Марио Пузо
Фамилията (15)

14

В деня, когато Чезаре Борджия трябваше да короняса краля на Неапол, той получи спешно послание от сестра си. Писмото бе донесено от таен пратеник и му бе предадено на ръка, докато се разхождаше сам из парка на двореца. Лукреция искаше среща след няколко дни при Сребърното езеро, понеже трябвало да разговаря с него, преди който и да било от двамата да се завърне в Рим.

Чезаре прекара голяма част от вечерта на пищната церемония по коронясването. Цялата аристокрация на Неапол се бе събрала в негова чест; сред поканените имаше и множество красиви жени. Очаровани от мъжествената му красота и непринуден чар, те се тълпяха около него, без да се смущават от кардиналските му одежди.

По-късно Чезаре се отби на гости при Хофре и Санча; стори му се, че след смъртта на Хуан по-малкият му брат е започнал да пристъпя някак по-твърдо и самонадеяно. Той се запита дали и някой друг не е забелязал тази промяна. Санча също изглеждаше променена — разбира се, беше си все същата кокетка, но като че ли се бе поукротила малко и бе станала някак по-съобразителна.

Същата вечер Хофре го запозна с един висок красив младеж, който му направи поразително впечатление със своята интелигентност и приятни обноски.

— Позволете да ви представя моя брат Чезаре Борджия. А това е дукът на Бишелие Алфонсо Арагонски. Познавате ли се?

Когато Алфонсо протегна ръка да се здрависат, Чезаре се загледа в младежа. Той имаше атлетично телосложение, но чертите на лицето му бяха толкова деликатни и усмивката така лъчезарна, че Чезаре с мъка отдели поглед от него, сякаш се наслаждаваше на прекрасна картина.

— За мен е чест да се запозная с вас — каза Алфонсо, като се поклони вежливо; гласът му беше също толкова приятен, колкото и външният му вид.

Чезаре кимна в отговор. През следващите няколко часа двамата млади мъже се отделиха от тълпата, за да се разходят насаме из градините на двореца и да се опознаят взаимно. По интелигентност Алфонсо не отстъпваше на Чезаре, като в добавка имаше и прекрасно чувство за хумор. Двамата разговаряха за теология, философия и, разбира се, за политика. Когато стана време да се сбогуват, Чезаре изпитваше най-топли чувства към бъдещия си зет. Той му каза:

— Няма съмнение, че вие сте достоен за съпруг на сестра ми. Убеден съм, че тя ще бъде щастлива с вас.

Сините очи на Алфонсо блеснаха.

— Ще сторя всичко по силите си, за да я направя щастлива.

* * *

Чезаре нямаше търпение да се срещне със сестра си при Сребърното езеро. Двамата с Лукреция не бяха оставали насаме от няколко месеца, а сега, когато тя се бе възстановила от раждането, той изпитваше неудържимо желание да се люби с нея. Докато препускаше към уреченото място, се запита какво ли толкова важно има да му каже. През последните седмици Чезаре не беше във връзка с баща си или с Дуарте Брандао и сега предполагаше, че Лукреция иска да сподели по-скоро нещо лично, отколкото някакви политически клюки.

Той стигна до езерото доста преди нея и докато я чакаше, се поспря пред къщичката, за да погледа дълбокото лазурно небе и да се наслади на горската тишина. После влезе вътре, изкъпа се, преоблече се и поседна пред чаша вино, замислен върху досегашния си живот.

Такива важни събития се бяха случили в последно време, а още толкова по-важни неща имаше тепърва да стават. Чезаре бе твърдо решен, след като се върне в Рим, да помоли светия отец да го освободи от задълженията му на кардинал. Той не можеше повече да понася наложеното му от тиарата лицемерие. Даваше си сметка, че няма да му бъде никак лесно да придума папата и че молбите му могат да усложнят още повече и без това обтегнатите отношения помежду им. След смъртта на Хуан, вместо да се привърже повече към другия си голям син, папа Александър сякаш се бе отчуждил от него.

Чезаре беше изпълнен с амбиция и жажда за пълноценен живот, а му се струваше, че възможностите за това все му убягват. Сега, когато сестра му щеше да се омъжва повторно, той отново се почувства раздвоен. Алфонсо беше почтен и достоен за уважение мъж, но макар да желаеше само доброто на сестра си, Чезаре се улови, че тайно я ревнува. Сега Лукреция щеше да си има деца, които да може да обича и спокойно да нарече свои, докато на него, като кардинал, му бе отнето правото да създава семейство; още по-лошо, децата му щяха да бъдат копелета, какъвто беше и самият той. Опита се да се успокои, да се скара сам на себе си за своето късогледство и егоизъм, да си напомни, че годежът между Лукреция и сина на краля на Неапол е могъщ съюз за църквата и Рим. И все пак не можеше да се примири, че целият му живот трябваше да бъде предопределен от една нелепа случайност, каквато бе поредността на раждането му.

За себе си папа Александър бе водил щастлив и пълноценен живот, изпълнен със съдържание от мисията му за спасяване на човешки души като глава на Светата католическа църква. Ала Чезаре не изпитваше вътрешна потребност от религиозна вяра и служенето на църквата не придаваше смисъл на живота му. Нито пък нощите, прекарани в обятията на куртизанки, му доставяха особена наслада и удовлетворение. Хофре и Санча също му изглеждаха щастливи и доволни, обградени с материален комфорт и отдадени на любимите си пиршества и дворцови церемонии. Дори покойният му брат Хуан, преди да го застигне заслужената смърт, си бе поживял добре сред богатство, почести и лична свобода да върши това, което обича.

Когато Лукреция най-после пристигна, Чезаре я очакваше намръщен. Ала щом се хвърли в прегръдките му и той усети познатия аромат на косите й и почувства допира на тялото й, лошото му настроение в миг се изпари. Едва когато се отдръпна назад, за да я погледне в лицето, Чезаре забеляза, че сестра му е плакала.

— Какво има? — запита изплашен той. — Какво се е случило, любов моя?

— Татко уби Перото — отвърна тя. Лукреция не беше наричала баща им „татко“ от години, може би откакто беше малко момиченце.

— Перото е мъртъв? — Чезаре бе поразен от новината. — Ами че аз му бях заръчал да се крие, докато се върна. — Той си пое дълбоко дъх и с по-тих глас попита: — Къде са го открили?

Лукреция се притисна към брат си, преди да отговори:

— В Трастевере. В една долна кръчма. Сам той никога не би отишъл на такова място.

Чезаре разбра, че макар да се бе опитал да помогне на Перото, други го бяха изпреварили. Брат и сестра заговориха за покойния, за неговата доброта, благородство и самопожертвователност.

— Перото беше истински поет — каза Лукреция.

— От неговата доброта чак ме хваща срам — отвърна Чезаре. — Ако аз бях на негово място, не съм сигурен, че бих постъпил като него, колкото и да те обичам.

— Има справедливост на онзи свят — каза убедено Лукреция. — Не се съмнявам, че Перото ще бъде възнаграден, когато душата му се възкачи в рая.

Няколко часа те се разхождаха покрай езерото, хванати за ръка, и още няколко прекараха край бумтящия огън в камината. После се любиха. Беше им по-хубаво от когато и да било. Дълго време след това лежаха един до друг, като никой не смееше да наруши мълчанието, докато накрая Лукреция заговори:

— Нашето дете е най-красивият ангел, който съм виждала — каза усмихната тя. — И прилича изцяло на…

Чезаре се надигна на лакът и погледна сестра си право в ясните сини очи.

— Изцяло на кого? — запита той.

Лукреция се засмя.

— Изцяло на… нас двамата! — извика тя и отново се засмя. — Мисля, че ще бъдем щастливи заедно, дори той да остане само твой син и никога да не може да бъде мой.

— Ние двамата сме най-важните — увери я Чезаре. — Защото само ние знаем цялата истина.

Лукреция се изправи в леглото, загърна се с копринената си роба и спусна крака надолу. Когато зададе следващия си въпрос, гласът й звучеше студено и рязко:

— Чезаре, според теб светият отец зъл човек ли е?

Чезаре усети как го побиха тръпки.

— Понякога ми се струва, че не знам точно какво е злото — каза той. — Ти сигурна ли си, че винаги знаеш?

Лукреция се обърна с лице към него и го погледна в очите.

— Сигурна съм, братко. Аз познавам злото. То не може да се скрие от мен.

На следващата сутрин Лукреция отпътува за Рим, но Чезаре не тръгна с нея. Той не бързаше да се срещне с баща си, защото се чувстваше преизпълнен с ярост и чувство на вина. А сега, когато младият Перото бе вече мъртъв, нямаше и причина да бърза.

* * *

Преоблечен в прости селски дрехи, Чезаре пристигна на кон пред градските порти на Флоренция. Струваше му се, че много отдавна не е идвал тук. Докато влизаше в града сам, без свитата си, той си припомни първото си посещение във Флоренция — още като момче, придружен от своя приятел Джио Медичи. Тогава всичко беше толкова различно…

В отколешни времена Флоренция бе горда република, толкова горда, че не допускаше благородници да вземат каквото и да било участие в нейното управление. Ала на практика влиятелната фамилия Медичи, владетел на могъща банка и на несметни богатства, управляваше градските дела чрез избраните уж от народа управници. А нейната власт никога не бе била толкова непоклатима, колкото по времето на Лоренцо Великолепни, бащата на Джио.

За младия Чезаре Борджия беше незабравимо преживяване да се намира в един велик град, чийто владетел се ползва с такава всеобща любов. Лоренцо Медичи беше един от най-богатите хора на света, а също и един от най-щедрите. Той даваше зестри на бедни девойки, за да могат да се омъжат. Осигуряваше на градските художници и скулптори пари и условия за работа. Великият Микеланджело бе живял като млад в двореца Медичи, а Лоренцо Великолепни се бе отнасял към него като към свой син.

Лоренцо Медичи притежаваше книги от целия свят, които цели армии преводачи и писари преписваха на италиански език, за да ги четат учените в Италия. С негови дарения се разкриваха факултети по философия и древногръцки в италианските университети. Освен това самият Лоренцо пишеше поезия, която и най-строгите критици се надпреварваха да хвалят; негови музикални произведения се изпълняваха на големи религиозни празници. Най-добрите учени и поети, артисти и музиканти се събираха около трапезата в двореца Медичи.

Когато, още петнайсетгодишен, Чезаре посещаваше двореца на Медичите, много по-възрастни мъже и самият Лоренцо се отнасяха към него с голямо внимание и любезност. Ала най-скъпите му спомени от Флоренция бяха легендите, които бе чувал за шеметното изкачване на Медичите към върховете на властта, особено историята, която Джио му бе разказал за това как баща му Лоренцо на младини едва се е изплъзнал от един заплетен заговор за премахването му.

На двайсетгодишна възраст, след смъртта на неговия собствен баща, Лоренцо бе станал глава на фамилията Медичи. По това време Медичите бяха най-могъщата финансова институция в целия свят, придворни банкери на папата и на всевъзможни крале и владетели. Ала след като наследи баща си, Лоренцо разбра, че за да запази позициите на фамилията, той трябва да укрепи своята лична власт.

Той постигна това, като със собствени средства устрои големи празненства и забавления за радост на народните маси. На тях бяха възпроизведени отколешни морски битки с бутафорни кораби по реката Арно; на големия градски площад Санта Кроче бяха поставени опери и музикални драми; организирани бяха процесии със свещените реликви на катедралата — трън от венеца на Исус, пирон от кръста и треска от копието, с което римският войник го бил пробол в ребрата. Всички магазини във Флоренция бяха обкичени със знаменца с герба на Медичите; трите им златни кълба можеха да се видят навсякъде из града.

Лоренцо беше дълбоко набожен и същевременно известен с твърде вулгарния си вкус. На религиозните процесии наред с църковните хоругви през улиците на Флоренция дефилираха платформи с най-красивите градски проститутки; на Разпети петък освен спирките на Голгота и сцени от живота на Спасителя, които се възпроизвеждаха с фигури в естествен ръст на Христос, Дева Мария и останалите светци, цели ята бели гълъби се пускаха да литнат като ангели към небето. В същото време се устройваха конкурси за красота с участието на девойки от знатни фамилии, а монашески процесии предупреждаваха грешниците за царството на ада.

Лоренцо Великолепни беше може би най-грозният човек във Флоренция, но поради неговото остроумие и безспорен чар му се приписваха безброй любовни афери. Същевременно неговият брат и душеприказчик Джулиано бе обявен за най-красивия мъж в града на специален конкурс за красота, устроен в негова чест през 1475 г., на двайсет и втория му рожден ден. Нищо чудно, че спечели, след като костюмът му за случая бе ушит по модел на Ботичели, а шлемът по проект на Верокио. Неговият брат Лоренцо Великолепни заплати сметката от двайсет хиляди флорина, а тълпите с възхита видяха как грозният, но щедър Лоренцо прегърна брат си след победата без сянка на завист.

Ала тъкмо когато Лоренцо бе на върха на славата и щастието си, а фамилията на Медичите — в зенита на своето могъщество и влияние, те за малко не станаха жертва на заговор, който можеше да им струва всичко.

Неприятностите започнаха, когато Лоренцо Медичи отказа на предишния папа огромен заем, с който Ватиканът възнамеряваше да закупи стратегическата крепост Имола в провинцията Романя. Папа Сикст се разяри от отказа. Папата също обичаше семейството си; след като бе раздал на всичките си седем племенници кардиналски тиари, той искаше да подари крепостта Имола на биологичния си син Джироламо. След като Лоренцо му отказа, папата поиска заем от фамилия Паци, основните съперници на Медичите във Флоренция.

Банката, притежавана от фамилията Паци, отпусна искания заем от петдесет хиляди дуката по най-бързия начин, след което предложи на Ватикана да прехвърли при тях и други свои сметки, особено сметката за мините за добив на стипца в околностите на Сребърното езеро недалеч от Рим. Ала папата не беше много склонен да стори това, особено след богатите дарове, които Лоренцо му бе изпратил, за да го умилостиви. Но след този случай отношенията между Ватикана и фамилията Медичи си останаха обтегнати.

Когато папата назначи Франческо Салвиата за архиепископ на Пиза — която по онова време беше владение на Флоренция — в нарушение на съществуващата договореност, че всякакви подобни назначения трябва да стават с одобрението на флорентинските власти, Лоренцо не допусна архиепископа да встъпи в длъжност.

По онова време Паци бяха стар флорентински род, с далеч по-древна и славна история от тази на Медичите; а и главата на фамилията Джакопо Паци, значително по-възрастен и улегнал мъж, мразеше младия Лоренцо Медичи.

И така, изгарящи от болезнена амбиция и омраза, архиепископ Салвиата и Франческо Паци решиха, че тяхното време е настъпило. Двамата мъже поискаха среща с папа Сикст и го убедиха, че могат да отнемат властта на Медичите. Папата даде съгласието си. Тогава старият Джакопо — безогледен и коварен мъж, който не се спираше пред нищо — също се съгласи да се включи в заговора.

Планът беше Лоренцо и неговият брат Джулиано да бъдат убити по време на неделната литургия в катедралата, след което поддръжници на фамилия Паци и специално наети войски, чакащи сигнал за атака извън градските стени, да нахлуят и да завземат града.

За да бъде сигурно, че всички жертви ще присъстват по едно и също време в катедралата, бе уредено нищо неподозиращият кардинал Рафаел Риарио, праплеменник на папата, да посети предишната вечер Лоренцо Медичи. Както можеше да се очаква, Лоренцо устрои голям пир в чест на кардинала, а на другата сутрин го придружи на неделна литургия. Зад тях трябваше да застанат двама свещенослужители, Мафеи и Стефано, които под одеждите си носеха скрити ками.

При звъна на църковната камбана, обявяваща издигането на хостията, когато всички вярващи навеждат смирено очи, двамата убийци бяха инструктирани да пристъпят незабелязано напред и да извършат пъкленото си дело. Възникна обаче проблем — Джулиано, братът на Лоренцо Медичи, още не бе дошъл в катедралата, а според плана затворниците трябваше да убият и двамата едновременно. Франческо Паци изтича до дома на Джулиано да го извика на служба; на път за църквата той го смушка с пръст в ребрата, уж на шега, а всъщност за да се убеди, че под дрехите си няма стоманена ризница.

В църквата Лоренцо, който бе застанал от другата страна на олтара, видя брат си Джулиано да влиза, следван по петите от Франческо Паци. Когато забиха камбаните, за свой ужас той видя как Франческо извади изпод дрехата си кама и със замах я заби в гърба на Джулиано. В същия миг нечия ръка го сграбчи за рамото; той инстинктивно се дръпна назад и усети хладния допир на стоманено острие, което се плъзна по гърлото му и пусна кръв, без да го нарани сериозно. В последния момент той смъкна наметката си и я използва, за да отбие ножа на другия нападател.

Взел инициативата в свои ръце, Лоренцо извади меча си и отблъсна двамата убийци, после се хвърли през парапета, обграждащ олтара, и през една странична врата избяга в сакристията, придружен от трима свои доверени приятели, които мигом го бяха обградили с телата си. Тежките врати на сакристията се затвориха зад тях; засега Лоренцо беше в безопасност.

Междувременно архиепископ Салвиата и Франческо Паци, убиецът на Джулиано, изтичаха на площада пред катедралата и с викове обявиха на гражданството, че Медичите са мъртви и Флоренция е свободна. Ала населението на града се вдигна на оръжие, войските на архиепископа бяха обградени на градския площад и изклани до един.

Лоренцо Медичи излезе от сакристията сред радостните възгласи на своите приятели и поддръжници. Той лично се убеди, че младият кардинал Риарио е невредим, но не стори нищо, за да спре екзекуцията на архиепископа и Франческо Паци, които бяха обесени от прозорците на катедралата.

Двамата свещеници Мафеи и Стефано най-напред бяха кастрирани, а след това и обезглавени. Джакопо Паци бе заловен, съблечен гол и обесен редом с архиепископа. Дворецът Паци бе разграбен, а останалите живи членове на фамилията прогонени веднъж завинаги от града.

 

 

Сега, когато за пръв път се връщаше във Флоренция след толкова години, Чезаре завари едно напълно различно място, нямащо нищо общо с оня стилен, добре уреден и спокоен град, който бе познавал навремето. По градските улици цареше безпорядък, навред течаха мръсни отходни води и във въздуха се носеше неописуема смрад. В глухите странични улички се въргаляха полуразложени трупове на животни. Наистина, чумата не бе отминала и Флоренция, но в града бяха регистрирани само няколко случая на заболели; въпреки това градът изглеждаше така, сякаш самият му дух и воля за живот бяха прекършени. Докато Чезаре яздеше из улиците, в ушите му не звучеше добре познатият звън на църковни камбани, а ядовити крясъци на озверели групички хора, които се налагаха със сопи по ъглите.

Чезаре се отби в най-добрия хан на града, за да отпочине, докато падне нощта. Той се зарадва, когато ханджията не го позна и дори се опита да го отпрати, докато не тикна един златен дукат в алчно протегнатата му ръка. След като получи монетата, тонът на ханджията изведнъж стана любезен и угоднически; той отведе госта в една оскъдно мебелирана, но чиста и удобна стая. От прозореца се виждаше площадът пред църквата „Сан Марко“ и малко встрани манастирът на пророка Савонарола. Чезаре реши да изчака, докато се стъмни, след което да излезе на улицата и да направи огледа си.

Не след дълго ханджията се върна с гарафа вино и огромен поднос, отрупан с пресни плодове и сирене. Чезаре се изтегна на леглото и скоро засънува странен сън…

Присъни му се кошмарна въртележка от разпятия и потири, църковни одежди и обредни предмети, които танцуваха пред очите му, без да може да ги докосне. Над главата му протътна гръмовен глас, който му нареди да вземе златния потир, но когато се пресегна и го сграбчи, видя, че в ръката си има пистолет. Чезаре се опита да овладее оръжието, но то започна да стреля само. После, както става в сънищата, сцената се смени: Чезаре седеше в някаква празнично украсена зала, а срещу него бяха насядали баща му, сестра му и нейният нов жених, принц Алфонсо Арагонски. Усмивката на лицето му се смени с гримаса на омраза, а златният пистолет в ръката му гръмна от само себе си, като улучи право в лицето или сестра му, или Алфонсо — Чезаре не можа да види добре кого точно.

Той се събуди, облян в студена пот; на площада под прозорците на хана се чуваха възбудените гласове и викове на множество хора. Все още разтърсен от съня, той стана от леглото и погледна навън. Току под прозореца, изправен върху импровизиран амвон, скован от дъски, стоеше пророкът Савонарола. Проповедта му започна с пламенна молитва към Бога, произнесена с разтреперан от вълнение глас и последвана от хвалебствен химн. Гласовете на множеството се извисиха във викове на възхита и обожание. Не след дълго Савонарола се впусна в огнена тирада против Рим.

— Папа Александър е един лъжепапа — извика монахът с ясен, прочувствен глас. — Умовете на хуманистите са способни да изопачат истината и да придадат смисъл на всяка безсмислица. Но така както има черно и бяло, има и добро и лошо, и това, което е лошо, не може да бъде добро!

Чезаре внимателно оглеждаше пророка — висок и аскетичен в кафявата си роба с качулка на доминикански монах, с леко груби, макар и не неприятни черти на лицето. Подстриганата му по монашески глава се поклащаше убедено в такт с думите, а ръцете му описваха широки параболи, докато ръкомахаше, за да подчертава аргументите си.

— Сегашният папа държи куртизанки — изрева Савонарола. — Той убива и сипва отрова на враговете си. Римското духовенство се сношава с млади момчета, като краде от бедните, за да даде на богатите. Висши църковни сановници се хранят в златни блюда, а бедните ги носят на гърба си.

Докато нови и нови хора продължаваха да се тълпят, Чезаре се почувства странно привлечен от този необикновен човек, омагьосан от неговите думи, сякаш не знаеше за кого се отнасят те. Тълпата набъбваше все повече; чуха се гневни викове, но в мига, когато монахът отвори уста да заговори, множеството незабавно утихна.

— Господ Бог, дето е в небесата, може да прати душите ви завинаги в ада, а тези, що следват нечестивите пастири, ще бъдат проклети навеки. Откажете се от всички земни блага и тръгнете по стъпките на свети Доминик.

От тълпата се чу гневен вик:

— Да, но и вашият манастир се издържа от подаянията на богатите. И вашите блюда не са от просто дърво, а на столовете си имате меки възглавници. И вие играете по свирката на този, който ви плаща!

Савонарола се потърси от отвращение и тържествено се закле:

— От този момент всякакви подаяния на богатите ще бъдат отказвани. Монасите от „Сан Марко“ ще се хранят само с това, което им донесат добрите граждани на Флоренция. По едно блюдо на ден стига. Всичката храна, която остане, ще се раздава на бедните, дето се събират на площада всяка вечер. Никой няма да бъде оставен да гладува. Но това е само грижа за тялото! За да спасим душите си, ние трябва да отхвърлим римския папа. Той е жалък развратник, а дъщеря му е проститутка, която спи с баща си и с брат си, както и с разни жалки поети!

Чезаре си каза, че е видял достатъчно. След като папата чуеше това, той не само щеше да отлъчи Савонарола от църквата, но щеше и да го обвини в ерес.

За голямо свое объркване Чезаре усети, че е раздвоен в отношението си към пророка. От една страна, той признаваше, че Савонарола е прав за много неща; от друга, го смяташе за луд. Кой нормален човек можеше доброволно да се обрече на мъченичество, знаейки предварително изхода? И все пак, призна той, как можем да знаем какви образи и идоли се преплитат в съзнанието на другите? Въпреки привидната логичност на разсъжденията му Чезаре знаеше, че този човек е опасен и трябва да му се попречи да постигне целите си. Оставен да проповядва тезите си, той можеше да повлияе неблагоприятно върху новата Синьория, а ако флорентинските законодатели не допуснеха техният град да се присъедини към Свещения съюз на папа Александър, плановете на баща му за обединение на Романя щяха да се провалят.

Това вече в никакъв случай не биваше да се допуска.

Чезаре бързо се облече. Докато си проправяше път през гъстата тълпа на площада, един слаб, бледен младеж с черен плащ, с една глава по-нисък от него, се изравни и закрачи редом.

— Кардинале… — прошепна младежът.

Чезаре рязко се извърна; ръката му, бърза като мълния, се стрелна към дръжката на меча, скрит под гънките на плаща.

Ала младежът нямаше враждебни намерения; той се поклони и се представи:

— Казвам се Николо Макиавели. Трябва да поговорим. В този момент улиците на Флоренция не са безопасни за вас. Идвате ли с мен?

Погледът на Чезаре се смекчи. Макиавели го хвана за ръка и го поведе към жилището си недалеч от градския площад. Богато мебелираните стаи бяха така препълнени с книги, че по бюрата нямаше място за нищо друго; книги и ръкописи бяха натрупани по столовете и дори разхвърляни по пода. В каменната камина гореше огън.

Макиавели разчисти един стол и го предложи на Чезаре. Когато се огледа, Чезаре намери стаята за странно уютна. Домакинът наля по чаша вино за двамата и приседна на един стол срещу госта си.

— Вие сте в опасност, кардинале — каза той. — Савонарола си вярва, че е натоварен с божествена мисия. За да постигне целите си, папата трябва да бъде детрониран, а фамилията Борджия унищожена изцяло.

— Давам си сметка за неговите религиозни възражения срещу нашите езически нрави — саркастично се усмихна Чезаре.

— Савонарола има видения — отвърна Макиавели. — Най-напред му се привидяло как слънцето пада от небето; малко сред това Лоренцо Великолепни умря. После откъм север Божият меч посякъл тиранина; не след дълго французите нахлуха в Италия. Савонарола има власт и влияние над гражданството на Флоренция, хората се боят за себе си и за близките си и вярват, че този пророк е ясновидец. Той им казва, че Божията милост ще дойде във вид на ангели с бели роби единствено ако бъдат унищожени нечестивците, когато душите на праведниците се обърнат към Бога и се покаят!

Чезаре призна, че в думите на Савонарола има зрънце истина. Ала никой смъртен не можеше да изпълни всичко, което проповядваше Савонарола, поне не и на този свят. Човек с поглед в бъдещето трябваше да може сам да определя съдбата си. Ако Савонарола се окажеше изцяло прав, неговата теза щеше да отрече правото на хората на свободна воля. А ако съдбата винаги държи в ръката си по-силните карти, то каква роля бе отредена на човека? Той нямаше намерение да участва в игра, в която винаги получава по-слабите карти.

Чезаре се отърси от унеса и насочи вниманието си към Макиавели.

— Папата вече е отлъчил монаха от църквата. А ако продължава да подстрекава хората, очаква го смъртно наказание, тъй като за светия отец няма друг начин да го накара да замлъкне.

През нощта, докато се опитваше да заспи в стаята си в хана, Чезаре все още чуваше гласа на Савонарола, който ехтеше под прозорците:

— Александър Борджия е един езически папа, който търси вдъхновение от езическите богове на Египет! Той си доставя езически наслади, докато ние, истинските вярващи, понасяме всички страдания. С всяка изминала година римските кардинали налагат все по-непосилни данъци на гражданите, за да трупат богатства на техен гръб. Ние да не сме някакви впрегатни добичета, та да ни използват така!

Унасяйки се в сън, Чезаре продължаваше да чува гласа на монаха; в думите му се съдържаше неговата присъда:

— В някогашните християнски църкви потирите са били от дърво, а душите на свещениците от злато. В тези мрачни времена, с тоя папа и тия кардинали, потирите са от злато, но добродетелта на духовенството е от дърво!