Марио Пузо
Фамилията (11)

10

Александър VI бе предаден в момент на най-остра нужда от Вирджинио Орсини, папски барон и негов близък довереник, и папата понесе много тежко неговото предателство. Дяволът е обсебил още една душа, каза си той, и затова дяволът трябва да бъде унищожен. Обстоятелството, че впоследствие самият Вирджинио бе пленен, изтезаван и убит в една от най-страшните тъмници на Неапол, не отменяше нуждата от още по-всеобхватно отмъщение.

Според папата това беше битка между Божия наместник на земята и самия Сатана. Като владетел на папските държави той знаеше, че трябва да предприеме действия срещу местните феодали, тези алчни тирани, които вечно се биеха помежду си, и — което беше още по-недопустимо — се противопоставяха на диктата на Светата римокатолическа църква. Защото, ако думата на светия отец не се слуша, ако злото бъде оставено да тържествува, а добродетелните мъже стоят безсилни и не предприемат нищо, това би отслабило авторитета на самата църква. Тогава кой ще остане да спасява душите на праведниците за Божията милост?

Александър разбираше, че духовната власт трябва да бъде подкрепена с военна сила. Макар френската армия като цяло да се бе изтеглила, а малкото останали чужди войски бяха обкръжени и пленени от армиите на Свещения съюз, папата си даваше сметка, че трябва да въздаде на предателите подходящо възмездие, за да не се повтори предателството им никога повече.

След дълъг размисъл той прецени, че трябва да превърне Орсини в пример за назидание, за да пресече веднъж завинаги намеренията на други феодални владетели в папските земи да се надигнат срещу неговата власт. За да постигне това, той бе решен да използва най-страшното оръжие в своя арсенал — отлъчването. Уви, нямаше избор. Длъжен беше публично да отлъчи цялата фамилия на Орсини от Светата римокатолическа църква.

Отлъчването от църквата е най-суровата религиозна прокламация, най-силният инструмент на папската власт, защото то важи не само докато наказаният е жив, но остава в сила и на оня свят. След като един грешник бъде отлъчен от църквата, той губи право на светото тайнство, душата му не може да бъде пречистена чрез изповед и опрощение, а греховете остават по нея като черни петна во веки веков. Отлъченият не може да сключи църковен брак, не може да кръсти децата си, да получи благословия или да бъде поръсен със светена вода като защита срещу Дявола. Грешникът, наказан по този начин, няма право в края на дните си да получи последно причастие, за да си отиде в мир от този свят, нито пък може да бъде опят от свещеник и погребан в осветено гробище. Отлъчването от църквата е най-страшният акт, който може да бъде извършен спрямо когото и да било, защото с него душата на наказания се изпраща в чистилището или направо в ада.

След като отне на целокупната фамилия Орсини възможността да попадне в рая, папа Александър се зае да ликвидира и светската им власт и влияние. Той извика сина си Хуан от Испания, за да поеме функциите на главнокомандващ папската армия. Това стана въпреки съпротивата на съпругата му Мария Енрикес, която отново беше бременна. Освен това първият му син и наследник Хуан Втори беше само на една година и се нуждаеше от баща, бе казала Мария, но никой не я чу. По заповед на папа Александър Хуан се отправи незабавно за Италия за да поведе папските войски срещу земите и замъците на фамилията Орсини, понеже след измяната на Вирджинио папата не се доверяваше на никого от своите наемни пълководци. Междувременно Александър изпрати послание и на своя зет Джовани Сфорца в Пезаро, с което го приканваше да събере под знамената цялата си налична войска, като му обещаваше едногодишна заплата, ако успее да го стори достатъчно бързо.

 

 

Откакто брат му Хуан бе изпратен в Испания, кардинал Чезаре Борджия не спираше да се надява, че баща им ще се съгласи да промени отредената му роля. В края на краищата тъкмо Чезаре бе винаги до папата, когато имаше важни държавни дела за решаване. Той познаваше Италия и разбираше местните хора, докато Хуан си оставаше повече испанец. Ето защо, колкото и папа Александър да настояваше, че мястото на големия му син е в Светата католическа църква, Чезаре си мислеше, че баща му все някога ще промени решението си.

Александър бе извикал Чезаре в покоите си, за да го уведоми, че планира брат му Хуан да завземе с военна сила и да задържи за себе си замъците на Орсини. Изумен и невярващ, Чезаре изпадна в ярост.

— Хуан ли? От къде на къде?! — извика той. — Та Хуан не умее да води войски в бой. Нищо не разбира от стратегия. Мисли само за себе си. Единствените неща, които умее, са да прелъстява жени, да пилее състоянието на фамилията и да подхранва суетата си. Като негов брат аз му дължа семейна вярност, но все пак, татко, мога да водя войските със завързани очи и бъди сигурен, че ще се справя по-добре от него!

Папа Александър присви очи и погледна сина си.

— Съгласен съм, Чезаре. Ти си много по-интелигентен и притежаваш умения на стратег. Ала ти си кардинал, служител на църквата, а не войник на бойното поле. Кой ми остава тогава? Може би Хофре? Та той не знае от коя страна е главата на коня! Не мога да си го представя с оръжие в ръка. Какъв избор имам? А нашите войски трябва да ги командва един Борджия, иначе се губи целият смисъл на наказанието за измяната на Орсини.

Чезаре помълча в размисъл, преди да отговори.

— Ти наистина ли очакваш Хуан да победи в тази война? Ами че виж го само как се държи в Испания, след като толкова пъти го предупреждавахме да не играе комар, да не ляга с проститутки, да уважава съпругата си и фамилията Енрикес, първи братовчеди на крал Фердинанд! И въпреки всичко ти предпочиташ него пред мен…

Плътният баритон на Александър беше мек и успокояващ.

— В действителност войските ще ги командва Гидо Фелтра. Той е опитен командир, известен с пълководческите си умения.

Чезаре бе чувал за Фелтра. Знаеше, че е доблестен и лоялен офицер, това беше извън съмнение; освен това беше известен като покровител на литературата и изкуствата. Бащата на Фелтра бе получил титлата дож на Урбино заради военните си заслуги към папския престол. Младият Гидо обаче се бе сражавал в твърде малко битки, и то все такива, които не изискваха голямо умение. Едва ли можеше да излезе насреща на безмилостните главорези на Орсини, особено при главната им крепост Брачано. Във всеки случай Чезаре разбираше, че ако папските войски се опитат да завземат Остия, града на кардинал Дела Ровере, това ще постави под заплаха не само живота на баща му, но и самия Рим. Но той замълча и не възрази повече, защото знаеше, че когато става дума за Хуан, баща му не признава никакви разумни доводи.

По-късно същата вечер, все още треперещ от гняв, той изпрати писмо до сестра си. После накара дон Микелото да му обещае, че ще я придружи от Пезаро, защото в писмото си молеше Лукреция да се срещне с него след седмица при Сребърното езеро.

 

 

Когато Лукреция пристигна на уговорената среща, Чезаре я очакваше в една от къщичките. Беше облечена в небесносиня атлазена рокля, която подчертаваше златистите й къдрици и цвета на очите й. След продължителната езда — пътуването от Пезаро до Сребърното езеро отнемаше около ден и половина — страните й бяха поруменели. Развълнувана, Лукреция се втурна в къщичката и обви ръце около шията на брат си.

— Толкова ми липсваше! — изрече задавено тя. После забеляза болката в очите му и се изплаши. — Но какво има? Какво те мъчи?

Чезаре седна на едно от големите кожени кресла и потупа с длан табуретката пред себе си. Лукреция приседна в краката му и го хвана за ръката, за да го утеши с допира на нежните си пръсти.

— Креция, това е истинска лудост. Баща ни е извикал Хуан от Испания, за да го направи главнокомандващ папските армии, а аз така му завиждам, че бих могъл да го убия!

Лукреция стана, отиде зад гърба му и започна да разтрива челото му с ръка, за да го успокои.

— Чез — каза тя, — ти просто трябва да приемеш съдбата си. Не ти е виновен Хуан, ти сам си причиняваш болка със собственото си упорство. Вие двамата с брат ни сте като две деца, които все се бият за сладкишите на мама Ваноца. Разбирам как се чувстваш, но само се измъчваш напразно. Баща ни ще стори това, което си е намислил. Той винаги постъпва така.

— Но аз съм много по-добър войник от Хуан, аз съм много по-подходящ за пълководец. Само аз мога да осигуря победа за Рим и за Светата църква! Защо му е на баща ни един нахален фукльо, един кръгъл глупак, който само ще се прави, че командва войските му?

Лукреция коленичи пред Чезаре и го погледна в очите.

— Чез, а защо му е на баща ни една дъщеря, която само да се прави, че е щастливо омъжена за оня невеж грубиян, дожа на Пезаро?

Чезаре се усмихна.

— Ела — каза той. — Имам нужда от теб. Ти си единственото истинско нещо в живота ми. Аз също само се правя на Божи служител, но ако не беше кардиналската тиара и любовта на баща ни, кълна ти се, Лукреция, бих продал душата си на Дявола. Аз не съм този, на който се правя, и за мен това състояние е непоносимо.

Когато я целуна, той се опита да бъде нежен, но бе чакал този миг толкова дълго, че не можеше да се сдържи. Продължи да я целува страстно, докато тя се разтрепери и заплака. Чезаре спря и я погледна уплашено в очите, налети със сълзи.

— Прости ми — каза той. — Бях груб с теб.

— Не плача от болка — отвърна тя. — Сълзите ми са от копнеж по теб. Докато съм в Пезаро, си мечтая за славата на Рим, а ти си част от мечтите ми.

След като се любиха, двамата останаха дълго в леглото. Чезаре изглеждаше поуспокоен и Лукреция отново се усмихна. Положила глава на рамото му, тя го запита:

— Вярваш ли в това, което казва баща ни — че Бог е повелил неговите деца да прекарат живота си, без да изпитат истинска любов?

— Така ли мисли татко? — попита Чезаре, докато си играеше с къдриците на сестра си. — По собственото му поведение трудно може да се повярва.

— Аз поне съм омъжена за човек, когото със сигурност не обичам. А и брат ни Хуан не се ожени по любов. Хофре се влюбва лесно, на него поне му върви в това отношение, колкото и да е странно. Само кардиналската тиара те спасява от неговата съдба.

— Не е лека кардиналската тиара — отвърна Чезаре.

— Но има полза от нея — напомни му Лукреция.

След като се облякоха, брат и сестра седнаха да похапнат на дървената масичка. Чезаре наля от хубавото червено вино, което бе донесъл, и вдигна чашата си за наздравица.

— За твоето щастие, скъпа сестрице! — каза усмихнат той. Толкова му беше хубаво с Лукреция, толкова спокоен, обичан и приет се чувстваше. Не можеше да си представи живота без нея.

От Рим Чезаре бе донесъл продълговат самун пресен хляб с хрупкава златна коричка, който сестра му особено обичаше, а до него на масата бяха наредени няколко питки прясно сирене. Докато разчупваше хляба и режеше сиренето на късчета, той каза:

— Надявам се, че когато Хуан се появи отново в Рим, ще мога да прикрия чувствата си. Само с отчаяно усилие на волята съумявам да се държа с него като с брат.

С лукава усмивка Лукреция отвърна:

— Той може да има онова, към което се стремиш, Чез, но не и това, което самият ти имаш.

— Знам, сладка моя — каза той, като я целуна по нослето. — Знам това и тъкмо тук е спасението ми.

 

 

Когато Хуан Борджия пристигна в Рим, в негова чест бяха организирани пищни празненства. Той премина по улиците на града, гордо изпънат върху кестенявата си кобила, покрита със златен чул; юздите й бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. В тъмните му очи блестеше опиянение от властта, устните му бяха свити в самонадеяна усмивка, сякаш вече бе победил враговете си.

Когато стигна до Ватикана, папата развълнуван го прегърна.

— Сине мой, сине мой — не спираше да повтаря Александър, докато го водеше към Тронната зала, където бе свикал стратезите си на съвет.

Последваха безкрайни часове на обсъждане на стратегията и тактиката на предстоящите военни действия, в които участваха Гидо Фелтра, папа Александър, Хуан, Чезаре и Дуарте Брандао.

Съветът продължи три дни, през които на Чезаре направи впечатление, че Дуарте Брандао почти не разговаря с Хуан; когато имаше да предложи нещо, той се обръщаше или към папата, или използваше титлата върховен главнокомандващ, вместо да нарича Хуан по име. За пръв път Чезаре заподозря, че Брандао не обича брат му, но неговата неприязън бе изразена толкова деликатно, че едва ли друг от присъстващите я бе забелязал.

Ала една вечер след закриване на съвета, когато папа Александър остана насаме с Брандао, той го запита:

— Според теб грешка ли направих, като поставих сина си Хуан начело на армията, която ще изпратя срещу Орсини?

Брандао отговори находчиво и с уважение:

— Според мен е жалко, дето по една случайност, по реда на раждане, един роден за кардинал трябва да стане военачалник, а един истински пълководец трябва да носи кардиналска тиара.

— Но, приятелю — възкликна папата, — нима не вярваш в съдбата? В това, че нашият Небесен отец е предвидил всичко? В непогрешимостта на папата?

Дуарте Брандао отвърна добродушно:

— Кой би могъл да знае истинските намерения на Небесния отец? Не ставаме ли понякога ние, смъртните, жертва на грешни тълкувания? Дори най-благородните и добродетелни измежду нас?

— Дуарте — каза папата, — мой първороден син беше Педро Луис, мир на праха му. Чезаре е втори поред. По традиция вторият син се посвещава на служба на Светата църква. Тук няма място за грешно тълкуване, понеже само по този начин се ограничава властта на кралските династии, а същевременно синовете им получават добри служби от Божия наместник. Но нима съдбата човешка не е едновременно Божи дар и бреме? Колцина измежду нас не отиваме доброволно против собствената си воля, когато казваме в молитвите си: „Нека бъде волята ти, Господи!“

Дуарте се засмя.

— Простете ми, ваше светейшество. Това, което ще кажа сега, го казвам най-смирено и с огромна почит. Как можем да сме сигурни, че вашият млад воин Чезаре е именно вторият поред? Та вашата привлекателност сред жените е легендарна, а мъжката ви сила не знае граници. Не мога да повярвам, че няма и другаде някой ваш син, укрит от майка си, за който даже и не подозирате…

Александър се заля в гръмогласен смях.

— Ти си блестящ съветник и дипломат — каза той. — И ако на младия кардинал е писано да бъде воин, ще дойде време, когато аргументите ти ще ни послужат. Но засега главнокомандващ папската армия е Хуан и той трябва да я води в бой. Така че нека коленичим и се молим за победа.

Застанал пред вратата на Тронната зала с одеждите си на кардинал, Чезаре дочу целия този разговор и за пръв път през своите двайсет и една години почувства известна надежда. Дали сред всичката поквара и безчестие, които царяха в този свят, наистина имаше Господ и той бе чул молитвите му? Той се върна в покоите си, окрилен от надеждата, че все някой ден може да бъде призован да поведе в битка армиите на Рим.

 

 

Ала сега генерал Хуан Борджия, подпомаган от наемника Гидо Фелтра, поведе армиите на Рим към най-близкия от замъците на Орсини. Макар и безстрашни войници, защитниците на този бастион бяха изплашени от числеността на папските войски и се предадоха без бой; същото стана и при втория замък, към който се насочиха победителите.

Когато вестта за тази лесна победа стигна до Дуарте, той поиска среща с Александър.

— Според мен планът на фамилията Орсини е да накара нашите нови военачалници да повярват, че победата ще бъде лесна. Чак когато приспят бдителността им, войските на Орсини ще покажат на какво са способни.

Александър кимна.

— Значи нямаш голямо доверие на Фелтра?

— Просто съм виждал как се бият Орсини… — отвърна Дуарте.

Александър бе пратил да повикат Чезаре, защото го ценеше като добър стратег. Сега той се обърна към него и запита:

— Можеш да говориш откровено. Къде виждаш най-голямата заплаха в сегашната ситуация?

Като внимаваше да не издава чувствата си, Чезаре отвърна предпазливо:

— Боя се, че самият Фелтра не е по-способен като военачалник от върховния главнокомандващ. Подозирам, че първите победи ще ги главозамаят, след което при Брачано ще настъпи катастрофа, защото там Орсини ще разположат най-добрите си бойци. Освен това Дела Ровере ще ги накара да мислят, че водят свещена война срещу нас, от което ще им дойдат допълнителни сили.

Папата с възхищение изслуша оценката на сина си за ситуацията, без да подозира колко прав щеше да се окаже всъщност Чезаре. Само след седмица съпротивата на Орсини се втвърди, а кардинал Дела Ровере, най-яростният противник на папата, призова прославения артилерийски командир Вито Вители да мобилизира цяла армия, за да се притече на помощ на Орсини.

Армията на Вители се събра бързо и се нахвърли върху папските войски при Сориано. И двамата военачалници — както Хуан, така и Гидо Фелтра — се оказаха безнадеждно некадърни и папските сили претърпяха унизително поражение. Гидо Фелтра бе пленен и хвърлен в тъмница в един от замъците на Орсини. Хуан успя да избяга, като се отърва само с една драскотина на лицето.

Като научи това и се убеди, че поне синът му не е тежко ранен, Александър отново извика Чезаре и Дуарте Брандао в Тронната зала.

— Войната още не е загубена — успокои го Дуарте, — тъй като не всички възможности за победа са изчерпани.

Чезаре добави:

— А ако светият отец прецени, че сме сериозно застрашени, винаги можем да помолим опитната испанска войска на капитан Гонсалво де Кордоба да ни се притече на помощ от Неапол…

Ала след среща с посланиците на Испания, Франция и Венеция, които единодушно настояваха за мир, папа Александър, дипломатичен както винаги, се съгласи и с неохота върна завзетите замъци на фамилията Орсини. Разбира се, те трябваше да заплатят определена цена за мирното споразумение. След дълги преговори папата се съгласи да приеме петдесет хиляди дуката. В края на краищата тази сума му бе нужна, за да понапълни изпразнената хазна на Светата римокатолическа църква.

Този изход от войната се приемаше от папата като някакъв вид победа. Но когато се върна в Рим, Хуан започна да хленчи, че е бил възпрян да продължи победния си ход към нови завоевания и по този начин бил лишен от възможност да придобие земи и замъци за себе си. Ето защо, твърдеше той, петдесетте хиляди дуката се полагат нему заради претърпяното унижение. За изумление на Чезаре папата отстъпи и му ги даде.

Ала на хоризонта се зададе още по-сериозен проблем. За да поправи пострадалата си репутация, Хуан настоя да му бъде възложено да освободи Остия, окупирана от войските на френския крал Шарл.

Ужасно разтревожен, Чезаре се втурна в покоите на баща си, за да се опита да го вразуми.

— Татко, френският гарнизон в Остия не е голям, знам това със сигурност. Ала тоя Хуан е способен да загуби и най-лесната битка, а това ще донесе позор на папската институция и ще означава краят на Борджиите. Дела Ровере само това чака, той ни е заложил този капан, знаейки, че глупакът Хуан ще се хване.

Александър въздъхна.

— Чезаре, колко пъти вече говорим за всичко това! Нима смяташ баща си за такъв наивник, че да не вижда онова, което виждаш ти? Този път аз ще осигуря победата. Ще повикам Гонсалво де Кордоба, най-добрия военачалник в света.

Гласът на Чезаре изразяваше безсилен гняв.

— Това няма да възпре брат ми. Той ще се меси във всичко. Ще се препира с капитан Де Кордоба. Познаваш го. Умолявам те, татко, премисли добре всичко.

Ала Александър беше непреклонен.

— Хуан няма да стори нищо подобно. Аз съм изпратил изрични указания. Той ще тръгне от Рим като главнокомандващ папските войски, а когато битката приключи и ние спечелим, ще се върне като победител и до него ще се вее знамето на Борджиите. Между тези две демонстрации на величие той няма да дава никакви заповеди и да прави никакви предложения.

 

 

Хуан се подчини на баща си. Тръгна в поход, яхнал буен вран жребец, помаха с шапка на множеството, събрало се да го изпрати по римските улици, и по-нататък изобщо не се намеси в превъзходно проведената операция за освобождението на Остия.

Хората на капитан Гонсалво де Кордоба бързо преодоляха съпротивата на френския гарнизон и превзеха Остия, без Хуан да каже гък. После Хуан се върна като победител и снизходително прие френетичните викове и победни възгласи на римските тълпи.

 

 

След три вечери в Палацо Борджия кардинал Асканио Сфорца устрои грандиозен бал, на който покани много знатни гости, между които децата на Александър. По това време в Рим бяха и двамата братя Медичи — Пиеро и Джио, приятели на Чезаре от университета; те бяха прокудени от своята родна Флоренция от французите и от проповедите на Савонарола.

Огромният дворец на Сфорца принадлежеше на Борджиите, докато самият Родриго беше още кардинал. След избирането му за папа Родриго го бе подарил на Асканио. Всички смятаха, че това е най-красивият дворец в целия Рим.

Тази вечер Чезаре посети родния си дом, придружен от своите приятели, с които предишната нощ бе гулял, играл комар и пил из римските странноприемници.

По стените в огромния салон висяха скъпи гоблени, изобразяващи сцени от богатата история на Рим. От тази зала в различни посоки водеха врати и коридори към други помещения, също украсени с прекрасни гоблени. Подовете бяха застлани с безценни ориенталски килими, съчетани по цвят с кадифените и сатенените дамаски на креслата и богато орнаментираните шкафове, скринове и маси.

Тази вечер големият салон на Палацо Борджия бе превърнат в бална зала, на мецанина свиреше неголям оркестър, а по дансинга се въртяха в шеметен вихър млади двойки.

Чезаре тъкмо бе привършил танца си с една красива и известна куртизанка, когато Гонсалво де Кордоба се приближи към него. Де Кордоба, снажен и винаги мрачен, тази вечер изглеждаше особено разстроен. Той се поклони на Чезаре и помоли да поговорят насаме.

Чезаре се извини пред дамата си и отведе испанския военачалник до една от откритите тераси на двореца, където си бе играл като дете. Терасата гледаше към закътан вътрешен двор, в който неколцина от гостите се разхождаха, похапваха си избрани ордьоври и пиеха от гъстото червено вино, което слуги разнасяха върху сребърни подноси из залите.

Де Кордоба обаче не изглеждаше в настроение да се забавлява. Мъжественото му лице беше изкривено от гняв.

— Чезаре, толкова съм вбесен от държанието на брат ти, че не можеш да си представиш. Никой не може да си представи.

Чезаре сложи приятелски ръка върху рамото на военачалника, за да го успокои.

— Защо? Сега пък какво е направил? — попита той.

Гласът на Де Кордоба беше прегракнал от вълнение.

— Ти сигурно знаеш, че брат ти не взе никакво участие в битката при Остия?

Чезаре се ухили широко.

— Предполагам, капитане. Иначе щяхме ли да победим?

— Сигурно знаеш също, че сега Хуан си приписва всички заслуги за тази победа? — Докато капитанът говореше, разтреперан от гняв, Чезаре го слушаше със съчувствие. — Той говори за това навсякъде, където се появи, като твърди, че той — дори не ние, а той — еднолично е обърнал французите в бягство.

— Хуан е един празноглав фукльо — отвърна Чезаре. — А хвалбите му са абсурдни и жалки. Никой в Рим не му вярва. Но нека помислим заедно какво може да сторим, за да бъде поправена тази ужасна несправедливост.

Гонсалво отказа да бъде умилостивен.

— В Испания аз незабавно бих го извикал на дуел. Но тук… — Той се спря, за да си поеме дъх. — Ти знаеш ли, че този нагъл глупак е наредил да изсекат бронзов медал в негова чест?

Чезаре се намръщи.

— Медал?! — повтори изумен той.

— С неговия профил. А отдолу надпис с големи букви: „Хуан Борджия — победителят от Остия“.

Чезаре без малко не се изсмя на налудничавата идея на брат си, но се въздържа, за да не раздразни Гонсалво още повече. После каза:

— Едва ли има войник в папската армия, а положително и сред французите, който да не знае истината. А тя е, че ти, Гонсалво де Кордоба, си действителният победител от Остия.

Ала испанският капитан не се утешаваше лесно. Разярен, той се обърна с лице към Чезаре и го погледна право в очите.

— Хуан Борджия — победител от Остия! Ще видим тая работа. Трябваше да го убия. Кой знае, може би още не е късно… — С тези думи той се извърна и влезе обратно в залата.

Чезаре остана неподвижен на терасата, с очи, вперени в мрака навън, като се чудеше как е възможно той и онзи, когото наричаха негов брат, да са излезли от една утроба. Каква ирония на съдбата! Той се готвеше на свой ред да се върне в балната зала, когато нещо непосредствено под него привлече погледа му.

До фонтана във вътрешния двор Чезаре забеляза брат си Хофре, който приглушено разговаряше с испанския капитан и с още един по-млад мъж, висок и жилав. Не се чуваше какво си говорят, но Де Кордоба слушаше извънредно внимателно, докато по-младият мъж се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше някого с поглед. Ала най-много го учуди държането на Хофре. Обикновено кротък и апатичен, сега лицето му бе придобило кръвожадно изражение, каквото Чезаре никога не бе виждал у него.

Чезаре се готвеше да им се обади, когато усети нечия ръка на рамото си. Застанал зад него с пръст на устните, дон Микелото го дръпна назад, откъдето да наблюдава сцената, без другите да го виждат. След няколко минути Де Кордоба, видимо успокоен, усмихнато стисна десницата на младия Хофре. Когато Хофре протегна ръка, за да се здрависа с по-младия мъж, на ръката на последния се виждаше пръстен с голям, безформен топаз, който хвърляше отблясъци на лунната светлина. Микелото го посочи:

— Запомни този човек, Чезаре. Това е Вани, племенник на Орсини.

С тези думи Микелото изчезна в мрака също така неусетно, както се бе появил.

Чезаре тръгна из стаите на двореца, за да намери Хофре, но от него нямаше и следа. Той кимна на сестра си Лукреция, която танцуваше с оня глупак, съпруга си Джовани Сфорца. Недалеч от тях, в блажено неведение за хаоса, който бе на път да предизвика, Хуан танцуваше със снаха си Санча; двамата се смееха на висок глас и явно добре се забавляваха. Ала Чезаре бе сериозно обезпокоен. Най-много го тревожеше изражението на Де Кордоба, когато си тръгна от бала — за пръв път през тази вечер той изглеждаше доволен и успокоен.