Марио Пузо
Фамилията (5)

4

Жаждата за мъст бе обсебила цялото същество на кардинал Джулиано дела Ровере. Той често се будеше през нощта, облян в студена пот, защото папа Александър бе обладал и сънищата му. Единствената му мисъл, както обичаше да повтаря в молитвите си всяка сутрин, коленичил в семейния параклис под втренчения взор на огромните мраморни статуи на милостиви светии и цветните портрети на праведни мъченици, бе мисълта за унищожението на папата.

Тази му жажда за мъст се подхранваше не само от горчилката от претърпяното поражение на изборите, макар със сигурност и тя да играеше немалка роля. Главната причина обаче беше, че според кардинала Александър VI си оставаше в основата си един дълбоко неморален човек.

Личният чар и харизматичност на папа Александър сякаш отклоняваха заобикалящите го духовни лица от тяхната основна мисия — спасението на душите на вярващите, като същевременно им отнемаха желанието за съпротива, когато той раздаваше на своите приближени високи църковни санове. Много от кардиналите и повечето крале, както и обикновените граждани на Рим, на драго сърце му прощаваха всички злоупотреби; те дори се радваха на безкрайните процесии, пищните балове, пиршества, зрелища и празнични церемонии, поглъщащи значителни суми, които биха могли много по-добре да се изразходват за защита на папските земи и за завладяване на нови територии от войските на Ватикана.

За разлика от добродушния и обичан Александър кардинал Дела Ровере беше сприхав човек, с жесток и кръвожаден нрав, който изглеждаше истински щастлив само по време на лов или война. Непрестанно погълнат от важни дела, той не понасяше леност и забава. Но което беше по-важно, самият той смяташе тези недостатъци на характера си за най-висши добродетели. И макар сам да имаше три дъщери, кардиналът не обичаше никого на света. През целия си живот се бе влюбвал само веднъж.

Кардинал Дела Ровере умееше да се държи с достойнство, ако не се смяташе проблясващото фанатично пламъче в големите му тъмни очи. Впечатлението за солидност и благочестие се подсилваше от изправената стойка на голямата му глава, с изсечени сякаш от камък масивни черти. Той много рядко се усмихваше, разкривайки два реда дребни, но правилни зъби, и само трапчинката на брадичката му придаваше известна мекота на лицето, което сякаш принадлежеше на някаква средновековна статуя, олицетворяваща Страшния съд. Дори вдървената стойка на тялото му създаваше впечатление не толкова за физическа сила, колкото за несломима воля. Никой не би дръзнал да оспори неговия кураж или неговата интелигентност. Но никой не го и обичаше твърде много главно заради грубото, рязко и понякога оскърбително държане, което силно контрастираше с непринудената елегантност на папата. При всичко това обаче кардинал Дела Ровере вдъхваше респект дори като враг.

В многото си послания до френския крал Шарл, до неаполитанския владетел Феранте и до други околни владетели кардиналът непрестанно обвиняваше Александър VI в симония — в това, че се е добрал до папския престол по нечестен начин, с подкупи и машинации; упрекваше го в мошеничество, корупция, непотизъм, алчност, лакомия, във всички възможни плътски грехове. Обстоятелството, че сам той навремето бе извършил много от тези грехове, в които сега обвиняваше папата, не променяше с нищо убедеността, с която съдеше врага си.

Ала някои от тези обвинения си бяха самата истина. След изборите за папа Александър бе подарил ценни имоти и замъци на кардиналите, които го бяха подкрепили, и ги бе назначил на ключови постове във Ватикана. Асканио Сфорца се издигна до длъжността вицеканцлер, понеже бе спомогнал за убедителната му победа при последното гласуване. Освен това Сфорца получи в дар един замък, няколко църкви и феодални имения. Злите езици говореха, че в тъмната нощ преди изборите две магарета, натоварени с тежки дисаги сребро, се отправили от двореца на Родриго Борджия към този на Асканио Сфорца. Гласът на кардинал Антонио Орсини му донесе два града, оценени на по няколко хиляди дуката всеки един, докато други кардинали получиха църковни санове и имоти, които щяха да им носят голяма годишна рента. Самият Джулиано дела Ровере бе назначен за папски легат в Авиньон, крепостта Остия, и адриатическото пристанище Сенигалия, като в добавка получи един замък и няколко други поста, между които кардинал на Флоренция.

Тази практика на разпределяне на земи и длъжности, носещи годишна рента, не беше нещо ново. Смяташе се за напълно в реда на нещата един новоизбран папа да раздава на своите приближени дворци и имущество след възкачването си на престола, защото иначе те и без това щяха да бъдат незабавно разграбени от гражданите на Рим. А на кого другиго да ги подари, ако не на тези, които бяха дали гласа си за него? Ето защо самият факт, че Дела Ровере бе получил всички тези дарове, говореше ако не за друго, то поне за щедростта на папа Александър, защото на всички беше ясно, че неговият съперник не бе гласувал за него, а за себе си.

Ала все пак това обвинение в симония преминаваше всякакви граници. Всъщност кардинал Дела Ровере произлизаше от доста по-богата фамилия, чиито връзки и влияние се простираха много по-надалеч, отколкото на Борджиите. Ако папският престол можеше да бъде купен с пари и щедри дарове, то Дела Ровере беше в много по-изгодни позиции да наклони резултата в своя полза.

Сега, със замъглено от злоба и жажда за мъст съзнание, Джулиано дела Ровере, подкрепян от неколцина други кардинали, несъгласни с избора на папа, възнамеряваше да моли френския крал Шарл да свика канонически събор.

Преди много години такъв велик канонически събор беше в състояние да наложи волята си или дори да свали един папа от трона му; съставен от кардинали, епископи и светски водачи, този орган бе предназначен да поддържа баланса между властите и да ограничава влиянието на папската институция. Но откакто Пий II го бе разтурил преди трийсетина години, съборът се бе превърнал в отживелица от минали времена.

Сега обаче при вида на Александър VI, коронясващ за кардинал собствения си син Чезаре, Дела Ровере се изпълни с такъв потрес и възмущение, че той и съюзниците му решиха да възкресят отдавна забравения орган на Великия канонически събор като инструмент за унищожението на папата узурпатор.

И така, наскоро след коронясването на Чезаре за кардинал Дела Ровере се оттегли в двореца си в Остия, където започна да крои планове за предстоящата офанзива срещу Александър VI. А когато съюзниците бъдеха подбрани и плановете за действие одобрени, той щеше да отпътува за Франция, където да поиска покровителството на Шарл.

 

 

След като веднъж бе дал на своите синове посока в живота, папа Александър VI се ръководеше от съзнанието, че е длъжен да определи и мястото на дъщеря си Лукреция в своя грандиозен замисъл. Той внимателно започна да претегля възможностите за действие. Лукреция в никакъв случай не можеше да се нарече жена, тя беше едва тринайсетгодишна, но той нямаше време за чакане. Трябваше колкото се може по-бързо да я обрече за годеница на Джовани Сфорца, дожа на Пезаро. Още докато беше кардинал, я бе обещавал на двамина знатни испанци. Но с изкачването му на папския престол политическата му власт се бе увеличила извънредно много и сега трябваше да преценява ходовете си още по-внимателно, за да не загуби благоволението на Милано. Предишните му годежни обещания, дадени на испанските грандове, трябваше да бъдат отменени колкото се може по-безболезнено.

Като възможност за сключване на изгодни брачни договори Лукреция си оставаше най-ценният му капитал. А един брак между нея и наскоро овдовелия двайсет и шест годишен Джовани, чиято съпруга се бе споминала при раждане, беше твърде привлекателна перспектива. Трябваше да се действа бързо, защото вуйчото на Джовани, Мавъра, беше най-влиятелната личност в Милано, чието приятелство трябваше да бъде спечелено на всяка цена, преди да се е съюзил с краля на Испания или на Франция.

Александър прекрасно съзнаваше, че ако не успее да обедини многобройните феодални държавици в единна Италия, управлявана по законите на Светия престол, турските неверници със сигурност ще ги завладеят. Ако получеха тази възможност, варварите щяха да стигнат чак до Рим. Щяха да загинат много хора, а неизброими души и несметни данъци щяха да бъдат загубени веднъж завинаги за църквата. И което беше най-важното, ако той не успееше да запази лоялността на народа и да защити Рим срещу чуждото нашествие, ако не успееше да използва властта на папския престол, за да увеличи влиянието на Светата римокатолическа църква, то друг кардинал — без съмнение това щеше да бъде Дела Ровере — щеше да го измести като папа и тогава цялата му фамилия щеше да се окаже в смъртна опасност. Най-лесното нещо щеше да бъде да ги обвинят в ерес и да ги измъчват до смърт, за да се отърват от тях. Огромното му състояние, което с нечовешки усилия бе натрупал в течение на много години, щеше да му бъде отнето и близките му щяха да бъдат оставени без пукната пара. А такава съдба щеше бездруго да бъде много по-злощастна от онова, което сега бе отредил на прелестната си дъщеря.

След като прекара една безсънна нощ, през която не спираше да крачи напред-назад из покоите си и обмисляше плана си от всички страни, като от време на време коленичеше пред олтара и се молеше за божествено озарение, на сутринта той прати да повикат децата му — Чезаре, Хуан и Лукреция. Хофре беше още твърде малък, а и не беше особено умен; замислената стратегия щеше само да го обърка.

В присъствието на външни лица Лукреция винаги правеше реверанс пред баща си, целуваше папския му пръстен и коленичеше, за да засвидетелства уважението си; когато бяха насаме обаче, тя просто се хвърляше върху него, обгръщаше с ръце шията му и мило го целуваше. Ах, тази негова дъщеря наистина умееше да разтопи бащиното сърце!

Ала този ден, вместо да я прегърне в отговор, папа Александър леко я отблъсна назад и задържа ръцете й в своите, докато Лукреция го погледна право в очите.

— Какво има, татко? — запита тя изненадано. При мисълта, че баща й може да е нещо недоволен от нея, сърцето й се сви. Едва тринайсетгодишна, тя беше височка за възрастта си и изключително красива, с порцеланово бяла кожа и толкова фини черти, че приличаше на Рафаелов портрет. В светлите й очи блестеше интелигентност, движенията на тялото й бяха плавни и грациозни. Лукреция беше светъл лъч в живота на баща си, в нейно присъствие той трудно можеше да мисли за Светото писание или за военна стратегия.

— Татко — повтори уплашено тя, — какво има? Какво съм сторила, за да те разсърдя?

— Трябва в скоро време да се омъжиш — каза й простичко той.

— О, татко! — извика тя и падна на колене. — Още не мога да те напусна. Ще умра!

Александър се изправи и вдигна дъщеря си на крака, прегърна я и започна да я успокоява.

— Шшшт — прошепна той. — Лукреция, аз съм длъжен да сключа този съюз, но това не значи, че ти веднага ще си излезеш от бащиния дом. Сега избърши очи и чуй какво ще ти обясни баща ти.

Тя приседна на обшитата със злато възглавница в краката му и се приготви да слуша.

— Сфорца са най-могъщата фамилия в Милано, а племенникът на Мавъра, младият Джовани, е загубил съпругата си при раждане на детето им. Сега той е съгласен на брачен съюз с нас. Твоят татко иска за всички ни да бъде добре. А ти си достатъчно голяма, за да разбереш, че без такива съюзи с могъщите и влиятелни италиански родове властта ми на папа няма да трае дълго. Ако аз падна, всички ние ще бъдем в смъртна опасност, а това няма да го допусна.

Лукреция наведе глава и кимна разбиращо. А изглеждаше толкова млада.

Когато Александър свърши да говори, той стана и закрачи из обширното помещение, като се чудеше как най-деликатно да постави въпроса. Накрая се извърна към дъщеря си и запита:

— Ти знаеш ли как се ляга с мъж? Някой обяснил ли ти е?

— Не, татко — отвърна тя и за пръв път му се усмихна дяволито, както бе виждала много пъти да правят куртизанките в двореца.

Александър поклати глава удивен. Лукреция беше жива и емоционална като майка си, а същевременно умна и твърде игрива за възрастта си. Той направи знак на двамата си синове — Чезаре и Хуан, които се приближиха и коленичиха пред него, почтително навели глави.

— Станете, деца мои — каза той. — Трябва да поговорим. Имаме важни дела за решаване, защото бъдещето на всички ни зависи от това, което ще си кажем днес.

Без да притежава чара и лекия характер на сестра си, Чезаре беше сериозен и самовглъбен. Болезнено амбициозен още от дете, той държеше да побеждава във всичко, с което се заемаше. От друга страна, Хуан беше твърде обидчив, макар и напълно безразличен към чувствата на околните. В него имаше някаква жестока жилка, а устните му обикновено бяха свити в саркастична усмивка. Той не притежаваше нищо от вроденото милосърдие на сестра си, нито от харизматичността на по-големия си брат. Въпреки това Александър беше много привързан към Хуан, тъй като долавяше в него една лесна ранимост, каквато нямаше нито у Чезаре, нито у Лукреция.

— Защо ни повика, татко? — запита Чезаре, докато гледаше през прозореца. Беше прекрасен ден, той преливаше от енергия, искаше да излезе навън, да се скита по града… — Днес на площада има карнавал, искаме да отидем.

Александър отиде до любимия си стол в ъгъла на голямата стая.

— Седнете, деца, седнете край мен — нареди той. И тримата насядаха на големи копринени възглавници в краката му.

Той се усмихна и размаха ръка над главите им.

— Ние сме най-великата фамилия в християнския свят — каза той. — Ще останем в историята със славните дела, които ще извършим заедно в името на Светата католическа църква, ще спасим много души и ще живеем в мир и хармония, изпълнявайки повелята Божия тук, на земята. Ала както разбира всеки един от вас, това предполага саможертва. Поуката от житията на светците е, че колкото по-велики са делата ни, толкова по-голяма трябва да е и саможертвата. — Той вдигна ръка и направи кръстния знак.

Александър погледна Лукреция, която седеше на килима в краката му, облегната на рамото на брат си Чезаре. Малко встрани, без да се допира до тях, бе седнал Хуан и съсредоточено лъскаше една нова кама, която бе получил подарък.

— Чезаре, Хуан — обърна се той към синовете си, — предполагам, че всеки от вас е лягал с жена?

Хуан се намръщи.

— Разбира се, татко. Що за въпрос?

— Човек, който е на път да вземе важно решение, трябва да разполага с всичката необходима информация. — Той се обърна към големия си син: — Чезаре, ти лягал ли си с жена?

— С много — отвърна простичко Чезаре.

— А на тях хубаво ли им беше? — въпросът беше отправен и към двамата синове.

Хуан се намръщи раздразнено, после се изсмя:

— Откъде да знам? Или може би трябваше да ги попитам?

Папата наведе глава и твърдо попита:

— Чезаре, жените, с които си лягал, останаха ли доволни?

С дяволита усмивка и открито лице Чезаре отвърна:

— Предполагам, че да, татко. Иначе щяха ли да поискат да се видим отново?

Папа Александър изгледа дъщеря си, която го наблюдаваше със смесица от любопитство и трепет. После отново се обърна към синовете си:

— Кой от вас двамата би желал да легне с Лукреция?

Хуан изглеждаше видимо отегчен.

— Но, татко — каза той, — по-скоро бих отишъл в манастир!

Александър се усмихна, но гласът му беше твърд.

— Ти си един млад глупак.

По лицето на Лукреция се изписа възмущение.

— Защо питаш първо братята ми, а не мен? — запита тя. — Ако един от тях трябва да легне с мен, нямам ли право поне да кажа кого предпочитам?

Чезаре я погали успокоително по ръката и каза:

— Татко, каква е причината за всичко това? Защо ни караш да сторим такова нещо? Не се ли боиш, че душите ни ще бъдат обречени на вечни мъки?

Папа Александър стана от креслото и се отправи към голямата сводеста врата, която водеше към съседната зала на двореца. Там се спря, посочи с ръка картините на стената и запита:

— Във вашите учения не сте ли чували нищо за великите египетски династии, където брат и сестра са се женили помежду си, за да поддържат чиста кръвта на фамилията? Не сте ли чували за младата Изида, която се омъжила за брат си, великия крал Озирис, син на Небето и Земята? От този съюз се родил син Хор и тримата образували една велика троица, много по-древна от християнската Света троица на Отца, Сина и Светия дух. С тяхна помощ човеците избягвали изкушенията на Сатаната и душите им се възраждали за живот във вечността. Единствената разлика между египетската троица и нашата е, че при тях един от тримата е била жена. — Тук той се усмихна на Лукреция. — Египет е бил една от най-напредничавите цивилизации в историята, защо да не последваме неговия пример?

— Това едва ли е единствената причина, татко — каза Чезаре. — Египтяните са били езичници и са имали езически богове. Има нещо, което си намислил, но не ни го казваш.

Александър пристъпи към Лукреция, погали дългата й руса коса и усети как душата му се измъчва от угризения. Той не можеше да сподели с децата си истинската причина, че прекрасно разбира женското сърце. Знаеше, че мъжът, на когото една жена се отдаде най-напред, продължава вечно да владее нейната вярност и любов. Отдавайки му се, жената веднъж завинаги му предава ключовете от сърцето и душата си. Ала Родриго Борджия трябваше да направи така, че заедно с тези два ключа неговата дъщеря да не предаде на първия си мъж и ключа от кралството. Оттук следваше, че след като Александър никога нямаше да допусне чужденец да поиска земите му, той бе длъжен отрано да запази своя периметър.

— Ние сме една фамилия — каза той на децата си. — И нашата фамилна лоялност стои преди всичко и всеки. Ние трябва да се учим един от друг, да се пазим взаимно, да сме обвързани с клетва за вярност преди всичко един към друг. Ако спазваме тази клетва, ще бъдем непобедими, но ако я нарушим, това ще бъде нашата присъда. — Той се обърна към дъщеря си: — А ти си права, мило дете. В случая изборът си е твой. Ти не можеш да избираш за кого да се омъжиш, но във всеки случай имаш право на избор с кого пръв да легнеш.

Лукреция погледна Хуан и наклони лукаво глава.

— По-скоро бих отишла в манастир, отколкото да легна с теб, Хуан. — После се обърна към Чезаре: — Обещай ми, че ще бъдеш нежен с мен, защото ние ще правим любов, а не война, скъпи братко.

Чезаре се усмихна и шеговито се поклони.

— Имаш честната ми дума. А ти, мила сестрице, можеш да ме научиш на любов и вярност, от което сам имам голяма нужда.

— Татко — каза Лукреция с разширени от вълнение очи, — ти ще присъстваш ли, за да сме сигурни, че всичко ще мине добре? Без теб няма да събера достатъчно смелост. Чувала съм какви ли не истории от Джулия и от придворните си дами.

Александър я погледна с любов.

— Разбира се, че ще присъствам. Както и на официалната ти брачна нощ. Един договор не е валиден без свидетели…

— Благодаря ти, татко — каза тя. След което го прегърна и попита: — А може ли да получа хубава нова премяна и пръстен с рубин?

— Разбира се — отвърна той. — Може и два.

 

 

Следващата седмица Александър седеше на трона, загърнат в папската си роба от блестящ бял сатен, като си бе свалил тиарата, за да не му тежи. Вместо нея на главата си имаше малка сатенена шапчица. Пред него беше голямото легло, поставено върху издигнат подиум в една от наскоро ремонтираните стаи на двореца, украсена с богати орнаменти. Той прати да повикат Чезаре и Лукреция, после слугите бяха инструктирани да се оттеглят.

Докато синът и дъщеря му се събличаха, Александър ги наблюдаваше. Лукреция се изкиска, когато брат й Чезаре свали дрехите си. Той я погледна и се усмихна. Александър си помисли, че е необичайно и донякъде трогателно това, че по лицето на сина му се изписва нежност само когато е със сестра си. Макар винаги в отношенията си с жените той да беше силната, агресивна страна, сега, в присъствието на Лукреция, Чезаре изглеждаше сякаш покорен от нейната власт.

Тя беше истинско съкровище, тази Лукреция, и то не само заради красотата си, макар златните къдрици, които обрамчваха лицето й, да бяха по-фини от най-фината коприна. Очите й блестяха и както винаги сякаш криеха някаква тайна. Сега папата се питаше от какво ли са блеснали така. Макар все още да не се бе наляла като жена, тъй като беше едва тринайсетгодишна, тялото й имаше съвършени пропорции, с напъпила гръд и гладка кожа без нито едно петънце. Беше истинска радост за окото, мечта за всеки мъж.

А синът му Чезаре? Никой олимпийски бог нямаше по-изваяно тяло и по-прекрасна стойка. Висок и жилест, той беше олицетворение на сила и мъжество. Освен необуздана амбиция, Чезаре имаше и други добродетели, които доразвиваха характера му. Ала сега вниманието му бе погълнато изцяло от сестра му Лукреция, която стоеше гола срещу него.

— Не съм ли съвършено красива? — запита го тя. И когато той кимна, тя се обърна към баща им: — Не съм ли красива, татко? Не съм ли по-красива от всички жени, които си виждал?

Папата кимна и се поусмихна.

— Много си красива, дъще. Ти си едно от най-съвършените Божии творения.

Той вдигна дясната си ръка и направи кръстен знак, с който ги благослови. После им нареди да започват.

Сърцето на Александър преливаше от обич и благодарност към Бога за тези деца, които обичаше с такъв плам. Мислеше си, че сам Бог се е чувствал по същия начин, когато е наблюдавал Адам и Ева в Райската градина. Отначало развеселен, след миг той се сепна от мисълта си. Не беше ли това същата прекалена горделивост, донесла гибел на толкова неверници и езичници? — запита се той и бързо се прекръсти, искайки прошка за греховните си мисли. Но децата му изглеждаха толкова невинни, толкова освободени от чувство за срам; младите им лица бяха озарени от такова искрено любопитство и наслада, та той със съжаление си каза, че едва ли пак ще посетят този рай. А нима не беше това смисълът на съжителството между един мъж и една жена? Да изпитат Божията радост? Нима религията не бе причинила достатъчно страдания на човешкия род? Нима това беше единственият начин да се отдаде почит на Създателя? Светът на хората беше пълен с предателства; затова единствено тук, в двореца на своя любещ баща, в Светия престол на Исуса Христа, децата му щяха да се чувстват вечно щастливи и защитени. Негов дълг беше да се погрижи за това.

Тези моменти на върховно удоволствие щяха да им помогнат да преодолеят по-леко изпитанията на живота.

Голямото пухено легло беше покрито с копринени и ленени чаршафи и когато Лукреция се хвърли в него, тя изписка от удоволствие. Вече възбуден, Чезаре се метна върху нея и я изплаши.

— Татко — извика тя, — татко, Чезаре ми причинява болка!

Папа Александър се изправи на крака.

— Чезаре — провикна се той, — така ли си научен да обладаваш една жена? Колко жалко. Сигурно аз съм виновен, защото кой друг би могъл да те научи как да доставяш райска наслада на земята, ако не аз?

Чезаре се смъкна от леглото и застана отстрани с блеснали очи. Макар отхвърлен от сестра си и порицан от баща си, той беше млад момък и неговият плам не се гасеше лесно.

Александър се приближи до леглото и Чезаре се отдръпна, за да му стори място.

— Ела, сине мой — каза папата. — Ела насам. Креция, приближи се до ръба на леглото. — Той й направи знак с ръка и тя плахо пропълзя към тях. После, хванал ръката на сина си в своята, той започна да гали тялото на дъщеря си — бавно и нежно. Първо лицето, после надолу по шията до малките, твърди гърдички, като през цялото време съветваше Чезаре: — Няма защо да бързаш, сине мой. Дай си време да се насладиш на красотата. На този свят няма нищо по-красиво от женското тяло, от аромата на жена, която се отдава… доброволно. Но ако бързаш, ти изпускаш самия смисъл на любовното единение и рискуваш да подплашиш бедната жена…

Лукреция вече лежеше спокойно, очите й бяха полузатворени, а дишането й се ускори, докато ръката на брат й продължаваше да я гали по тялото. Когато достигна до корема й и се плъзна надолу, тя отвори очи и понечи да извика, но гласът замря в гърлото й, докато могъщи вълни на наслада разтърсиха тялото и разтопиха душата й.

— Татко… Не е ли грях да се изпитва такава наслада? Няма да отида в ада, нали?

— Нима баща ти съзнателно би застрашил твоята безсмъртна душа? — запита Александър.

Папата, който все още не пускаше ръката на Чезаре, вече беше толкова близо до Лукреция, че усещаше дъха й по лицето си. По тялото му премина тръпка, която го уплаши. Той внезапно пусна ръката на Чезаре и се дръпна настрани.

— Сега я обладай, но бавно. Бъди любовник, бъди мъж, покажи й, че я зачиташ… само я обладай.

Разтърсен до дъното на душата си, той бързо се отдалечи от леглото и зае мястото си на трона. Но когато чу как дъщеря му стене от удоволствие, той изведнъж се изплаши за себе си. Усети как сърцето му бие лудо; почувства, че му се вие свят. Никога преди не бе изпитвал такива силни чувства, не бе усещал такава възбуда при вида на съвкупление и изведнъж разбра. Разбра всичко. Чезаре все още можеше и да бъде спасен въпреки стореното, но с него — с Божия наместник на земята — бе свършено. Той бе видял змията в Райската градина. Беше изкушен. Главата му бучеше от съзнанието, че ако още веднъж се докосне до това дете, ще бъде проклет во веки веков. Защото насладата, която бе изпитал, не беше чисто мирска и той не се съмняваше, че тя ще му донесе падение.

Този ден Александър се моли на Отца, Сина и Светия дух да го запазят от изкушение.

— Избавете ме от злото — прошепна искрено той и когато отново вдигна глава, децата му лежаха върху леглото, голи и изтощени от прегръдката.

— Деца мои — каза той с отслабнал глас, — облечете се и елате при мен.

А когато те коленичиха пред него, Лукреция погледна нагоре към баща си и в очите й блестяха сълзи.

— Благодаря ти, татко. Сега не мога да си представя как бих се отдала на друг, без да съм изпитала това. Трябваше да се боя, а преживях такава наслада. — После се обърна към брат си: — Чезаре, братко мой. Благодаря ти. Не мога да си представя, че ще бъда с друг мъж. Толкова те обичам.

Чезаре се усмихна, но не каза нищо.

А докато папа Александър гледаше с любов децата си, в очите на Чезаре той изведнъж забеляза нещо, което го разтревожи. Той бе забравил да предупреди сина си за големия капан на любовта — че истинската любов дава сили на жената, а поставя в опасност мъжа. Сега той изведнъж разбра, че този паметен ден, който бе донесъл благослов на дъщеря му и единение на династията Борджия, можеше да се превърне в проклятие за неговия син.