Марио Пузо
Фамилията (25)

24

Докато армията на Чезаре се точеше в дълга колона на север по пътя от Римини за Болоня, Асторе Манфреди яздеше редом с командващия. Асторе беше приятен събеседник и амбициозен военачалник. Всяка вечер той сядаше да се храни заедно с Чезаре и неговите командири, като ги развличаше със закачливи, нецензурни песни от селата около Фаенца. След вечерята той изслушваше внимателно анализа на Чезаре за военната ситуация и тактическите планове за следващия ден.

На този етап от кампанията Чезаре се бе натъкнал на сериозни стратегически проблеми. Той бе почти завършил обединението на папските земи в областта Романя, но не се надяваше със същата лекота да завземе Болоня, която тогава беше със статут на френски протекторат. Дори да можеше да го стори, той нямаше никакво желание да настройва крал Луи срещу себе си, а беше и сигурен, че папата няма да одобри едно военно нападение срещу града.

В действителност истинската цел на Чезаре беше не самата Болоня, а непристъпната крепост Кастел Болонезе в покрайнините на града. При това той имаше един таен коз — фамилията Бентиволио, управниците на Болоня, знаеха само, че сериозен противник в лицето на Чезаре Борджия и неговите войски са на път към града. Дори собствените командири на Чезаре не бяха посветени в стратегическите му планове й се безпокояха от евентуалните му намерения да нападне Болоня.

След дълъг размисъл Чезаре взе находчивото решение да придвижи войските си на няколко километра от градските порти. Владетелят на Болоня Джовани Бентиволио — едър мъж, яхнал чудовищно грамаден кон — излезе навън, за да се срещне с Чезаре. Зад него яздеше личният му знаменосец, развял знамето на фамилията Бентиволио — червен назъбен трион на бял фон.

Бентиволио беше властен владетел, но същевременно твърде разумен мъж. Той се приближи към Чезаре и любезно го заговори:

— Чезаре, приятелю, наистина ли трябва да се бием? Нямаш голям шанс да ме победиш, а дори и да успееш, твоите приятели французите ще те унищожат. Какво да сторя, за да те откажа от твоите налудничави амбиции?

След двайсет минути разгорещен пазарлък Чезаре се съгласи да не напада Болоня, а в замяна Бентиволио склони да му подари Кастел Болонезе. В допълнение към това по молба на Чезаре Болоня се задължи в знак на добра воля да осигурява войски за бъдещи военни походи на папската армия.

На следващия ден войските на Чезаре окупираха Картел Болонезе. Могъщите крепостни стени щяха да бранят папските земи от нашественици, огромните подземия бяха пълни с муниции, а офицерските общежития бяха необичайно удобни за отбранителна крепост. Чезаре и офицерите му бяха доволни от придобивката.

Същата вечер Чезаре устрои пир за военачалниците си. Той ги нагости с печено яре, залято със сос от чушки и смокини, с гарнитура от тъмночервена цикория, запържена със зехтин и местни подправки. Превъзходното червено вино от Фраскати развърза езиците и те до късна доба се веселиха, пяха и оживено разговаряха.

Кавалеристите и пехотинците също празнуваха тази нощ, а Чезаре специално обиколи стана им, поговори с тях и им благодари за извоюваната победа. Войниците му го обичаха и му бяха предани докрай, както и жителите на покорените градове.

След пиршеството Чезаре и офицерите се съблякоха и се потопиха в топлите серни басейни на замъка, които се захранваха с вода от подземен извор. Сити и доволни, те с удоволствие се отпуснаха в горещата, леко мътна вода, която понамирисваше на развалени яйца. След като хубавичко се накиснаха, те един по един наизлизаха от басейна, за да се изплакнат с кофи чиста вода от близкия кладенец и да се приготвят за сън. Накрая в серния басейн останаха да плуват лениво един до друг само Чезаре и Асторе Манфреди.

Изведнъж Чезаре усети нечия ръка по вътрешната страна на бедрото си. Доста пийнал, той не реагира веднага и почувства как пръстите се плъзгат нагоре и го галят по интимните части.

Внезапно изтрезнял, Чезаре се размърда и деликатно отблъсна ръката на Асторе.

— Аз не съм такъв, Асторе. Не че имам нещо лично против теб. Предпочитам обаче жените.

— Чезаре, ти не разбираш. Това, което изпитвам към теб, не е само плътско желание — каза искрено Асторе. — Аз наистина те обичам, влюбен съм в теб, откакто те срещнах.

Чезаре се помъчи да събере мислите си.

— Асторе — каза той, — аз те смятам за добър приятел. Харесвам те и те ценя. Но това не ти е достатъчно, така ли?

— Не — отвърна Асторе; в гласа му звучеше тъга. — Не ми е достатъчно. Аз съм влюбен в теб така, както Александър Велики е бил влюбен в своя персиец. Така както крал Едуард Втори е обичал Пиърс Гейвистън. Може да ти звучи глупаво, но аз съм убеден, че ти си моята истинска любов.

— Асторе — започна Чезаре тихо, но твърдо, — сигурен съм, че не съм това, за което ме мислиш. Познавам много добри мъже — войници, атлети, дори кардинали, — които получават наслада от подобни връзки. Но аз не съм от тях, Асторе. Аз мога да ти бъда верен приятел, но нищо повече.

— Разбирам, Чезаре — каза Асторе и се изправи във водата, смутен и объркан. — Още утре ще напусна лагера и ще замина за Рим.

— Не е нужно да го правиш — успокои го Чезаре. — Моето мнение за теб не е пострадало от това, че ми се обясни в любов.

— Не, Чезаре — отвърна Асторе. — Аз не мога да остана повече. Трябва или да приема това, което ми каза, и тогава твоето присъствие ще ми причинява голяма болка, или да се заблуждавам, че все пак има някаква надежда. В такъв случай аз ще продължа да се боря за вниманието ти, докато ми се разсърдиш или се отвратиш напълно от мен. Не, трябва да си ида.

При изгрев слънце на следващата сутрин Асторе се ръкува с всички командири, после прегърна Чезаре и прошепна в ухото му:

— Довиждане, приятелю. Няма никога да престана да мисля за това, което можеше да бъде между нас.

След това, замечтано усмихнат, принц Асторе Манфреди се метна на седлото и препусна на юг, към Рим.

През следващата нощ Чезаре седеше в палатката си и обмисляше поредната цел на своя поход. Той всъщност бе изпълнил всички задачи, поставени от баща му, и беше време да се завръща в Рим. Ала апетитът му за подвизи и завоевания не беше задоволен. Същото можеше да се каже и за най-приближените му военачалници Вито Вители и Паоло Орсини, които започнаха да го убеждават да нападне Флоренция. Вители презираше флорентинците, докато Орсини искаше да върне на трона Медичите — дългогодишни съюзници на неговата фамилия. От своя страна Чезаре беше силно привързан към града и също беше лоялен на Медичите, с които го свързваше отколешна дружба. Ала той все още се колебаеше.

Когато златните лъчи на утрото хвърлиха първите си отблясъци в сумрака на палатката му, Чезаре напрегнато обмисляше едно такова решение. Може би Вители и Орсини бяха прави, може би той беше в състояние да превземе града и да върне своите приятели Медичите на трона. Ала колкото и да беше млад и буен, Чезаре не можеше да не си дава сметка, че едно нападение срещу Флоренция би довело до война с Франция. Подобна авантюра би била напълно безразсъдна, защото щяха да загинат много хора, а дори и да превземеше града, французите нямаше да допуснат да го задържи. Накрая Чезаре реши как да постъпи. Вместо да напада Флоренция, той щеше да приложи тактика, сходна с тази, която бе използвал с Болоня.

Той поведе армията си на юг по долината на река Арно, като се спря на няколко километра от портите на Флоренция.

Командирът на местния гарнизон излезе да преговаря, придружен от малка свита войници; слънцето осветяваше разветите знамена и блестеше по доспехите им. Чезаре ги забеляза как поглеждат нервно към оръдията на Вито Вители. Беше сигурен, че ще се опитат на всяка цена да избегнат битката. В околностите на Флоренция нямаше нито една крепост или замък, които да представляват интерес за Чезаре, затова той се задоволи със значителен годишен откуп в допълнение към ангажименти за продължаване на съюза с Рим против враговете на Ватикана.

Постигнатото трудно можеше да се нарече победа. Чезаре не успя да превземе града, нито да възстанови Медичите на трона. Все пак взетото решение беше правилно. Освен това имаше още много земи за превземане.

След Флоренция Чезаре насочи войските си на югозапад, към град Пиомбино на брега на морето. Неспособен да се защити срещу могъщата папска армия, и този град скоро падна без бой.

Понеже ненавиждаше бездействието, Чезаре се разходи до доковете на Пиомбино. Оттам, недалеч от брега, се виждаше остров Елба, известен с богатите си железни рудници. Ето един подходящ обект за превземане! Този остров просто плачеше да бъде прибавен към папските владения. Ала задачата не беше лека, тъй като Чезаре нямаше никакъв опит във водене на морски бой.

Той беше на път да се откаже от тази своя най-нова мечта, когато по шосето откъм Рим се зададоха трима конници. Щом наближиха, той смаян ги разпозна — брат му Хофре, придружен от Дуарте Брандао и дон Микелото.

Хофре пристъпи напред, за да го поздрави. Изглеждаше наедрял и някак пораснал. Облечен беше с елек от зелено кадифе и с ширити в зелено и златно. Дългите му руси коси се развяваха под зелената кадифена барета. Макар и произнесени с вълнение, думите му прозвучаха отчетливо и властно:

— Баща ни те поздравява за блестящо проведената военна кампания. Той с нетърпение очаква завръщането ти. Натовари ме да ти кажа, че много ни липсваш на всички. Заповядва ти да се върнеш незабавно в Рим, защото стратегията на измама, с която си послужи при Болоня и Флоренция, е предизвикала негодуванието на френския крал. Чезаре, баща ни нареди за в бъдеще да не предприемаш нищо подобно. Никога.

Чезаре се раздразни, че тъкмо по-малкият му брат е изпратен да му предаде посланието от папата; същевременно той си даде сметка, че присъствието на Дуарте и Микелото е предназначено да предотврати всякакво упорство и съпротива от негова страна. Той поиска да говори насаме с Дуарте Брандао. Двамата се разходиха из доковете и Чезаре му посочи остров Елба, който едва се виждаше в маранята.

— Имаш ли представа колко богати са тези железни рудници, Дуарте! — каза той. — Ако станат наши, с тях можем да финансираме военен поход срещу целия свят. Искам да превзема този остров заради баща ми. Това ще бъде един прекрасен подарък за рождения му ден, а досега рядко ми е падал по-удобен случай да го изненадам. Какво иначе да му подаря? В последно време светият отец е станал толкова сериозен, а много ми се иска да го видя весел, да се смее от сърце. Ако обаче сега не предприема нещо, до една година островът може да стане владение на французите. Жалко, че засега не се чувствам способен да посрещна такова предизвикателство.

Брандао не каза нищо, загледан в маранята. Ентусиазмът на Чезаре, искреното му желание да поднесе такъв великолепен дар на баща си дълбоко го трогнаха. Той реши да му помогне. Обърна се и погледна към генуезките галеони, привързани за пристана.

— Мисля, че мога да постигна това, към което се стремиш, Чезаре. Стига хората ти да искат да се включат. Навремето, преди много години, аз самият командвах бойни кораби.

За пръв път, откакто Чезаре се помнеше, Дуарте Брандао говореше за миналото си с тъга и копнеж. Чезаре се поколеба за миг, после попита:

— В Англия ли? — Лицето на Дуарте се изопна и Чезаре веднага разбра, че е допуснал грешка. Той прегърна по-възрастния мъж през рамената. — Моля те да ми простиш — каза бързо той. — Не е моя работа да питам. Просто ми помогни да превзема този остров.

Дуарте отново стана спокоен и се загледа в далечината. Няколко минути те стояха рамо до рамо и се взираха през залива към остров Елба. После Дуарте посочи с ръка генуезките кораби.

— Тези стари, тромави корита са доста надеждни, ако с тях се плава внимателно — каза той. — А съм и убеден, че защитниците на острова се боят много повече от пирати, отколкото от армии на завоеватели. Всичките им средства за защита — оръдия, железни мрежи, запалителни кораби — ще са съсредоточени в пристанището, където е най-възможно да нападнат пиратите. Докато ние ще намерим някой закътан плаж от другата страна на острова. Там ще направим десант с достатъчен брой войски, за да превземем града и целия остров.

— А как ще превозим коне и оръдия с такъв кораб? — запита Чезаре.

— Боя се, че няма да е лесно — каза Дуарте. — Конете ще се изплашат, ще вдигат шум и може дори да се изпотъпчат в страха си, докато оръдията ще се блъскат насам-натам и може да потопят корабите. Затова няма да взимаме нито едното, нито другото. Ще се оправим само с пехота.

След като в продължение на два дни офицерите разучаваха генуезки морски карти, ударната сила бе готова. Осемте галеона вдигнаха котва, натоварени с пехотинци и техните командири. Те отплаваха, въодушевено махайки на своите другари от конницата и артилерията, които бяха останали на брега.

Доброто им настроение не трая дълго. По време на продължителното плаване през залива и в открито море до острова много от бойците бяха покосени от морска болест и повръщаха отчаяно навсякъде. Чезаре също усети, че му прилошава, и хапеше нервно устни, за да не повърне. Дон Микелото и Хофре — за негово голямо учудване — изобщо не бяха засегнати от болестта.

Дуарте, който също се чувстваше превъзходно, заповяда корабите да влязат в един тих залив с плажна ивица от фин бял пясък, над който трептеше мека мараня. Над плажа започваше хълм с разпръснати тук-там зелени храсти и няколко криви, чворести маслинови дървета. Никъде не се виждаше жива душа.

Осемте галеона се приближиха до брега, но не съвсем. Макар там водата да беше едва метър и половина дълбока, повечето бойци се бояха да нагазят и да тръгнат към брега. Съзнавайки това, Дуарте нареди на всеки кораб да завържат по едно дълго здраво въже за носа и да хвърлят края му във водата. После от всеки екипаж избраха по един добър плувец и го изпратиха да доплува до брега с края на въжето и да го завърже за някое маслиново дърво.

След това Дуарте нареди на половината бойци да завържат оръжията си отзад на гърба, а останалите да чакат на борда, докато чуят, че градът на острова е превзет.

Войниците изпълниха заповедта, но тихо роптаеха от страх и притеснение. Дуарте пръв прекрачи през борда и тръгна към брега, като се прехващаше с ръце за въжето. Втори се спусна във водата Чезаре. Успокоени, войниците един по един заскачаха през борда и хванати за въжето, закрачиха към брега. Във всеки случай на твърда земя щяха да се чувстват по-добре, отколкото на нестабилните, поклащащи се кораби.

След като десантът приключи и войниците се изсушиха на слънцето, Чезаре ги поведе по една стръмна, виеща се пътека през хълмовете. След час стигнаха билото, откъдето като на длан се виждаше целият град и пристанището зад него.

Както бе предвидил Дуарте, грамадните чугунени оръдия на бреговата артилерия бяха насочени неподвижно към входа на залива с пристанището. След като наблюдаваха цял час от билото, те никъде не видяха подвижна артилерия и почти никакви въоръжени защитници, ако не се брои една рота от местната милиция, която маршируваше по площада.

Без да вдига шум, Чезаре поведе войниците си надолу по хълма, докато стигнаха покрайнините на града.

— В атака! В атака! — извика тогава той и мъжете му се понесоха с извадени мечове по главната улица към градския площад. Милицията бе обкръжена и убедена в численото превъзходство на противника, се предаде без бой.

Ужасени, градските жители бързо се изпокриха по къщите си. Чезаре изпрати една част от бойците да охранява огромните брегови оръдия, а друга да превземе железните рудници. В това време Дуарте поведе останалите войници да завладеят пристанището и доковете. Не след дълго белият флаг на Чезаре с нападащия бик на Борджиите и с неговия собствен жълт пламък се вееше на празния дотогава пилон в центъра на града.

Когато на площада се събра делегация от местните първенци, пребледнели от уплаха, Чезаре им се представи и обяви, че техният остров е вече под контрола на Ватикана. Същевременно той ги увери, че няма от какво да се боят.

В това време осемте генуезки кораба бяха заобиколили острова и се насочваха към залива. Бойците на брега запалиха огън, за да сигнализират, че градът е превзет и корабите могат да влязат в пристанището. Не след дълго корабите пристигнаха с развети знамена на фамилията Борджия и войниците слязоха на твърда земя.

След като огледа рудниците и подбра въоръжен контингент от хората си да охраняват острова, Чезаре натовари останалите на корабите и вдигна котва.

Още същия ден, само четири часа след първоначалния десант, Чезаре Борджия и Дуарте Брандао вече бяха господари на остров Елба. След това Чезаре, дон Микелото, Хофре и Дуарте можеха спокойно да се отправят по дългия път обратно към Рим.