Марио Пузо
Фамилията (29)

28

Кардинал Джулиано дела Ровере крачеше напред-назад из резиденцията си в Остия, обхванат от дива ярост. Той току-що бе научил, че Чезаре е превзел Сенигалия и че наследствените земи на фамилията Дела Ровере са изцяло под властта на омразните Борджии. Но това още не бе всичко.

Откакто Чезаре отпътува за Рим, окупационните му части в Сенигалия бяха вилнели из града, изнасилвали, грабили и плячкосвали. Нито една жена не се бе спасила от похотта на насилниците, дори собствената му мила племенница Ана — дете на дванайсет години.

Бесен от гняв, кардиналът сграбчи перото и както си стоеше прав до бюрото, с треперещи крака и ръце надраска послание до Асканио Сфорца: „Ако доброто у нас се ограничи до добродетелност — написа той, — то злото ще превземе света. В името на по-висшето добро, на Господ Бог и светата майка църквата, ние трябва да въстанем срещу неправдите.“ Отдолу добави мястото и времето на срещата.

Разтрепераните му ръце поднесоха восъка към свещта и няколко червени капки се стекоха върху сгънатия пергамент. После той взе кардиналския печат и притисна изпитото мъченическо лице на разпнатия Христос върху още горещия восък.

Кардинал Дела Ровере тъкмо се канеше да повика вестоносец, за да отнесе писмото, когато сякаш острие на нож прониза мозъка му. Приведен от болка, той покри лицето си с ръце. Опита се да извика, но онова, което видя, го накара да занемее.

Като в сън със забавени движения пред очите му препускаше папски знаменосец с развян стандарт, върху който беше избродиран червеният бик на Борджиите. После знамето с бика падна на земята и стотици, хиляди коне го стъпкаха с копитата си в калта. Когато кардиналът вдигна глава и се огледа, наоколо нямаше никой. Той разбра изведнъж: бикът на Борджиите беше мъртъв.

Разтърсен от видението, кардинал Дела Ровере се изправи на крака, наведе се над бюрото и вече с твърда ръка отново вдигна перото. През следващите минути той написа още няколко послания. А докато восъкът изстиваше върху всяко поредно писмо, той казваше по една молитва. Едно от писмата бе адресирано до краля на Неапол, друго до Фортунато Орсини, който след смъртта на кардинал Антонио бе станал патриарх на фамилията Орсини. Следващото писмо беше до кардинал Коронето в Рим, после до кардинал Малаволия във Венеция, още едно до Катерина Сфорца във Флоренция и последното — до кралица Исабела в Испания.

Дошло бе време делото да се доведе докрай.

* * *

Като всеки ден през последните няколко седмици Хофре се спусна по дългата извита стълба, водеща към тъмницата на замъка Сант Анджело, мина покрай спящите стражи, които все по-малко му обръщаха внимание, и влезе в усойна килийка в края на подземния ходник.

Вътре, на простия сламен одър, безмълвна като статуя седеше Санча. При вида на сплъстената й черна коса и мръсните й дрипи очите на Хофре се наляха със сълзи, но тя не го забеляза. Стражът отключи металната решетка и Хофре влезе при съпругата си. Когато седна до нея на одъра и посегна да я хване за ръката, Санча не се дръпна, но ръката й беше студена и безжизнена.

— Санча, мила Санча — замоли я той, — не прави така. Не ме напускай без борба. Изпратих писмо на вуйчо ти и съм сигурен, че той скоро ще дойде да те освободи. Аз също искам да се махна, но не мога да те оставя, защото се боя да не ти се случи нещо лошо.

Санча тихичко започна да си припява някаква тъжна мелодия без думи.

Хофре знаеше какво трябва да стори. Въпросът беше: как?

От деня, в който баща му бе хвърлил Санча в тъмницата, него непрекъснато го следяха. По петите му навсякъде ходеха папски шпиони. Освен когато се спускаше по стълбата в тъмницата на Сант Анджело, Хофре не оставаше сам нито за миг.

Чезаре току-що се бе върнал от поход и обеща на брат си, че не след дълго ще се погрижи папата да освободи Санча.

С насълзени очи Хофре гледаше своята мила съпруга. Ако не побързаше, душата й скоро щеше да отлети навеки, а това той нямаше да може да понесе това.

В този момент зад гърба му се приближи един от стражите и го повика по име. Отпървом Хофре не го позна, макар смътно да помнеше гласа му. Мъжът имаше ясни сини очи и гъста коса; изсечените черти на лицето му създаваха впечатление за сила.

— Познаваме ли се? — попита Хофре.

Мъжът кимна, но едва когато подаде ръка, за да се здрависат, Хофре го позна.

— Вани! — извика зарадван той и го прегърна. — Вани, как успя да се промъкнеш, без да те хванат?

Вани се усмихна.

— Униформата е добра защита, не мислиш ли? Хайде, трябва да поговорим, докато не е станало късно.

 

 

След няколко дни, докато оранжевото слънце залязваше и над притихналата земя се спускаше здрач, двама мъже стояха прави пред една голяма конюшня. По-високият от двамата, облечен в кардиналски одежди, даваше указания на четирима конници. Всичките бяха маскирани и загърнати в дълги плащове с качулки.

— Действайте точно както ви кажа — нареди властно кардиналът. — Да не остават следи. Никакви следи! Да се свърши веднъж завинаги.

Четиримата конници препуснаха през хълмовете към малката ферма на старицата на име Нони. Тя се затътри на немощните си крака, за да ги посрещне; в ръката си държеше неизменната плетена кошница.

Единият от ездачите се наведе от седлото и я заговори с тих глас, сякаш споделяше с нея важна тайна. Тя кимна, озърна се на всички страни и потътри нозе обратно към градинката си. След малко се върна със стиска тъмни зърна. Влезе в къщичката, постави зърната в малка кожена кесийка и ги подаде на ездача, който я чакаше пред вратата.

— Grazie — каза учтиво той. — Благодаря. — После извади меча си и с един ловък удар разцепи черепа й на две.

След минути къщичката на Нони избухна в пламъци; безжизненото й тяло беше вътре.

Четиримата ездачи се метнаха на конете си и препуснаха към хоризонта.

 

 

На сутринта преди банкета в чест на триумфалните победи на Чезаре и единайсетата годишнина от възкачването си на папския трон Александър се събуди силно отпаднал. Цяла нощ той се бе въртял и мятал в леглото, без да може да заспи. А сега, след като спусна нозе на пода и се подпря с ръце, преди да се изправи, той по навик посегна да потърка с пръсти амулета на шията си и да си каже сутрешната молитва. Отначало, като не успя да го напипа, се зачуди; после се засмя — сигурно амулетът се е извъртял на гърба му, докато се е мятал в просъница. Невъзможно бе да се загуби, защото от години беше здраво заварен за верижката. Но амулета го нямаше. Александър се разтревожи; той извика слугите си да се явят незабавно всичките. Прати да повикат Дуарте, Чезаре и Хофре. Но макар покоите му да бяха претърсени най-щателно, амулетът не се намери.

— Няма да мръдна оттук без него — заяви папата, скръстил ръце на гърдите си. Те го увериха, че ще претърсят целия дворец, катедралата, дори горите наоколо и няма да се успокоят, докато не го намерят.

Ала до вечерта амулетът още не бе открит. След като кардинал Коронето прати хора да съобщят, че всички са се събрали и очакват папата за празненството, Александър се съгласи да отиде.

— Но ако амулетът не ми бъде донесен до утре сутринта, всякакви църковни дела ще бъдат преустановени! — предупреди той на тръгване.

В разкошния крайградски палат на кардинал Коронето масите бяха преместени в приказния парк край брега на езерото. Фонтани разпръскваха кристални струи върху розови листенца, които плуваха във водата. Дъждът бе престанал, храната беше превъзходна. Масите бяха отрупани с плата генуезки скариди с лимон и билки, еленови бутове в сос от боровинки, и грамадни палачинки с плънка от плодове и мед. За забавление на гостите бяха поканени изпълнител на неаполитански народни песни и трупа танцьорки от Сицилия.

Вино имаше в изобилие, слугите едва смогваха да доливат лъскавите сребърни чаши. Коронето — чудовищно дебелият кардинал на Рим — вдигна чаша за здравето на Борджиите; същото сториха и всичките трийсет поканени римски първенци.

Александър сякаш бе забравил грижите си от сутринта и беше в превъзходно настроение; той разговаряше оживено с околните и се шегуваше със синовете си. Чезаре седеше от дясната му страна, а Хофре от лявата; по време на вечерята папата сложи ръце на раменете им и ги прегърна крепко и двамата.

Точно в този момент Хофре се наведе да каже нещо на брат си и — дали по невнимание или нарочно — събори чашата му с вино, което се разля, яркочервено като кръв, по предницата на златистата копринена риза на Чезаре. Един слуга незабавно се спусна да го избърше, но Чезаре ядно го блъсна настрани.

С напредването на вечерта Александър се почувства уморен и отпаднал; беше му ужасно горещо. Той се извини и стана да си ходи. Чезаре също се чувстваше някак особено, но повече се боеше за баща си, който беше пребледнял като призрак и се потеше. Слугите и охраната помогнаха на Александър да се добере до покоите си във Ватикана; когато стигнаха, той изгаряше от треска и нямаше сили да говори.

Незабавно бе повикан личният лекар на папата Микеле Маруци. След като го прегледа, той се обърна към Чезаре и поклати глава.

— Предполагам, че е малария. — Маруци се вгледа и добави: — Чезаре, ти също не изглеждаш никак добре. Легни си, а на сутринта ще се върна да ви лекувам и двамата.

На сутринта беше очевидно, че баща и син са сериозно болни. И двамата имаха висока температура и изгаряха в треска. Доктор Маруци, който не можеше да каже със сигурност дали имат малария, или са били отровени, предписа незабавно кръвопускане с пиявици. От аптекарския буркан, който носеше със себе си, той внимателно извади една пиявица, поднесе я на Чезаре върху тенекиена чинийка и гордо заяви:

— Това са най-добрите пиявици в цял Рим. Закупени са на висока цена от манастира „Сан Марко“, където монасите грижливо ги въдят и отглеждат.

Чезаре примигна гнусливо, докато докторът постави на врата на баща му една дълга пиявица, после друга. Първата веднага се изду и почерня от кръв, втората я последва; докато лекарят постави четвъртата пиявица, първата — топчеста и морава като зърно грозде — се откъсна от раната и падна върху чистите копринени чаршафи.

Чезаре усети, че му се гади, но д-р Маруци, горд със своите пиявици и собствените си умения, продължи да обяснява:

— Трябва да ги оставим спокойно да се нахранят. Тези гадинки ще изсмучат лошата кръв от тялото на баща ти ще му помогнат да се излекува.

Когато прецени, че е пусната достатъчно кръв, Маруци обяви:

— Смятам, че негово светейшество се подобрява.

Действително температурата на Александър се понижи, но той бе станал смъртноблед, а ръцете му бяха студени като на труп.

После Маруци се обърна към Чезаре.

— Твой ред е, синко. — Той пристъпи към него с буркана. Но Чезаре беше отвратен от процедурата и отказа да бъде лекуван по този начин. Усещаше, че при първия допир на тези гадни създания ще повърне.

Въпреки оптимизма на доктора до вечерта стана ясно, че Александър се влошава; някои от приближените му се бояха, че е на смъртен одър. Дуарте отиде в покоите на болния Чезаре и му съобщи, че майка му Ваноца е идвала да види папата и си е излязла, обляна в сълзи. Тя се бе отбила и при Чезаре, но не искала да го буди.

Чезаре разпореди да го отведат до постелята на баща му. Тъй като самият той беше твърде слаб и не можеше да ходи, слугите го отнесоха на носилка до стаята на умиращия. Той се отпусна на едно кресло в спарения въздух, после се пресегна и целуна ръката на Александър.

Папата лежеше по гръб, коремът му беше издут от газове, белите му дробове бяха пълни със слуз, не можеше да диша. Той се унасяше в полусън, съзнанието му ту се замъгляваше, ту отново се проясняваше.

Александър надигна глава и видя сина си Чезаре, приседнал до леглото; лицето му беше бледо и изпито, кестенявите коси сплъстени от пот. В очите му се четеше такава мъка и загриженост, че папата дълбоко се трогна.

Александър се замисли за децата си. Дали бе възпитал добре двамата си синове? Или ги бе покварил и лишил от собствена воля с прекомерната власт, която бе упражнявал върху тях като техен баща и като папа?

Още щом се запита това, всички грехове, които бе извършил по отношение на децата си, се изредиха в съзнанието му като сцени от театър; всяка сцена беше толкова ясна и жива, сякаш ставаше пред очите му в момента. Изведнъж папата разбра. Всичките му въпроси получиха своя отговор.

Той вдигна глава и погледна сина си в очите.

— Сине мой, аз постъпих несправедливо към теб и сега те моля да ми простиш.

Чезаре наблюдаваше баща си със смесица от съчувствие и тревога.

— Какво има, татко? — попита той толкова нежно, че папата едва не се разплака.

— Казвах ти, че властта е зло — рече Александър, — но така и не ти обясних нещата докрай. Предупреждавах те за опасностите, вместо да те подтикна да ги разбереш сам. Така и не ти обясних, че единствената причина да се упражнява власт е в служба на любовта. — Дробовете му издадоха съскащ звук.

— Как стигна до този извод, татко? — запита Чезаре.

Внезапно Александър усети как му олеква. Той се почувства подмладен, видя се седнал като кардинал в покоите си, увлечен в разговор с двамата си големи синове и дъщеря си, докато малкият Хофре си играеше наоколо. Дишането му стана по-леко.

— Без любов властта е извращение; нещо повече, тя е заплаха. Властта е опасност, която може във всеки миг да се превърне в зло.

Той отново се унесе в дрямка; присъни му се Чезаре като генерал от папската армия; видя битките, които бе водил и спечелил, тежко ранените и убитите на бойното поле, опустошените земи и унижените народи, които бе покорил.

Стори му се, че Чезаре го вика. Чу сина си да го пита, сякаш отдавна и някъде отдалече:

— Нима властта не е добродетел? Не спомага ли за спасението на душите на толкова хора?

— Сине мой — промълви Александър, — сама по себе си властта не доказва нищо. Тя е празно налагане на волята на един човек върху друг. Това не е добродетел.

Чезаре се пресегна, улови баща си за ръката и я задържа в своята.

— Татко, нека поговорим по-късно, защото сега нямаш сили.

Александър се усмихна; поне си представи, че се усмихва, но Чезаре видя как устните му се сгърчиха в гримаса. Като си пое толкова въздух, колкото можеха да поемат болните му дробове, той продължи да говори:

— Без любов властта поставя човека по-близо до животните, отколкото до ангелите. — Кожата му бе станала пепелявосива, с всеки миг губеше сили, но когато д-р Маруци се появи отново край постелята му, той го отпрати с махване на ръка. — За теб няма повече работа тук — каза му той. — Знай си мястото. — После, като с мъка държеше отворени натежалите си клепачи, отново се обърна към сина си. — Чезаре, сине мой, обичал ли си някого на света повече от себе си?

— Да, татко — отвърна Чезаре. — Обичал съм.

— И кой беше този някой? — запита папата.

— Моята сестра — призна си Чезаре, просълзен и с наведена глава. За него това беше изповед.

— Лукреция — каза тихо Александър и отново се усмихна; името звучеше в ушите му като песен. — Да, това беше моят грях. Твоето проклятие. И нейната добродетел.

Чезаре каза:

— Ще й предам, че я обичаш, защото тя ще се почувства неизмеримо нещастна, че не е могла да бъде до теб в този момент.

Без да се преструва, Александър продължи:

— Кажи й, че тя е най-красивото цвете в живота ми. А животът без цветя не е живот. Красотата ни е по-нужна, отколкото можем да си представим.

Чезаре погледна изненадано баща си; за пръв път го виждаше като обикновен смъртен — несъвършен, неуверен. Те никога преди не бяха разговаряли свободно, а сега той искаше да научи толкова много неща за човека, който беше негов баща.

— Татко, а ти обичал ли си някога някого повече от себе си?

С голямо усилие Александър размърда устни:

— Да, сине мой. О, да!

— И кой беше този някой? — запита Чезаре.

— Моите деца — отвърна Александър. — Всичките ми деца. Но се боя, че и тук сторих грешка. За един папа любовта ми към децата беше прекалена. Трябваше повече да обичам Бог.

— Татко — заговори успокоително Чезаре, — но когато ти вдигаше златния потир от олтара, когато отправяше поглед към небето, сърцата на вярващите ликуваха, защото собствените ти очи излъчваха божествена любов.

Тялото на Александър се разтресе в спазъм, той се закашля и се задави. Когато заговори, гласът му беше пълен с ирония.

— Когато вдигах потира с червено вино, когато благославях хляба и отпивах от виното, тези символи на Христовата плът и кръв, аз си мислех само за кръвта и плътта на моите деца. Като Господ аз ги бях създал. И също като Господ ги принесох в жертва. Бил съм високомерен, няма съмнение. Сега разбирам това по-добре отвсякога. — Той се изсмя и отново се задави.

Чезаре се опита да го успокои, но самият той се чувстваше слаб и отпаднал.

— Татко, ако имаш нужда от прошка, аз мога да ти простя. А ако имаш нужда от моята любов, трябва да знаеш, че тя винаги ти е принадлежала.

За момент папата се замисли, сякаш се сети за нещо.

— Къде е брат ти Хофре? — попита той, смръщил вежди.

Дуарте Брандао отиде да го търси. Когато Хофре се яви пред баща си, той застана на една крачка зад Чезаре. Погледът му беше твърд и студен, а лицето му не изразяваше и сянка на скръб.

— Ела насам, сине мой — каза Александър. — Хвани ръката ми само за миг.

Някой помогна на Чезаре да се отмести настрани и Хофре с неохота улови баща си за ръката.

— Ела по-близо, сине. Наведи се — каза папата. — Имам да ти казвам някои неща… — Хофре се поколеба, после се наведе над леглото на умиращия. — Аз постъпих несправедливо с теб, сине мой. Сега вече не се съмнявам, че си мой син, но до тази вечер очите ми бяха затворени за истината.

Хофре се взря в замъглените очи на баща си и каза:

— Не мога да ти простя, татко. Заради теб не мога да простя и на себе си.

Александър погледна най-младия си син.

— Знам, че е твърде късно да ти кажа това, но преди да умра, искам да го чуеш от мен. Трябваше ти да станеш кардинал, защото ти си най-добрият измежду всички нас.

Едва забележимо Хофре поклати глава.

— Татко, ти дори не ме познаваш.

Александър се усмихна лукаво. Нещата бяха толкова ясни, че той не можеше да греши.

— Ако не беше Юда, сам Христос щеше да си остане прост дърводелец, щеше да прекара живота си в проповеди, които никой нямаше да слуша, и щеше да доживее до дълбока старост — каза със задавен смях той. Изведнъж животът му се стори толкова абсурден.

Хофре побегна от стаята.

Чезаре отново зае мястото си до постелята на баща си. Той продължи да стиска ръката му, докато стана студена като лед. Изпаднал в кома, Александър не чу тихото почукване на вратата. Не видя как Джулия Фарнезе, загърната в черна вълнен плащ и с черен воал, влезе в стаята. Когато се изправи пред леглото на папата, тя свали наметките си.

— Не мога да оставя светия отец да си отиде от този свят, без да го зърна за последен път — каза тя на Чезаре, после се наведе и целуна Александър по челото.

— Ти самата добре ли си? — попита я Чезаре, но Джулия сякаш не чу въпроса.

— Знаеш ли — каза тя вместо отговор, — този човек беше моят живот, основата на моето съществуване. Аз познавах много мъже, имала съм много любовници през годините. Повечето бяха млади момчета с жълто около устата, търсачи на приключения и слава. Но той — каза тя, като се извърна към Александър, — с всичките си грехове той беше мъж.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя се наведе над леглото и прошепна:

— Сбогом, моя любов.

После си взе наметката и воала и бързо излезе от стаята.

След час бе повикан изповедник и папа Александър получи последно причастие. После Чезаре отново пристъпи към леглото му.

Александър усети как го обзема блажено спокойствие, докато образът на сина му избледня, а на негово място се яви красивото лице на смъртта. Видя се, облян в светлина, да се разхожда из цитрусовите горички край Сребърното езеро, потракващ със зърната на броеницата си. Животът беше толкова красив… Той никога не се бе чувствал по-добре.

Подпухнало и потъмняло, тялото му бе придобило такива чудовищни размери, че не се побираше в ковчега, а преливаше над страничните дъски. Капакът трябваше да бъде закован с пирони, но колкото и да се опитваха да го притиснат плътно, той все се отваряше.

Папа Александър VI приживе беше по-голям от живота; сега, той се оказа по-голям и от смъртта.