Марио Пузо
Фамилията (30)

29

От нощта, когато папа Александър умря, въоръжени тълпи не спираха да безчинстват из улиците на Рим; по пътя си те нападаха, биеха и убиваха всеки, който им се стореше от испански произход — проклетите каталонци, както им викаха — и оплячкосваха домовете им.

В своя дворец Чезаре, макар значително по-млад и физически по-силен от папата, оставаше в критично състояние. Вече четири седмици не бе ставал от леглото и отчаяно се бореше със смъртта. По съвета на Дуарте въпреки съпротивата му д-р Маруци бе принуден да му сложи пиявици.

През следващите няколко дни Чезаре все още беше твърде слаб и не можеше да става от леглото, камо ли да брани онова, което му принадлежеше. В същото време, когато той с мъка държеше очите си отворени, управниците на земите, които бе завладял с оръжие, трескаво се срещаха помежду си и сключваха нови съюзи. Докато враговете му събираха войски, за да си възвърнат Урбино, Камерино и Сенигалия, а прогонените велможи от други населени места тихомълком се нанасяха в бившите си дворци и резиденции, Чезаре не можеше да направи нищо, за да ги спре. Дори когато фамилиите Колона и Орсини се обединиха и изпратиха войски към Рим, за да повлияят на избора на нов папа, Чезаре остана прикован на легло.

С годините баща и син бяха разработили подробни стратегии за запазване — след като един ден папата умре — на властта, богатството, титлите и земите на фамилията му. Ала сега синът беше прекалено слаб, за да приведе тези стратегии в действие.

Ако беше здрав, Чезаре щеше незабавно да свика верните нему войски и да ги съсредоточи в Рим и околностите. Той щеше да се погрижи крепостите му в Романя да бъдат добре снабдени и защитени и щеше да укрепи всички сключени до момента съюзи. Но сега не бе в състояние да стори нищо от изброеното. Чезаре помоли брат си Хофре за помощ, но Хофре отказа — той беше в траур. Не заради баща си, а заради своята съпруга. Санча бе починала в тъмницата малко преди да бъде освободена.

Тогава Чезаре повика Дуарте и с негова помощ се опита да свика войски наблизо, но Кардиналският колегиум, който вече не се подчиняваше на фамилията, разпореди всякакви военни части да бъдат незабавно изтеглени от Рим. Изборът на нов папа беше най-важният приоритет, обясниха те; всякакви чужди войски щяха да отвличат вниманието и може би да повлияят неправомерно на вота. Тази разпоредба беше наложена толкова безкомпромисно, че дори фамилиите Орсини и Колона се подчиниха и изтеглиха войските си от града.

Кардиналският колегиум беше твърде властна институция. Чезаре се видя принуден да изпрати вестоносци с послания до френския и испанския крал, но след смъртта на папата ситуацията се бе изменила и тези две сили не желаеха повече да се намесват в негова подкрепа. Франция и Испания изчакваха избора на кардиналите.

Дуарте Брандао често посещаваше Чезаре, като му донасяше за новите условия, поставени от враговете му.

— Условията не са толкова страшни, колкото можеше да се очаква — успокояваше го той. — Имаш право да задържиш цялото си лично богатство, но всичките градове и земи, които си покорил, трябва да бъдат върнати на предишните владетели.

Всъщност владетелите на покорените градове не бяха толкова щедри, а просто предпазливи. Чезаре все пак беше още жив и враговете му се бояха от него. Те дори се опасяваха, че той просто се преструва на слаб, за да ги подмами и да ги вкара в капан, както бе направил при Сенигалия.

Освен това жителите на покорените градове в Романя бяха доволни от управлението на Чезаре. Той се бе оказал по-справедлив и великодушен от някогашните им господари, при него животът им бе станал по-добър. Ако Чезаре приемеше предложението на бившите управници, гражданите можеха да се вдигнат на въстание.

Чезаре се бавеше с отговора си, но съзнаваше, че ако не стане чудо, накрая ще трябва да приеме. Не виждаше друг изход.

Същата нощ той с огромно усилие си вдигна от леглото и седна на бюрото си. Първата му работа бе да напише писмо на Катерина Сфорца във Флоренция. Ако трябваше да връща завзетите крепости, най-добре беше да започне с нейните. Освен писмото той подписа и заповед за незабавно връщане на градовете Имола и Форли на Катерина Сфорца и нейния син Ото Риарио. Но на сутринта, след като се бе почувствал малко по-добре, Чезаре сложи писмото до Катерина и заповедта в чекмеджето. Той също реши да изчака събитията.

 

 

— Папата е мъртъв! Папата е мъртъв! — Възбудените гласове бяха придружени от остро чаткане на копита, докато вестоносците препускаха по улиците на Ферара. Сънена, Лукреция стана от леглото си и погледна през прозореца. Не беше сигурна дали чутото не й се е присънило. Но преди да се бе разбудила окончателно, пред нея застана дон Микелото, облян в пот и с треперещи от изтощение крака. Той бе яздил без почивка от Рим и бе пристигнал почти едновременно с новината.

— Мигел? — извика Лукреция. — Вярно ли е това за татко? Наистина ли е умрял?

Задъхан, Микелото не можеше да говори; скръбно наведената му глава казваше всичко. Лукреция закрещя или поне така й се стори; имаше чувството, че писъците й се чуват из целия град, докато в действителност от гърлото й не излизаше звук.

— Кой го направи? — запита след малко тя и сама се учуди от спокойствието, с което зададе въпроса си.

— Изглежда, че беше малария — отвърна Микелото.

— И ти вярваш на това? — запита тя. — Чез също ли го вярва?

— Брат ти също се разболя — отвърна той. — За малко не умря.

Лукреция дишаше учестено.

— Трябва незабавно да отида при него — каза тя и повика своята придворна дама. Баща й беше мъртъв, брат й се нуждаеше от нея. — Трябват ми чисти дрехи и обувки, нещо в черно — нареди тя на момичето.

Но дон Микелото възрази, каменно непреклонен.

— Брат ти ме помоли да ти кажа да стоиш далеч от Рим, защото там сега е твърде опасно. По улиците има размирици, хората се бунтуват, грабят и плячкосват.

— Мигел, не можеш да ме спреш да бъда с брат си, с децата си, да видя баща си за последно, преди да го положат в черната земя… — Очите на Лукреция се напълниха със сълзи от безсилен гняв.

— Децата ти са в безопасност в Непи — каза той. — Адриана се грижи за малките както преди, а скоро и Ваноца ще отиде при тях. А когато Чезаре се оправи, ще се срещнете с него там.

— Ами татко? — запита тя. — Какво ще стане с баща ми?

Микелото не искаше дори да си представи как ли би реагирала Лукреция, ако бе видяла почернелия, подпухнал труп на баща си. При тази гледка дори той, който бе видял толкова много през живота си, бе усетил как сърцето му се разкъсва от мъка; а какво оставаше за една чувствителна млада жена?

— Моли се за баща си оттук, от Ферара — посъветва я той. — Бог знае къде си и ще те чуе.

В този момент Ерколе Д’Есте и Алфонсо влязоха заедно в стаята; и двамата се спуснаха към Лукреция и започнаха да я утешават. Но тя бе неутешима. Лукреция помоли дон Микелото да остане при тях и да си почине една нощ, като отпътува за Рим на следващата сутрин. Тя му обеща, че веднага щом брат й я повика, ще отиде при него в Непи.

Ерколе и Микелото излязоха от стаята, но за изненада на Лукреция съпругът й остана при нея. През цялото време, откакто бяха женени, Алфонсо предпочиташе да се занимава с колекцията си от оръжия или да посещава куртизанки, отколкото да обръща внимание на жена си. На свой ред през дългите самотни вечери тя бе отворила вратите на дома си за поети, музиканти и художници, а през деня изслушваше жалбите на обикновените хора. Но сега Алфонсо стоеше, взрян в нея, а по лицето му бе изписано искрено състрадание.

— Как бих могъл да помогна, дукесо? — попита той. — Или може би присъствието ми ти носи повече болка, отколкото утеха?

Лукреция не можеше да мисли, да вземе решение, дори да седне на стола или да излезе от стаята. Накрая пред очите й падна мрак и тялото й се свлече на пода.

Алфонсо я подхвана и я вдигна на ръце. После приседна на леглото и вместо да я сложи да легне, я задържа в прегръдките си и лекичко започна да я люлее.

— Кажи ми нещо — каза тя, когато очите й се отвориха. — Помогни ми да прогоня черните мисли от главата си. — Тя все още не плачеше, очите й бяха сухи; може би сълзите й бяха твърде надълбоко, за да бликнат на повърхността.

Алфонсо прекара с нея цялата нощ, както и още много дни и нощи, докато тя се мяташе, разкъсвана от горест и скръб.

 

 

Изборът на нов папа не можеше повече да се отлага. Но Чезаре бе твърдо решен да победи Джулиано дела Ровере, вечния враг на Борджиите. Той се бе спрял на кардинал Д’Амбоаз, който, разбира се, се ползваше с подкрепата на останалите френски кардинали. Мнозинството от италианските кардинали обаче не даваха пет пари за предпочитанията на Чезаре и подкрепяха Дела Ровере. Чезаре се бе опитал да придума испанските кардинали да подкрепят с гласовете си неговия кандидат, но те си бяха издигнали свой собствен. Все пак тези от тях, които бяха останали верни на Чезаре, поне нямаше да подкрепят врага му.

Жителите на Флоренция много обичаха хазарта, а любимият им повод за наддаване беше при избора на нов папа. С изключение на личните басове между приятели, основните залагания се извършваха с посредничеството на флорентинските банки, чрез които се разиграваха огромни суми.

Според залаганията шансовете на Д’Амбоаз в момента бяха едно към пет; тези на Дела Ровере бяха оценени по-високо, едно към три. Освен тях двамата нямаше други сериозни претенденти; залаганията за всички останали кандидати достигаха едно към двайсет или дори повече. Ала изборът на папа беше винаги непредвидим. Много често фаворитът при започване на конклава си оставаше обикновен кардинал след преброяване на вота.

И този конклав не направи изключение. След първите два кръга на гласуване стана ясно, че нито Д’Амбоаз, нито Дела Ровере събират достатъчно гласове за победа.

Проведени бяха още два кръга, след които от комина на Ватикана се изви дългоочакваният бял дим. За голяма изненада на всички конклавът бе избрал твърде възрастния и болнав кардинал Франческо Пиколомини. Чезаре, макар и не особено доволен, можеше поне временно да въздъхне с облекчение.

При коронясването си кардинал Пиколомини прие името папа Пий III. Той невинаги се бе съгласявал за всичко с Александър, но иначе беше кротък и справедлив човек. Чезаре знаеше, че новият папа ще се отнася добре с Борджиите и ще защитава интересите им, доколкото това няма да вреди на интересите на Светата католическа църква. По някакво чудо опасността някой враждебно настроен, отмъстителен папа да седне на трона бе избегната.

През седмиците, последвали коронясването на папа Пий, Чезаре постепенно започна да се възстановява, като най-напред се разхождаше из покоите си, после започна да слиза долу в градината и накрая да язди белия си жребец из околностите на града. По това време той започна да обмисля стратегията си за запазване на своите завоевания в Романя и за надвиване на враговете си.

Един ден, когато се върна от дълга изморителна езда, Чезаре завари Дуарте Брандао да го чака. Лицето на Дуарте изразяваше смут и уплаха.

— Лоши новини, Чезаре — каза той. — Папа Пий е мъртъв.

Пий III бе останал на трона само двайсет и седем дни.

 

 

Положението на Чезаре стана тревожно. След смъртта на Пий надеждите за закрила — или поне за справедливост — от страна на папата се изпариха. Враговете на Борджиите виждаха това не по-зле от самия Чезаре и предприеха ходовете си, без да губят време. Фамилия Орсини бързо убедиха Колона да се съюзят с тях против Чезаре.

Тъй като в Рим почти нямаше верни войски, Чезаре се оттегли в замъка Сант Анджело, който по онова време все още се смяташе за непристъпна крепост. Той изпрати майка си Ваноца на безопасно място в Непи, тъй като за него животът й беше много по-важен от всичките й лозя и ханове.

 

 

Сега вече нищо не можеше да спре кардинал Джулиано дела Ровере. След последния конклав той се бе откроил като безспорен фаворит на колегиума. Нямаше никакви съперници. С наближаването на изборния ден банките приемаха залози едно на едно, а после и две към едно в негова полза. Чезаре съзнаваше, че го чака поражение; той събра всичките си сили, за да устои на удара.

Един ден Чезаре се срещна с Дела Ровере и сключи с него сделка, използвайки влиянието си сред френските и испанските кардинали и непристъпността на своя замък Сант Анджело, за да измъкне нужните му отстъпки.

Чезаре предложи на Дела Ровере да го подкрепи при избора при условие, че му бъде позволено да задържи всичките си замъци и градове в Романя. Освен това той настоя да бъде определен за gonfaloniere на църквата и върховен главнокомандващ на папската армия.

За да бъде сигурен, че кардиналът ще удържи на поетите ангажименти, Чезаре настоя споразумението между тях да бъде обявено публично. Дела Ровере прие, защото не искаше нищо да попречи на избирането му.

И така, с подкрепата на Чезаре Дела Ровере бе избран за папа в най-бързо протеклите избори, които някой си спомняше — още при първия тур, щом се затвориха вратите на конклава.

 

 

Подобно на Чезаре кардинал Дела Ровере боготвореше Юлий Цезар и го смяташе за свой идол. Ето защо той прие името папа Юлий II. Господи, колко време само бе чакал да стане това чудо; колко планове и видения имаше за реформиране на светата майка църквата!

Макар и вече не дотам млад, папа Юлий беше в цветущо здраве и сили, но сега, когато най-после се бе добрал до заветния пост, изглеждаше не по-малко гневен и навъсен отпреди. Може би трябва да се отбележи, че неговият собствен план за управлението на папските земи практически не се различаваше от този на Александър и Чезаре — той предвиждаше тяхното обединение под силна централизирана власт. Единствената разлика бе, разбира се, че в новия сценарий нямаше място за Борджиите.

Когато Юлий се възкачи на трона, той още не бе решил какво да прави с Чезаре. Не че толкова държеше да спази дадената дума — тя нямаше за него никакво практическо значение. Но Юлий разбираше, че трябва да концентрира властта и позициите си и да държи враговете си под контрол.

По това време новоизбраният папа се боеше от венецианците не по-малко, отколкото от фамилията Борджия, като същевременно съзнаваше, че Чезаре може да му бъде силен съюзник срещу евентуална венецианска експанзия в Романя. И така, Юлий се постара да запази привидно добри и приятелски отношения с онзи, който цял живот му беше непримирим враг.

Междувременно Чезаре се опитваше да укрепи собствените си позиции. Той поддържаше тесни връзки с комендантите на останалите под негова власт градове и крепости, като ги уверяваше, че независимо от дългогодишната вражда с новия папа засега нищо не застрашава владенията му. Той дори се свърза със своя приятел Макиавели, опитвайки се да си спечели подкрепата на Флоренция.

 

 

Двамата мъже се срещнаха в един мразовит декемврийски ден в градините на двореца Белведере, от който се разкриваше гледка към кулите и църковните куполи на Рим. Те се поразходиха между редиците високи кедрови дървета и седнаха на една поизтрита каменна пейка, докато огромният град се стелеше ниско в краката им. Този ден вятърът бе отнесъл надалеч градските пушеци и сажди, а сградите със своите фасади от мрамор и теракота блестяха на слънцето на фона на ясносиньото небе.

Макиавели веднага забеляза възбудата на събеседника си, порозовелите му от вълнение бузи и стиснатите устни. Докато говореше, Чезаре бурно жестикулираше, смееше се често и твърде гръмко. Макиавели се запита дали приятелят му няма треска.

— Виждаш ли всичко това, Нико? — запита Чезаре, като обгърна с широк жест далечния хоризонт. — Всичко това някога беше градът на Борджиите. И някой ден пак ще бъде, уверявам те. Няма да ми бъде по-трудно да си възвърна отнетите крепости, отколкото ми беше да ги превзема първоначално. А да опазя тези, които са все още мои, изобщо не е проблем. Моите военачалници са по-силни отвсякога и са ми лоялни до смърт. Хората ги подкрепят, а в момента събирам и нови сили, чужди наемници, както и пехотата на Вал ди Ламоне.

Чезаре си пое дъх и продължи:

— Веднъж да стабилизирам позициите си в Романя и Рим, после всичко, докъдето ти стига окото, ще бъде мое. Наистина, с папа Юлий някога бяхме врагове, но това е вече минало. Той се закле публично. Закле се пред гражданите на Рим, пред църковните и пред светските власти, че ще ме подкрепя. Та аз все още съм gonfaloniere! Ние дори обсъдихме брачен съюз между нашите две фамилии — например между дъщеря ми Луиза и неговия племенник Франческо. Настана нова ера, Нико. Нова ера!

Къде отиде оня блестящ, целеустремен, трезв пълководец, когото някога считах за свой идол, мислеше си в това време Макиавели. Да, призна си той, Чезаре Борджия беше мой идол.

Макиавели все още се смяташе за приятел на Чезаре. Но когато събираше информация за официалния си доклад, имаше само един приятел — Флоренция. Още същата вечер той препускаше с все сили, за да стигне до родния си град, преди да е станало късно. Защото новините, които този път носеше на Синьорията, бяха много различни от всичко, което бе твърдял преди.

Макиавели се изправи пред събранието на градските първенци, поомачкан и с глух, прегракнал глас — нещо необичайно за него; самият той не се чувстваше дотам във форма. Изражението на лицето му беше мрачно, защото това, което предстоеше да каже, никак не го радваше.

— Ваши превъзходителства, би било безумие да подкрепим Чезаре Борджия в този момент. Наистина, светият отец, папа Юлий Втори, публично е обещал да потвърди завоеванията на Чезаре и да го направи gonfaloniere. Но на практика, ваши превъзходителства, папата не се чувства по-обвързан от даденото обещание, отколкото аз се чувствам задължен да напусна тази зала през южната или през северната врата. Той все още презира цялата фамилия Борджия. Той ще предаде Чезаре; в душата си вече го е предал.

В залата цареше мъртвешка тишина. Макиавели се огледа и продължи:

— Що се отнася до самия Чезаре, аз наблюдавам промяна, която ме плаши. Този човек, който едно време умееше да си държи езика зад зъбите и от когото не можеше да се измъкне и намек за намеренията му, сега занимава всички с грандиозните си планове, които няма никакъв шанс да изпълни. Чезаре Борджия, ваши превъзходителства, е вече с единия крак в гроба. Ние не бива да допуснем да повлече и Флоренция със себе си.

 

 

Макиавели беше напълно прав. След като се убеди, че венецианската заплаха, както и действителното влияние на Чезаре са силно преувеличени, папа Юлий на бърза ръка се отказа от дадените обещания. Той изпрати на Чезаре ултиматум, с който го призова незабавно да предаде всички свои крепости. След като стори това, той арестува Чезаре Борджия и го изпрати в Остия, придружен от един възрастен кардинал и с въоръжена охрана, за да бъде сигурен, че заповедите му ще бъдат изпълнени.

Чезаре лично предаде първите две крепости и написа официални писма до комендантите на останалите, с които ги уведомяваше, че му е заповядано да ги върне на предишните собственици. Надяваше се обаче, че посланията му ще бъдат игнорирани, поне на първо време.

След това той поиска от възрастния кардинал позволение да отпътува за Неапол, който по това време се намираше под испански контрол. Убеден, че Чезаре в общи линии е изпълнил заповедите на папата и че докато се намира извън територията на Романя, няма да създава повече неприятности, кардиналът се съгласи. Той придружи Чезаре до пристанището на Остия и го натовари на един галеон за Неапол.

Но в Неапол Чезаре имаше още един останал коз — Гонсалво де Кордоба.

Испанците бяха пълни господари на града, с което влиянието им в цяла Италия бе нараснало безпрецедентно. Чезаре незабавно поиска помощ от Фердинанд и Исабела, които все още считаше за съюзници на Борджиите. С тяхна подкрепа, каза на Кордоба, той и останалите му верни сили ще успеят да задържат крепостта неограничено дълго, докато съберат допълнителни войски, да принудят Юлий да приеме и да спазва по-благоприятни условия за примирие.

Де Кордоба се съгласи да предаде молбата му на испанските монарси. В Неапол, на испанска земя, Чезаре най-после се почувства в безопасност — тук дългата ръка на папа Юлий не можеше да го стигне. Докато очакваше отговора на Фердинанд и Исабела, Чезаре разпрати писма до все още лоялните му коменданти, с които ги призоваваше да не предават крепостите. Същевременно той започна да събира войска от наемници, които да се бият рамо до рамо с испанските части на Де Кордоба.

Чезаре чакаше вече три седмици, а отговор от техни католически испански величества все не идваше. Той загуби търпение, трябваше да предприеме нещо.

И така, Чезаре се качи на коня и през крайбрежните хълмове около Неапол се отправи към испанския военен лагер. Когато пристигна, веднага го въведоха при командира. Гонсалво де Кордоба се надигна от масата, по която бяха разхвърляни военни карти, и усмихнат го прегърна.

— Изглеждаш разтревожен, amigo.

— Така е, скъпи приятелю — отвърна Чезаре. — Боря се да задържа крепостите си, а същевременно набирам нови войски. Но за това ми е нужна подкрепата на краля, а също и твоята военна помощ.

— Още няма отговор, Чезаре — каза Де Кордоба. — Но утре по обяд пристига галеон от Валенсия. Ако имаме късмет, той ще донесе отговора.

— Казваш, няма отговор. Да не би да се съмняваш, че ще ми помогнат? — запита объркан Чезаре.

— Не е толкова просто, Чезаре. Ти сам прекрасно разбираш това — каза му Де Кордоба. — Кралят и кралицата трябва да се съобразят с много неща. Папата е твой заклет враг, а освен това е злопаметен и отмъстителен.

— В това няма съмнение — каза Чезаре. — Но, Гонсалво, нима Фердинанд и Исабела не са били цял живот приятели на фамилията ми? Нима моят баща не се намеси и не направи възможен брака между тях? Той е кръстник на първородния им син. Освен това, сам знаеш, че аз винаги съм ги подкрепял…

Де Кордоба сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, Чезаре, успокой се. Знам прекрасно всичко. Техни католически величества също го знаят. За тях ти си верен приятел. Утре следобед ще имаме отговора им и ако е рекъл Господ, в него ще има указания да поставя всичките си сили на твое разположение.

Донякъде успокоен от уверенията на Де Кордоба, Чезаре каза:

— Сигурен съм, че точно това ще се казва в отговора, Гонсалво, и тогава ще трябва да действаме бързо.

— Естествено — каза Де Кордоба. — Бързо и без да привличаме внимание, преди да сме напълно готови. Навсякъде има шпиони — дори между работниците в лагера ми. Трябва да се срещаме някъде по-далеч от хорските очи. Знаеш ли стария морски фар нагоре по брега?

— Не — отвърна Чезаре, — но ще го намеря.

— Чудесно — отвърна командирът. — Значи ще се срещнем там утре по залез. Тогава ще разработим нашата стратегия.

 

 

На следващата вечер, докато златният слънчев диск потъваше зад морския хоризонт, а водата беше спокойна и бяла като мляко, Чезаре крачеше по плажа на север от пристанището, докато пред себе си видя стар каменен фар. Когато се приближи, Кордоба излезе пред входната врата. Жаден за новини, Чезаре нетърпеливо извика: — Гонсалво, какво ми носиш?

Испанският военачалник сложи пръст на устните си и каза:

— Тихо, Чезаре. Влез вътре. Човек никога не знае.

Щом Чезаре, следван от Гонсалво, влезе в сградата, изведнъж в тъмното го сграбчиха няколко чифта яки ръце, отнеха му оръжието и преди да разбере какво става, ръцете и краката му бяха вързани с дебели въжета. След това някой свали маската му.

— Гонсалво, каква е тази измяна?! — извика Чезаре.

Де Кордоба запали свещ и на светлината на пламъка Чезаре се видя заобиколен от дузина тежковъоръжени испански войници.

— Няма измяна, Чезаре — отвърна офицерът. — Аз просто изпълнявам заповедите на краля и кралицата на Испания. Те наистина те смятат за стар приятел, но в същото време не са забравили съюза ти с Франция. Освен това времето на Борджиите свърши, сега папа Юлий държи всичката власт. А за него ти никога не си бил приятел.

— Боже мили! — извика Чезаре. — Нима твоите господари са забравили, че в жилите ми тече испанска кръв?

— Напротив, Чезаре — отвърна Де Кордоба. — Те все още те смятат за свой поданик. Затова моите указания са да те върна в Испания. Там ще бъдеш на сигурно място — в затвора на Валенсия. Съжалявам, приятелю, но нали знаеш, че техни величества са извънредно набожни. Те вярват, че както Бог, така и светият отец ще се зарадват на решението им. — Де Кордоба понечи да си тръгне, но при вратата се обърна и добави: — Сигурно знаеш също така, че вдовицата на брат ти Хуан, Мария Енрикес, официално те обвинява в убийството му. А тя е братовчедка на краля.

Чезаре се почувства толкова измамен, че не знаеше какво да каже.

Гонсалво де Кордоба издаде кратка заповед и без повече церемонии Чезаре бе изнесен навън и както риташе и яростно се съпротивляваше, бе проснат на гърба на едно муле. После Де Кордоба и неговите войници го закараха покрай морския бряг в своя лагер в полите на хълма.

Призори на следващата сутрин, все още с вързани ръце и крака и със запушена уста, Чезаре бе увит в саван и поставен в дървен ковчег. Ковчегът бе закован и закаран с каруца до пристанището, където бе натоварен на испански галеон, който още същия ден отпътува за Валенсия.

Чезаре не можеше да диша; в дървения сандък беше твърде тясно, за да движи краката и ръцете си. Той мобилизира всичките си сили, за да не се поддаде на паника, защото знаеше, че ако това стане, той завинаги ще загуби разсъдъка си.

Де Кордоба лично бе избрал начина на изнасянето му от страната, защото не искаше в никакъв случай да допусне все още верните на Чезаре неаполитански граждани да попречат на неговото арестуване. Той знаеше, че разполага с достатъчно сили, за да отблъсне евентуален опит Чезаре да бъде освободен. Но както каза на един от помощниците си:

— Защо да рискуваме? Така, ако има шпиони на пристанището, те ще видят само ковчега на някой злополучен испански войник, който се връща в родината, за да бъде погребан.

Едва когато галеонът беше вече в открито море, капитанът нареди на хората си да извадят Чезаре от ковчега и да му махнат превръзката от устата. Пребледнял и треперещ, все още с вързани ръце и крака, Чезаре бе хвърлен в трюма. Тясното помещение беше претъпкано с багаж и вонеше от мръсотия, но за разлика от закования ковчег поне имаше процепи в капака и вътре що-годе можеше да се диша.

 

 

По веднъж на ден през времетраенето на пътуването Чезаре получаваше за храна червив сухар и канче вода от един от моряците. Добродушен и опитен в подобни пътувания, човекът търпеливо почукваше със сухара по дъските на палубата, за да изпаднат червеите, след което хранеше Чезаре в устата.

— Съжалявам за въжетата — каза съчувствено той, — но капитанът нареди да не ти ги сваляме, докато не стигнем Валенсия.

След кошмарното пътуване, през което Чезаре трябваше да изтърпи морските бури, отвратителната храна и тясното, задушливо помещение, галеонът най-после хвърли котва във Вилянуева де Грао. По ирония на съдбата това беше същото пристанище, от което прачичото на Чезаре, Алонсо Борджия — по-късно папа Калист — бе отпътувал за Италия преди повече от шейсет години.

Оживеното пристанище беше пълно с войници на Фердинанд и Исабела, поради което нямаше повече нужда да крият пленника. Още веднъж Чезаре бе преметнат през гърба на едно муле и поведен по калдъръмените улици към замъка, където беше неговата тъмница. Този път той не оказа никаква съпротива. Отведоха го в една тясна килия на върха на кулата и едва там, в присъствието на четирима въоръжени стражи, свалиха въжетата му.

Чезаре се изправи на крака, като разтриваше подпухналите си изранени китки. Той се огледа наоколо; забеляза мръсния сламеник, ръждивата купа за храна и вонящата кофа, в която незнайни затворници бяха облекчавали нуждите си преди него. Дали тази килия щеше да бъде негов дом до края на дните му? И така да беше, това едва ли щеше да продължи кой знае колко, защото набожните Фердинанд и Исабела, в желанието си да зарадват новия папа и вдовицата на Хуан, със сигурност нямаше да го оставят дълго да се радва на живота.

 

 

Минаваха дни, после седмици. Чезаре седеше на пода в килията и се опитваше да създава работа на мозъка си, като броеше разни неща — най-напред хлебарките по стените, после петната от мухи по тавана, след това колко пъти дневно ще се отвори тесният процеп на вратата. Веднъж седмично му отпускаха по един час разходка на чист въздух във вътрешния двор на крепостта. Всяка неделя в килията му внасяха леген застояла, воняща вода, с която да се поизмие.

Дали все пак смъртта не е за предпочитане пред това тук? — запита се той. Не можеше да знае със сигурност, но нещо му казваше, че твърде скоро ще разбере.

Седмиците преминаха в месеци, а положението на Чезаре си оставаше все същото. На моменти той не се съмняваше, че полудява. Забравяше къде е; представяше си, че се разхожда по бреговете на Сребърното езеро или пък добродушно спори с баща си. Опитваше се да не мисли за Лукреция, но от време на време му се струваше, че тя стои до него в килията му, гали косата му, целува го по устните, говори му нежно и успокояващо.

Сега имаше предостатъчно време да мисли за баща си и да се опита да го разбере, да вникне в това, което Александър се бе опитал да направи, вместо да го вини за грешките му. Дали баща му беше толкова велик, колкото му бе изглеждал? Макар да съзнаваше, че от страна на папата бе блестящо хрумване да осигури по този начин ненарушима връзка между своя син и Лукреция, това беше едничкото нещо, което Чезаре не можеше да му прости, защото тази връзка бе струвала твърде скъпо и на двамата със сестра му. Но, от друга страна, би ли изживял повторно живота си без тази любов? Той не можеше да си го представи, макар заради любовта към сестра си да не бе успял да се влюби в никоя друга. Що се отнася до бедния Алфонсо, до каква ли степен ревността на Чезаре бе станала причина за смъртта на зет му? Тази нощ той горчиво плака колкото от жал за самия себе си, толкова и за съпруга на сестра си. Мислите му го отведоха и към собствената му мила съпруга Лоти. Господи, колко го обичаше тя…

Тази нощ той се зарече, че ще направи всичко, за да се освободи от страстта си към Лукреция и да посвети живота си на своята съпруга и на дъщеря си Луиза. Стига да можеше да избяга от сегашната си несретна съдба, стига само Небесният отец да дадеше мир на душата му.

Чезаре си припомни нещо, което баща му беше казал преди много години, когато Чезаре си бе признал, че не вярва в Бог, в Дева Мария и в светиите. Бащиният глас още звучеше в ушите му: „Много грешници казват така, защото се боят от Божия гняв след смъртта си. Затова се и опитват да избягат от истината.“ Александър бе взел ръцете му в своите и бе продължил пламенно да говори: „Слушай сега, сине мой. Хората губят вярата си. Когато жестокостта и неправдите на този свят им се видят твърде много, те се усъмняват във вечния и любещ Господ Бог. Съмняват се в неговата безгранична милост. Съмняват се в Светата църква. Но вярата трябва да се съживи чрез действие. Дори светците са били хора на действието. Аз презирам онези лъжесветци, които пропиляват живота си в изучаване на светото тайнство зад стените на манастирите. Те не са в състояние да допринесат с нищо за Светата църква, да й помогнат да понесе житейските несгоди. Само мъже като теб, като мен могат и трябва да изпълнят своя свещен дълг. Дори — тук папа Александър бе вдигнал предупредително показалец — и да ни се наложи да прекараме известно време в чистилището. Помисли си само колко души на християни, много от тях още неродени, ще спомогнем да бъдат спасени през следващите стотици години. Всички те ще намерят спасение в една силна Католическа църква. Когато казвам молитвите си, когато изповядвам греховете си, това е моята утеха за някои от делата, които самият аз съм извършил. Какво от това, че сегашните хуманисти — тези, които вярват в гръцките философи — смятат, че на този свят съществува само човешкият род! Над нас е всемогъщият Бог, той е милостив и ни разбира. В това е нашата вяра. И ти трябва да вярваш. Имай си своите грехове, независимо дали ще ги изповядваш, или не, но никога не губи вяра… защото, ако я загубиш, нищо друго не ти остава.“

Навремето Чезаре не бе обърнал внимание на речта на баща си. Сега, макар все още да се бореше със себе си по отношение на своята вяра в Бога, той с готовност бе изповядал мълчаливо всичко, което Бог бе пожелал да чуе. Но тогава единствените думи от речта на баща му, които достигнаха до неговото съзнание, бяха: „Запомни, сине мой, ти си най-голямата надежда за бъдещето на Борджиите.“

 

 

Една нощ, малко след полунощ, Чезаре забеляза как вратата на килията му леко се открехва. Помисли си, че е някой от стражите със закъсняла поръчка. За негово изумление в килията влезе Дуарте Брандао, който държеше в ръцете си навито въже.

— Дуарте! Какво, за бога, правиш тук? — извика Чезаре; сърцето му биеше безумно.

— Спасявам те от затвора, приятелю — отвърна Дуарте. — Само побързай. Трябва да се махаме незабавно оттук.

— Ами стражите?

— Стражите са добре подкупени. Това е едно умение, което усвоих още на младини — каза Дуарте, докато развиваше въжето.

— По това ли ще бягаме? — запита недоверчиво Чезаре. — Вижда ми се късо…

— Така е — отвърна усмихнат Дуарте. — Но то е само за заблуда, колкото да не навлечем беда на стражите. Нека началникът им си мисли, че си избягал по него. — Дуарте завърза въжето за една желязна скоба на стената и го промуши през прозореца, после се обърна към Чезаре: — Ние ще минем по много по-удобен път.

Чезаре последва Дуарте по витата стълба на замъка; двамата излязоха през една малка врата от задната страна на сградата. Дуарте отиде до мястото, където краят на въжето се поклащаше във въздуха високо над земята, бръкна под плаща си и извади глинена стомна.

— Пилешка кръв — обясни той. — Ще разлея малко по земята под въжето, а после ще направя пътека на юг. Те ще си мислят, че си се влачил ранен нататък. Докато всъщност ние отиваме на север.

Чезаре и Дуарте прекосиха поляната и превалиха близкия хълм; от другата страна на билото ги чакаха два коня, които едно момче държеше за юздите.

— Ти къде ще идеш, Дуарте? — попита Чезаре. — Тук навсякъде е опасно и за двама ни.

— Прав си, Чезаре — отвърна Дуарте. — Навсякъде е опасно. Или почти навсякъде. Ти тръгни към замъка на твоя шурей, краля на Навара. Той те очаква.

— Ами ти, Дуарте? Къде ще отидеш? — настоя Чезаре. — В Италия те чака сигурна смърт. А след днес и в Испания не си в безопасност. Ти никога не си имал доверие на французите, нито пък те на теб. Тогава накъде?

— На брега недалеч оттук ме чака неголяма лодка — отвърна Дуарте. — Ще отплавам за Англия.

— Така ли, сър Едуард? — попита Чезаре с тънка усмивка.

Дуарте вдигна изненадан глава.

— Значи си знаел? През цялото време?

— Баща ми те подозираше с години — отвърна Чезаре. — Само че кралят там не е ли твой враг? Не се ли боиш за живота си?

— Всичко е възможно. Но Хенри Тюдор е преди всичко хитър и практичен човек, който се опитва да събере около себе си способни съветници и помощници. Чух неотдавна, че разпитвал за мен. Намеквал, че ако се върна в страната, може да бъда амнистиран и дори да получа предишния си статут. Който, между нас казано, беше доста висок. Разбира се, всичко това може да е и капан. Но какъв избор имам?

— Никакъв, предполагам. Само че, Дуарте, ще можеш ли да доплаваш сам до Англия?

— Плавал съм и по-надалеч, Чезаре. А с годините съм се приучил да се радвам на самотата. — Дуарте се поспря за момент. — Е, приятелю, стана късно. Трябва да се разделяме.

Двамата мъже се прегърнаха на билото на хълма, огрени от ярката испанска луна. После Чезаре отстъпи крачка назад и погледна приятеля си.

— Дуарте, никога няма да те забравя. Леко плаване и нека Бог бди над теб.

Той се обърна, скочи на коня и препусна към Навара, преди Дуарте Брандао да е видял сълзите, които течаха по бузите му.