Марио Пузо
Фамилията (26)

25

Кардинал Джулиано дела Ровере и кардинал Асканио Сфорца се срещнаха на таен обяд. Те седяха и си похапваха осолена розова шунка, печени червени чушки, обилно полети със зехтин и поръсени със счукани скилидки чесън, и хрупкави ръжени хлебчета. Силното червено вино се лееше и езиците им здравата се бяха развързали.

Асканио заговори пръв по същество:

— Допуснах голяма грешка, като гласувах за Александър на последния конклав. Много ми е трудно да служа като негов правен съветник, защото макар административните му умения да са извън съмнение, той е извънредно предан баща. Толкова глези децата си, че докато стане време на трона да се възкачи нов папа, църквата ще бъде напълно разорена. С амбицията си да завладее и обедини Романя Чезаре Борджия почти е изпразнил папската хазна заради безкрайните разходи за издръжка на войските. Освен това по-младият син на папата има такъв гардероб, на който може да завиди всяка дукеса или дори кралица.

Кардинал Дела Ровере се усмихна многозначително.

— Но, скъпи ми Асканио, ти едва ли си дошъл толкова отдалеч само за да обсъждаме греховете на папата. При това не ми казваш нищо ново. Сигурно има и друга причина за посещението ти, която засега ми убягва.

Асканио сви рамене.

— Какво още да ти кажа? Моят племенник Джовани бе унизен от Борджиите, а град Пезаро сега принадлежи на Чезаре. Племенницата ми Катерина, огън жена, сега гние в подземията на Борджиите, а земите й са отнети. Собственият ми брат Лудовико бе пленен и хвърлен в тъмница от французите, след като превзеха Милано. Сега дочувам, че Александър е сключил таен договор с Франция и Испания за подялбата на Неапол, за да даде на Чезаре кралска корона. Не е ли това извращение?

— И какво предлагаш? — запита Дела Ровере. Той от доста време очакваше Асканио Сфорца да се обърне към него за помощ, но сега усещаше, че трябва да е особено предпазлив; в тези коварни времена човек трябваше да си пази гърба. Макар слугите в двореца да бяха принудени да се закълнат един по един, че са глухи и слепи, Дела Ровере и Асканио Сфорца прекрасно знаеха, че с няколко дуката зрението и слухът им могат да се възвърнат по чудотворен начин. За родения в бедност златото прави по-големи чудеса от всякакви молитви.

Затова, когато Асканио заговори, гласът му бе сведен до шепот:

— Има надежда, че всичките ни проблеми ще се решат от мига, когато Александър вече не седи на папския престол в Рим. А няма съмнение, че следващият конклав ще избере теб за папа.

Тъмните очи на Дела Ровере се бяха присвили като две цепки върху бледото му, подпухнало лице.

— Нямам сведения, че Александър възнамерява доброволно да абдикира. Говори се, че бил в цветущо здраве, а що се отнася до други възможности, трябва да те предупредя, че синът му е луд за връзване. Не ти трябва да си имаш работа с него!

Асканио Сфорца сложи ръката си на сърцето и заговори с искрена убеденост:

— Кардинале, не ме разбирай погрешно. Този папа има врагове, които ще са ни благодарни за помощта. А също и по-млад син, който при това сам се е молил да получи кардиналска тиара. В никакъв случай нямам предвид да участваме лично в дела, с които да изложим душите си на вечно проклятие — подчерта той. — Само те моля да помислим за алтернативна фигура, която да седне на папския престол, ни повече, ни по-малко.

— Да не искаш да кажеш, че папата може внезапно да заболее? — запита Дела Ровере. — Да пийне повечко вино или да изяде някоя развалена мида?

Асканио отговори достатъчно високо, за да чуят слугите:

— Никой не може да каже със сигурност кога Небесният отец ще повика някое от своите чада при себе си.

Дела Ровере бавно смилаше казаното от Асканио, като наум си изреждаше всичките многобройни врагове на Борджиите.

— Вярно ли е, че Александър бил насрочил среща с дука на Ферара, за да обсъди нов брачен съюз за дъщеря си с Алфонсо, сина на дука?

— Не знам много по въпроса — отвърна Асканио. — Но е вярно това, че моят племенник Джовани със сигурност ще е разбрал, ако нещо се гласи. В последно време той беше във Ферара. А колкото и да се опитваш, на него не можеш да му затвориш устата. Аз не вярвам Ферара да приеме съюз с тази прословута Лукреция. Като партия за женитба тя е свършена веднъж завинаги.

Дела Ровере стана от стола си.

— Чезаре Борджия ще завладее земите на Романя и ще ги обедини под контрола на Светия престол. Ферара е последната останала територия, а когато се сключи този съюз, Борджиите ще ни притежават изцяло. Сигурен съм, че Александър ще предпочете да завладява с любов вместо с оръжие. Той ще се стреми с всички сили към този съюз. Ние пък трябва с всички сили да се опитаме да му попречим. Този човек трябва да бъде спрян.

 

 

Сега, когато цялото му семейство отново беше в Рим, папа Александър ускори жизненоважните преговори по сватосването на дъщеря си Лукреция за двайсет и четири годишния Алфонсо Д’Есте, бъдещия дук на Ферара.

Фамилията Д’Есте беше един от най-старите и уважавани благороднически родове в Италия; ето защо всички си мислеха, че усилията на Александър да сключи съюз с тях непременно ще се провалят. Само че Александър не мислеше така — той знаеше, че е длъжен да успее.

Княжеството Ферара беше разположено в една област с голяма стратегическа важност, буферна зона между Романя и венецианците, които си оставаха враждебно настроени към Ватикана и не можеше да им се има доверие. Нещо повече, добре укрепена и превъзходно въоръжена, сама по себе си Ферара беше желан стратегически съюзник.

Въпреки това повечето римляни отказваха да повярват, че властният и аристократичен род Д’Есте ще склони да ожени многообичания престолонаследник на тяхното гордо княжество за една Борджия. Независимо от целия престиж на папската институция и от бойните подвизи и богатства на Чезаре Борджиите бяха смятани от италианските благороднически фамилии за обикновени испански парвенюта. Ала Ерколе Д’Есте, бащата на Алфонсо и настоящ дук на Ферара, беше практичен реалист, който си даваше ясна сметка за военните умения и агресивността на Чезаре. При цялата си защитеност Ферара трудно щеше да устои на една атака на силната папска армия. А Ерколе нямаше никаква гаранция, че до една година Чезаре няма да го атакува.

Освен това Д’Есте знаеше, че един съюз с Борджиите ще превърне неговия потенциален враг в могъщ съюзник против омразните венецианци. А в края на краищата, каза си той, един папа, какъвто и да е като човек, си остава Божи наместник на земята и глава на Светата римокатолическа църква. А това само по себе си донякъде компенсираше липсата на семейна традиция и култура на тези Борджии.

Членовете на фамилията Д’Есте, които бяха силно зависими от французите, не биха се спрели пред нищо, за да угодят на крал Луи. Ерколе знаеше, че Луи много държи на благоразположението на папата и че лично би подкрепил един съюз между Алфонсо и Лукреция — нещо, което сам кралят му бе внушил по най-категоричен начин през последните седмици.

И така, сложните и нелеки преговори се точеха вече няколко дни. Накрая, както винаги става в такива случаи, въпросът опря до парите.

В последния ден Дуарте Брандао се притече на помощ на Ерколе Д’Есте и Александър; всички се надяваха този последен тур на преговорите да завърши успешно и да доведе до съглашение. Тримата седяха в папската библиотека.

— Свети отче — започна Ерколе, — забелязвам, че във вашите покои има само творби на този Пинтурикио. А защо не и на Ботичели? На Белини, Джото? Колко жалко, че не притежавате нищо от такива майстори като Перуджино и Фра Липо Липи?

Александър изобщо не се трогна от упрека. Той си имаше своите непоклатими възгледи за изкуството.

— Аз харесвам Пинтурикио. Един ден той ще бъде признат като най-добрия.

Ерколе се усмихна снизходително.

— Не смятам, свети отче. По-скоро бих казал, че единствен вие в цяла Италия мислите така.

Дуарте веднага се досети, че забележките на Ерколе са едва прикрита тактика за вземане на превес в преговорите. С това гостът явно целеше да изтъкне културното превъзходство на рода Д’Есте пред плебейския вкус и невежеството на Борджиите.

— Може и да сте прав, дон Ерколе — отвърна лукаво той. — В градовете, които превзехме през последната година, има доста творби на превъзходните художници, които споменахте. Чезаре предложи да ни ги изпрати в Рим, но негово светейшество отказа. Аз все още се надявам да му обясня тяхната истинска стойност и да го убедя колко добре биха допълнили интериорите на Ватикана. Ние съвсем наскоро си говорихме например, че във вашия град Ферара се съдържа може би най-голямата колекция от такива шедьоври… както и немалко злато и сребро.

За миг Ерколе побледня, безпогрешно схванал накъде бие оня.

— Е, добре — каза той, като бързо смени темата. — Да поговорим тогава за зестрата.

— Какво се надявате да получите, дон Ерколе? — запита неспокойно Александър.

— Мислех си да поискам триста хиляди дуката, светейшество — каза самодоволно Ерколе д’Есте.

Александър, който лично бе смятал да започне наддаването от трийсет хиляди дуката, се задави с виното си.

— Триста хиляди дуката? Това си е жив обир! — извика той.

— За съжаление не мога да приема по-малко, защото това би било обида за фамилията — отвърна Ерколе. — Ами че моят син Алфонсо е изключителен младеж с блестящо бъдеще, много търсена партия!

Пазарлъкът продължи повече от час, като всяка от страните използваше всевъзможни доводи, за да докаже на другата каква жертва прави. Когато Александър се запъна и отказа да промени предложението си и на йота, Ерколе заплаши да се тръгне.

Александър размисли и предложи компромис.

На свой ред Ерколе отказа и Александър заплаши да прекъсне преговорите, но забеляза уплашеното изражение на дука и склони да бъде убеден да остане на масата.

Накрая Ерколе Д’Есте прие двеста хиляди дуката, макар папата да смяташе, че сумата е прекалено голяма за зестра, още повече, че освен това Ерколе бе настоял за премахване на годишния данък, който Ферара плащаше на светата църква.

И така, до края на деня брачният съюз на десетилетието бе сключен.

 

 

Едно от първите неща, които Чезаре направи след завръщането си в Рим, бе да се види на четири очи с баща си, за да се осведоми за своята пленница Катерина Сфорца. Отговорено му бе, че тя се е опитала да избяга от двореца Белведере и за наказание е преместена в тъмницата в замъка Сант Анджело — значително по-неуютно и крайно нездравословно място.

Чезаре веднага отиде да я навести.

Замъкът Сант Анджело беше огромна крепост с овална форма, на горните етажи с пищно обзаведени апартаменти за живеене, но в подземията си с няколко големи тъмници. Чезаре нареди на стражите да доведат Катерина във великолепната зала за приеми. Когато се изкачи горе, тя примигваше и болезнено примижаваше, защото явно дълго време очите й не бяха виждали дневна светлина. Беше си останала все така красива, макар косата й да бе сплъстена, а дрехите мръсни и окъсани.

Чезаре я поздрави топло и се наведе да й целуне ръка.

— И така, скъпа ми приятелко — каза усмихнат той, — ти си била по-неразумна, отколкото те мислех. Да те настаня в най-разкошния дворец в Рим, а ти да ми се отплатиш за великодушието, като се опиташ да бягаш!

— Трябваше да се досетиш — каза тя с равен глас.

Чезаре се разположи на брокатеното канапе и предложи на Катерина да седне до него, но тя отказа.

— Мина ми през ума, че може да направиш опит за бягство — каза Чезаре, — но се надявах, че си достатъчно разумна и ще предпочетеш да живееш в разкош, макар и като пленница, отколкото да гниеш в тъмница.

— И в най-големия разкош пленникът си е пленник — отбеляза студено Катерина.

Чезаре се забавляваше с разговора и макар в гласа й да звучеше неприязън, той я намираше за очарователна.

— А сега какво смяташ да правиш? — попита я той. — Не допускам, че ще ти е приятно да прекараш остатъка от дните си в крепостта Сант Анджело.

— Какъв друг избор ми се предоставя? — запита язвително тя.

— Да ми припишеш официално земите си в Имола и Форли — отвърна той. — И да обещаеш, че никога няма да се опитваш да си ги възвърнеш със сила. След което аз ще разпоредя да те пуснат на свобода и ти можеш да се оттеглиш, където намериш за добре.

Катерина му се усмихна лукаво.

— Мога да ти подпиша каквато хартийка пожелаеш, но какви гаранции имаш, че няма да се опитам да си възвърна земите?

— Може би някой по-недостоен от теб би се изкушил да наруши подписаното споразумение, но за теб не мога да допусна, че ще постъпиш недобросъвестно. Разбира се, дори и да не устоиш на дадената дума, ще докажем пред римския съд, че именно ние сме законните владетели на земите ти. Твоята измяна ще се изтълкува в наша полза.

— Толкова ли разчиташ на това? — засмя се тя. — Трудно ми е да го повярвам. По-скоро подозирам, че криеш нещо от мен.

Чезаре й подари най-очарователната си усмивка.

— Може да ти прозвучи твърде сантиментално, но ме боли, че красиво същество като теб може да гние в тъмница за вечни времена. Жалко наистина.

За своя изненада Катерина откри, че присъствието на Чезаре я радва; в същото време тя бе решена да не допусне някакво моментно увлечение да я тласне към безразсъдство. Тя също имаше своя тайна, но още не можеше да се реши да я сподели с него. За да вземе такова решение, й бе нужно време.

— Ела утре, Чезаре — каза му кротко тя. — Остави ме да размисля.

Когато отново я навести на следващата сутрин, Катерина се бе възползвала от услугите на камериерките, които й бе изпратил да я изкъпят и измият косите й. Сега, макар да бе облечена със същите вехти и окъсани дрехи, Чезаре забеляза, че си е дала труд да се разкраси.

Пристъпи към нея, но този път, вместо да се отдръпне, тя също направи крачка напред. Той се пресегна, придърпа я към себе си на канапето и страстно я целуна. Но когато след няколко секунди Катерина го отблъсна леко, Чезаре не се опита да я задържи в обятията си против волята й.

Катерина заговори първа, като прокара пръсти през кестенявите къдрици на Чезаре:

— Ще сторя това, което предлагаш. Но ще се намерят хора, които ще кажат, че си луд, за да ми се довериш.

Той я погледна влюбено.

— Вече го казаха. Ако зависеше от моите другари, тялото ти отдавна щеше да плува в Тибър. Е, къде реши да заминеш?

Двамата седяха един до друг на канапето; той се пресегна и я хвана за ръката.

— Във Флоренция. За Имола или Форли не може и дума да става, а роднините ми в Милано са ужасни досадници. Във Флоренция поне няма да ми е скучно. Може дори да си намеря нов съпруг, Господ да му е на помощ!

— Напротив, той ще бъде голям щастливец — каза усмихнат Чезаре. — Документите ще бъдат подготвени до довечера, а утре ще можеш да отпътуваш. Разбира се, с надеждна охрана.

Той стана да си ходи, но при вратата се обърна и я погледна.

— Пази се, Катерина — каза той.

— И ти също — отвърна тя.

След като Чезаре си тръгна, тя бе обзета от необяснима тъга. Знаеше, че двамата никога повече няма да се срещнат, така че той нямаше как да разбере, че документите нямат никаква стойност. В утробата си тя носеше част от него — единственото, което й бе нужно. Защото като майка на неговия наследник един ден Катерина щеше да си възвърне своите земи.

 

 

Филофила беше най-талантливият стихоплетец интригант в цял Рим. Той тайно получаваше възнаграждение от фамилията Орсини и се ползваше с личната закрила на кардинал Антонио Орсини. Надарен с богато въображение, Филофила беше в състояние да припише невероятни грехове и престъпления и на най-големия светец. Но още по-голямо удоволствие му доставяше да се рови в делата на истински злодеи, особено на достатъчно високопоставени. В стиховете си той измисляше грозни, уродливи образи на цели градове — така например Флоренция беше едрогърда проститутка с широк ханш, град на богатства и велики артисти, но без храбри воини. Гражданите й бяха алчни лихвари, приятели на турците и педерасти. Като същинска развратница тя тичаше да иска закрила от всевъзможни чужди сили, вместо да се съеши с останалите италиански градове.

Венеция беше, разбира се, тайнственият и коварен град на дожите, които продаваха кръвта на своите съграждани за пари и бяха готови да екзекутират всеки, дръзнал да каже на някой чужденец колко дуката плащат за метър коприна в Далечния изток. Венеция беше гигантска змия, която чакаше, притаена в канала, да нагълта всяка мръвка от цивилизования свят, от която можеше да извлече печалба. Град без изкуство и занаяти, без велики книги и голяма библиотека, град, завинаги затворен за хуманитарните науки. Коварен град, в който не се правеше разлика между престъпници и велики личности.

Неапол беше градът на сифилиса — френската болест, както й викаха тогава, а Милано лижеше задника на французите и на онези педерасти, флорентинците.

Ала всички тези не твърде ласкави определения и епитети бледнееха в сравнение с отровната жлъч, която този римски сатирик изливаше по адрес на фамилията Борджия.

В римувани строфи Филофила възпяваше нескончаемите оргии във Ватикана, убийствата в Рим и градовете-държави на Италия. В изящни стихове и елегантна проза той разказваше, че папа Александър си е купил престола с рушвети и имал двайсет биологични деца, че е провалил кръстоносните походи, като е откраднал заделените пари от фонда на „Свети Петър“, за да плати за воините на Чезаре, че е провъзгласил сина си за господар на Романя и е потъпкал папските земи. И за какво? За обогатяване на себе си и семейството си, за издръжка на многобройните си копелета и държанки и за оргиите в двореца. Нещо повече, сякаш не му стигало кръвосмешението със собствената му дъщеря, та я научил да слага отрова във виното на богатите му врагове от Светия колегиум и на няколко пъти я продавал за жена на издънки на най-властните италиански фамилии. Единият й брак бил разтрогнат, а във втория останала вдовица, защото собственият й брат — Чезаре Борджия — убил съпруга й.

Ако имаше област от неговото творчество, в която Филофила надминаваше себе си, това бяха стихотворенията му, посветени на Чезаре Борджия. С най-сочни подробности той описваше как Чезаре винаги носи маска, за да крие ужасяващите рани по обезобразеното си от сифилиса лице; как бил измамил френския и испанския крал, като същевременно изменил на Италия и с двамата; как също като баща си извършил кръвосмешение, и то не само със своята сестра, но и със снаха си. Единия си брат той превърнал в презрян рогоносец, а другия — в студен труп. Изнасилването било любимото му развлечение, убийството — най-ловката му дипломация.

В последно време, след обявяването на баснословния годеж на Лукреция с младия Д’Есте, Филофила насочи отровното си перо към нея. Тя била спала с брат си и баща си, отначало поотделно, а после едновременно, в едно и също легло. Съвкупявала се с кучета, маймуни и мулета; а когато кочияшът я сварил в неудобна ситуация с един кон, тя го отровила, за да му запуши устата. Сега, след като не можел повече да понася срама от извратените й удоволствия, баща й я нахлузил на врата на престолонаследника на Ферара, за да циментира отношенията си с един от най-знаменитите италиански родове. Да, казваше Филофила, този път старият хитрец бе надминал себе си по отношение на Лукреция.

С такива произведения Филофила печелеше популярност и слава. Стиховете му се преписваха и разлепяха по фасадите на къщите в Рим, разпространяваха се във Флоренция и особено много се търсеха от богатите венецианци. Наистина, Филофила не смееше да се подпише под тях с името си, но под всяко стихотворение слагаше своя знак — два черни гарвана, които се кълват един друг. Така хората разбираха кой е авторът.

 

 

Един слънчев следобед поетът се контеше и парфюмираше в банята си, понеже бе канен в двореца на своя покровител, кардинал Орсини. Самият той живееше в една малка къщичка в двора на Палацо Орсини, която кардиналът му бе разрешил да ползва. Подобно на всички велики владетели кардинал Орсини обичаше да се обгражда с роднини и поддръжници, които да го бранят в случай на нужда. А Филофила беше толкова сръчен с камата, колкото и с перото.

Под прозореца на банята се чу тропот на копита и дрънкане на доспехи. Филофила надникна и видя дузина въоръжени конници, които обкръжиха къщата му. Всички бяха с леки доспехи освен предводителят им, който беше облечен изцяло в черно — черен елек, черен клин, черни ръкавици и черна барета на главата. На лицето си имаше черна маска. Със свито гърло Филофила разпозна Чезаре Борджия, а при вида на меча и камата, които бе препасал на кръста си, за малко не припадна от страх.

В този момент поетът с облекчение забеляза, че група бойци от стражата на Орсини приближават пеша към хората на Борджия. Ала Чезаре не им обърна никакво внимание и пристъпи към вратата на къщата. Филофила излезе да го посрещне; това беше първата им среща лице в лице.

Чезаре се стори на Филофила висок и мускулест като германец. На лицето му бе изписана широка усмивка. Той се обърна към домакина с пресилена любезност:

— Е, господин поете — каза той, — дошъл съм да ви помогна за римите. Само че тук е невъзможно да се твори. Ще трябва да дойдете с мен.

Филофила отвърна с нисък поклон:

— Господарю, принуден съм да отклоня поканата. Кардиналът ме вика. С удоволствие ще дойда някой друг път, ако ми отделите време.

Колкото и да преливаше от възмущение, че тоя Борджия е нахълтал така в къщата му, Филофила не смееше да посегне към меча или камата си.

Без повече приказки Чезаре вдигна поета като сноп дрипи и го метна на коня си. После се качи на седлото и го удари с юмрук само веднъж, но достатъчно, за да го приспи за известно време.

 

 

Когато поетът отвори очи, над главата си видя грубо одялани греди; по-надолу по стените висяха препарирани глави на животни — глигани, мечки и бикове. Помисли си, че сигурно е в някаква ловна хижа.

После Филофила се огледа наоколо и видя някакъв мъж. Той веднага го позна и изстина; беше дон Микелото, известен повече с прозвището Удушвача. Седеше в ъгъла и точеше дълъг нож.

След първоначалното вцепенение Филофила събра кураж и заговори:

— Сигурно знаете, че кардинал Орсини и стражата му ще ме открият тук и най-сурово ще накажат всеки, който е дръзнал да ми стори зло.

Мъжът не отговори; ръцете му продължаваха методично да заглаждат дългото острие.

— Предполагам, че се готвите да ме удушите? — каза Филофила с треперещ глас.

Микелото за пръв път му обърна внимание.

— Не, господин поете. Нищо подобно. Удушването би било твърде бърза смърт за злодей като вас. Това, което възнамерявам да ви сторя — продължи усмихнат той, — е първо да ви отрежа езика. После ушите и носа. После гениталиите. После пръстите на ръцете, един по един. После може би нещо друго. Или ако се съжаля над вас, може и да ви убия.

Следобед на другия ден през зида, ограждащ градината на Палацо Орсини, бе хвърлен окървавен чувал. Когато стражите на кардинала го отвориха, започнаха да повръщат при вида на съдържанието му. Вътре имаше обезглавен труп с отрязани пръсти на ръцете. Отрязаните му гениталии, език, уши и нос също се намираха в чувала, грижливо завити в едно от най-новите стихотворения на Филофила.

Инцидентът бързо се потули. Творчеството на великия бард изведнъж секна. В града се заговори, че бил отпътувал за Германия, за да възстановява здравето си на минералните бани.