч, но Чезаре го възпря.

— Позволи ми да видя първо какво става. Може би животът ти е в опасност. Веднага се връщам.

Още щом чу писъците, инстинктът на Чезаре му подсказа, че се извършва злокобно предателство. Той излезе от стаите на Тила с изваден меч, който държеше отстрани на тялото си. Макар кланът Балиони да беше известен със своите убийци, Чезаре се надяваше, че няма да посмеят да посегнат на папския син. Той закрачи спокойно по коридорите на замъка към източника на писъците, които не преставаха. Изведнъж се озова пред брачната стая.

Всичко беше в кръв. Кръв имаше по статуята на Мадоната, по иконата на малкия Исус, по белите чаршафи на брачното ложе, дори по балдахина. На пода лежаха бездиханни телата на младоженците Лавиния и Торино; нощниците им бяха подгизнали от кръв, по главите и гърдите си имаха смъртоносни рани от мечовете на убийците.

Изправен над труповете стоеше Нето, придружен от четирима въоръжени мъже; майка му, дукеса Аталанта, крещеше в забрава и сипеше клетви по любимия си син, Докато Нето се опитваше да я успокои, Чезаре незабелязано слушаше отстрани обясненията му.

— Мамо, Торино бе станал твърде силен, хората от неговия клан от фамилията крояха заговор да те свалят от престола. Сега всички те са мъртви, аз се погрижих за това.

Той увери майка си, че макар сега да се налагало да се откаже от властта в негова полза, той щял да се погрижи тя да доживее старините си в почести и слава.

Разярена, Аталанта го зашлеви през лицето.

— Предател! Синът ми ме предаде! — изкрещя тя.

— Отвори си очите, мамо! Не само Торино, но и братовчедът Тила заговорничеше против теб — настоя Нето.

Щом чу това, Чезаре реши, че няма време за губене, и бързо се върна в стаите на Тила. Когато научи за станалото, Тила изпадна в ярост.

— Безсрамни сплетни! — извика той. — Моят незаконен братовчед е решил да присвои короната от собствената си майка. Явно планира да убие и мен.

Чезаре, Тила и Джио барикадираха вратата отвътре и през прозореца по каменните стени се изкачиха на покрива на двореца. Чезаре и Тила скочиха във вътрешния двор, потънал в мрак, после помогнаха на Джио, който нямаше тяхната физическа сила, да се спусне при тях. Чезаре с мъка удържаше разярения Тила да не се върне в замъка да си отмъсти на Нето. Накрая той поведе приятелите си към полето, където охраната им бе нощувала на бивак. Присъствието на трийсетте въоръжени мъже му придаваше чувство на сигурност. Единственият му проблем беше Тила — дали да остане в Перуджа на помощ на приятеля си, или да го вземе със себе си в Рим, където щеше да бъде в безопасност?

Тила отказа и двете. Само помоли Чезаре да го придружи с охраната си до Палацо Комунале — общинската сграда в центъра на Перуджа, където щеше да събере своите последователи и да защити честта на фамилията си срещу узурпатора.

Чезаре се съгласи, но най-напред нареди на десет мъже от охраната си да съпроводят Джио Медичи до Флоренция. После с останалите отведе Тила Балиони до Палацо Комунале, където вече ги очакваха четирима въоръжени мъже, предани поддръжници на Тила. Когато ги видя, Тила веднага ги разпрати като вестоносци да събират подкрепления и до сутринта под негово командване вече имаше малка армия от над сто бойци.

При изгрев слънце група въоръжени конници, предвождани от Нето, пресякоха градския площад. Чезаре бе предупредил охраната си в никакъв случай да не се включва в битката. Сега те застанаха отстрани, докато Тила обкръжи площада със стотината си бойци и лично се отправи на кон към Нето. Двубоят между двамата не трая дълго. Тила се нахвърли върху Нето, сграбчи ръката му, която държеше меча, и със свободната си ръка го намушка в бедрото с камата си. Нето падна от коня и преди да може да се вдигне на крака, Тила се нахвърли върху него и го наниза на меча си. Конниците на Нето се опитаха да избягат, но бяха бързо заловени. Тила се качи на своя страховит кон с подрязани уши и нареди всички пленници да се строят пред него. Бяха останали живи само петнайсет мъже, повечето от които бяха тежко ранени и едва се държаха на краката си.

Тила нареди всички да бъдат обезглавени и главите им да бъдат набучени на кол върху крепостните стени. Пред смаяните очи на приятеля си Чезаре седемнайсетгодишният Тила Балиони за една нощ се бе преобразил от училищен побойник и хулиган в безмилостен екзекутор на враговете си, в Тирана на Перуджа.

Чезаре се върна в Рим и разказа всичко на баща си, после го попита:

— Ако Дева Мария е най-почитаната светица на Перуджа, защо са толкова кръвожадни?

Папа Александър се усмихна. Той изглеждаше повече развеселен, отколкото ужасен от разказа на сина си.

— Фамилията Балиони са истински вярващи — каза той. — Те вярват в рая. Такъв рядък дар. Как иначе би могъл един смъртен да издържи изпитанията на живота? За съжаление тази вяра позволява на злодеите да извършват тежки престъпления в името на доброто и Бога.

 

 

Папа Александър не обичаше разкоша заради самия разкош. Неговият дворец Ватиканът трябваше да изобразява удоволствията на самия рай. Папата съзнаваше, че дори духовно издигнатите се впечатляват от земното богатство, когато то е във възхвала на Бога, представляван от Светата римокатолическа църква. Обикновените хора бездруго възприемаха фигурата на папата като Божи наместник на земята, непогрешим и почитан с благоговение, но кралете и принцовете не бяха дотам вярващи. Затова хората със синя кръв имаха нужда да бъдат убеждавани със злато и скъпоценни камъни, коприна и брокат; с огромната папска митра, с богатите, ръчно бродирани със сърма одежди, шити преди векове, ревниво предавани от поколение на поколение, чиято стойност надминаваше всякакво въображение.

Едно от най-пищните помещения във Ватикана е огромната Тронна зала — хиляди квадратни метри богато орнаментирани стени и великолепно изографисани тавани, обещаващи задгробен живот на праведниците. В тази зала светият отец приемаше поклонници от цяла Европа, които, стиснали златните си дукати в ръка, идваха да молят за опрощение на греховете си и папска индулгенция. В тази зала висяха портрети на папи, коронясали крале като Карл Велики; на папи, предвождали кръстоносни походи; на папи, измолили от Мадоната големи добрини за човешкия род.

От всички тези портрети ставаше ясно, че и най-великият крал дължеше властта си на папата, който го е помазал. Папата беше спасителят на душите тук, на земята. Крале с наведени глави коленичеха пред Божия наместник, чийто взор беше отправен нагоре, към небесата.

В този ден папа Александър VI бе повикал своя син Хуан в личните си покои до преддверието към Тронната зала на Ватикана. Време беше младежът да бъде посветен в отредената му съдба като част от испанската аристокрация.

На ръст Хуан Борджия беше почти колкото Чезаре, но с много по-крехко телосложение. Подобно на баща си и брат си, и той беше привлекателен мъж, ала по различен начин. Младият Хуан имаше високите скули и леко дръпнати очи на испанските си предци. От дългите часове, прекарани на седлото, кожата му имаше здрав бронзов загар, но в раздалечените му тъмни очи често проблясваше мнително пламъче. Най-големият му недостатък обаче беше, че в никаква степен не притежаваше чара на Чезаре или Александър. Тънките му устни често бяха изкривени в цинична усмивка, но не и сега, когато коленичи пред баща си.

— С какво бих могъл да ти бъда в услуга, татко? — запита той.

Александър се усмихна топло на сина си. От всичките му деца този момък — както всички объркани, изгубени души — най-много се нуждаеше от бащините напътствия, за да намери верния път към спасението.

— Дошло е време да поемеш онези отговорности, които наследи след смъртта на своя полубрат Педро Луис. Както сме ти казвали, той ти завеща своето владение и титлата херцог на Гандия. Когато умря, бе сгоден за Мария Енрикес, братовчедка на испанския крал Фердинанд. Сега, като твой баща — и като свети отец — аз реших да спазя дадената дума при този годеж, за да скрепя нашия съюз с обединена Испания и да уверя династията Арагон в своето приятелство. Ето защо не след дълго ти ще заминеш за Испания, за да поискаш ръката на принцесата. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, татко — отвърна момъкът, но лицето му се начумери.

— Не се ли радваш на решението ми? — запита папата. — За нас това е от голяма полза, а също и за теб. Фамилията има богатство и положение и ние всички ще извлечем политическа изгода от този съюз. Освен това в Гандия има голям дворец и много земи, които ще бъдат твои.

— Ще мога ли да отнеса оттук със себе си известно богатство, за да ме уважават, като пристигна? — запита Хуан.

Александър се намръщи.

— Ако искаш да те уважават, трябва да вярваш твърдо в Бога и да се боиш от него. Трябва да служиш вярно на краля, да почиташ съпругата си и да не играеш хазарт.

— И това е всичко, така ли, татко? — запита саркастично Хуан.

— Когато имам още нещо за казване, ще пратя да те повикат — отвърна сухо папа Александър. Той рядко се сърдеше на Хуан, но изведнъж се почувства силно раздразнен. Опита се да си напомни, че Хуан е още млад и затова не се държи много дипломатично. Когато заговори отново, тонът му беше топъл, но сдържан: — А дотогава се радвай на живота, синко. Ако подходиш правилно към него, животът може да бъде славно приключение.

 

 

В деня, когато Чезаре Борджия трябваше да бъде ръкоположен за кардинал на Светата римокатолическа църква, огромната базилика „Свети Петър“ се изпълни с благородници, пременени в най-модните си одежди. Представени бяха всички най-знатни аристократични родове на Италия.

От Милано за случая пристигна смуглият Лудовико Сфорца — Мавъра, придружен от брат си Асканио, който сега служеше като вицеканцлер при папа Александър. С пищната си брокатена мантия и с червена кардиналска тиара, Асканио Сфорца изведнъж привлече всички погледи; в базиликата се разнесе одобрителен шепот.

Ферара бе представена от фамилията Д’Есте — един от най-древните и консервативни италиански родове. Върху семплите им роби в черно и сиво богатите огърлици, които висяха от шиите им, блестяха още по-ослепително. Хората от рода Д’Есте бяха дошли в Рим не само да поднесат почитанията си, но и да привлекат вниманието на папата, от когото смятаха да искат услуги.

Ала никой не задържа погледите на тълпата така, както младият мъж, който пристъпи в базиликата след тях. Пиеро Медичи, владетелят на достолепна Флоренция, горд и властен, дойде облечен със смарагдовозелен атлазен елек, избродиран с фантастични шарки от сърма, които хвърляха ярки отблясъци около лицето му, придавайки му вид едва ли не на светец. След него по централната пътека пристъпяха гордо седмина негови роднини, между които брат му Джио Медичи, приятелят на Чезаре. Сега Пиеро олицетворяваше мирската власт във Флоренция, макар злите езици да говореха, че след смъртта на неговия прославен баща Лоренцо Великолепни фамилията вече не владеела града така, както в миналото. Носеха се слухове, че не след дълго младият принц ще бъде свален от престола и династията на Медичите ще премине в историята.

От Рим присъстваха фамилиите Орсини и Колона. Яростни съперници в продължение на десетилетия, двата рода понастоящем бяха в мир помежду си. Въпреки това те внимаваха да заемат места в двата противоположни ъгъла на базиликата, на почетно разстояние едни от други. Имаше защо — при коронясването на друг кардинал преди време двете фамилии се бяха счепкали в кървава разпра.

На първия ред Гидо Фелтра, могъщият дож на Урбино, тихо разговаряше с най-лукавия противник на папата, кардинал Джулиано дела Ровере, племенник на покойния папа Сикст IV и понастоящем папски легат във Франция. Фелтра се наведе към ухото на кардинала.

— Струва ми се, че това момче Чезаре е повече воин, отколкото духовник — прошепна той. — Един ден би излязъл славен военачалник от него, ако не беше предопределен за папа.

Дела Ровере настръхна.

— И той като баща си едва ли се гнуси от плътските дела. Изобщо си пада малко разгулник. Бори се с бикове, бие се с разни селяндури по панаирите. Колко недостойно…

Фелтра кимна.

— Чувам, че конят му неотдавна бил спечелил надбягванията в Сиена.

Кардинал Дела Ровере изглеждаше раздразнен.

— С измама, не по честен начин. Накарал ездача да скочи от седлото близо до финала, от което конят олекнал и набрал бързина. Разбира се, останалите участници протестирали. Въпреки това резултатът бил зачетен.

Фелтра се усмихна.

— Не е ли невероятно…

Ала лицето на Дела Ровере бе смръщено в заплаха, когато каза:

— Запомни ми думата, Гидо Фелтра. Тоя момък е самият дявол, нищо, че е син на църквата.

Джулиано дела Ровере беше вече заклет враг на фамилията Борджия. Това, което най-много разпалваше яростта му, дори повече, отколкото провалът му на изборите, бе обстоятелството, че в последно време папа Александър бе назначил за кардинали много свои поддръжници. Ала да откаже да присъства на церемонията бе немислимо, затова кардинал Дела Ровере бе готов да я изтърпи с взор, вперен напред в бъдещето.

 

 

Папа Александър VI стоеше прав до олтара — една внушителна фигура, висока, широкоплещеста и хипнотична; белите му папски одежди ярко контрастираха със златно-аления епитрахил. Очите му блестяха от гордост и самоувереност; той властваше, непогрешим и самотен, от този гигантски Божи храм, построен преди векове върху гроба на свети Петър.

Докато от могъщите тръби на органа се носеха гордите звуци на „Те Deum“, величествения химн в прослава на Бога, папата пристъпи напред, вдигна червената кардиналска тиара с две ръце нагоре във въздуха и със звучна благословия на латински тържествено я постави върху главата на сина си, който бе коленичил пред него.

След като, свел очи надолу, Чезаре Борджия получи светата благословия, той се изправи — същата горда, импозантна фигура като баща си, — докато двама възрастни кардинали внимателно облякоха пурпурната роба на сана върху раменете му. Когато те привършиха, той пристъпи напред и застана до папата. Двамата мъже, баща и син, стояха с лице срещу събралото се множество.

Чезаре беше мургав, красив момък с могъщо телосложение. Вече задминаваше на ръст дори грамадния си баща; лицето му беше изсечено като с длето, с широки изпъкнали скули. Орловият му нос беше изваян, а тъмните му блеснали очи издаваха бърз ум и интелигентност. Над събралата се тълпа изведнъж се възцари тишина.

Ала в сянката на най-задния ред на огромната базилика седеше един едър, извънредно дебел мъж с пищни одежди, обточени със злато и сребро — Гаспаре Малатеста, Лъва на Римини. Малатеста имаше сметки за разчистване с папата испанец — ставаше въпрос за едно младо момче, което преди време се бе появило пред портите на града му, отровено и привързано за магарешки самар. Какво го беше грижа него за папата и неговите заплахи? Нищо! Какво го беше грижа за Бога? Нищо! Лъва на Римини не вярваше в такива неща. Александър VI беше просто един смъртен. А всеки смъртен умира. Мислите на Лъва го отнесоха назад в спомените му, когато бе сипал мастило в баките за светена вода по време на Велики пости и бе изцапал богатите одежди на кардинала и гостите му, за да не забравят, че са смъртни и материални. При спомена за това му стана приятно, но сега го чакаха по-важни дела. Той се облегна назад, усмихнато замислен.

Зад него, скрит в сянката на колоните, стоеше дон Микелото и неотлъчно го наблюдаваше. Когато последните акорди на „Те Deum“ се извисиха в оглушително кресчендо, този нисък, но жилав мъж с тъмни дрехи се промъкна незабелязано през тъмния проход до мястото, където седеше Гаспаре Малатеста, и с ловко движение нахлузи на дебелата му шия тънката примка на гаротата. Внезапно останал без дъх, Лъва на Римини се бореше отчаяно да се изтръгне от ръцете на удушвача си, но мускулите му, лишени от кръв и кислород, не го слушаха. Последните думи, които чу в ухото си, преди мракът да го обгърне завинаги, бяха: „Това ти е послание от светия отец.“ После убиецът се смеси с тълпата и изчезна толкова бързо, колкото се бе появил.

Чезаре Борджия последва баща си папата по пътеката към изхода; зад тях крачеха неговата майка Ваноца, сестра му Лукреция и двамата му братя Хуан и Хофре. Още по-назад се точеха други ликуващи членове на фамилията. Всички преминаха покрай последната пейка на задния ред, без дори да обърнат глави към Гаспаре Малатеста, който седеше неподвижно, отпуснал брадичка върху едрия си корем, сякаш бе заспал.

Най-после вниманието на някакви жени бе привлечено от комичната гледка на спящия Гаспаре; неговата снаха, уплашена и възмутена от това, което според нея беше поредната му зловеща шега, се наведе напред да го събуди. Едрото му тяло се катурна встрани, а изхвръкналите му от орбитите очи отправиха невиждащ взор към великолепно изографисания таван на базиликата. Тя изпищя.