Марио Пузо
Фамилията (7)

6

Лудовико Сфорца, по-известен като Мавъра, беше всевластен господар на славния град-държава Милано. Макар да беше само регент, а не дож, на практика той държеше цялата власт в ръцете си, управлявайки от името на своя безволев и мекушав племенник.

Макар прозвището Мавъра да подсказваше смугъл, мургав цвят на кожата, Сфорца беше висок и елегантен мъж, светъл и рус като италианците от север, високо интелигентен и с изострени сетива за света на мисълта и разума. Може да се каже, че той се увличаше повече по древните митове, отколкото по съвременната християнска догма. Беше уверен, дори донякъде самонадеян, когато нещата му вървяха добре, но в моменти на криза ставаше несигурен и затворен в себе си. Сфорца се ползваше с уважението на поданиците си и макар от време на време да проявяваше известна безскрупулност, нерядко дори непочтеност в политическите дела, като управник той беше милостив и облагаше с данъци по-богатите граждани, за да издържа домове и болници за бедните.

Жителите на Милано — един град, считан за люлка на велики открития и нови идеи — с радост прегърнаха културата на хуманизма, а Мавъра и неговата съпруга Беатриче д’Есте полагаха големи усилия, за да подобрят условията им на живот. Те ремонтираха и обновиха всички замъци, боядисаха сивите фасади на градските къщи в модни ярки цветове и почистиха улиците от вонящата мръсотия, за да могат хората да дишат въздуха, без да държат под носовете си напоени в лимонов сок ръкавици или резени портокал. Нещо повече — прекрасно съзнавайки ползата от образованието, те наеха най-добрите преподаватели да обучават студентите в градските университети.

Именно съпругата на Мавъра, красивата и амбициозна Беатриче д’Есте от Ферара, го бе подтикнала преди години да вземе короната от племенника си Джани. Защото след като самата Беатриче бе родила син, тя се боеше, че нейният наследник няма да получи никакви реални права върху управлението на държавата.

В продължение на тринайсет години Лудовико бе управлявал града като регент без каквато и да било съпротива от страна на своя племенник, дожа на Милано, и градът се бе развил като средище на изкуствата и културата. Ала тъкмо тогава Джани се бе оженил за една млада девойка с поривист и решителен нрав — Авия от Неапол, внучка на вдъхващия ужас крал Феранте.

Тъй като самата Авия вече бе родила двама синове — които според нея били осъдени да живеят като обикновени граждани поради узурпирането на властта от Мавъра, — тя непрестанно се жалваше на съпруга си, дожа на Милано. Джани обаче беше твърде доволен от управлението на вуйчо си и не му минаваше и през ум да му се съпротивлява. Авия нямаше друг избор, освен да отнесе въпроса до своя дядо, неаполитанския крал Феранте. Тя започна всеки ден да му пише писма и да му ги праща в Неапол по вестоносци. Накрая Феранте загуби търпение, раздразнен както от измяната на Лудовико към неговото семейство, така и от досадната настойчивост и сълзливото съдържание на писмата. В края на краищата той беше крал, а един крал не може да търпи да се отнасят така с внучката му. Ето защо той се закле, че няма да миряса, докато не си отмъсти на Милано и не възстанови Авия на трона, който й се полагаше по право.

Информиран от тайните си съветници за гнева на неаполитанския крал и уплашен от слуховете за безогледната му жестокост, Мавъра реши да преразгледа позицията си. Неапол се славеше със своята могъща и добре обучена войска. Без чужда помощ Милано нямаше никаква възможност да се защити.

И изведнъж сякаш небесата се смилиха над него — до Мавъра достигна информация, че френският крал Шарл готви армиите си за военно нашествие, за да завземе короната на Неапол. Без да губи време, Мавъра изпрати на Шарл официална покана, с която му обеща своето пълно съдействие за безпрепятствено преминаване на войските му през територията на Милано на път за Неапол.

 

 

Във Ватикана папа Александър премисляше политическите си позиции в светлината на предстоящото френско нахлуване в Италия и късогледството на Мавъра. Той бе извикал Чезаре рано сутринта, за да обсъдят заедно своята стратегия, когато Дуарте Брандао го посети в покоите му, за да му съобщи за поредната заплаха за папския престол.

— Имам информация, че кралят на Неапол Феранте е изпратил послание до братовчед си, испанския крал Фердинанд, с което се споделя загриженост от нашия съюз с Мавъра, както и от позицията на Ватикана по отношение на Милано в навечерието на френското нашествие — каза той.

Чезаре кимна разбиращо.

— Не се съмнявам, че е чул за женитбата на сестра ми с Джовани Сфорца и е разтревожен от нашия съюз с Милано.

Папа Александър кимна в отговор.

— И с право. А какво му е отговорил добрият крал Фердинанд?

— Че засега се въздържа от намеса в нашите дела — отвърна Дуарте.

Папа Александър се изсмя.

— Фердинанд е човек на честта. Едва ли е забравил, че не друг, а именно аз му дадох индулгенция, с която можа да се ожени за първата си братовчедка Исабела Кастилска. Благодарение на този брак кралствата на Испания и Кастилия се обединиха, от което Арагонската империя разшири още повече границите си.

— Не би било лошо да изпратим в Неапол наш пратеник с предложение за мирно уреждане на въпроса — предложи Дуарте. — И да уверим Феранте в нашата лоялност към Испания и към династията Арагон.

Александър се съгласи.

— А защо да не предложим и на Феранте брачен съюз? Защо и Неапол да не получи това, което Милано вече има?

— Татко, с голямо съжаление трябва да те уведомя, че в случая не мога да бъда от помощ — намеси се Чезаре, който искрено се забавляваше от разговора. — В края на краищата аз съм кардинал на Светата римокатолическа църква…

По-късно тази вечер, усамотен в покоите си, папа Александър се вглеждаше втренчено в нощното небе и разсъждаваше за човешките нрави. Като свети отец той достигна до едно смразяващо кръвта заключение — че от страх човек е готов да тръгне слепешката против собствените си интереси. Страхът превръща човека от разумно същество в разциврен глупак — защо иначе Мавъра би предложил съюз на Франция, от който нямаше никакъв шанс да спечели? Нима не разбираше, че с навлизането на чужда армия в Милано той подлага на опасност живота на всеки свой гражданин, жена, дете и старец? Папата въздъхна. В моменти като този той намираше утеха в съзнанието за собствената си непогрешимост.

 

 

Дори в най-мрачните времена на вероломно коварство някои хора се оказват по-зли от останалите. В сърцата и жилите им пулсира жестокост, която ги събужда за живот и изостря сетивата им. Тези индивиди изпитват същото опиянение, когато измъчват ближния си, каквото изпитват повечето нормални хора, когато се любят. Те черпят сили и оправдание за делата си от един всемогъщ безмилостен Бог, рожба на собственото им въображение, и с перверзния си религиозен фанатизъм си приписват главната роля в тази самозаблуда. Един такъв човек беше неаполитанският крал Феранте. Но за нещастие на враговете си той намираше повече наслада в душевните, отколкото във физическите изтезания.

Кралят беше нисък и набит, с маслинена кожа и рунтави черни вежди, толкова гъсти, че напълно скриваха очите му и му придаваха особено заплашителен вид. Същите твърди черни косми покриваха цялото му тяло, като понякога се подаваха от яката или ръкавите на кралските му одежди, от което той приличаше на див звяр. Носеха се слухове, че като млад той собственоръчно бил извадил двата си предни зъба, засегнати от инфекция, която можела да се разпространи по цялото тяло и да предизвика почти сигурна смърт. По-късно суетата го бе накарала да поръча на придворния златар да му измайстори протеза от масивно злато. Феранте рядко се усмихваше, но усмивката му беше особено зловеща. Говореше се, че той никога не носи оръжие и почти не ползва телохранители, но че в случай на нужда не би се поколебал да откъсне човешко месо със златните си зъби.

Като повелител на Неапол, най-могъщата област в континентална Италия, Феранте предизвикваше смъртен ужас у враговете си. Колчем взимаше знатни пленници, той ги оковаваше в железни клетки и всеки ден се спускаше в тъмницата под двореца си, за да се наслаждава на своята „зоологическа градина“. А когато обезобразените и прекършени тела на нещастниците най-после се отказваха от неравната борба и душите им се отправяха към небето, Феранте заповядваше да ги балсамират и поставят обратно в клетките, за да напомнят на онези, които още се съпротивляваха на смъртта, че и от оня свят ще продължат да доставят наслада на своя мъчител.

Дори и най-преданите му придворни не се чувстваха защитени от дивашките изблици на неговата жестокост. Той безжалостно им ограбваше всичко, което можеха да дадат като услуги и пари, след което заповядваше на стражите си да прережат гърлата им, докато спят, като по този начин им отнемаше правото да намерят покой дори в съня си.

На всичко отгоре крал Феранте беше завършен, изключително способен държавник, който упорито бе устоял на всички опити на папската власт да заграби дори една педя от земите му. В продължение на години бе отказвал да плаща десятък на църквата, като благоволяваше да изпраща в Рим само традиционния ежегоден подарък — по един бял кон за папската войска.

В тази си именно роля на опитен държавник, а не на жесток убиец Феранте замисляше съюз с папата. Но за да се застрахова срещу възможни изненади и да си осигури нужната подкрепа за своите завоевания, той изпрати още едно писмо до своя братовчед, испанския крал Фердинанд. „Ако папата не предложи нищо, което да ни задоволява — написа той, — и ако ни откаже помощта си, ние ще вдигнем армиите си и на път за Милано ще превземем и Рим.“

 

 

Съзнавайки нарастващото напрежение между Рим, Неапол и Милано, крал Фердинанд си каза, че е редно да се намеси. Той се нуждаеше от помощта на папата за запазване на мира, който във всички случаи беше по-добър от война. Ако всичко минеше добре, той щеше да информира Александър за замисленото предателство, за което бе научил лично от братовчед си Феранте.

Фердинанд беше висок, властен мъж, който приемаше своята роля на крал на Испания с подобаваща сериозност. Убеден християнин, той не подлагаше на съмнения идентичността на своя Бог и безгрешността на папата като негов наместник на земята. Ала вярата му не прерастваше в оня евангелски фанатизъм, в който изпадаше съпругата му кралица Исабела; така например Фердинанд не чувстваше нужда да преследва неверниците. По същество той беше един разумен човек и се придържаше към определени доктрини само доколкото те служеха на интересите на Арагонската империя. Той и папа Александър изпитваха дълбоко уважение един към друг и взаимно се смятаха достойни за най-високото доверие, което може да съществува, между простосмъртни.

Със строгата си мантия от тъмносин сатен, обшита с кожи, крал Фердинанд изглеждаше особено елегантен, седнал срещу Александър в огромната трапезария на папския дворец. Той вдигна чашата с вино и отпи една неголяма глътка, колкото да прочисти гърлото си.

— В знак на добра воля към вас, ваше светейшество, крал Феранте ме помоли да ви информирам за едно обстоятелство, което наскоро е достигнало до вниманието му и което може би ви интересува. В лицето на църквата той вижда съюзник не само на Испания, но и на Неапол.

Александър се усмихна, но в погледа му се четеше известно напрежение, когато отвърна:

— Небесата винаги възнаграждават вярващите.

Фердинанд продължи да говори с тих глас:

— Наскоро след конклава на кардиналите командващият войските на Феранте генерал Вирджинио Орсини се е срещнал с кардинал Чибо, за да оформи покупката на три замъка, които Чибо бил наследил от баща си папа Инокентий.

Папа Александър се намръщи, но известно време стоя мълчаливо замислен, преди да заговори:

— И тази сделка е била осъществена без мое знание? Без одобрението на Светия престол? Кардинал на Светата католическа църква да извърши такова предателство?

В действителност Александър бе много по-изумен от предателството на Орсини, отколкото на кардинал Чибо; генерал Орсини не само беше зет на Адриана, но и папата винаги го бе считал за приятел. А дори и в най-мрачните времена на безчестие и измяна някои хора все пак внушават доверие; Вирджинио Орсини беше именно един от тях.

Още същата вечер по време на тържествената вечеря крал Фердинанд каза нещо, с което и последното късче от мозайката си дойде на мястото:

— Сделката за покупката на трите замъка е била сключена в двореца на кардинал Джулиано дела Ровере в Остия.

Сега чак Александър разбра всичко. Значи Дела Ровере бе стоял зад тази безчестна сделка! Сега онзи, който владееше замъците — три непристъпни крепости северно от Рим, — държеше в ръцете си подстъпите към града и неговата сигурност.

— Този проблем трябва да бъде решен колкото се може по-бързо — каза Александър.

Фердинанд се съгласи.

— Ще отида до Неапол и ще поговоря с Феранте от ваше име. Ще видим какво може да се направи.

На тръгване кралят целуна пръстена на ръката на Александър и го увери, че ще използва цялото си влияние за преодоляване на проблема. После, сякаш внезапно досетил се за още нещо, поспря и каза:

— Има още един проблем, ваше светейшество. И той се нарича Новият свят. Владението на новооткритите земи се оспорва между Испания и Португалия. Двамата с моята съпруга, кралицата, бихме оценили високо вашето посредничество при разрешаване на този диспут, понеже при създалите се обстоятелства са нужни указания свише, за да се помирят страните.

После крал Фердинанд отпътува за Неапол, за да говори със своя братовчед Феранте. Почти веднага след пристигането му между Неапол и Рим запрепускаха вестоносци с важни послания. Накрая Феранте благосклонно увери папата, че от постъпката на генерал Вирджинио Орсини не произтичат никакви заплахи за Светия престол; тъкмо обратното, трите замъка, които се намираха в покрайнините на Рим, щели да се използват като могъща преграда пред евентуално френско нашествие.

И така, двете страни се споразумяха, че Орсини може да си задържи замъците, но всяка година ще изплаща на Ватикана данък в размер на четирийсет хиляди дуката като знак на добри намерения и вярност към папа Александър.

Сега бе ред на папата да отговори на въпроса какво е готов да предложи на крал Фердинанд и на Феранте в замяна на тяхната подкрепа. Оказа се, че Феранте иска Чезаре Борджия за съпруг на своята шестнайсетгодишна внучка Санча.

Александър отказа, като напомни на Феранте, че за големия му син е отреден църковен сан. Вместо това предложи най-младия Хофре. На свой ред Феранте отказа. Защо да се задоволява с най-малкия син, когато може да получи най-големия?

Досега никой папа не бе дръзвал да прекърши волята на страховития Феранте, но Александър беше непреклонен. Той кроеше големи планове за Чезаре и нямаше никакво намерение да разменя злато срещу тенекия.

Феранте, който бе чувал достатъчно за хитростта на папата и умението му да води деликатни преговори, се раздразни и изплаши. Той прекрасно съзнаваше, че ако му се изплъзне тази възможност да сключи съюз със Светия престол, Александър бързо ще си намери нов съюзник и ситуацията може да се обърне против Неапол. След доста размисъл и като се убеди, че не може да се наложи по никакъв начин, Феранте с неудоволствие прие предложението. Той се надяваше единствено, че дванайсетгодишният Хофре ще успее да консумира брака си с четири години по-голямата от него Санча, за да легитимира съюза между двете фамилии, преди Александър да си е променил решението.

Ала пет месеца след годежа крал Феранте, тиранинът на Неапол, умря; с това синът му Мазино, който не можеше да се мери с него по хитрост и жестокост, остана изцяло на милостта на папата. Понеже Неапол влизаше в папските земи, а папа Александър беше техен сюзерен, или повелител, кралската корона можеше да бъде поставена на главата на престолонаследника само от него. Ако го раздразнеха, той като нищо можеше да ръкоположи другиго за крал на Неапол.

Същевременно самият папа Александър бе изложен на опасност. Френският крал Шарл VIII, който бе обявил Неапол за свое владение, също се стремеше към неаполитанската корона. Той проводи нарочен пратеник да предупреди Александър, че ако ръкоположи за крал Мазино, наследника на Феранте, ще го свали от папския престол и ще провъзгласи нов папа. Александър прекрасно разбираше, че ако Неапол попадне под френска власт, това ще означава краят на независимостта на папските земи.

Ала бедите на папата не свършваха с това. Сред жителите на Апенинския полуостров имаше доста, които ненавиждаха испанците и оспорваха властта на Рим; Александър прекрасно съзнаваше, че ако недоволството сред тях продължи да нараства, това ще доведе до взривяване на крехкия мир, възцарил се в Италия с идването му на престола.

В това състояние на загриженост той прие една важна новина, която му помогна да вземе правилното решение. Един ден неговият съветник Дуарте Брандао влезе в покоите му и обяви:

— Носят се слухове, че се готви ново френско нашествие. Крал Шарл е обзет от манията да се превърне в най-великия християнски монарх на своето време. Сега възнамерява да оглави нов кръстоносен поход за освобождаване на Йерусалим от неверниците.

Александър веднага разбра какво се готви.

— Значи тоя млад крал трябва първо да завладее Неапол, който граничи със земите на неверниците. А на път за Неапол ще прегази и папските земи.

Дуарте кимна.

— Освен това Шарл не крие амбицията си да реформира папската институция, а това може да стане само по един-единствен начин, ваше светейшество.

Папата се замисли върху думите на Дуарте.

— За да постигне целта си, Шарл най-напред трябва да ме отстрани от Светия престол…

И тогава Александър реши да не настройва срещу себе си Мазино, сина на Феранте, тъй като военната мощ на Неапол му бе нужна, за да защити Рим срещу нашествието на френския крал.

Скоро в главата на Александър се зароди нов план: за да закрепи своята власт във Ватикана и да защити самия град Рим от чуждо нашествие, той бе длъжен да обедини градовете-държави. Тогава за пръв път му дойде идеята за свещен съюз на италианските държавици под негово ръководство — той осъзна, че обединени, те ще имат много по-голяма власт и възможност да се противопоставят на завоевателя, отколкото поотделно.

Ала след като Александър представи плана си на владетелите на тези градове-държави, започнаха да възникват проблеми. Както обикновено, Венеция предпочете да запази неутралитет; Милано вече беше официално на страната на французите; що се отнася до Флоренция, нейната армия беше прекалено слаба, за да се намеси в конфликта, а освен това и пророкът Савонарола имаше достатъчно влияние над фамилията Медичи, за да ги убеди да отхвърлят предложението на папата.

Ето защо, след като идеята му за обединение се натъкна на съпротива, Александър реши, че единственият му печеливш ход е незабавно да короняса Мазино за крал на Неапол, в противен случай не беше далеч денят, когато папската тиара щеше да краси нечия чужда глава.

 

 

Четири дни след провъзгласяването на Мазино за неаполитански крал Хофре Борджия се ожени за неговата дъщеря Санча.

Хофре стоеше изпъчен пред олтара на църквата „Кастел Нуово“, като се опитваше да си придава вид на по-голям от своите дванайсет години до шестнайсетгодишната си невеста. Макар да беше по-висок от нея и да не изглеждаше твърде зле с тъмнорусата си коса и светли очи, той не притежаваше нито остроумие, нито личен чар. Ето защо Санча — самата тя красиво и духовито момиче — беше раздразнена и обидена от избора на баща си. Тя категорично бе отказала да й се пробват нови дрехи за сватбата, а сега, по време на церемонията, припряно и намръщено оглеждаше гостите в препълнената църква. Когато епископът запита Хофре: „Вземаш ли тази жена…“, той още не бе успял да довърши въпроса си и ето че женихът въодушевено извика: „Да!“ Гостите се изсмяха. Санча се почувства унизена и когато дойде нейният ред, отговори толкова тихо, че околните изобщо не я чуха. Какво правеше тя до това глуповато дете?

По време на пиршеството обаче, когато Санча видя многото златни монети и украшения, които женихът й бе донесъл като сватбен дар, изражението на лицето й се смекчи. А когато той разреши на шаферките й да си вземат още златни монети направо от джобовете му, тъмнокосата Санча дори му се усмихна.

Същата вечер в брачната стая, пред очите на крал Мазино и на още двама свидетели, Хофре Борджия се качи върху своята невеста и я яхна, както би яздил младо пони. Тя лежеше по гръб, упорито неподвижна като труп. Брачният ритуал се повтори четири пъти, докато накрая самият крал им нареди да спрат и обяви договора за валиден.

 

 

Александър повика Чезаре и Хуан да се явят пред него в Залата на вярата. Там, в съответствие с даденото на крал Фердинанд обещание, той трябваше да се срещне с посланиците на Испания и Португалия, за да посредничи при подялбата на Новите земи.

Когато Чезаре и Хуан влязоха в богато украсената зала, баща им имаше царствен вид с папската си митра и червената мантия, обвезана със злато. Той каза на синовете си:

— Предстои ви да видите едно упражнение по дипломация, от което и двамата можете да се поучите, защото с вашето положение ви предстои да водите много преговори за благото на църквата.

Той съзнателно пропусна да им каже, че молбата на крал Фердинанд за папски арбитраж не е празен жест, а отразява влиянието на Светия престол не само в религиозните, но и в светските и политическите дела в новата ера на великите открития. С тази своя намеса папата щеше да си спечели подкрепата на Испания, която му бе жизнено необходима в случай, че крал Шарл VIII действително реши да нахлуе в земите на Италия.

Когато посланиците влязоха в залата, Александър вдигна поглед, поздрави ги топло и каза:

— Надяваме се, че и двамата познавате нашите синове, кардинал Борджия и дука на Гандия?

— Да, свети отче, познаваме ги — отвърна испанецът, шишкав кастилски гранд с черна туника, богато извезана със сребърен брокат. Той кимна на Чезаре и после на Хуан; същото стори и по-възрастният португалски емисар.

Върху голямата, инкрустирана със седеф маса Александър бе поставил разтворена карта. Той и двамата посланици се наведоха над нея и започнаха да сочат различни точки с пръст.

— Синове мои, ние току-що разрешихме един проблем, който причиняваше голяма загриженост на държавите, представлявани от тези двама достойни мъже — каза папата.

Двамата посланици отново кимнаха и Александър продължи:

— И двете, велики нации, Испания и Португалия, са изпратили безстрашни мореплаватели да изследват най-далечните точки на познатия нам световен океан. И двете сега искат да задържат за себе си богатствата на Новия свят. Нашата Света църква, още чрез декрета на папа Калист III, определя Португалия за владетел на всички нехристиянски земи по бреговете на Атлантика. Ето защо Португалия сега предявява претенции за собственост върху целия Нов свят. От своя страна Испания твърди, че светият отец Калист е имал предвид само източното крайбрежие на Атлантика, а не и новооткритите земи на Запад. За да се избегне конфликт между тези два славни народа, крал Фердинанд ни помоли да се произнесем като арбитър по различията помежду им. От своя страна и двете нации са приели нашия арбитраж с надеждата, че чрез нас сам Бог ще им даде знак и те ще приемат казаното от нас като светата Божия промисъл. Така ли е наистина?

Двамата знатни пратеници кимнаха в знак на съгласие.

— Е, добре тогава — продължи Александър. — Ние внимателно разгледахме въпроса и прекарахме дълги часове на колене в размисъл и молитва, в резултат от което достигнахме до решение. Трябва да разделим Новия свят по тази надлъжна линия.

Той посочи на картата една линия, която минаваше на сто левги западно от Азорските острови и Зелени нос.

— Всички нехристиянски земи източно от тази линия, които включват множество ценни острови, ще бъдат придадени към португалското кралство. Отсега нататък народите, обитаващи тези земи, ще говорят португалски. А всички земи, западно от тази линия, ще принадлежат на техни католически величества Фердинанд и Исабела.

Александър погледна двамата посланици.

— Ние вече разпоредихме да бъде издадена специална вула, наречена Inter Caetera, в която се съдържа нашето решение на спора между вас. Пландини, деловодителят на Ватикана, ще ви даде по един екземпляр на тръгване. Надявам се, че нашето решение ще задоволи и двете страни и че много души ще бъдат спасени в резултат на тази справедлива подялба, вместо да станат жертва на братоубийствени конфликти между християни.

Александър ги удостои с чаровната си усмивка, двамата мъже станаха да целунат пръстена му и той им разреши да се оттеглят.

Когато остана насаме със синовете си, Александър се обърна към Чезаре:

— Е, какво мислиш за решението ми?

— Аз мисля, татко, че португалците са ощетени, защото получиха много по-малка част от оспорваните територии.

Лицето на папата се разтегна във вълча усмивка.

— Сине мой, лично крал Фердинанд помоли за моята намеса, а не забравяй, че в жилите на нашето семейство тече испанска кръв. Не забравяй също така, че понастоящем Испания е може би най-могъщата световна сила. Сега, когато френският крал се готви да нахлуе в нашите земи и придвижва войски през Алпите по вероломния съвет на моя враг, кардинал Дела Ровере, може да се окаже, че се нуждаем от подкрепата на испанците. От своя страна португалците може да имат храбри мореплаватели, но армията им нищо не струва.

Преди Чезаре и Хуан да се оттеглят от покоите на папата, той постави ръка върху рамото на Хуан и каза:

— Сине мой, в резултат от нашето успешно посредничество обещаният твой годеж с принцеса Мария Енрикес се изтегля за по-ранна дата. Още веднъж ти казвам, готви се. Гледай да не оскърбиш нашия приятел крал Фердинанд, защото този съюз ми коства огромни усилия и дипломатически умения. Трябва всеки ден да благодарим на Бога за щастливата звезда на нашата фамилия, за предоставената ни възможност да разпространяваме Божието слово по целия свят, да укрепваме папската власт за благото на душите и телата на праведниците.

След една седмица, придружен от цял керван, натоварен с несметни богатства, Хуан бе изпроводен на път за Испания, за да се представи на семейство Енрикес в Барселона.

 

 

На своя престол в Рим папа Александър се чувстваше изморен от огромната тежест на целия свят, небесен и мирски, който носеше на плещите си. И все пак той съумяваше да намери разтуха в едно свое дребно удоволствие…

Тази вечер той си бе облякъл най-фината копринена нощница, защото неговата млада любовница Джулия Фарнезе се готвеше да прекара нощта в леглото му. Докато слугата му го къпеше и миеше косата му с благоуханен сапун, той се усмихваше при представата за миловидното й личице, което го гледа с възхищение и, както му се струваше, с неподправена обич.

Макар да не можеше да си обясни как една млада девойка, надарена с такава красота и прелест, може да се увлече по мъж, много по-възрастен от нея, той приемаше това чудо, както бе приел много други чудеса през живота си. Разбира се, беше достатъчно мъдър, за да разбира, че огромната му власт и възможности за влияние също играят несъмнена роля. Връзката на Джулия със светия отец със сигурност щеше да допринесе за подобряване на благосъстоянието и увеличаване на богатството на цялото й семейство и оттам за издигане на собствения й обществен статут. Но имаше и нещо друго и дълбоко в сърцето си той си даваше сметка за това. Когато двамата с Джулия се любеха, това беше изключително преживяване, истински дар от небесата. Нейната покоряваща невинност, желанието й да се учи и да доставя наслада, детското й любопитство за нови чувствени откровения и плътски радости й придаваха неустоима привлекателност.

Александър бе спал с много красиви куртизанки, далеч по-опитни от Джулия, специално обучени и притежаващи професионални умения да доставят удоволствие на един мъж. Ала в невъздържаната наслада, с която момичето се отдаваше на любовната игра, имаше нещо непокварено детинско и макар да не можеше да каже, че това е най-страстната му връзка досега, Александър получаваше от нея неизмеримо удоволствие.

Облечена в нощница от пурпурно кадифе, Джулия Фарнезе бе въведена в папската спалня. Златистата й коса падаше по раменете и гърба, а на шията си носеше семпла огърлица от дребни перли, която й бе подарил първия път, когато се бяха любили.

Седнала на ръба на огромното му легло, Джулия започна да развързва панделките на нощницата си. Тя се обърна с гръб и закачливо го подкани:

— Скъпо мое светейшество, бихте ли повдигнали косите ми нагоре?

Александър се изправи на крака, огромното му тяло почти се долепи до нейното, гърдите му жадно вдъхнаха упойващия аромат на лавандула, който излъчваха косите й. Той задържа златните й къдрици в големите си ръце — същите, които държаха съдбините на безброй човешки души, докато тя се измъкна от нощницата си и я спусна на пода.

Когато Джулия се извърна, за да приеме целувката му, той трябваше да се наведе, за да достигне лицето й. На ръст беше по-дребна от Лукреция и още по-крехка. Тя обви ръце около шията му и когато се изправи, той я повдигна от пода, лека като перце.

— Сладка моя Джулия, безкрайни са часовете, в които очаквам нашата среща. Когато те притискам в обятията си, ти ми доставяш не по-малка наслада от отслужването на тържествена меса, макар да съзнавам, че не мога да си призная подобно светотатство пред никой друг, моя любов.

Джулия му се усмихна и легна до него в сатенените чаршафи.

— Днес получих послание от Орсо — каза тя. — Пише, че иска да се върне в Рим и да ми погостува.

Александър се опита да не издава раздразнението си, за да не разваля прекрасната нощ.

— Много съжалявам, но ми се струва, че присъствието на съпруга ти в Басанело ще бъде наложително още известно време. Може да му възложа да оглави една от моите военни части.

Джулия усети, че папата ревнува, защото очите му заблестяха. За да го успокои, тя се наведе над него и го целуна по устата, нежно и страстно. Устните й бяха сладки и хладни като на дете, което не е свикнало да се целува, но той се стараеше да бъде нежен с нея, защото от всичко най-много се боеше да не я изплаши и пропъди. Те се бяха любили няколко пъти преди, но той все отлагаше собствената си наслада, за да е сигурен, че тя ще достигне нейната. Не искаше да се остави страстта му да го води, за да не я отврати или да не й причини болка.

— Ще ти бъде ли приятно, ако легна по корем? — запита тя. — А ти отгоре?

— Страхувам се да не те заболи — отвърна той. — Предпочитам аз да лежа по гръб, а ти да ме яхнеш, както ти е най-удобно. По този начин можеш да контролираш страстта си и да си доставиш толкова наслада, колкото можеш да понесеш.

Мисълта за детинската невинност на Джулия, за начина, по който спускаше надолу косите си като някаква древна богиня, като някаква митична магьосница, която омайва принца и го превръща в свой затворник за вечни времена, не го напускаше. Всеки път, когато, легнал по гръб, гледаше нагоре лицето й, притворените й в екстаз очи, главата й, отметната назад в пълна забрава, той си казваше, че плътската наслада, която изпитва, е истински дар от Бога, защото кой друг, освен сам Господ Бог, може да дари един смъртен с такава божествена радост тук, на земята?

Преди Джулия да напусне покоите му на сутринта, той й подари филигранен златен кръст, който бе поръчал специално за нея при един от най-добрите златари на Флоренция. Тя седеше гола на леглото му и се остави да й го сложи на шията. Приличаше на някакво видение; при вида на грациозното й тяло и божественото й личице папа Александър за сетен път се убеди, че има Бог, защото никаква земна сила не би могла да създаде подобно съвършенство.