Марио Пузо
Фамилията (12)

11

Лукреция специално бе дошла в Рим, за да бъде с баща си и братята си за великденските тържества във Ватикана. Икономът на Джовани Сфорца я откри в покоите й в двореца Санта Мария дел Портико с устно послание от нейния съпруг. Джовани настоявал тя да си тръгне незабавно с него за Пезаро, тъй като Рим му действал потискащо, а освен това се чувствал непрестанно следен от папата.

Докато Лукреция, видимо разстроена, слушаше доводите на съпруга си чрез устата на иконома, Джулия започна да приготвя багажа й с помощта на прислужницата. Бедната Лукреция бе покрусена. Тя беше неописуемо самотна в Пезаро; едва тук, в Рим, бе успяла да се почувства отново у дома си.

— Какво да правя? — запита тя, докато крачеше нервно из стаята. — Дожът пет пари не дава за мен, нито тук, нито в Пезаро. Когато изобщо ме погледне, в очите му има всичко друго освен любов. А сега, след като е решил да си тръгва, настоява и аз да го последвам.

Джулия пристъпи към нея, за да я утеши. Икономът се покашля, събра кураж и поиска разрешение да заговори.

— Дожът на Пезаро казва, че е силно привързан към дукесата. Той копнее за нейната компания, ако не за разговор, то поне за да бъдат заедно в неговото собствено имение, където той е пълен господар.

— Но, добри ми човече — възрази Лукреция, — това е неговото желание и той иска да бъде изпълнено. Ала какво ще стане с мен, ако се върна при него? Аз ще повехна, ще умра от самота. За мен в Пезаро няма нищо, което да ме привлича.

Раздразнена от държането на Лукреция, понеже знаеше какви страдания причинява то на нейния любим Александър, Джулия се извини и излезе от стаята.

В този момент на вратата се почука и Лукреция чу гласа на брат си Чезаре:

— Креция, аз съм, Чез. Може ли да вляза?

Без да губи време, Лукреция нареди на иконома да се скрие зад копринения параван. Тя го предупреди да не мърда и да не издава звук, ако му е мил животът. Омразата на брат й към дожа бе достигнала такива размери, че можеше да се получи грозна сцена.

Дребният слуга се подчини, сви се зад паравана и се покри с куп дрехи на Лукреция; така Чезаре нямаше как да го види, освен ако не решеше да претърси основно покоите на сестра си.

Чезаре влезе в стаята и целуна Лукреция. Изглеждаше много щастлив, че я вижда.

— Нашият баща е решил да изпълни желанието ти за развод — каза той. — Той вече е убеден, че от брака ти с оная свиня Сфорца за нас няма никаква полза; сега, когато Милано отново е на страната на французите, мъжът ти изобщо не ни трябва. Нещо повече: баща ни е много недоволен, че Джовани не можа да те направи щастлива.

Лукреция се настани на дивана и покани Чезаре да седне до нея. Той отказа; беше твърде възбуден и продължи да крачи из стаята.

— Но какво ще кажем на Джовани? — запита тя. — Как ще стане разводът? Той не е еретик, не е извършил никаква измяна, освен че ме направи нещастна…

Чезаре се усмихна.

— Нима това не е достатъчно престъпление?

Лукреция сякаш се ободри от тона на брат си.

— За мен може да е най-страшното престъпление, но се съмнявам, че околните мислят по същия начин.

Брат й отново стана сериозен.

— Баща ни няма да посмее да ви разведе по законен път. Това ще предизвика скандал. Вместо това е разпоредил Джовани просто да изчезне…

Лукреция скочи на крака и изгледа намръщено брат си.

— Чез, не можеш да допуснеш такова нещо! Джовани може да е простак и животно, но ако съм нещастна с него, то е, защото все го сравнявам с теб! Той може да не е ти, но само заради това далеч не заслужава наказанието, което предлагаш.

— Нима ще заявиш на светия отец, че отказваш да изпълниш заповедта му? Нима ще обречеш душата си на вечни мъки, и то заради Джовани, който е една свиня? — запита Чезаре.

Лукреция огледа брат си от глава до пети.

— Сети ли се някой да запита дожа на Пезаро дали не би желал доброволно да разтрогне брака, вместо веднага да посягате към кинжала и отровата?

Чезаре отвърна:

— Баща ни го запита, но Джовани отказа. Няма повече какво да се говори.

Гласът на Лукреция бе изпълнен с решителност.

— Тогава искам от теб да говориш още веднъж със светия отец, който е и наш баща, и да му кажеш, че аз няма да изложа на опасност душата си с подобно действие. Защото адът е вечен, а аз, макар да не съм безгрешна, не преставам да се надявам на Божията милост и на своето място в рая.

Чезаре наведе глава и разтърка очи в безсилен гняв.

— Креция, трябва да се направи нещо, за да се сложи край на тоя цирк — каза той. — И то колкото се може по-скоро!

— Нищо не желая повече от това да се отърва от него — отвърна Лукреция. — И то не е тайна за теб, мили братко. Ала аз съм обезпокоена за душата ти, за душата на баща ни, както и за своята. Не мога да участвам в отнемане на човешки живот заради временна полза тук, на този свят.

Чезаре бе сигурен, че сестра му ще се зарадва на решението на баща им за прекратяване на брака й, и сега нейната реакция го смути и разочарова. Той се бе надявал да я освободи от звяра, който ги бе разделил, и с това да стане неин спасител. Съпротивата й го разяри и преди да напусне гневно покоите й, той извика:

— Между теб и баща ни, скъпа сестро, се чувствам като между чук и наковалня. Сякаш нямам собствена воля. Сега те питам, какво искаш от мен да сторя?

— За да не измениш на себе си, скъпи братко, не изменяй и на другите — предупреди го тя.

След като се убеди, че Чезаре си е тръгнал, Лукреция изтича зад паравана, където бедният иконом, завит под купчина дрехи, трепереше от страх.

— Чу ли какво се изрече в тази стая? — запита тя, след като го отви.

— Нито думица, дукесо — отвърна бързо той с разширени от ужас очи. — Нито думица!

— Господи, за нищо не те бива! — възкликна тя. — Бързо, тичай при дожа и му разкажи всичко. Кажи му да побърза. Не желая кръвта му да тежи на съвестта ми. Хайде, тръгвай…

С тези думи тя изведе примрелия от страх човечец през страничния изход от двореца си.

 

 

Когато икономът, останал без дъх, се добра до апартамента в двореца на Борджиите, където бе отседнал Джовани Сфорца, и му разказа какво бе чул в стаята на Лукреция, Джовани реши, че няма време за губене. Той отиде право при папата и помоли да бъде освободен от вечерна молитва, защото искал да прескочи до църквата „Сан Онофрио“ в покрайнините на Рим, за да се изповяда.

Александър се съгласи, защото беше Страстната седмица, а през това време грешниците, които се изповядваха в тази църква, получаваха специална индулгенция за опрощение на всичките си грехове. Затова папата, подкрепен от Чезаре, разреши на Джовани да отиде и да се изповяда, където иска.

Ала щом стигна до църквата, Джовани се метна на арабския жребец, оставен там за него от командира на личната му гвардия, и безмилостно го пришпори. След двайсет и четири часова езда благородното животно, с кървава пяна на устата, падна на колене и издъхна пред градските порти на Пезаро.

Джовани Сфорца, който обичаше животните повече от хората, беше безутешен. Той нареди на придворния коняр да погребе тържествено коня, а самият той се заключи в покоите си и дни наред отказваше да се появи навън. Никой в Пезаро така и не разбра дали дожът е по-покрусен от загубата на любимия кон или от раздялата със съпругата си.

 

 

Лукреция беше сърдита на баща си, задето не я бе посветил в своите планове, като с това й бе отнел всякаква възможност да изкаже тревогите и съображенията си. След като откри, че папата е изпратил своя правен съветник в Пезаро с настояване Джовани да приеме разтрогване на брака поради импотентност — единствената причина, която можеше да мине за пред църквата, — тя реши какво трябва да направи. Макар да не хранеше особена любов към своя съпруг дожа, разумът й подсказваше, че ако бъде принуден да признае нещо толкова унизително, а същевременно и невярно, Джовани ще противопостави на това обвинение собствените си съмнения за нейната връзка с брат й. А това тя за нищо на света не можеше да допусне.

Защото, ако имаше причина за неконсумиране на брака им, тя беше у Лукреция. Заради връзката си с Чезаре след първата брачна нощ с Джовани Сфорца тя отказваше да спи в леглото му и рядко го допускаше до себе си като свой съпруг. Макар изтръгнатото самопризнание в импотентност да бе все пак за предпочитане пред отрова или кинжал, то щеше да бъде жесток удар срещу мъжкото му самочувствие. Тласкан от болезнена гордост, той щеше да се опита да си отмъсти, а това щеше да постави под заплаха папата и цялата фамилия Борджия.

На следващата сутрин Лукреция се събуди призори и извика няколко от придворните си дами да я придружат до манастира „Сан Систо“. Тя знаеше, че една жена, която се опитва да избяга едновременно от съпруга и баща си, може да бъде в безопасност единствено в манастир. Изборът й беше прост и добродетелен.

Ала Джулия и Адриана се опитаха да я разубедят.

— Светият отец няма да намери покой, докато ти си далеч от него — каза й Адриана. — Освен това той ще се съпротивлява с всички сили на желанието ти да се оттеглиш в манастир.

Ала Лукреция беше твърдо решена.

— Той не може да ме спре, защото, докато узнае намеренията ми, аз ще съм вече на път.

Джулия я умоляваше да размисли, тъй като съзнаваше каква болка ще причини решението й на Александър.

— Скъпа сестрице, дай на светия отец възможност да поговори с теб. Позволи му да ти изложи доводите си. Знаеш колко нещастен се чувства той, когато си далеч от Ватикана…

Ала Лукреция не й позволи да довърши.

— Нямам намерение да променям решението си. А ако ти, Джулия, толкова държиш на щастието на светия отец, който е и мой баща, можеш и занапред да му даваш това, което очаква да получи от теб. Що се отнася до мен, аз не се чувствам с нищо длъжна пред него, защото той не се съобрази нито с мен, нито с Бога при вземане на решението си.

Адриана се опита за сетен път да я вразуми.

— Лукреция, ти толкова пъти си изтъквала колко си нещастна. А сега, когато твоят любещ баща се опитва да измъкне съгласие за развод от съпруга, когото ти сама охули, му обръщаш гръб. И това го наричаш разумно поведение?

Очите на Лукреция се наляха със сълзи, но тя не можеше да си позволи да се усъмни в правотата си, защото тогава всичко свято за нея щеше да бъде загубено навеки. Тя прегърна безмълвно Адриана и Джулия, след което на раздяла ги предупреди:

— Половин ден не казвайте нищо на светия отец. Ако пита за мен, кажете му, че се моля в параклиса и не искам да ме безпокоят.

После се обърна към една от най-верните си придворни дами и й подаде писмото, което бе написала предишната нощ.

— Моля те, занеси това на брат ми, кардинала. Дай му го на ръка и не го показвай на никой друг.

* * *

Във всички държавни и църковни дейности папа Александър проявяваше завиден разум. Ала в сърдечните си дела и във всичко, свързано с децата му, далеч не беше чак толкова разумен. Ето защо сега, когато научи, че дъщеря му е напуснала двореца и възнамерява да постъпи в манастира „Сан Систо“, той бе дълбоко наскърбен и изпадна в ярост.

Какъв бе смисълът да е папа, след като не можеше да повлияе на собствената си дъщеря? Как можеше това някога мило дете да целува пръстена на светия отец, а да не се подчинява на кръвния си баща?

Той повика в покоите си Чезаре и Дуарте Брандао, после изпрати да доведат и дон Микелото. След като всички се събраха, ги запита:

— Какво съм сторил на собственото си дете, което толкова много обичам, за да ме изостави така?

Чезаре наведе глава и не каза нищо.

На свой ред Брандао го погледна съчувствено и отвърна:

— Може да е решила да се постави в служба на Бога, ваше светейшество.

— Моля те, Дуарте — каза раздразнено папата, — не се опитвай да ме залъгваш, сякаш съм някакъв вдетинен старец. Има нещо, което не знам, нещо, което ми убягва.

Дуарте кимна.

— Не се опитвам да ви залъгвам, свети отче, нито да ви покажа неуважение. Искам просто да ви приканя да не вините себе си за делата на вашето дете. Ако трябва да сме искрени, Лукреция вече не е и дете. Ако е напуснала дома ви, тя или се стреми към по-голяма надежда, или бяга от по-голяма опасност.

— И каква може да е тя? — запита Александър, като се обърна към Чезаре.

Погледите им се срещнаха; в очите на папата блесна искра. През всичките изминали години между двамата нито веднъж не бе ставало дума за онази любов, която означаваше всичко за Чезаре; той се боеше, че за баща му тя означава едва ли не повече. А Чезаре не се съмняваше, че в една битка за любов или надмощие с баща си бе предварително обречен на поражение. Защото Александър очакваше от децата си безгранична преданост, която да стои над всичко друго. Ако Чезаре разкриеше пред него дълбочината на своята връзка със сестра си, щеше да настъпи ад.

Чезаре не бе споделял с никого за своята любов; дори когато биваше мъртво пиян или заобиколен от куртизанки в леглото, той си държеше езика зад зъбите. Слугите в двореца не смееха да продумат за връзката му с Лукреция под страх от смъртно наказание. Но дали можеше баща му със своята божествена проницателност да надникне в неговата душа?

Внезапно яростното изражение на лицето на Александър се смекчи и той дори се усмихна:

— Дон Микелото, приятелю, намери ми един вестоносец, който всеки ден да препуска до манастира. Не се съмнявам, че дъщеря ми ще отстъпи. Потърси ми младеж с добро сърце и бистър ум. Да бъде освен това спретнат и с приятна външност, за да може моята дъщеря да приема на драго сърце посланията ми и накрая да се убеди да се прибере вкъщи.

 

 

Дон Микелото изпълни заповедта. За вестоносец той подбра един младеж на име Перото, когото Александър особено харесваше. Музикант и поет, младежът беше на служба при папата като куриер и вестоносец срещу храна и подслон. Далеч по-образован от повечето хора в папския двор, той бе пристигнал в Рим от Испания, след като бе слушал много за красотата на този град. Беше честен и дълбоко предан на църквата, а Александър му имаше пълно доверие. Когато папата предаде в ръцете на Перото първото си писмо до Лукреция, той знаеше, че стига да се добере жив до манастира, младежът ще го предаде навреме на дъщеря му.

 

 

Когато Перото се яви пред Лукреция в градината на манастира, тя отначало отказа да приеме писмото от баща си.

— Не желая да влизам в разногласия със светия отец — заяви му тя. — Ето защо не искам да приема никакво послание от него.

С блеснали очи и с вързаната си на плитка дълга руса коса Перото кимна приветливо в отговор.

— Разбирам, дукесо. Но ако в момента си позволявам да ви се натрапвам, то е, защото вярвам във важността на това послание.

Лукреция го огледа от глава до пети, поклати глава и му обърна гръб. После седна на една от каменните пейки в градината и се замисли как да постъпи.

Ала вместо да се оттегли или да остави писмото от баща й на място, откъдето тя да си го вземе сама, Перото се изгуби за момент и когато се върна, държеше в ръка китара. Той помоли Лукреция за позволение да седне на тревата и да й посвири.

Лукреция се намръщи, но младежът имаше приятно лице, а животът в манастира беше доволно скучен, затова накрая се съгласи.

— Е, добре, свири, щом искаш — каза му тя.

За нейна изненада гласът му беше нежен, а песента приятна. Лукреция усети как се усмихва. Когато песента свърши, настроението й се беше оправило и тя поиска да види писмото на баща си. Усмихнат, Перото й го подаде.

Беше доста официално писмо. Баща й я уведомяваше, че се водели преговори за разтрогване на брака й и че бил постигнат известен напредък. Сега Джовани разсъждавал по предложения му духовен сан и парично обезщетение. Александър казваше още, че ако тя има да сподели нещо с него, може да му пише, понеже пратеникът щял да се върне още на следващия ден и да й предаде отговора му.

Тя влезе в стаята си, седна на писалището и написа кратък официален отговор до папата, в който питаше за здравето му и му благодареше за направените усилия. Ала писмото бе подписано само „Лукреция Борджия“, от което той заключи, че тя още му се сърди.

 

 

На следващия ден папа Александър стана от леглото, твърдо решен да приключи с развода на Лукреция. Официалните функции на папската институция се изпълняваха добре, беше настъпил период на относително затишие, затова той си каза, че след като приключи със сутрешната молитва, ще посвети останалата част от деня на семейни дела.

Чезаре също се събуди в добро настроение и когато отиде да поздрави баща си с „добро утро“, добави:

— Като че ли е време да организираме още някой празник, защото народът е изнервен и ако им доскучае, гражданите на Рим може да се изпотрепят помежду си.

— Точно така — съгласи се Александър. — Аз самият като че ли имам нужда от развлечение, защото от тия скучни църковни дела съм станал прекалено сериозен.

Тъкмо в този момент Пландини, началникът на папското деловодство, извести за пристигането на Лудовико Сфорца и племенника му Джовани.

Гости и домакини насядаха около една мраморна масичка и слугите им поднесоха сирене, плодове и вино. След като си размениха обичайните любезности, папа Александър се обърна със сериозно изражение към Сфорца:

— Лудовико, не мога повече да чакам като кон на празни ясли. Днес ви повиках, за да приключим най-сетне с тоя развод.

Ръката на Лудовико, която държеше чаша с вино, замръзна във въздуха от изненада. Ала след миг той се съвзе и каза:

— Ваше светейшество, ако става въпрос за Джовани и вашата мила дъщеря Лукреция, не виждам нужда от никакъв развод.

Джовани кимна, но не каза нищо.

Папа Александър стана от масата и закрачи нервно из стаята.

— Напротив, аз виждам такава нужда, Лудовико. Джовани си живееше в Пезаро, докато Лукреция бе оставена сама в Рим.

Лудовико стана от масата и Джовани го последва към меките кресла.

— Моят племенник напусна Рим поради смъртни заплахи от страна на вашия син, ваше светейшество.

Чезаре седеше спокойно на масата и допиваше виното си. Александър се обърна и го запита:

— Вярно ли е това, сине мой? Заплашвал си Джовани?

С равен и твърд глас Чезаре отвърна:

— Аз не заплашвам. Ако някой ме разгневи, направо го викам на дуел. — Той поклати глава. — Не си спомням да съм те заплашвал или предизвиквал, Джовани. Кажи, заплашвал ли съм те? — Той изгледа зет си; в черните му очи се четеше мрачна неприязън.

Очевидно двамата мъже се мразеха от дън душа.

— Длъжен си да признаеш, че не си много почтен роднина — отвърна нагло Джовани.

Изплашен, Лудовико се обърна към папата с меден гласец:

— Ваше светейшество! Джовани се върна в Рим. Двамата млади можеха да си живеят щастливо в Пезаро като мъж и жена. Ала Лукреция отказа. Тя искаше Рим и това е.

Сега всички бяха насядали в кабинета на папата. Александър нервничеше; от увъртанията на свата си бе почнал да губи търпение.

— Лудовико, приятелю мой. Можем да спорим цял ден, а и двамата ни чакат важни дела. Този проблем може да има само едно решение. Джовани и Лукреция трябва да се разведат. Ние разбираме твоята загриженост и чувствата на твоя племенник и искрено ви съчувстваме. Ала за благото на църквата нека да приключим с това.

— На църквата?! — възкликна Лудовико, напълно объркан.

Двамата с Александър нервно крачеха из стаята.

— Ваше светейшество — прошепна Лудовико, — убеден съм, че Джовани ще приеме развод само при условие, че бракът им поначало е бил недействителен. — Той прочисти гърлото ри и добави предпазливо: — Например ако Лукреция вече е била сгодена за оня испанец.

Александър се извърна и сложи ръка на рамото му.

— Ех, Лудовико, Лудовико — каза той. — Де да можеше въпросът да се реши толкова лесно! Ала Светият колегиум не е съгласен, уви.

Гласът на Лудовико едва се чуваше.

— Е, винаги можете да издадете папска вула…

Александър кимна.

— Прав си, скъпи приятелю — каза той. — Бих могъл да го сторя. При условие, че тя беше дъщеря на някой друг… — Той погледна Лудовико право в очите и заговори с твърд и нетърпящ възражения глас: — Единствената възможна причина е импотентност. Признание, че бракът изобщо не е консумиран. Така и гражданите на Рим, и Светият колегиум ще повярват и ще приемат факта. Освен това имаме писмените показания на Лукреция.

Джовани скочи на крака, зачервен от гняв.

— Лукреция лъже! Аз не съм импотентен и никога няма да се призная за такъв!

С метален глас Лудовико Сфорца изкомандва племенника си да млъкне.

— Седни и си затваряй устата, Джовани. Трябва да намерим начин да изпълним волята на светия отец. — Мавъра знаеше, че не бива да се кара с папата, защото без подкрепата на папските армии и на техните испански съюзници Милано можеше да стане лесна жертва на френските апетити.

Сега бе ред на Чезаре да заговори; гласът му бе рязък и хладен:

— Мисля, че имам решение на въпроса. Креция твърди едно, Джовани казва друго. Предлагам да го подложим на изпит. Ще поканим представители и на двете фамилии в една зала. В средата на залата ще има голямо легло, а в леглото ще го очаква една хубава, здрава, привлекателна куртизанка. Джовани ще легне до нея и ще ни убеди в мъжествеността си.

Джовани Сфорца бе изумен и потресен от чутото.

— Пред двете фамилии?! Никога! За нищо на света не бих сторил подобно нещо!

Тогава папата се приближи до Лудовико.

— Е, въпросът е решен. Джовани отказа предоставената му възможност да се докаже, следователно можем да заключим, както би заключил и всеки съд, че Лукреция е права. Разбира се, ние ще постъпим великодушно с Джовани, защото той направи каквото можа като съпруг. В края на краищата не сме се събрали тук, за да хвърляме обвинения.

Джовани отвори уста да каже нещо, но чичо му го спря и го дръпна настрани.

— Цялата ни фамилия ще те обезнаследи, ако откажеш на папата. Ще загубиш титлата и земите си. Сега може да не си вече съпруг, но си все още дож. Което никак не е малко…

 

 

Същата вечер Чезаре седеше на бюрото в покоите си и препрочиташе посланието, което сестра му бе изпратила предишния ден. По красивото му лице беше изписана тъга, раздялата с Лукреция го изпълваше с болка и копнеж. Ала в писмото имаше още нещо, което сериозно го разтревожи. Ръката му потрепери, когато прочете за кой ли път едно изречение от него: „В този момент не съм свободна да обсъждам онзи въпрос, който е от най-голяма важност за нас.“

Официалният тон на писмото на Лукреция и нежеланието й да каже нещо повече му направи тягостно впечатление. Той достатъчно добре познаваше сестра си, за да разбере, че тя пази някаква тайна, която, веднъж разкрита, ще я изложи на голяма опасност.