Марио Пузо
Фамилията (13)

12

Гостите на Ваноца Катанеи бяха насядали край пъстрата трапеза и наблюдаваха яркото слънце, което се спускаше над червеникавите каменни руини на римския Форум. Тя бе поканила неколцина приятели, както и всичките си деца в провинциалното си имение, за да отпразнуват предстоящото след седмица отпътуване на Чезаре за Неапол като папски легат.

Лозето на Ваноца, както децата й с любов наричаха имението, се намираше на върха на един от седемте римски хълма с изглед към внушителна църква от пети век.

Хуан, Хофре и Чезаре като никога седяха един до друг, смееха се и от сърце се забавляваха. По едно време Чезаре забеляза как в другия край на вътрешния двор майка му разговаря твърде приятелски с един млад швейцарски гвардеец. Той се усмихна вътрешно, защото Ваноца беше все още красива и привлекателна жена. Макар и доста висока, тя имаше изящно тяло, маслинена кожа и гъста кестенява коса без нито един бял косъм. Тази вечер изглаждаше прелестно с черната си копринена рокля, а на шията си носеше един ред перли от южните морета, подарък от папа Александър.

Чезаре обожаваше майка си и се гордееше с нейната красота, интелигентност и подчертани делови умения. Ваноца управляваше хановете си не по-зле от който и да било мъж в Рим. Той огледа одобрително швейцарския гвардеец и пожела на майка си щастие; ако тя все още можеше да се наслади на любовта на един млад мъж, какво по-хубаво от това!

По масите имаше богато разнообразие от изкусителни блюда, дело на двама знаменити готвачи, които Ваноца бе довела специално за случая от своите ханове. Те бяха приготвили истински кулинарни шедьоври — соте от гъши дроб със стафиди и резенчета ябълки; прясно уловени раци, подварени в сос от домати, джоджен и сметана; телешки котлети с трюфели, изровени от околните ливади, и зелени маслини, набрани същия ден от местните горички.

Неколцина от по-младите кардинали, между които и Джио Медичи, посрещаха появяването на всяко ново блюдо с възторжени възгласи. Кардинал Асканио Сфорца седеше невъзмутим, което не му пречеше да си взима допълнително от повечето ястия; същото правеше и братовчедът на Александър, кардиналът на Монреал.

По време на вечерята слуги поднасяха порцеланови гарафи бургундско вино, приготвено от едрото грозде в личните лозя на Ваноца. Хуан пиеше жадно; едва пресушил една чаша, той грабваше следващата от масата и я надигаше към устните си. В един момент някакъв много слаб и висок мъж с черна маска седна на стола до него и прошепна нещо в ухото му.

Чезаре бе виждал маскирания няколко пъти в компанията на брат си във Ватикана, но когато поразпита за него, оказа се, че никой не го познава. Веднъж запита направо и Хуан, но брат му просто се изсмя подигравателно и отмина. Чезаре предполагаше, че мъжът е някакъв ексцентричен артист от градското гето, където Хуан ходеше често да посещава проститутки и да пилее парите си.

По едно време силно пияният вече Хуан, със сплъстена от пот коса и разгърдена куртка, се надигна със залитане от мястото си, за да вдигне наздравица. Ръката му трепереше и виното от чашата му се разплиска. Хофре посегна да го подкрепи, но Хуан грубо го блъсна встрани. После се извърна към Чезаре и профъфли с надебелял от пиене език:

— Пия за бягството на брат ми от французите. За умението му да се спасява при опасност. Било като се крие под кардиналската си тиара, било като бяга, колкото му държат краката. Някои наричат това дързост… За мен обаче си е чисто малодушие. — И той гръмко се изсмя на остроумието си.

Чезаре скочи на крака и се хвана за меча. Той понечи да се хвърли към Хуан; но старият му приятел Джио Медичи го сграбчи изотзад и с помощта на Хофре и отчаяните молби на Ваноца успя да го удържи.

Посрамена, Ваноца се опитваше да успокои сина си:

— Не му се хващай, той не знае какво говори. Не искаше да те обиди.

Чезаре отвърна с блеснал поглед и издадена напред брадичка.

— Напротив, мамо, Хуан много добре разбира какво говори. Ако не бяхме в къщата ти, щях да убия на място този наглец, нищо, че е мой брат и твой син.

Все още треперещ от гняв, Чезаре се остави Джио да го отведе до мястото му на трапезата. Гостите се бяха умълчали, смутени от скарването между двамата братя.

В този момент маскираният мъж се наведе към Хуан и отново прошепна нещо на ухото му. Отрезвен от избухването на брат си, Хуан се изправи на крака, този път по-стабилно, и каза:

— Моля да ме извините, имам уговорена важна среща и трябва да тръгвам.

После, заметнат с тъмносинята си кадифена пелерина, той напусна трапезата, придружен от един от адютантите си и от високия маскиран мъж.

Скоро след това гостите започнаха да се разотиват; Чезаре си тръгна заедно с Хофре, Джио и Асканио Сфорца. Когато те се метнаха на конете си, Чезаре се извърна и помаха на майка си, която бе останала в компанията на младия швейцарски гвардеец.

Четиримата препуснаха в галоп към Рим. Докато стигнаха до градската порта и кръстовището пред двореца на Борджиите, те бяха успели доста да си поговорят за инцидента с Хуан. Чезаре заяви, че няма намерение да търпи пиянските изблици на брат си и подобни демонстрации на фамилна измяна. Той бе твърдо решен да разясни на Хуан цялата сериозност на случилото се у Ваноца. Имаше намерение най-напред да поговори разумно с него, но ако това не помогнеше, бе готов да го извика на дуел и да приключи въпроса веднъж завинаги. Хуан съзнаваше, че в един дуел няма никакви шансове срещу брат си, затова най-вероятно щеше да се покае не само пред него, но и пред всички засегнати за скандалното си поведение, опозорило фамилията Борджия.

Чезаре прекрасно знаеше, че не той, а Хуан е страхливецът от двамата и че той може да го надвие всякак — с воля, меч или разум.

Кардинал Асканио Сфорца се оплака, че само преди няколко вечери, също пиян, Хуан убил без всякаква провокация неговия иконом. Дълбоко огорчен от случилото се, Асканио се закле, че ако не била кардиналската му тиара и ако не се боял от гнева на папата, той лично щял вече да е уредил сметките си с Хуан.

Шестнайсетгодишният Хофре никога не бе говорил против брат си, но Чезаре знаеше, че той му е дълбоко обиден заради явната връзка на Хуан с жена му Санча. Той си оставаше доста загадъчна личност, този негов по-млад брат. Поначало поради детински глуповатото му изражение всички го смятаха за малко тъп. Ала след като онази вечер в градината на двореца Чезаре бе видял преобразеното му лице в присъствието на Гонсалво де Кордоба, той вече гледаше на него с други очи.

След като се сбогуваха с Асканио, а Джио Медичи си тръгна към своя дворец, Хофре каза на Чезаре:

— Смятам да прескоча до Трастевере и да прекарам два-три часа с някоя жена, която ще отговори на желанията ми.

Чезаре му се усмихна и насърчително го тупна по рамото.

— Не възразявам, малкото ми братче. Приятно прекарване!

Чезаре проследи с поглед брат си, докато той се отдалечаваше на коня. И тогава забеляза нещо, което предизвика безпокойството му. Когато Хофре зави към Трастевере, от мрака се отделиха три конни фигури и тръгнаха след него. Единият от мъжете, висок и слаб, препускаше на бял кон.

Чезаре изчака да се отдалечат, за да не чуват тропота на копитата на неговия собствен кон, и препусна след тях. На няколко преки пред себе си забеляза силуетите на четирима ездачи; единият беше Хофре. Четиримата бяха увлечени в разговор; до Чезаре достигнаха гласовете им, дружелюбни и приятно оживени. След като се убеди, че брат му е вън от опасност, той обърна коня и се върна сам във Ватикана.

 

 

Чезаре бе спал няколко часа, когато се събуди от ужасен кошмар. Дали в съня си не бе чул тропот на копита? Той се опита да се разсъни; маслото в светилника бе догоряло и стаята му тънеше в непрогледен мрак.

Чезаре беше целият плувнал в пот, сърцето му биеше бясно, обхванат бе от необясним ужас. Той се надигна от леглото и затърси опипом огнивото си, за да запали свещ. Ръцете му трепереха, мозъкът му беше скован от ужас. Извика слугата си, но никой не се яви.

Внезапно по необясним начин светилникът се запали от само себе си и в стаята отново стана светло. Все още в полусън той седеше на ръба на леглото. Отвсякъде го заобикаляха тъмни сенки, протягаха ръце от стените, за да го сграбчат за гърлото. Стана му студено, трепереше като трескав и се зави с одеялото, но от това не успя да се стопли. Изведнъж, сякаш от небитието, в ушите си чу гласа на Нони: Виждам смърт в къщата ти.

Опита се да прогони чувството на ужас, да запуши ушите си за гласа й, но не можеше да се помръдне, беше като парализиран. Дали животът на Креция не беше в опасност? Не, това е невъзможно, каза си той. В манастира тя беше на сигурно място, особено след като баща й бе наредил на дон Микелото да постави охрана, макар и скришом, за да не забележи Лукреция и да му се разсърди още повече. После Чезаре си помисли за Хофре, но си спомни за оживения приятелски разговор между него и спътниците му и се успокои.

Може би Хуан? Ако Чезаре следваше само собственото си чувство за справедливост, никаква заплаха за живота на Хуан не би могла да го разтревожи. Но тогава се сети за баща им. Какво ли щеше да стане с папата, ако зла съдба сполетеше Хуан?

Чезаре бързо се облече и тръгна към покоите на баща си. Пред спалнята на Александър стояха на пост двама въоръжени стражи, по един от всяка страна на тежката желязна врата. Като го видяха, те застанаха мирно.

— Почива ли си светият отец? — запита той, като се стараеше да не издаде вълнението си.

От преддверието на спалнята се чу гласът на Жакамино, доверения камериер на баща му:

— Само преди миг го погледнах, спеше спокойно — каза той. — Всичко е наред.

Чезаре се върна в покоите си, ала тревогата не го напускаше. Както винаги в такива случаи, той реши да яхне коня си и да препусне далеч извън града, за да се успокои и събере мислите си. Изтича до конюшните и тъкмо се канеше да възседне любимия си жребец, когато забеляза един от гледачите, който тъкмо триеше коня на Хофре; по копитата на животното имаше засъхнала червена речна глина.

— Значи брат ми Хофре се е върнал? — попита той.

— Да, кардинале — отвърна момъкът.

— А другият ми брат Хуан? Той прибра ли се?

— Не, кардинале. Още го няма.

 

 

Чезаре напусна града с мрачни предчувствия. Той не знаеше какво очаква да види, но душата му се бе свила, сякаш бе обладан от демонични сили. Струваше му се, че се движи като в сън. В това състояние на духа той пое с коня си покрай реката, търсейки брат си Хуан. Нощта беше студена и влажна. От миризмата на сол, която се разнасяше от река Тибър, мозъкът му се проясни и той се поуспокои. Чезаре внимателно оглеждаше бреговете за следи от борба, но не забеляза нищо и след неколкочасова езда стигна до глинестия бряг, край който се издигаше дворецът на граф Мирандела, а до него имаше болница, в чиито прозорци проблясваха светилници. Наоколо цареше тишина.

Чезаре слезе от коня, като се оглеждаше за някой, когото би могъл да попита за брат си. Ала пристанът и бреговете на реката изглеждаха пусти; единственият звук, който достигаше до него, бе припляскването на рибата в неподвижните като езерна повърхност води.

Чезаре стигна до края на пристана и втренчено се загледа в отсрещния бряг. Там бяха закотвени няколко рибарски лодки, чиито екипажи сигурно гуляеха в селските кръчми или спяха, сгушени на дъното на лодките. Той се опита да си представи как ли би се чувствал като рибар, ако трябваше по цял ден да хвърля мрежите и да чака да се хване някоя заблудена риба. Усмихна се; внезапно усети как му олеква.

Тъкмо се готвеше да си тръгне, когато забеляза малка лодка, привързана до купчина дървесни трупи; на кърмата се различаваше спяща мъжка фигура.

— Синьор! Синьор! — провикна се Чезаре. Щом приближи лодката, човекът вътре се размърда и уплашено го погледна. — Аз съм кардинал Борджия — каза Чезаре. — Търся брат си, командващия папската армия. Случайно да си забелязал нещо подозрително тази вечер?

Докато задаваше въпроса, Чезаре небрежно преметна между пръстите си златен дукат. Като видя монетата, мъжът, който се казваше Джорджо, изведнъж стана словоохотлив.

След половин час Чезаре благодари на рибаря, подаде му монетата и на сбогуване му каза:

— Никой не бива да знае за нашия разговор. Разчитам на теб.

— Аз вече забравих, че сме говорили, кардинале — сговорчиво отвърна Джорджо.

Чезаре пое обратно към Ватикана. Когато стигна, той с никого не сподели това, което току-що бе научил.

 

 

Папа Александър се събуди по-рано от обичайно; усещаше странно безпокойство. За тази сутрин бе свикал военен съвет, който да обсъди стратегията за няколко предстоящи битки, и си каза, че сигурно е притеснен заради техния неясен изход.

След като коленичи за утринна молитва и поиска Бог да го озари с мъдрост, за да вземе правилни решения, той влезе на съвета. За своя изненада там завари само Дуарте Брандао.

— Къде са синовете ми, Дуарте? — запита той. — Време е да почваме.

Дуарте изпитваше ужас от това, което трябваше да съобщи на папа Александър. Преди зазоряване го бе събудил един от слугите на главнокомандващия, за да го уведоми, че господарят му не се е прибрал цяла нощ от вечерята при Ваноца. Нещо повече — неговият адютант, който го придружавал на тръгване, също бил изчезнал безследно.

Дуарте успокои слугата, отпрати го в покоите на Хуан и му нареди незабавно да го уведоми, когато господарят му се върне. Ала самият той повече не можа да заспи; във въздуха се долавяше неясна тревога. След като се въртя известно време в постелята, преди още първите слънчеви лъчи да бяха позлатили покривите на Рим, той яхна коня си и тръгна по градските улици. Когато стигна гетото, спря и заразпитва подранилите минувачи дали снощи някой не е видял Хуан Борджия. Никой не го бе виждал.

След като се върна във Ватикана, Дуарте Брандао незабавно разбуди Чезаре, за да го запита кога за последен път е виждал брат си.

— Хуан си тръгна от празненството с адютанта и маскирания мъж — каза Чезаре. — Доколкото знам, отиваха право във Ватикана. Адютантът бе получил инструкции да не го изпуска от поглед, защото Хуан беше доста пиян.

— Аз така и не можах да го открия този адютант — каза Дуарте. — А лично обиколих целия град, за да търся Хуан.

— Веднага ще се облека и идвам — каза Чезаре. — Баща ни може би има нужда от мен.

Ала още докато напускаше покоите му, Дуарте забеляза, че ботушите на Чезаре са целите мокри и покрити с лепкава червена глина.

 

 

Минаха още няколко часа; Александър бе започнал сериозно да се тревожи от отсъствието на Хуан. Той крачеше нервно из стаите, като в ръцете си прехвърляше златна броеница.

— Това момче е станало нетърпимо — избухна той. — Трябва да го намерим на всяка цена. Ще отговаря за своеволията си.

Дуарте се опитваше да успокои папата.

— Млад е още, ваше светейшество, а този град е пълен с красиви жени. Сигурно сега спи дълбоко при някоя куртизанка в Трастевере, дето още не я познаваме.

Александър кимна, но в този момент в стаята нахълта Чезаре.

— Татко, открили са адютанта на Хуан смъртно ранен. Изглежда, раните му са толкова ужасни, че не може да говори.

— Искам лично да се видя с този човек и да го попитам за сина си — каза Александър. — Ако той изобщо ще разговаря с някого, това съм аз.

Навел глава, Чезаре каза тихо:

— Едва ли и с теб би могъл да разговаря, татко, след като няма език…

Папата усети как коленете му омекнаха.

— А не може ли да напише каквото знае?

— Едва ли, татко, защото и пръсти на ръцете си няма…

— Къде е бил намерен адютантът? — запита папата.

— На Пиаца дел Гидека — каза Чезаре. — Сигурно е лежал поне три часа там пред очите на минувачите, които били толкова уплашени, че никой не смеел да съобщи за инцидента.

— А за брат ти няма вест, така ли? — попита Александър, който трябваше да седне, защото краката не го държаха.

— Да, татко. Засега няма вест.

 

 

След като обиколиха целия Рим и разпитаха командирите на стражата на Ватикана, началника на Испанския гарнизон и командващия Швейцарската гвардия, както и началниците на местната полиция, Чезаре и Брандао се върнаха в папския дворец.

Александър продължаваше да седи мълчаливо, стиснал в ръка златната си броеница. Когато двамата влязоха в покоите му, Чезаре погледна Дуарте Брандао. Предпочиташе баща му да чуе последните новини от доверен приятел.

Дуарте застана до папата и положи силната си десница върху рамото му, за да го подготви за това, което имаше да чуе.

— Току-що ми бе донесено, ваше светейшество, че конят на главнокомандващия е бил открит да се скита в покрайнините на града, а едното му стреме изглеждало прерязано като с меч.

Папата усети как дъхът му спира, сякаш някой го бе ударил с юмрук в стомаха.

— А къде е ездачът? — попита тихо той.

— Няма и следа от ездач, татко — отвърна Чезаре.

Папа Александър вдигна глава, очите му се бяха налели със сълзи.

— Вдигнете под тревога стражата на Ватикана и им заповядайте да претърсят всички улици и покрайнините на града. Кажете им да не се връщат, докато не открият сина ми.

Чезаре излезе да даде разпорежданията си на стражите, както му бе наредено. В коридора на двореца срещна брат си Хофре.

— Хуан е изчезнал — каза му той, — а баща ни е безутешен. На твое място бих внимавал какво говоря и за нищо на света не бих казал къде съм ходил снощи.

Хофре кимна и отвърна:

— Разбирам.

После отмина, без да каже дума повече.

 

 

Из града плъзнаха слухове, че главнокомандващият папските армии Хуан Борджия е изчезнал безследно, че папата е дълбоко покрусен и че страшно наказание очаква онзи, който е дръзнал да стори зло на сина му.

Всички дюкяни бяха затворени и прозорците им заковани, докато испански войници с извадени мечове препускаха из улиците. По тъмните римски улички бяха изпратени съгледвачи да търсят изчезналия младеж; войниците бяха заплашени със смъртно наказание, ако не успеят да го открият. Враговете на Александър, между които фамилиите Орсини и Колона, не се разделяха с оръжието си от страх, че могат да бъдат обвинени за изчезването на сина му.

Рано на следващата сутрин полицаите събудиха някакъв рибар, когото бяха открили заспал в лодката му. Той се казваше Джорджо Скиави и твърдеше, че в нощта на пиршеството у Ваноца бил забелязал четирима конници, единият от които с маска на лицето. Те водели със себе си пети кон, а върху него бил привързан човешки труп. Когато стигнали до градското бунище, където цял Рим изхвърлял сметта си в Тибър, те вдигнали трупа от седлото и го пуснали в реката.

Полицаите го запитаха:

— Как изгледаха тези ездачи? Какво още можеш да ни кажеш?

Джорджо заекна:

— Беше много тъмно…

След като то притиснаха, рибарят призна, че чул как един от ездачите, явно техният главатар, им заповядал да хвърлят няколко тежки камъка върху трупа, когато тъмносинята му кадифена пелерина изплувала на повърхността на водата. Разбира се, той добави, че един от конете бил бял.

Ала рибарят спази даденото пред Чезаре обещание и не описа мъжа, който бе давал заповедите. Когато полицаите започнаха да го заплашват, задето не е доложил за инцидента, той отвърна:

— Ами че аз съм виждал стотици пъти как изхвърлят трупове в реката. Ако всеки път тръгна да долагам в полицията, няма да ми остане време да си ловя рибата, нито да я ям.

 

 

До обяд плувци с дънни мрежи и големи куки бяха претърсили коритото на реката от бряг до бряг. Но чак към три следобед въдицата на местен рибар се бе закачила в нещо тежко на дъното и един подут от водата труп, загърнат в тъмносиня пелерина, бе изплувал на повърхността.

Трупът имаше ботуши с шпори на краката. Ръкавиците му все още бяха затъкнати в поясока, а в джоба му имаше кесия с трийсет златни дуката. Очевидно мотивът за убийството не беше грабеж. Когато го извадиха от водата, по тялото му откриха девет прободни рани от хладно оръжие; освен това гърлото му беше прерязано.

Дуарте Брандао дойде да разпознае тялото. Нямаше никакво съмнение — това беше Хуан Борджия, папският син.

 

 

Трупът на Хуан бе откаран незабавно с лодка до замъка Сант Анджело. Когато видя любимия си син убит, папа Александър падна на колене, обезумял от скръб. Той се просна по очи на пода; едрото му тяло се разтърсваше от могъщи хлипове, които се чуваха навред из Ватикана.

След като се поуспокои, Александър нареди погребението да бъде насрочено още за същата вечер. Трупът на Хуан бе изкъпан, преоблечен и изложен за поклонение в обшитата с брокат униформа на върховен главнокомандващ войските на Светата римокатолическа църква.

В шест часа вечерта Хуан, който изглеждаше красив и спокоен, сякаш беше просто заспал, бе положен върху разкошна носилка и неколцина от придворните благородници го понесоха по моста през реката, докато папата наблюдаваше сам процесията от кулата на замъка Сант Анджело. Начело на шествието вървяха сто и двайсет факлоносци с разноцветни щитове, следвани от стотици кардинали, епископи и свещенослужители, които плачеха и се молеха до възбог.

Същата нощ процесията, изпратена от хиляди оплаквачи с факли, които се точеха в безкрайна върволица между два реда испански стражи с извадени мечове, стигна до църквата „Санта Мария дел Пополо“; там Хуан бе положен в параклиса, който неговата майка Ваноца си бе приготвила за своя лична гробница.

 

 

Разкъсван от мъка и горест, веднага след погребението Александър изпрати да повикат Чезаре в покоите му. Чезаре се яви веднага, нетърпелив да помогне на баща си с каквото може.

Когато влезе в личния кабинет на папата, той го откри седнал зад бюрото, мъртвешки блед и със зачервени от плач очи. Чезаре го бе виждал само веднъж толкова покрусен — като дете, когато Хуан бе изпил чашата с отрова и животът му бе в опасност. В този миг той си помисли дали с молитва може наистина да се обърне съдбата, или просто да се отложи неизбежното.

Когато Александър видя сина си, той стана и пристъпи към него; едрото тяло на папата се извисяваше в полутъмната стая на сантиметри от лицето на Чезаре. Той не беше на себе си от мъка и гняв. Винаги бе съзнавал, че Чезаре не обича брат си, защото Хуан бе получил от живота тъкмо онова, към което самият Чезаре се бе стремил повече от всичко. Александър бе дочул, че предишната вечер у Ваноца двамата братя са се скарали смъртно; после същата нощ Хуан бе изчезнал. Сега папата искаше да чуе истината от сина си. Той заговори с дрезгав, нетърпящ възражения глас:

— Закълни се, че не си убил брат си. Закълни се в безсмъртната си душа. И не забравяй, че ако скриеш истината от мен, ще гориш вечно в ада.

Шокът от това неочаквано обвинение накара Чезаре да загуби ума и дума. Истина беше, че той не съжаляваше ни най-малко за смъртта на брат си. Ала истина беше и това, че не Чезаре бе отнел живота му. И все пак сега не можеше да упрекне баща си, задето го подозира.

Чезаре пристъпи още по-близо до баща си, като го гледаше право в очите. Той сложи ръка на сърцето си и каза искрено:

— Татко, аз не съм убил брат си. Заклевам се. И ако не казвам истината, готов съм да горя във вечни мъки в ада. — Видял объркването по лицето на баща си, той повтори твърдо: — Не съм убил аз Хуан.

Пръв папата отклони поглед встрани. Той се отпусна върху коженото кресло, сякаш силите го напуснаха, и закри очите си с ръка. Когато заговори, гласът му беше кротък и тъжен:

— Благодаря ти. Благодаря ти, сине мой. Виждаш, че съм безутешен заради смъртта на моето момче. Но същевременно съм безкрайно облекчен от твоите думи. Искам да ти кажа — и това не са просто думи на скърбящ баща, който не съзнава какво говори, — че ако ти беше убиецът на брат си, аз лично щях да те разкъсам на парчета, къс по къс. А сега ме остави, имам нужда да се моля и да потърся утеха в скръбта си.

 

 

В живота на всеки човек има моменти, когато едно взето решение променя цялата му по-нататъшна съдба. Застанал на кръстопът, без да знае какво му е отредено от провидението, човек прави своя съдбоносен избор. Така и Чезаре реши да не казва на баща си за онзи рибар, който бе намерил пръстен със син топаз, за това, че единият му брат Хофре бе убил другия му брат Хуан. Какво щеше да постигне, ако му бе казал?

Хуан бездруго си бе заслужил участта. Това, че младият и привидно глуповат Хофре се бе превърнал в оръдие на възмездието, изглеждаше подходящ край за жалкия му, мерзки живот. Хуан не бе допринесъл с нищо за фамилията Борджия; тъкмо обратното, той неведнъж ги бе излагал на опасности със своето безразсъдство. Сега убийството на Хуан, извършено от Хофре, идваше като достойно наказание за греховете на Борджиите.

Чезаре не биваше толкова да се изненадва от подозренията на баща си, ала бащиното обвинение в измяна на фамилията го бе наранило повече, отколкото можеше да си представи.

Но ако Александър бе заподозрял именно него, Чезаре нямаше намерение да му отваря очите, защото от истината щеше още повече да го заболи. Като свети отец папата трябваше да е непогрешим, защото тъкмо на тази непогрешимост се основаваше неговата власт. Следователно, разсъждаваше Чезаре, ако папа Александър сега разбере истината, съзнанието, че е сгрешил, ще му отнеме главната опора на папската институция.

Чезаре съзнаваше, че баща му се бе усъмнил в него, но кой щеше да има полза, ако папата се усъмнеше и в себе си? Не, това само щеше да отслаби неговата власт, а оттам да подкопае и устоите на фамилията Борджия. А това Чезаре за нищо на света нямаше да допусне.

Така стана, че със смъртта на Хуан и с взетото решение Чезаре пое мантията на закрилник на Рим, както и на своята фамилия.

 

 

Лукреция се молеше, коленичила пред голямата мраморна статуя в параклиса на манастира „Сан Систо“, когато една млада монахиня — притеснителна девойка от един от знатните родове на Неапол — дойде да я повика. В италианските манастири имаше поне толкова издънки на благороднически фамилии, потърсили закрила от бремето на аристократичния живот, колкото и бедни момичета от селата, водени от истинска вяра в Бога. И двете категории служеха на Светата църква по свой начин. Фамилиите на богатите момичета изплащаха големи суми за издръжка на манастирите, докато селянките се молеха за душите на богаташите.

Заеквайки от вълнение, младото момиче съобщи на Лукреция, че отвън я очакват с важно послание. С разтуптяно от лошо предчувствие сърце Лукреция побегна към двора колкото я държаха краката; стъпките й отекваха по пустите каменни коридори. Беше облечена с проста вълнена роба с висока талия, а отгоре имаше плетена памучна блуза. Всяка сутрин, докато се обличаше, Лукреция благодареше на Бога за тези груби и широки дрехи, които засега скриваха все по-наедряващата й фигура.

Безброй ужасни мисли преминаха през съзнанието й, докато стигна до приемната. Дали баща й не беше болен? Или брат й Чезаре? Дали любимият й брат не се бе споминал от мъка по нея през безкрайните месеци на тяхната раздяла? Или просто се бе получило поредното послание от баща им, папата, с което я молеше да се вразуми и да заеме мястото си в семейния дворец?

Досега Лукреция бе отворила само едно от писмата, които младият вестоносец Перото й бе донесъл. След това тя предполагаше, че във всички пише едно и също: баща й настоява тя да му се подчини, а тя не биваше да стори това, дори и да искаше. Дъщерята на папата в никакъв случай не можеше да се показва пред римското общество в сегашното си състояние, още повече, че според Перото брат й бе настоял за разтрогване на брака й с Джовани по причини на импотентност. Докато подтичваше към приемната, тя леко се потупа по корема: „А как тогава ще обявим това на хората?“

Приемната беше спартански обзаведена и студена, с гол мраморен под; прозорците бяха покрити с плътни завеси, а по голите стени висяха разпятия. Когато Лукреция влезе, тя замръзна на място, изумена от това, което видя. Брат й Чезаре, облечен с кардиналски одежди, я чакаше сам в голямата зала.

Тя толкова се зарадва да го види, че се затича и се хвърли на врата му, без да помисли дали някой ги гледа. Ала Чезаре леко я отблъсна и внимателно я огледа от глава до пети; красивото му лице беше изкривено в гримаса.

— Чез! — извика тя, почти разплакана. — Какво има? — Не можеше да допусне, че той е забелязал толкова рано; по-скоро бе чул за състоянието й от някой друг. Но докато стоеше уплашена срещу брат си и през съзнанието й пробягваха хиляди ужасни мисли, той я заговори:

— Хуан е мъртъв. Бил е убит късно през нощта.

Коленете й се подкосиха, тя залитна напред и щеше да падне на коравия каменен под, ако Чезаре не я бе прихванал навреме. Коленичил до нея, той изведнъж забеляза особената бледност на кожата й, от която тънките кръвоносни съдове по клепачите й изпъкваха по-ярко от преди. Повика я нежно: „Креция, Креция…“, но тя не отговори. Тогава той свали кадифената си пелерина, сгъна я и я положи на пода под главата й.

Клепачите на Лукреция потрепнаха и очите й започнаха да се отварят, когато ръката на Чезаре я погали по корема, за да я успокои и върне в съзнание. Когато погледът й се избистри, очите й срещнаха неговите.

— По-добре ли се чувстваш сега? — запита той.

— Това е някакъв ужасен кошмар — отвърна тя. — Хуан е мъртъв! А нашият баща? Той как понася това?

— Не много лесно — каза й Чезаре. После отново постави ръката си на корема й и се намръщи. — С теб е настъпила някаква промяна, за която нищо не знаех.

— Така е.

— Сега, когато баща ни цели разтрогване на брака ти, моментът не е никак подходящ. Как очакваме някой да ни повярва, че оная свиня Джовани е импотентен! Може като нищо да ти откажат развод.

Лукреция рязко се надигна от пода. Нещо в думите на Чезаре не й хареса; в тона му се долавяше враждебна нотка. Тя все още беше зашеметена от неочакваната новина за смъртта на Хуан, а сега и Чезаре й се сърдеше и това още повече я обърка.

— Промяната в състоянието ми няма нищо общо с Джовани — отвърна тя. — Аз легнах с него само веднъж, през първата ни брачна нощ.

В очите на Чезаре припламнаха гневни искри.

— И кой е мошеникът, когото трябва да убия сега? — извика той.

Лукреция вдигна ръка и погали брат си по бузата.

— Това дете е твое, скъпи мой. Какъв горчив залък, нали?

Известно време Чезаре седя неподвижно, загледан втренчено пред себе си. После каза:

— Аз трябва да захвърля тази кардиналска тиара. Не може мое дете да бъде копеле.

Лукреция сложи пръст на устните му.

— Нито пък твое дете може да бъде мое! — каза тя.

— Трябва да обмислим и да решим какво ще правим — каза той. — Някой друг знае ли?

— Никой — отвърна Лукреция. — Когато аз самата разбрах, още същия ден напуснах Рим.

 

 

След смъртта на Хуан папата се затвори в покоите си. Въпреки молбите на Дуарте, дон Микелото, Чезаре и всички други, които го обичаха, той в продължение на дни наред отказваше да се храни и да разговаря с когото и да било, дори със своята скъпа Джулия. Пред вратите на покоите му се чуваха неговите молитви и отчаяните му викове на разкаяние, с които молеше всевишния за прошка.

Понякога обаче той ядно размахваше юмрук във въздуха и се нахвърляше с гневни упреци към Бога.

— Господи, дето си в небесата, какъв е смисълът да се спасят душите на хиляди, след като смъртта на един може да предизвика такава болка? — вайкаше се той. — Несправедливо е да ме наказваш за собствените ми грехове със смъртта на сина ми. Всеки смъртен може да сгреши, но Бог трябва да е милостив! — Думите му звучаха тъй, сякаш разсъдъкът му почваше да се помрачава.

Онези от кардиналите, които се ползваха с неговото доверие и благоволение, се изреждаха да хлопат на вратите на покоите му, за да го утешават. Ала той упорито отказваше да допусне когото и да било до себе си. Накрая един ден стените на Ватикана потрепериха от гръмовния му вик:

— Да, знам, небесни отче, и твоят син също бе принесен в жертва!…

После цели два дни не се чу никакъв звук.

Когато най-после отвори вратите на покоите си и застана на прага, Александър беше бледен и измършавял, но изглеждаше доста поуспокоен. Той се обърна към всички, които го очакваха отвън, със следните думи:

— Дал съм обет пред светата Дева Мария да реформирам Католическата църква и смятам да се заловя с това незабавно. Свикайте кардиналската консистория, за да им го съобщя.

Папата публично обяви своята любов към сина си и заяви пред събралите се кардинали, че би дал седем тиари, за да си го върне. Но понеже е невъзможно, каза той, наместо това започва църковна реформа, понеже убийството на Хуан го е събудило от душевна дрямка и му е припомнило собствените грехове.

С доловима болка в гласа папа Александър продължи да говори за своята непрежалима загуба, а докато признаваше собствените си злодеяния и злодеянията, извършени от името на фамилията му, той се покая и тържествено се закле да се поправи. Папата заяви пред Светия колегиум и чуждите посланици, че си дава сметка как е оскърбил Провидението; после той се обърна към тях с молба да съставят специален съвет, който да направи предложения за промени.

На следващия ден папата написа послания до християнските владетели, в които им разказваше за сполетялата го трагедия и споделяше своите нови разбирания за нуждата от църковна реформа. Всички бяха дотолкова убедени в искреността на намеренията му, че из цял Рим се произнасяха съчувствени слова; дори кардинал Дела Ровере и пророкът Савонарола — двама измежду най-яростните му противници — изпратиха съболезнователни послания.

По всичко личеше, че започва нова ера…