Марио Пузо
Фамилията (16)

15

С влизането си в разкошната крайградска вила на своята някогашна любовница Ваноца Катанеи папа Александър с радост си припомни всичките години, прекарани заедно, всичките блажени мигове, които бяха споделяли помежду си. Пред очите му изплуваха техните интимни вечери в осветената със свещи трапезария, топлите летни нощи в спалнята й на горния етаж; в спомените му миризмата на жасмин продължаваше да нахлува през прозореца в притъмнената стая, а допирът на топлото й тяло успокояваше и галеше душата му. Тъкмо в тези незабравими нощи на пълно блаженство и душевно спокойствие, помисли си той, вярата му в Бога бе укрепнала най-много и той се бе заклел в предана служба на Светата църква.

Ваноца го посрещна на прага с обичайната си топлота. Омаян от спомени, Александър отстъпи крачка назад, за да я огледа с възхищение и обич.

— Ти си едно от Божиите чудеса — каза той. — С всяка изминала година ставаш все по-красива.

Ваноца го прегърна и се засмя.

— Като че ли вече не съм достатъчно млада за теб, а, Родриго?

Гласът на Александър беше нежен и успокояващ.

— Аз съм папа, Ваноца. Времената са различни, вече и двамата не сме млади.

— А с Ла Белла другояче ли се чувстваш? — предизвика го тя. Папата се изчерви, но Ваноца бързо добави, широко усмихната: — Не бъди толкова сериозен, Рито, просто се шегувам. Знаеш, че нямам нищо против Джулия или всички останали. Ние бяхме добри любовници, но сега сме още по-добри приятели, а добри приятели се срещат много по-трудно.

Ваноца го отведе в библиотеката и наля по чаша вино. Двамата отпиваха известно време мълчаливо, после Александър заговори пръв:

— И така, Ваноца, защо ме извика? Лозята и хановете ти не вървят ли добре?

— Напротив, много добре вървят и едните, и другите. Изкарвам добри пари. Не минава ден, без да се чувствам благодарна за твоята щедрост. Ала не заради това те обичам. Щях да те обичам и ако не ми беше подарил нищо. А ако имах възможност, самата аз щях да те засипя с подаръци.

— Знам това, Ваноца — отвърна нежно Александър. — Но ако всичко е наред, тогава защо си толкова угрижена? Мога ли с нещо да помогна?

Очите на Ваноца помръкнаха и станаха сериозни.

— Става въпрос за нашия син, Риго. За Чезаре. Ти сякаш не го познаваш достатъчно.

Александър се намръщи.

— Напротив, твърде добре го познавам. От всичките ни деца той е най-интелигентен. Един ден ще стане папа. Когато си отида от този свят, той трябва да бъде избран за папа, иначе неговият живот, а може би и твоят собствен ще бъдат в опасност.

Ваноца слушаше търпеливо, но когато Александър свърши, тя заговори с настойчива убеденост:

— Чезаре не иска да става папа, Риго. Дори кардинал не желае да бъде. Би трябвало да знаеш това. Той е войник, любовник, пълноценен мъж, който иска да си изживее пълноценно живота. Всичкото богатство, което си му осигурил, всичките любовници, които му намираш, не са достатъчни, за да запълнят тази празнина в душата му. Високият църковен сан не значи нищо за него. Той иска да командва армии, Риго, не да подписва папски вули.

Известно време Александър седеше, дълбоко замислен. После запита:

— Той ли ти каза всичко това?

Ваноца се усмихна и се премести по-близо до него.

— Аз съм негова майка — каза тя. — Не е нужно той нищо да ми казва. Аз просто го знам, както би трябвало да го знаеш и ти.

Внезапно лицето на Александър стана сериозно.

— Ако аз наистина бях негов баща толкова, колкото ти си негова майка, може би и за мен всичко щеше да бъде ясно…

За миг Ваноца Катанеи наведе глава сякаш за молитва. Когато отново повдигна лице, очите й блестяха, а гласът й беше силен и отчетлив:

— Риго, ще ти кажа това само веднъж, понеже не се чувствам виновна и нямам никаква нужда да се оправдавам. И все пак мисля, че имаш право да знаеш. Да, истина е, че с Джулиано дела Ровере бяхме любовници, преди да се запозная с теб. Ала когато те зърнах, сърцето ми се преобърна. Не бих те унизила, като се преструвам, че тогава бях девствена. Много добре знаеш, че не бях. Но кълна се, и нека Мадоната ме съди, ако лъжа: Чезаре е твой син и ничий друг.

Александър поклати глава, но погледът му се смекчи.

— Досега нямаше как да бъда сигурен, Ваноца, и ти разбираш това. Просто нямаше как да бъда. Затова и не бях уверен в чувствата си към момчето, нито в неговите към мен.

Ваноца се пресегна и го хвана за ръката.

— Никога преди не сме имали възможност да говорим за тези неща. За да предпазя теб и нашия син аз трябваше да се преструвам пред Джулиано, че Чезаре е негов. Но, кълна ти се в Христа, това беше лъжа. Принудена бях да го направя, защото Джулиано е коравосърдечен и коварен, а не благороден и великодушен като теб. Единственият начин да предпазя Чезаре от неговото коварство беше да го накарам да си мисли, че той е негов син.

Известно време Александър помълча, разкъсван от вътрешна борба. После запита:

— А как мога да съм сигурен, че казваш истината на мен, а не на Джулиано? Кой от двама ни има повече основание да ти вярва?

Без да пуска ръката на Александър, Ваноца я вдигна нагоре и я размаха пред очите му.

— Разгледай хубаво ръката си, Риго. Огледай отвсякъде всяка гънка и жила по нея. После огледай ръката на своя син. Откакто го родих, години наред живях в ужас, че някой друг може да забележи приликата, и тогава и двамата щяхме да бъдем загубени.

Внезапно папа Александър разбра истинската причина за враждебността на Джулиано дела Ровере, за неговата изгаряща ревност и омраза. Защото тъкмо нему се бе паднало всичко онова, което Дела Ровере бе смятал, че по право му принадлежи: папският престол, любовницата, синът.

Между кардиналите се знаеше, че Дела Ровере се е влюбвал само веднъж и че Ваноца Катанеи е голямата любов на живота му. И когато тя го бе изоставила заради Родриго Борджия, той се бе почувствал неописуемо унизен. От този момент очите му бяха помръкнали и никой не го бе видял да се усмихва. Бе се превърнал в един вечно навъсен, сприхав и озлобен фанатик. На всичко отгоре без Чезаре излизаше, че той няма свой син; всичките му останали деца бяха момичета. Сякаш сам Господ Бог го бе подложил на най-суровото изпитание.

Александър почувства как по тялото му се разлива мощна вълна на облекчение. Изведнъж си даде сметка, че през всичките изминали години съмненията относно Чезаре не са му давали покой. Ако бе придобил по-рано куража да попита Ваноца, ако не се бе страхувал толкова, че може да я загуби, колко ли излишни страдания би спестило това на него и на сина му!

— Ще размисля върху твоето предложение за сина ни — каза й той. — Ще поговоря и с Чезаре за неговия личен избор. Стига той да иска да разговаря с мен.

Когато Ваноца заговори, гласът й преливаше от съчувствие:

— Нашият син Хуан е мъртъв, Риго. Без него животът вече не е същият. Ала другият ни син Чезаре е още жив, а ти имаш нужда от главнокомандващ папските войски. Ако не назначиш него, то кого? Може би Хофре? Не, Риго, само Чезаре може да се справи, защото той е роден воин. Но за да можеш да разполагаш с живота му, ти трябва да му покажеш, че го обичаш, да го освободиш от оковите, които сам му сложи. Нека някой друг стане папа. Нашият живот и така е достатъчно щастлив.

Когато стана от креслото и се наведе да целуне Ваноца по бузата, Александър вдъхва аромата на парфюма й. Не му се напускаше нейния дом. Ваноца го изпрати до входната врата и му се усмихна на тръгване:

— Виж му ръцете, Риго. И не се измъчвай повече.

 

 

Още на същия ден, в който се върна от Флоренция, Чезаре се яви в папския дворец, за да сподели видяното с баща си и Дуарте Брандао. Тримата се усамотиха в една от вътрешните стаи в покоите на Александър, богато украсена с разкошни гоблени и резбовани ракли, в които се съхраняваха символите на папската власт. Срещата им беше непринудена, освободена от ненужна церемониалност. Папа Александър прегърна сина си; забелязал в жеста му някаква непозната досега топлота, Чезаре застана нащрек.

Пръв заговори Дуарте:

— Смяташ ли, че онзи пророк е чак толкова опасен, колкото се говори?

— Той е пламенен оратор и привлича големи тълпи, които се стичат като на панаир, за да чуят проповедите му — каза Чезаре, седнал на меко кресло срещу баща си и Брандао.

Александър слушаше с интерес.

— И за какво говори?

— За реформа — отвърна Чезаре. — И за разкоша и излишествата, в които живее фамилията Борджия. Обвинява ни във всевъзможни грехове, като плаши хората, че ако почитат Католическата църква в Рим и признават сегашния папа, душите им ще бъдат прокълнати и ще горят навеки в ада.

Александър стана от мястото си и закрачи из стаята.

— Жалко, че такъв блестящ ум е обладан от демони. Много пъти съм се наслаждавал на изяществото на неговите трудове. Чувам, че се интересувал от света на природата, дори често нощем будел монасите в манастира, за да излязат на двора и да наблюдават звездите.

Чезаре го прекъсна:

— Татко, този човек е смъртна заплаха за нас. Той призовава към най-строги реформи. Съюзил се е с французите. Проповядва, че на папския престол трябва да седи някой истински добродетелен и свят човек. Несъмнено има предвид някого като Джулиано дела Ровере.

Александър настръхна. Той се обърна към Дуарте и каза:

— Трудно ми е да принудя някого, който е служил вярно на църквата, да се покае като грешник, но в случая се боя, че точно така трябва да постъпя. Дуарте, виж как най-бързо да стане това, защото сме длъжни да въдворим ред във Флоренция, преди да е късно.

Дуарте се поклони и стана да си ходи.

Папата се изтегна на дивана и направи знак с ръка на Чезаре да приседне на кадифеното столче до него. Лицето му беше привидно спокойно, но в очите му проблясваше онази хитрост, която особено внимаваше да не показва пред външни хора. Когато заговори, гласът му звучеше почти тържествено:

— Дойде време да ми кажеш какво ти е по сърце. Обичаш ли Светата църква така, както я обичам аз? Смяташ ли и занапред да посветиш живота си на нея?

Чезаре отдавна се бе надявал на такъв разговор. Той многократно се бе опитвал да подскаже на баща си, че е по-скоро воин, отколкото свещеник. Сега внимателно обмисли отговора си. Искаше папата да му повярва безрезервно. Чезаре си даваше сметка, че баща му не го обича толкова, колкото бе обичал покойния Хуан, но знаеше, че все пак донякъде може да разчита на бащината любов. Знаеше също така, че трябва да се пази от хитростта му — едно оръжие, което Александър прилагаше и по отношение на онези, които боготвореше. Затова си каза, че трябва да запази най-страшните си тайни за себе си.

— Татко — каза най-после той, — длъжен съм да призная, че съм обладан от твърде много нечестиви страсти, за да мога да служа на църквата според волята ти. А не желая да обричам душата си на вечно проклятие в ада.

Както си седеше на дивана, Александър се понадигна, за да погледне сина си право в очите.

— На млади години и аз бях като теб — каза той. — Никой не можеше да си представи, че един ден от мен ще излезе папа. Но оттогава вече четирийсет години непрестанно се боря да бъда все по-добър като човек и като служител на църквата. Същото можеш да сториш и ти.

— Нямам желание — каза тихо Чезаре.

— А защо? — запита Александър. — Ти обичаш властта, парите. На този свят мъжете трябва да се борят, за да оцелеят. А с твоите способности ти можеш да изведеш църквата до мястото, което й се полага по достойнство. — Папата поспря за миг, преди да попита: — Или може би на съвестта ти тежи някакво страшно престъпление, което те кара да мислиш, че си неспособен да служиш Богу?

В този момент Чезаре проумя всичко. Явно баща му очакваше от него да си признае плътската връзка със сестра си Лукреция. Но ако го стореше, той си даваше сметка, че баща му никога няма да му прости. Макар на самия него да не му бе лесно да крие повече истината, той съзнаваше, че баща му предпочита да бъде излъган, но по убедителен начин.

— Да — отвърна Чезаре. — Имам едно страшно престъпление. Но ако ти го призная, ти ще ме прокълнеш веднъж завинаги.

Александър се наведе напред. Очите му блестяха, остри и пронизителни; погледът му не вещаеше прошка. В този момент Чезаре си даде сметка, че макар баща му да се досещаше за продължилата през всичките тези години негова връзка с Лукреция, той в същото време се чувстваше горд, че го е надхитрил.

— Няма грях, който милостивият Бог да не може да прости — каза Александър.

Чезаре заговори тихо, като си даваше сметка за ефекта, който щяха да произведат думите му:

— Аз не вярвам в Бог. Не вярвам в Исус Христос, в Дева Мария и в останалите светии.

За миг Александър изглеждаше смаян от чутото; после бързо се съвзе.

— Много грешници казват така, защото се боят от Божия гняв след смъртта си — каза той. — Затова се и опитват да избягат от истината. Друго има ли?

Чезаре не можа да сдържи усмивката си.

— Има — отвърна той. — Разврат. Властолюбив. Убийства, макар и само на опасни врагове. Лъжи. Ала ти знаеш всичко. Нямам какво повече да изповядвам.

Александър се пресегна, хвана ръцете на сина си и внимателно ги разгледа.

— Слушай сега, сине мой — каза той. — Хората могат да изгубят вярата си. Когато жестокостта и неправдите на този свят им се видят твърде много, те се усъмняват във вечния и любещ Господ Бог. Съмняват се в неговата безгранична милост. Съмняват се в Светата църква. Но вярата трябва да се съживи чрез действие. Дори светците са били хора на действието. Аз презирам онези лъжесветци, които пропиляват живота си в изучаване на светото тайнство зад стените на манастирите. Те не са в състояние да допринесат с нищо за Светата църква, да й помогнат да понесе житейските несгоди. Само мъже като теб, като мен могат и трябва да изпълнят своя свещен дълг. Дори и да ни се наложи — папа Александър предупредително вдигна показалец — да прекараме известно време в чистилището. Помисли си само колко души на християни, много от тях още неродени, ще спомогнем да бъдат спасени през следващите стотици години. Всички те ще намерят спасение в една силна Католическа църква. Когато казвам молитвите си, когато изповядвам греховете си, това е моята утеха за някои от делата, които самият аз съм извършил. Какво от това, че сегашните хуманисти — тези, които вярват в гръцките философи — смятат, че на този свят съществува само човешкият род! Над нас е всемогъщият Бог, той е милостив и ни разбира. В това е нашата вяра. И ти трябва да вярваш. Имай си своите грехове, независимо дали ще ги изповядваш, или не, но никога не губи вяра… защото, ако я загубиш, нищо друго не ти остава.

Ала Чезаре никак не се трогна от цялата тази реч. Вярата нямаше да разреши проблемите му. Той трябваше да се сдобие с достатъчно могъщество тук, на земята, ако не искаше главата му да украси градските порти на Рим. Искаше жена и деца, заради които трябваше да си осигури власт и богатство, а не да остане част от безвластното, безлично стадо. А за да постигне всичко това, щеше да му се наложи да извърши дела, заради които богът, с когото го плашеше баща му, щеше да го накаже сурово. Защо му беше да вярва в такъв бог? Самият той беше пълен с живот, един млад мъж на двайсет и три години. Вкусът към виното, хубавата храна и женските ласки течеше в жилите му и му пречеше да повярва в собствената си смърт, макар толкова пъти да бе виждал как други умират.

Но Чезаре наведе покорно глава.

— Аз вярвам в Рим, татко — каза той. — Бих дал живота си за Рим, стига да ми позволиш да се бия за него.

Александър отново въздъхна. Той не можеше повече да се съпротивлява на волята на сина си; нещо повече, бе разбрал, че Чезаре може да се превърне в неговото най-силно оръдие.

— При това положение трябва да приемем план — каза той. — Аз ще те назнача за главнокомандващ папската армия, а ти ще ми върнеш папските земи и ще станеш дук на Романя. Един ден ще обединим всички велики градове на Италия, колкото и да ти се струва невъзможно това сега. Венеция с нейните граждани, които живеят във водата като змии; Флоренция с нейните хитри педерасти; непокорната Болоня, която няма капка почит към Светата църква. Но нека караме подред. Ти трябва да станеш господар на Романя, заради което най-напред трябва да се ожениш. След няколко дни ще свикам консисторията и ти ще върнеш на кардиналите червената тиара. След това ще те произведа в главнокомандващ. Доходите, които ще загубиш със сана си, ще си възвърнеш като военна плячка.

Чезаре наведе глава. В знак на благодарност той понечи да целуне крака на папата, но докато се навеждаше, Александър припряно се отмести и каза:

— Обичай повече църквата, Чезаре, и по-малко баща си. Покажи ми своята синовна преданост с дела, а не с празни жестове. Ти си мой син и аз ти прощавам всички грехове като истински баща.

За пръв път, откакто се помнеше, Чезаре се почувства уверен, че само той е пълен господар на съдбата си.

 

 

Същата вечер, когато бе подписано окончателното съглашение за годежа на папската дъщеря с принц Алфонсо, Александър повика Дуарте на разговор.

— Искам да чуя Лукреция да се смее — каза той. — От толкова време я гледам все сериозна.

От вниманието на папата не бе убягнало колко тежка се бе оказала последната година за Лукреция; сега той се надяваше да я спечели отново, за да си осигури нейната по-нататъшна лоялност. Понеже бе чувал за Алфонсо Арагонски да се говори, че е „най-красивият мъж в столицата на империята“, Александър искаше да изненада дъщеря си, затова нареди пристигането на Алфонсо в Рим да се пази в пълна тайна.

Младият Алфонсо влезе в града рано сутринта, придружен от свита само от седем души. Останалите петдесетина конници, които го бяха изпроводили от Неапол, останаха извън градските порти, в селцето Марино. Гостът бе посрещнат от нарочна папска делегация, която незабавно го доведе във Ватикана, и след като Александър лично се убеди в красотата и добрите, открити обноски на бъдещия си зет, той нареди да го отведат в двореца Санта Мария дел Портико.

Застанала на балкона, Лукреция си тананикаше тихичко, докато наблюдаваше децата, които си играеха на гоненица долу на улицата. Беше прекрасен летен ден и тя си мислеше с вълнение за своя бъдещ жених, за когото баща й беше казал, че трябва да пристигне до края на седмицата. Лукреция дори се улови, че с любопитство очаква идването му, понеже брат й Чезаре за никого преди не бе говорил с такова въодушевление.

Внезапно се чу тропот на копита и пред нея се изправи сам Алфонсо. Когато погледът на Лукреция срещна очите на младия принц, сърцето й заби лудо както само веднъж преди в живота й. Тя усети как колената й омекват от вълнение и трябваше Джулия и придворните дами, които бяха влезли, за да я предупредят за идването на годеника й, да я подкрепят, за да не падне.

— Слава на Бога — каза Джулия, широко усмихната. — Не е ли най-красивият мъж, който си виждала?

Лукреция не отговори. В този момент Алфонсо също вдигна очи нагоре и когато я видя на балкона, остана като вкаменен от нейната красота.

През шестте дни до сватбата Алфонсо и Лукреция прекарваха почти цялото си време неотлъчно един от друг, по забави или на дълги разходки из околностите на града. Те с наслада разглеждаха най-хубавите магазини, бродеха из градските улици, оттегляха се в покоите си късно и ставаха рано, за да бъдат повече време заедно.

Както бе правила като малко дете, Лукреция изтича още веднъж в покоите на баща си и го прегърна, пърхаща от щастие.

— Татко, как да ти се отблагодаря? Как да ти покажа колко съм щастлива благодарение на теб?

Александър усети, че сърцето му прелива от радост, и каза:

— Пожелавам ти всичко онова, което сама си пожелаваш, и дори повече, отколкото можеш да си представиш.

Сватбената церемония беше като първата сватба на Лукреция, пищна и тържествена; този път обаче тя с готовност изрече брачната клетва, като изобщо не обърна внимание на голия меч, който испанският капитан Севийон държеше над главата й.

Същата вечер след пиршеството Лукреция и Алфонсо с радост консумираха своя брачен договор пред очите на папата, Асканио Сфорца и още един кардинал. Веднага щом протоколът им позволяваше това, младоженците се оттеглиха в двореца Санта Мария дел Портико, където прекараха заедно следващите три дни и нощи. За пълното си щастие те се нуждаеха само един от друг. За пръв път през живота си Лукреция се чувстваше свободна да се наслади на позволена любов.

 

 

Сватбените тържества бяха привършили; самотен, Чезаре Борджия бродеше из покоите си във Ватикана. В главата му се въртяха безчет мисли и планове за бъдещето като папски генерал; същевременно сърцето му се бе превърнало в камък.

По време на сватбата на сестра си той се бе държал сдържано, като дори бе допринесъл за празничната атмосфера, появявайки се с костюм на приказен еднорог — символ на чистота и целомъдрие, — и бе взел участие в представлението, което последва танца на Лукреция и Санча.

Папа Александър обичаше да гледа как млади жени в празнична премяна се въртят във вихъра на живите испански танци, които помнеше от младостта си, и да ги слуша как почукват с токове по мраморния под в ритъма на музиката.

Тази вечер Чезаре пи твърде много, но имаше нужда от вино, за да може да понесе брачната нощ на сестра си. На сутринта, след като опиянението от виното премина, той отново се почувства самотен и раздразнителен.

В деня на сватбата си Лукреция бе по-красива отвсякога. С дългата си червена булчинска рокля, украсена със скъпоценни камъни, с бродирани апликации от черно кадифе и нанизи от перли, тя приличаше на императрица. Сякаш изведнъж бе престанала да бъде дете и бе разцъфнала в прекрасна, царствена жена. От предишната си сватба насам Лукреция бе станала господарка на собствения си дом, бе родила дете и се бе научила да се държи с лекота и достойнство в обществото. До този момент Чезаре сякаш не бе забелязал тази промяна у сестра си. Преди сватбата, облечен в кардиналската си роба, той я благослови, но в сърцето му вече се зараждаше спотаен гняв.

На няколко пъти по време на церемонията Лукреция бе срещала погледа на Чезаре и му се бе усмихвала успокоително. Постепенно, с напредването на нощта обаче, тя все по-рядко поглеждаше към него. На няколко пъти той се опита да я заговори, но тя все беше улисана в разговор с Алфонсо. Оживена и щастливо усмихната, на два пъти тя дори не го забеляза. А на излизане от залата на път за брачната си стая дори забрави да му каже „лека нощ“.

Чезаре се опитваше да се успокои, като си каза, че ще мине време и той ще забрави как се е чувствал тази вечер. Веднъж да захвърли пурпурната роба и да заживее нормален живот, веднъж да се ожени и да си създаде деца, веднъж да стане генерал и да се впусне в славни битки, той ще престане да мисли за нея.

Увлечен в мисли, Чезаре реши, че женитбата на Лукреция за Алфонсо е просто хитрост, замислена от баща му, за да сключи съюз с Неапол, след което Чезаре да може да се ожени за неаполитанска принцеса. Той знаеше, че Росета, дъщерята на неаполитанския крал, е подходяща партия. Беше чувал, че е хубавичка и вечно усмихната. А след като успееше да се добере до жадуваната власт и имоти в Неапол, щеше да обяви война на местните феодали и духовенство и в крайна сметка да покори останалите части на Романя и да ги присъедини към папските земи, към владенията на фамилията Борджия.

Докато се опитваше да заспи, в съзнанието му се сменяха картини на славни подвизи, но на няколко пъти се буди, измъчван от копнеж по сестра си.