Марио Пузо
Фамилията (8)

7

Папският лекар дотича задъхан във Ватикана, за да съобщи за внезапно избухване на епидемия от чума в Рим. Александър, който седеше на трона си в Залата на вярата, посрещна новината за Черната смърт сериозно обезпокоен. Той незабавно повика дъщеря си Лукреция в покоите си.

— Време е да отпътуваш за Пезаро, за да потърсиш при съпруга си убежище от болестта — каза й простичко той.

— Но, татко — изплака тя, коленичила пред него и вкопчена в краката му, — как да те оставя? Как да оставя братята си и скъпата Адриана, и нашата снаха Джулия? Как бих могла да живея толкова далеч от Рим, от града, който така обичам?

При нормални обстоятелства Александър би се радвал дъщеря му да остане колкото се може по-дълго в бащиния дом, но сега, пред надвисналата опасност, той реши, че няма време за губене.

— Баща ти ще изпроводи мадона Адриана и скъпата Джулия да те придружат до Пезаро — каза той. — А освен това всеки ден ще ти изпращам писма по вестоносец, така че не се бой, детето ми, няма да бъдеш самотна.

Ала Лукреция беше безутешна. Тя се изправи на крака; очите й, обикновено кротки и добри, сега блестяха решително.

— По-скоро бих умряла от Черната смърт тук, в Рим, отколкото да живея с Джовани Сфорца в Пезаро. Той е непоносим. Никога не ме поглежда, не ми продумва като на жена, а когато изобщо говори, то е само за себе си или пък за да ме накара да сторя нещо, което ми е противно.

Папа Александър я придърпа към себе си и я прегърна с обич, за да я утеши.

— Нали сме говорили вече за това? За жертвите, които всеки един от нас трябва да направи за благото на фамилията, за укрепване на Божията власт? Нашата скъпа Джулия ти е говорила за своето преклонение пред света Катерина. Нима тя би възразила, както ти сега, срещу повелята Божия? Нима сам Господ Бог не се обръща към теб с гласа на твоя баща, който е негов наместник на земята?

Лукреция отстъпи крачка назад и погледна баща си в очите. Долната й устна още потрепваше от гняв, когато каза:

— Ала, татко, Катерина Сиенска е светица, а аз съм просто едно обикновено момиче. Аз не мога да се държа като светица. Като съм папска дъщеря, трябва ли да бъда мъченица?

Очите на папа Александър блеснаха. Трудно беше да се устои на доводите на дъщеря му, изложени с такава страстна убеденост. Освен това бе очарован и зарадван от нежеланието й да се раздели с него. Той се пресегна и взе малката й ръчичка в голямата си мъжка длан.

— Дете мое, твоят баща също прави жертви пред Господ Бог, защото само него обичам на този свят повече от теб.

Сега беше ред на Лукреция да погледне баща си с блеснали очи; в погледа й се четеше моминско кокетство.

— Искаш да кажеш, че ме обичаш дори повече от Джулия?

Папата се прекръсти.

— Казвам ти го пак, и нека Бог ми е свидетел: няма смъртен, когото да обичам повече от теб на този свят.

— О, татко! — извика Лукреция, хвърли се в обятията му, обви ръце около шията му и жадно вдъхна аромата на тамян, който се разнасяше от пищните му одежди. — Обещаваш ли да ми пишеш всеки ден, без нито веднъж да забравиш? Обещаваш ли да си ме прибереш обратно, когато усетиш, че не издържам повече? Иначе ще повехна от мъка и никога повече няма да ме видиш.

— Обещавам ти — каза той. — Сега събери придворните си дами, а аз ще съобщя на съпруга ти, че веднага поемаш на път за Пезаро.

Преди да напусне покоите на баща си, Лукреция се наведе да целуне папския пръстен на ръката му, после вдигна глава и запита:

— Ти ли ще кажеш на нашата скъпа Джулия, или да й кажа аз?

Александър се усмихна.

— Можеш и ти да й кажеш, ако искаш — рече той, като се преструваше на сериозен. — А сега върви…

 

 

Беше последният от петте дни на пътуването им до Пезаро. През целия ден бе валял пороен дъжд; от могъщите водни струи, които се сипеха от небето, по Лукреция, Джулия и Адриана, по техните слуги и по багажа не бе останало сухо местенце.

Лукреция беше разочарована, защото се бе надявала при пристигането си в града да изглежда особено красива; нали все пак беше съпруга на дожа! С детинска гордост и вълнение тя искаше да се наслади на възхищението и обичта, които се надяваше да види по лицата на поданиците си.

Керванът от прости каруци, натоварени с техния скъпоценен багаж, се подрусваше по разкаляните пътища сред дивната красота на италианската провинция. Макар дон Микелото и неговият въоръжен отряд да бяха неотлъчно с тях, готови да ги защитят от нападения на бандити, при свечеряване трябваше да спират тъй като пътищата бяха особено опасни нощем. А понеже между Рим и Пезаро нямаше много крайпътни ханове, понякога не успяваха да намерят подслон и трябваше да строят бивак от палатки за нощувка.

Няколко часа преди да пристигнат, Лукреция нареди на слугите да построят специална палатка, за да могат двете с Джулия да се приготвят за посрещането. От няколко дни вече бяха на път, косите й бяха разрошени, лицето посърнало, а обувките и полите на роклята й — покрити със спечена кал. Тя помоли придворните си дами да разпуснат косата й, да я подсушат с памучни кърпи и да намажат с балсам къдриците й, за да им придадат познатия златист блясък. Но когато свали роклята си и понечи да си сложи чиста, изведнъж й прилоша.

— Настинала съм — каза тя на Адриана и внезапно протегна ръка, за да се подпре на рамото й.

Адриана се изплаши, защото бузите на Лукреция изглеждаха по-червени от обикновено, сякаш имаше треска.

— Зле ли се чувстваш? — запита тя.

Лукреция се усмихна, но в очите й имаше болезнен блясък.

— Нищо ми няма — каза тя, но Адриана забеляза, че кожата на ръцете й е настръхнала. — Щом пристигнем, ще пийна чаша горещ чай и положително ще се оправя. Но да побързаме, сигурна съм, че са ни устроили тържествено посрещане, а не искам верните ми поданици да чакат напразно.

Те продължиха пътя си към Пезаро и далеч преди градските порти видяха събралите се тълпи от мъже, жени и деца. Някои държаха над главите си дъски или парчета плат, за да се предпазят от поройния дъжд, но всички пееха и радостно пляскаха с ръце и в надпревара крещяха приветствени възгласи в чест на своята нова господарка. Девойки хвърляха букети цветя пред конете, майки вдигаха невръстните си деца, за да ги докосне и благослови.

Ала докато най-сетне стигнат портите на града, на Лукреция вече й се виеше свят. А когато Джовани Сфорца се приближи и я поздрави с усмивка: „Добре дошла, моя дукесо!“, тя не го чу, защото прималяла се килна от седлото и се свлече от коня.

Един от слугите на дожа я прихвана и я отнесе на ръце в двореца. Изумен от крехката й, почти безплътна фигура и златните й къдрици, той с благоговение я положи върху пухеното легло и се върна, за да разкаже на другарите си за новата господарска невеста. Адриана и Джулия се засуетиха наоколо, помолиха за чай и се опитваха да я сгреят, а междувременно Джовани лично се появи пред тълпите, за да им съобщи, че дукесата ще ги поздрави официално на следващия ден, след като отпочине и се възстанови.

През цялата нощ, останала сама в тъмната стая в този непознат град, Лукреция лежа будна в леглото, молеше се и се опитваше да заспи. Ужасно й липсваше баща й, но повече от всичко й бе мъчно за брат й Чезаре.

В деня, когато отпътуваха от Рим, Чезаре й бе обещал да я посещава в Пезаро. Ако по някаква причина това се окажеше невъзможно, той щеше да изпрати дон Микелото да я придружи до Сребърното езеро, което беше приблизително по средата на разстоянието между Рим и Пезаро. Там щяха да могат да останат насаме, да си говорят до насита, да тичат из ливадите, както бяха правили като деца, далеч от очите на папата и на всички останали, които се бяха заклели да не ги изпускат от поглед.

Мисълта за Чезаре я успокои, тя постепенно се отпусна и заспа с усещането за неговите устни върху своите.

Когато се събуди на следващата сутрин, Лукреция още имаше треска, но отказа да остане в леглото, защото не искаше да пропусне още един ден, без да разгледа Пезаро и да поздрави поданиците си, които я бяха очаквали с цветя пред градските порти. Дъждът бе престанал и през прозореца струеше слънчева светлина, от което стаята й изглеждаше много по-топла и уютна. Доста от посрещаните бяха прекарали цялата нощ навън, на площада пред двореца; песните им долитаха до леглото й през отворения прозорец.

Джовани бе обещал на Лукреция, че в нейна чест ще устрои пищни балове и празненства. Тя започна да се готви. С помощта на Джулия, Адриана и на придворните дами си избра подходяща рокля — едновременно семпла и елегантна, от розов сатен с корсет от венецианска дантела. На главата си имаше диадема от злато и перли, косата й бе прибрана отстрани, а отзад оставена свободно да пада върху гърба й. Така пременена, тя се представи на Джулия, като се завъртя в пирует и кокетно запита:

— Е, какво, приличам ли ти на дукеса?

С блеснали от възторг сини очи, Джулия отвърна:

— По-скоро на принцеса!

— Истински ангел — потвърди и Адриана.

Лукреция излезе на балкона и помаха на събралите се долу на площада тълпи. Множеството избухна в приветствени възгласи и ръкопляскания, към балкона полетяха венчета и букети цветя. Тя се наведе, вдигна едно паднало венче от пода и го постави на главата си. Възторгът на тълпата нямаше край.

Из целия град свиреше музика, по улиците тичаха клоуни, премятаха се акробати, жонгльори подхвърляха палки и топки във въздуха — също както в Рим, когато бе пристигнал годеникът й. При цялото това внимание в нейна чест Лукреция отново усети как душата й се изпълва с радост. Тя често се бе чудила дали баща й и братята й се радват на тържествените паради през улиците на града и на преклонението на тълпите към техния ранг и положение, но сега й се стори, че знае отговора. Докато се вглеждаше в лицата на множеството от жени, мъже и деца, които с възторг опъваха шии нагоре, за да я зърнат от площада, Лукреция се почувства по-малко самотна. Може би и аз съм родена за слава и почести, помисли си тя.

Пезаро беше красив градец, разположен като в люлка в една живописна долинка, изпъстрена с маслинови дръвчета, потънала в пищна зеленина. Околовръст величествените Апенини обграждаха града с могъщата си прегръдка и го пазеха от врагове. Изведнъж Лукреция усети, че на това закътано, спокойно място би могла да намери истинско щастие, стига само да успееше да понесе близостта на своя съпруг Джовани.

* * *

Навред из цяла Франция се говореше, че освен в Светата католическа църква крал Шарл сляпо вярва и в хороскопи, в тайнственото разположение на звездите по небесния свод. Ето защо един от най-доверените му съветници беше лекар и астролог — Симон от Павия. При раждането на Шарл въпросният Симон бе разчел картата на небесните светила и бе обявил, че един ден младият крал ще оглави поредния кръстоносен поход срещу турските неверници. Още от детските си години Шарл бе свикнал да не предприема нищо значимо, без да се посъветва със своя астролог.

Сега Дуарте Брандао бе успял да се добере до тази безценна информация благодарение на безспорната си хитрост и умения, както и на щастлива случайност. Той веднага разработи блестяща стратегия как най-добре да се възползва от това обстоятелство и в пристъп на еуфория се втурна в покоите на папата, за да сподели плана си с него.

Александър VI седеше зад бюрото си и тъкмо подписваше голяма купчина папски вули. Когато вдигна глава и видя Дуарте, той му се усмихна приветливо и каза на сътрудниците си да ги оставят насаме.

Александър стана и пристъпи до любимото си кресло. Когато Дуарте се наведе да целуне пръстена му, той нетърпеливо издърпа ръката си.

— Приятелю, остави тези ритуали за пред публика. Насаме ти си мой довереник и близък, комуто вярвам не по-малко, отколкото на собствените си деца. Аз може да съм Божи наместник на земята, но като смъртен ценя лоялността ти и се гордея с нашата дружба.

Той махна с ръка, за да покани Дуарте да седне срещу него, ала съветникът беше толкова развълнуван, че не можеше да седи на едно място, докато не си каже каквото имаше за казване.

Папа Александър го изслуша внимателно и запита:

— Ти самият вярваш ли, че звездите ръководят нашия живот?

Брандао поклати глава.

— Ваше светейшество, в какво вярвам аз самият едва ли има значение в случая.

— Напротив, има — каза папата.

— Е, тогава вярвам, че и звездите оказват влияние, но в крайна сметка човек сам управлява живота си с Божията помощ.

Папата вдигна ръка да докосне кехлибарения амулет, който винаги висеше на врата му, и нежно го потърка о робата си.

— Ние всички вярваме, че всеки човек си има своята пътеводна звезда, така че този Шарл едва ли мисли по-различно. — Той се усмихна. — Имам чувството, че си си наумил нещо, така че говори.

Дуарте понижи гласа си почти до шепот.

— Позволи ми преди френското нашествие да отида при този човек, при този Симон от Павия, и да му предложа един хонорар за услугите му. Нещо като благодарност за доверието, което може да му се има.

— В какъв размер? — запита Александър.

Дуарте се поколеба за момент, защото познаваше папата като пестелив във всичко, което не се отнасяше до фамилията му или до държавния церемониал.

— Аз бих предложил двайсет хиляди дуката…

Очите на Александър се разшириха от изумление; той едва сдържаше гласа си.

— Дуарте! Та с тези пари ние можем да закупим коне за цяла армия! Двайсет хиляди дуката не са професионален хонорар, това си е чист подкуп, при това колосален…

Брандао се усмихна.

— Ваше светейшество, защо да се караме заради някакви си жълтици? Нима сега не е по-важно да си осигурим един благоприятен за нас хороскоп от тоя знаменит астролог, в когото френският крал има такова огромно доверие?

Няколко минути папата мълча, потънал в дълбок размисъл, и накрая се съгласи.

— Прав си, Дуарте, както винаги си прав. Изплати на доктора неговия хонорар, както му викаш. Астрологията и без това е забранена от каноническия закон, защото отрича Божия дар на свободното волеизлияние. Така че с това не нарушаваме никакъв християнски закон, не се противопоставяме на нито една Христова заповед. Нашите безсмъртни души ще останат неопетнени.

Същата вечер Дуарте премина предрешен през позициите на французите. Още няколко дни му бяха нужни, за да стигне целта си — една колиба сред гората, където завари въпросния Симон от Павия да се развлича в обятията на някаква особено закръглена и яка проститутка. Какъвто си беше възпитан, Брандао помоли Симон да се извини на дамата и да го придружи в другата стая, тъй като имаше да му предава важно съобщение.

Няколко минути бяха нужни на Дуарте Брандао да постави условията си и да заплати хонорара на учения мъж.

Все още предрешен и вече убеден в крайния успех на мисията, Дуарте възседна коня си и препусна обратно към Рим.

 

 

Ех, де да можеше един папа да притежава единствено сърцето и душата на светец вместо грешната плът и желанията на простосмъртен! Ала колкото и голяма част от времето и силите на Александър да отнемаха нескончаемите политически интриги, той не забравяше и личните си дела. Младата му любовница Джулия Фарнезе, която бе придружила Лукреция при пътуването й до Пезаро, беше принудена да остане с нея няколко седмици, докато се възстанови от болестта. А когато Лукреция най-после се бе почувствала достатъчно добре, за да може Джулия да си тръгне с чиста съвест, тя пък бе решила да навести съпруга си Орсо в замъка Басанело. Откъде тая внезапна семейна привързаност, папата така и не можа да си обясни. На всичко отгоре Джулия го бе помолила в писмото си за разрешение да се отбие и при майка си и болното си братче в Каподимонте.

Когато получи писмото с молбата на Джулия, Александър начаса й отказа. Нейният съпруг Орсо е войник, обясни той в отговора си, и е изпратен в далечен гарнизон с мисия лично от папата. Ала Джулия, млада и вироглава, не се подчини на папските указания да отпътува незабавно за Рим. Тя написа второ писмо, с което молеше Александър да й прости непокорството, но настоя, че засега не може да се върне при него. И сякаш тази измяна не й беше достатъчна, отведе и свекърва си Адриана в Каподимонте.

Когато Александър получи второто й писмо, изпадна в ярост. Щом той не можеше да понесе дълго време отсъствието на своята Джулия, как смееше тя да понася неговото отсъствие? Малка изменница! Яростта на папата се изля върху главите на прислугата и на всеки, който имаше неблагоразумието да му се изпречи насреща. По цели нощи той лежеше буден в постелята си не заради някакви важни политически дела, а защото копнееше за нежния допир на ръката й, за омайния аромат на косите й, за успокояващата близост на топлото й тяло. Накрая, когато усети, че не издържа повече, коленичи пред олтара и се помоли демонът на неговия неутолим апетит да бъде прокуден веднъж завинаги от сърцето му. Когато кардинал Фарнезе се опита да го раздума, като му обясни, че сестра му не е имала друг избор, че Орсо е пратил да я повикат — в края на краищата тя си беше негова законна съпруга! — папата грубо го прекъсна с вик: „Неблагодарница!“

Дни наред Александър крачеше като черен облак из покоите си и си повтаряше наум дългия поменик с греховете на своята възлюбена, на нейния съпруг и на своята любима братовчедка. Закани се, че ще ги отлъчи всички от църквата. Те заслужаваха да горят в пъкъла заради измяната си.

Ала накрая младият Орсо спомогна за потушаване на папския гняв. Когато чу за терзанията на Александър, той се уплаши за собствената си съдба и просто забрани на младата си съпруга да идва в Басанело. Вместо това той й нареди незабавно да тръгне за Рим, тъй като можело всеки момент пътищата да бъдат отрязани от настъпващите френски войски. И понеже Орсо беше неин съпруг, Джулия бе длъжна да му се подчини.

 

 

Когато френският крал Шарл пресече с могъщата си армия Алпите и навлезе в италианските земи, озлобеният и отмъстителен кардинал Дела Ровере яздеше редом с него, като не спираше да го насъсква срещу папата. Една свещена война срещу този Борджия, казваше му той, сега е по-важна от всякакви кръстоносни походи срещу неверниците турци.

Френските войски напредваха на юг към Неапол и никой — нито Милано, нито Болоня или Флоренция — не се опита да ги спре. Знаейки за тяхното приближаване, папа Александър се подготвяше да защитава Рим и Ватикана. За това той най-много разчиташе на славния генерал на неаполитанския крал Феранте — Вирджинио Орсини, глава на фамилията Орсини. Вирджинио бе успял да убеди папата в своята добросъвестност, като редовно му бе плащал определения данък върху своите замъци. Освен това Александър знаеше, че при нужда Вирджинио може да свика под знамената над двайсет хиляди васали, а когато на пътя на нашествениците се изправеше и непревзимаемата му крепост Брачано, Рим ставаше практически непобедим.

Ала семената на предателството и сребролюбието се крият в сърцето и на най-големия герой, и дори светият отец е безсилен да предотврати тяхното покълване.

Един ден Дуарте Брандао нахлу без предупреждение в покоите на папата.

— Имам сведения, ваше светейшество, че вашият някогашен приятел Вирджинио Орсини е преминал на страната на французите.

Като чу това, папа Александър каза само:

— Този човек сигурно е загубил разсъдъка си…

Дори Дуарте, който се славеше със своето хладнокръвие, сега изглеждаше разстроен.

— Какво ти е, приятелю? — запита папата. — Това, от което имаме нужда, е смяна на стратегията. Вместо да воюваме с тоя крал Шарл, нека да се опитаме да го надхитрим.

Дуарте наведе глава и едва чуто каза:

— Има и една още по-лоша новина, ваше всемогъщество. Французите са взели в плен Джулия Фарнезе и мадона Адриана, докато са се връщали от Каподимонте.

Папа Александър пребледня от ярост. В продължение на няколко безкрайни мига той стоеше като онемял, сякаш разсъдъкът му бе помрачен от тревога и ужас. Накрая проговори:

— Дуарте, ако Рим падне, това би било трагедия, но ако моята любима Джулия пострада, това ще бъде истинска катастрофа. Трябва да издействаш да я пуснат, сигурен съм, че ще се съгласят на откуп.

— Какви са условията ви? — попита Дуарте.

— Плати им, колкото поискат — отвърна Александър. — Тоя Шарл сега държи в ръцете си сърцето и очите ми.

* * *

Французите бяха известни не само с военните си умения, но и с рицарското си благородство. Когато плениха Джулия Фарнезе и Адриана Орсини, те великодушно освободиха цялата им свита, след което се опитваха да развеселят дамите с прекрасни блюда и забавни истории. Но когато Шарл откри кои всъщност са двете красиви жени, той нареди незабавно да бъдат върнати на папата.

— Срещу какъв откуп? — попита командирът на кавалерията.

Шарл беше в добро настроение и реши да прояви щедрост.

— Три хиляди дуката — каза той.

Командирът протестира:

— Но папа Александър като нищо ще плати петдесет пъти по толкова!

— Ние сме тук, за да завземем короната на Неапол — напомни му кралят, — а тя струва много повече.

След три дни Джулия Фарнезе и Адриана Орсини бяха върнати невредими в Рим, охранявани от четиристотин френски войници. При градските порти, щастлив и облекчен, ги очакваше Александър VI.

По-късно в покоите си, облечен като испански гранд с меч и кама, с лачени ботуши от Валенсия и черна мантия със сребърен брокат, той се люби с Джулия. И за пръв път, откакто тя бе заминала за Пезаро, се почувства истински успокоен.

 

 

След предателството на Вирджинио Орсини папа Александър съзнаваше, че е безнадеждно да противостои на французите. Без крепостта на Орсини като защитен вал пред стените на Рим Шарл вече не можеше да бъде спрян. Папата се нуждаеше от време, за да разработи такава стратегия, с която да надхитри младия крал, вместо да се опитва да надвие френските войски на бойното поле.

Воден от обичайната си предвидливост, още щом бе избран за папа, Александър бе започнал да се подготвя за опасността от чуждо нашествие. Бе поръчал да построят специален тунел между стаите на Ватикана и близкия замък Сант Анджело, по който да може да се оттегли в безопасност при нужда. В замъка имаше достатъчно провизии и вода за продължителна обсада и папата бе решен да устои поне една зима, ако се наложи.

Сега под бдителния поглед на Дуарте и дон Микелото Александър и Чезаре наредиха на слугите си да съберат всички скъпоценности — златните тиари, папските пръстени, религиозни реликви, инкрустирани кревати, ракли и гоблени — и да ги приготвят за оттеглянето на папата в замъка Сант Анджело. Семействата им щяха да отидат с тях, дори Ваноца изостави двореца си в града, предпочела сигурността на непревзимаемата крепост. С голям такт и мъдрост кардинал Фарнезе успя да измъкне сестра си Джулия вън от Рим, за да предотврати всякаква възможност за среща между бившата и настоящата любовница на папата. Макар Ваноца вече да бе приела Джулия, макар да отказваше да я вземе твърде на сериозно, Джулия ужасно ревнуваше папата от майката на децата му.

На Коледа папата нареди на всички войски от Неапол да напуснат незабавно Рим. Те и без това не бяха достатъчно силни, за да спрат френското нашествие, а Александър си мислеше, че присъствието им в Рим ще се изтълкува от Шарл като акт на враждебност. Тогава френският крал можеше да реши да обсади града и след като веднъж го превземе, да го оплячкоса — или най-малкото, да не е в състояние да възпре войниците си да сторят това.

Той повика Дуарте и му каза:

— Моля те, предай моето послание на Шарл. Кажи му, че негово светейшество папа Александър VI иска да се срещне с него, докато преминава през нашия град на път за Неапол.

Дуарте се намръщи, очите му се присвиха.

— Докато преминава през Рим?

— В известен смисъл — отвърна той, но лицето му изглеждаше угрижено, когато добави: — Макар че не съм сигурен дали точно това е намислил нашият добър крал.

 

 

През декември, когато всичко наоколо беше побеляло от сняг, папа Александър VI и синът му Чезаре със свити сърца наблюдаваха от прозореца на своята крепост как френските войски влизат със стегната маршова стъпка през градските порти. Пълноводна река от швейцарски войници със смъртоносни триметрови копия; гасконци с арбалети и с малокалибрените си дългоцевни пушки, наречени аркебузи; германски наемници с алебарди и лека кавалерия със страховити дълги пики се изливаше в града. Придружаваха ги тежко въоръжени гвардейци с мечове и боздугани, а най-отзад френски артилеристи с грамадни бронзови оръдия завършваха процесията.

Специално за посещението на краля на Франция Александър бе подготвил пищния дворец Палацо Венеция, където на негово разположение беше командирован най-добрият готвач на Светия престол, докато свита от неколкостотин специално обучени слуги трябваше да се грижи за удобството и удоволствията на френския монарх. В замяна на папското гостоприемство Шарл бе издал указ, с който под страх от смъртно наказание забраняваше на войските си да нападат, грабят или по какъвто и да било начин да проявяват насилие над жителите на града.

Но докато Шарл се наслаждаваше на „визитата“ си в Рим, впечатлен от оказаното му от папата гостоприемство и респект, кардинал Дела Ровере и останалите разколници не спираха да му шепнат на ухото, да го плашат с хитростта и коварството на Александър и да настояват да свика Велик канонически събор.

В отговор Александър изпрати един от най-верните си кардинали, известен със способността си да убеждава, за да говори с краля и да защити папата срещу обвиненията на Дела Ровере в симония. А самият Шарл изглеждаше по-склонен да повярва на сладкодумието на папския кардинал, отколкото на постоянните натяквания на обезумелия от злоба Дела Ровере. Канонически събор така и не бе свикан.

Вместо това няколко дни по-късно Шарл изпрати на папата запечатано послание. Когато разгъна пергаментовия свитък, Александър си пое дълбоко дъх и най-внимателно прочете документа, като на всяка дума се опитваше да отгатне настроението на неговия подател. В посланието се съдържаше молба. Крал Шарл молеше за аудиенция при папа Александър.

Папата въздъхна с облекчение. Бе постигнал това, към което се стремеше. Стратегията му бе проработила и сега му се струваше, че сякаш и от тази на вид невъзможна ситуация може да се намери благоприятен изход. Макар Шарл и неговите войски да бяха прегазили без всякаква съпротива папските земи, Александър трябваше на всяка цена да запази позиция на превъзходство спрямо този самонадеян млад крал. Не биваше да се държи арогантно, разбира се, нито обаче да показва колко облекчен се чувства от разминалата се опасност.

Папата бе избрал за място на срещата градините на Ватикана. Точността беше от изключително значение. Александър съзнаваше, че не бива да пристигне много преди краля и гражданите на Рим да видят, че го чака; от друга страна обаче, не биваше и Шарл да дойде пръв и да го чака. В тези дребни на вид неща геният на Александър се проявяваше с пълна сила.

Папата бе донесен на специална носилка от замъка Сант Анджело до градините на Ватикана. Той обаче нареди на носачите си да скрият носилката зад големия розов храст до една от каменните сгради, където остана да чака около двайсет минути. Едва когато крал Шарл бе видян да влиза в градината и да поема пеша по алеята с алените рози, носачите вдигнаха носилката и я пренесоха през останалите няколко крачки до мястото на срещата.

Александър VI беше облечен в един от най-пищните си костюми с всички символи на папската власт — върху митрата му блестяха три златни корони, а на гърдите му се поклащаше разпятие, инкрустирано със скъпоценни камъни.

Шарл, всемогъщият крал на Франция — най-великата военна сила в целия християнски свят, — беше дребно човече, почти джудже; за да изглежда по-висок, носеше обувки с високи платформи, а широкият бухнал костюм, предназначен да прикрива хилавото му телосложение, блестеше с всички цветове на дъгата. Сега кралят бе до такава степен прехласнат от величествената фигура на папата, че от ъгъла на устата му се процеждаше тънка струйка слюнка.

И така, в тази градина, изпълнена с уханието на свещени рози, папата започна преговорите за оцеляването на Рим.

* * *

На следващия ден папата и кралят се срещнаха отново, този път в Тронната зала на Ватикана, за да скрепят с подписите си сключеното споразумение. Александър съзнаваше, че изборът на място на срещата му дава известни предимства, защото набожният Шарл щеше да се държи с подобаващо смирение на това най-свято място в християнския свят.

Александър се бе погрижил преамбюлът към споразумението да бъде формулиран така, че Шарл по никакъв начин да не може да го свали от Светия престол. „Светият отец — гласеше текстът — остава за вечни времена грижовен баща на краля на Франция, а кралят на Франция остава предан син на светия отец.“ След това се преминаваше на по-конкретни въпроси.

Александър се задължаваше да предостави на френската армия коридор за свободно преминаване през всички папски земи, като се ангажираше да я снабдява с провизии по време на военните й походи. Накратко, ако Шарл завладееше Неапол със своята армия, това щеше да стане с изричната благословия на Католическата църква. Като гаранция за добрите си намерения папата предоставяше своя любим син Чезаре като заложник на френския крал. Освен това Чезаре бе упълномощен от баща си да короняса Шарл при превземането на Неапол като крал на този град-държава.

Принц Джем, братът на турския султан, който все още живееше като заложник при папата, щеше да бъде предаден на Шарл, но Александър си запазваше правото да получава от султана четирийсетте хиляди дуката годишно. От своя страна Шарл щеше да назначи Джем за един от командирите на предстоящия кръстоносен поход — символичен акт, предназначен да притъпи съпротивата на неверниците.

Най-съкровеното желание на крал Шарл бе да бъде определен от папата като официален предводител на кръстоносните походи. Александър се съгласи, но настоя кралят най-напред да му се закълне във вярност и да го признае за истински и единствен Божи наместник на земята.

Накрая се споразумяха с тази забележка, че Шарл щеше да бъде назован предводител на кръстоносците едва след превземането на Неапол.

Както бе прието по протокол, Шарл се поклони няколко пъти на Александър и целуна папския пръстен. След това каза:

— Заклевам се в покорство и вярност пред ваше светейшество, както са се клели досега всички френски крале. Признавам вас, светия отец, за папа и духовен пастир на всички християни, наследник на апостолите Петър и Павел. Поставям всичко, което имам, в служба на Светия престол.

Александър стана на крака, прегърна сърцато Шарл и, както беше обичаят, му каза:

— Готов съм да ти изпълня три желания.

Всеки път, когато васал се заклеваше във вярност пред новия си господар, той имаше право да помоли за услуга. От уважение към Светия престол в случая услугите бяха договорени предварително, за да не се изтълкуват като пазарлък.

Шарл продължи:

— Моля ви да утвърдите моето семейство като носител на всички привилегии на кралската власт и да провъзгласите, че ние управляваме по Божия воля. Второ, моля ви да благословите моя поход към Неапол. И трето, моля ви да произведете три посочени от мен духовни лица в сан кардинал, като същевременно позволите на кардинал Дела Ровере да живее във Франция.

Папа Александър прие и трите условия, след което Шарл с голяма радост се обърна към свитата си и извика напред един висок, мършав мъж с длъгнесто лице и печални очи.

— Ваше светейшество, позволете да ви представя моя личен лекар и астролог Симон от Павия. Неговите предсказания по движението на небесните тела повлияха на моето решение повече от всичко друго; благодарение на тях аз отхвърлих настояванията на кардинал Дела Ровере и реших да ви се доверя.

И така, от една напълно безнадеждна позиция папа Александър VI успя да договори изгоден мир с французите.

 

 

По-късно същата вечер Александър повика Чезаре в покоите си, за да му разясни постигнатото споразумение с френския крал Шарл.

Докато слушаше, Чезаре бе обзет от моментен гняв, но бързо се примири и наведе покорно глава. Той разбираше, че положението му на кардинал и син на папата го прави особено подходящ за кралски заложник. Брат му Хуан, който скоро трябваше да бъде произведен в чин генерал от папската армия, не беше толкова важна фигура. Гневът на Чезаре бе предизвикан по-скоро от опасностите, произтичащи от ситуацията, отколкото от отредената му роля на проста пионка, разменяна по волята и каприза на далеч по-могъщи сили.

Александър седеше върху изящната ракла при основата на папското легло, с капак, резбован от Пинтурикио. В раклата папата си държеше чаши за вино, нощници, парфюми и благовонни помади — всичко необходимо за случаите, когато водеше метресите си в апартамента на Борджиите. Тази ракла му беше любимо място за сядане — предпочитано пред което и да било от многобройните кресла в покоите му.

— Сине мой, разбираш, че не мога да изпратя брат ти Хуан като заложник, защото той скоро ще стане генерал от папската армия. Ето защо се спрях на теб — каза Александър, забелязал раздразнението на сина си. — Шарл поиска и Джем като заложник, така че ще си имаш компаньон. Горе главата! Неапол е доста приятно местенце за младеж като теб. — Александър се поспря; тъмните му очи хвърляха весели искри. После добави: — Ти май не обичаш много брат си Хуан.

Ала Чезаре вече добре познаваше тази хитрост на баща си — да прави най-сериозни изказвания под прикритието на весели закачки.

— Хуан е мой брат — почтително отвърна той. — Така че го обичам именно като брат.

Всъщност Чезаре таеше в душата си много по-ужасни тайни от своята омраза към брат си — тайни, които можеха да провалят целия му живот, отношенията му с баща им, с църквата и с целия човешки род. Така че той не се и опитваше да крие неприязънта си към Хуан. Вместо това каза през смях:

— Разбира се, ако Хуан не беше мой брат, със сигурност щеше да ми е враг.

Александър се намръщи раздразнено. Той усещаше, че синът му премълчава нещо важно.

— Никога не казвай това, дори на шега. Фамилията Борджия и без това има много врагове; за да се справим с тях, трябва да сме единни и да се уповаваме един на друг. — Той стана от раклата, пристъпи към Чезаре и го прегърна. — Знам, че по-скоро би желал да бъдеш войник, отколкото духовник. Но повярвай ми, нашата фамилия възлага по-големи надежди на теб, отколкото на Хуан, а ти знаеш колко обичам брат ти. Когато един ден умра, ако ти не ме наследиш, всичко ще отиде нахалост. Ти си единственият измежду децата ми, който може да постигне това, което искам от вас. Ти притежаваш нужната интелигентност, дързост и борбеност. И преди е имало папи воини, защо и ти да не бъдеш един от тях!

— Твърде млад съм — каза припряно Чезаре. — Ще трябва да чакаш поне още двайсет години.

Усмихнат, Александър нежно го сръчка в ребрата.

— А защо не? — Той се ухили на сина си с дяволитата усмивка, с която разтапяше сърцата на своите деца и метреси. Плътният му баритон се извиси с пълна сила: — Познаваш ли някого, който повече от мен да се радва на трапези и банкети? Който повече да може да язди и ловува? Който повече да обича жените? Ако не беше толкова строг каноническият закон за безбрачието на папата, колко ли още копелета можех да създам? Бъди спокоен, ще изкарам още двайсет години, докато ти станеш папа. Вече съм го запланувал.

— Повече обичам да се бия, отколкото да се моля — каза Чезаре. — Такъв съм си по природа.

— И си го доказал — въздъхна Александър. — Ала позволи ми да ти кажа нещо, за да ти покажа колко те обичам. Ти си моят любим син, най-голямата ми надежда. Един ден ти, а не Шарл, ще върнеш Йерусалим на християните. — Той млъкна, задушен от вълнение.

Най-силното оръжие на Александър бе умението му да накара човека срещу себе си да се чувства щастлив, обичан и защитен. Именно тази му способност да внуши на събеседника си, че прави всичко единствено от грижа за него, му позволяваше да печели доверието на хората, караше ги да вярват повече нему, отколкото на себе си. В това се криеше най-голямото му коварство.

Във взаимоотношенията си с кралски особи, със собствените си деца и с поданиците си папата демонстрираше, че от своя престол владее техните съдби така, както владее цялата земя.

За един кратък миг Чезаре се остави да бъде омагьосан от чара на баща си. Ала споменаването на следващия кръстоносен поход развали магията. Папи и крале неведнъж бяха разпалвали надеждите на вярващите в спасението на Йерусалим, за да измъкнат парите им; кръстоносните походи бяха просто един от източниците на приходи в папската хазна. Ала времето на кръстоносните походи вече бе отминало, ислямът бе станал прекалено силен и на свой ред застрашаваше Европа. Венеция живееше в непрестанен страх, че световната мрежа на търговски пътища, която бе изградила, ще бъде разрушена от една бъдеща война, че турците могат да нападнат и самия град. Франция и Испания се бяха хванали за гушите за короната на Неапол, докато Светият престол с последни сили успяваше да удържи под своя власт папските земи в Италия. Чезаре прекрасно знаеше, че баща му няма как да не разбира всичко това. Ала Чезаре знаеше и нещо друго — че Хуан е истинският любимец на баща им, и с право. Хуан притежаваше хитростта на куртизанка и сърцето на царедворец. Понякога той успяваше да оплете в мрежите си дори и самия Чезаре, макар брат му да го презираше като страхливец и подлец. Командващ папската армия? Баща им сигурно се шегуваше.

— Когато оглавя кръстоносния поход, тогава ще се подстрижа — каза момъкът. Това бе една шега между него и баща му. Чезаре никога не би позволил да подстрижат косата му като на духовник.

Александър се изсмя.

— След като оглавиш кръстоносния поход, може би ще убедиш църквата да отмени безбрачието и подстригването на свещениците. Това може да са здравословни практики, но си остават доста противоестествени. — За известно време Александър замълча, потънал в мисли. После продължи: — Позволи ми да ти напомня нещо. Докато придружаваш армиите на Шарл към Неапол, ти си длъжен да охраняваш живота на другия заложник, Джем. Не забравяй, че турският султан ми плаща по четирийсет хиляди дуката годишно, за да се грижа за него. Така че ако Джем бъде убит, край на парите. Ако избяга, също край на парите. А той носи повече пари от една кардиналска тиара.

— Ще го пазя, както пазя себе си — каза Чезаре. — Надявам се, че ще усмиряваш брат ми Хуан в Испания. Той не бива да стори нищо, с което да настрои крал Фердинанд против нас и да застраши нашата безопасност при френския крал.

— Брат ти прави само това, което му кажа — отвърна папата, — а моите инструкции ще бъдат винаги да изхожда на първо място от грижа за теб. В края на краищата ти, като мой син, държиш в ръцете си бъдещето на фамилия Борджия.

— Аз също ще правя всичко в твой интерес — каза Чезаре. — И в интерес на църквата.

 

 

Знаейки, че до следобед ще бъде предаден като заложник и принуден да напусне Рим, Чезаре излезе от Ватикана още призори и препусна с коня си към някаква цел в провинцията, известна само нему. След като язди доста време през хълмове и гори, в които се чуваха стъпки на диви животни и крясък на нощни птици, той достигна до едно малко селце тъкмо когато първите слънчеви лъчи се издигаха над хоризонта и разпръсваха сенките на нощта. Конят му бе плувнал в пот и грохнал от дългото препускане.

Чезаре спря пред една каменна къщичка и се провикна:

— Нони, Нони!

Никой не отговори. По околните ниви, докъдето погледът му стигаше, не се виждаше жива душа. Той заобиколи къщата. От другата страна по пътечката в градината едва се тътреше прегърбена старица, подпряна на дървена тояжка; в ръката си държеше кошница с току-що набрани билки и цветя. Когато чу стъпките на коня му, тя се спря и се наведе толкова ниско напред, че почти падна по лице, но след миг вдигна глава и лукаво се огледа във всички посоки. Очите й бяха замъглени от старчески пердета и отпърво не го видя. Тя постави кошницата на земята и се наведе да откъсне още билки, после вдигна невиждащ поглед към небето и се прекръсти. Сякаш объркана, тя повлече калните си сандали по пътеката.

— Нони! — подвикна й Чезаре, като я застигна с коня си. — Нони!

Когато видя фигурата на ездача, старата жена се спря и вдигна дървената си тояжка, за да го удари. После през присвитите си очи изведнъж го позна.

— Ела, момчето ми — каза тя с разтреперан от вълнение глас. — Слез от коня и дай да те помилвам.

Чезаре скочи на земята и прегърна жената, като внимаваше да не я притиска в желязната си хватка, за да не строши крехките й старчески кости.

— Какво мога да сторя за теб, дете мое? — попита тя.

— Имам нужда от помощта ти — отвърна Чезаре. — Трябва ми една билка, която да приспи едър мъж за дълго време, но без да му причини вреда. Да няма вкус и мирис.

Старицата се засмя прегракнало и се надигна на пръсти, за да погали Чезаре по бузата.

— Добро момче! Ти си добро момче — повтори тя. — Значи така, да не е отровна… — промърмори тя сякаш на себе си. После отново се засмя; лицето й се набръчка като пергамент.

Чезаре познаваше старата Нони откакто се помнеше. В Рим се носеха слухове, че още в Испания тя била отгледала баща му като дойка, заради което Александър бил толкова привързан към нея, че я довел със себе си в Рим и й построил тази къщичка с градина, в която да отглежда билките си.

Нони бе живяла все сама, но никой не бе дръзнал да я обезпокои; дори обичайните бандити и вандали, които бродеха из провинцията, тормозеха и обираха беззащитните селяни, подминаваха дома й. Истинско чудо беше, че тя бе успяла да доживее до такава дълбока старост. Ала ако можеше да се вярва на слуховете, старицата имаше и друг защитник, по-могъщ дори от самия папа. Говореше се, че нощем, и то не само по пълнолуние, от къщата й се разнасял зловещ вой. Едно беше сигурно — никога не й се бе налагало да ходи в гората на лов или до града на пазар, за да се нахрани. А всяка сутрин на прага или в градината си намираше убити птици и дребни животни, готови да бъдат пъхнати в гърнето.

Чезаре рядко чуваше баща си да я споменава, но колчем станеше дума за нея, гласът на Александър се изпълваше с топлота. Всяка година по веднъж папата идваше на поклонение до къщичката на Нони и се оставяше старицата да го изкъпе в малкото бистро езерце до градинката си. Придружителите му оставаха на почетно разстояние, но се кълняха, че до тях достигал шум на вятър и плясък на криле, а от небето в спирала падали звезди.

Разказваха се и други истории. На шията си Александър носел кехлибарен амулет, който Нони му била подарила като млад кардинал, и когато веднъж го загубил, паднал от коня си и четири часа лежал в безсъзнание; всички мислели, че ще умре.

Същия ден всички слуги от замъка му и много от кардиналите се впуснали да търсят амулета; след дълги и пламенни молитви той най-после бил намерен. Александър се възстановил и още веднага поръчал на ватиканския златар да му изработи златна верижка с масивна закопчалка, на която да носи амулета. По-късно наредил заключалката да се завари на врата му, за да не може изобщо да се сваля. Александър се кълнеше, че амулетът го пази от зло, и никой не беше в състояние да го разубеди.

Нони бавно влезе в къщичката си и Чезаре я последва. На метални куки по стените висяха снопчета всевъзможни билки, превързани с панделки. От няколко различни снопчета старицата внимателно измъкна с кривите си, възлести пръсти по няколко листенца, постави ги в каменен хаван и бавно ги стри на прах. После изсипа праха в една кесийка и я подаде на Чезаре.

— От тази билка се изпада в дълбок сън, от който човек после нищо не помни — каза тя. — Една щипка стига, за да приспи едър мъж. Тук има достатъчно за цяла армия.

Чезаре благодари на старицата и още веднъж я прегърна. Но когато понечи да се качи на коня си, тя го хвана за ръката и каза:

— Виждам смърт в къщата ти. Млад човек. Пази се, защото и ти си в опасност.

Чезаре кимна и се опита да я успокои.

— Смъртта никога не е далеч, Нони, живеем в смутни времена.