Марио Пузо
Фамилията (17)

16

Франческо Салути, главен инквизитор в Съвета на десетте на Флоренция, си даваше сметка, че разпитът и изтезанията на Савонарола ще бъдат най-важната задача в цялата му официална кариера.

Това, че обвиняемият беше свещенослужител, при това доста влиятелен, в никакъв случай не намаляваше важността на мисията му. Наистина, самият Салути често бе слушал проповедите на монаха и бе изпитал върху себе си тяхната въздействаща сила. Ала Савонарола бе нападнал самия папа и бе оспорил политиката и нравите на флорентинския управляващ елит. За тази си дързост той трябваше да бъде съден. Истината за неговата измяна трябваше да бъде изтръгната със сила от грешното му тяло.

В залата за изтезания, охранявана от взвод войници, Салути даваше последни указания на хората си. Дибата за разпъване на обвиняемия беше готова; майсторът бе проверил за сетен път всичките й механизми, различните зъбни колела, ремъци, скрипци и противотежести. Всичко беше в изправност. Пещта бумтеше, от нея се подаваха дръжките на всевъзможни клещи, ръжени и ченгели за късане на човешко месо. Горещината беше такава, че по челото на Салути избиха големи капки пот. А може би той се потеше от усърдие да заслужи обещаното щедро възнаграждение за труда си.

Макар да се гордееше със своя професионализъм, Салути не обичаше особено работата си. Дразнеше го например фактът, че истината за професионалните му занимания се пази в тайна, най-вече по съображения за собствената му безопасност. По онова време Флоренция беше пълна с отмъстителни люде. Той винаги се прибираше въоръжен в дома си, който беше заобиколен от къщите на най-близките му роднини, за да може да му се притекат на помощ, ако бъде нападнат.

Професионалните му услуги се търсеха много. Заплатата му беше шейсет флорина годишно — два пъти по-висока от тази на касиер в която и да било флорентинска банка; в допълнение получаваше и премия от по двайсет флорина за всяка поръчка, възложена му от съвета.

Салути беше облечен с плътно прилепнал копринен клин и блуза в характерния синьочерен цвят на тъканите, произвеждани само във Флоренция. Цветът придаваше достойнство на заемания от него пост, като същевременно не беше толкова наситен, че да дразни изтънчения му вкус. Защото въпреки честите си стомашни разстройства и хронично безсъние Салути си оставаше приветлив и добре възпитан мъж, който посещаваше лекции върху Платон в университета. Той не бе пропуснал нито една от проповедите на Савонарола и освен това редовно навестяваше ателиетата на местните художници, за да се наслади на последните им картини. Веднъж дори бе получил покана да посети градините на Лоренцо Медичи по времето, когато Великолепния беше още жив. Това беше паметен ден в неговия живот.

Салути никога не се радваше на страданията на своите жертви. Нещо повече — дразнеше се, когато го обвиняваха в садизъм. В края на краищата самият папа Инокентий бе издал вула, с която оправдаваше изтезанията като средство за изтръгване на признание в ерес. Наистина, писъците на жертвите му бяха сърцераздирателни. Вярно беше и това, че нощите на Франческо Салути бяха дълги и тежки, но пък той никога не забравяше да изпие цяла бутилка вино преди лягане, което до голяма степен му помагаше да заспи.

Това, което всъщност не му даваше покой, беше необяснимото понякога упорство на жертвите му. Защо отказваха да признаят вината си от самото начало? Защо го принуждаваха да ги изтезава и да страда заедно с тях? Защо хората не желаеха да се вслушат в гласа на разума? Особено във Флоренция — един град, в който красотата и разумът бяха на такава почит както никъде другаде, освен може би в древна Елада…

Жалко, наистина, че Франческо Салути се бе превърнал в оръдие на тяхното страдание. Но нима не беше вярно и това, че както бе казал самият Платон, в живота на всеки индивид, колкото и добри да са намеренията му, могат да се намесят хора, на които той, в този смъртен свят, да причини страдание?

По същество правната документация беше оформена безупречно. Според законите на великата Флорентинска република един гражданин можеше да бъде изтезаван само при категорични доказателства за виновност. Документите по делото бяха подписани от компетентните власти на Синьорията, законодателното събрание на Флоренция, и Салути ги бе прочел няколко пъти от начало до край. Папа Александър бе дал одобрението си и бе изпратил свои висши представители като наблюдатели по следствието. Говореше се дори, че самият кардинал Чезаре Борджия е пристигнал инкогнито в града, за да следи отблизо процеса. Ако това беше вярно, за нещастния обвиняем светец нямаше никаква надежда. Неговият бъдещ мъчител тихомълком каза една молитва за бързото отлитане на душата му от тленното тяло.

С хладен ум и твърдо сърце Франческо Салути зачака до отворената врата на залата за мъчения да докарат победения Божи юмрук, фра Джироламо Савонарола. Най-после знаменитият оратор и проповедник бе довлечен от стражите в залата. Изглеждаше така, сякаш вече е бит. Салути не скри разочарованието си; да му доведат бит обвиняем беше истинска обида за неговия професионализъм.

С обиграни движения Салути и неговият асистент привързаха Савонарола към дибата. Тъй като отказваше да повери тази важна задача на някого от екипа си, Салути собственоръчно завъртя железните колела, задвижващи зъбните предавки, които на свой ред бавно й полека трябваше да изтръгнат крайниците на осъдения от тялото му. През цялото времетраене на това действие нито палачът, нито жертвата издадоха звук. Това направи добро впечатление на Салути. Той твърдо вярваше, че залата за мъчения е свещен храм, в който трябва да се пази почтителна тишина; място за молитви, за съсредоточаване, което да доведе до очакваните самопризнания, а не кръчма, където всеки може да си говори каквото му падне.

Не след дълго Салути чу добре познатото хрущене — знак, че ръцете на осъдения са се откъснали при лактите. Върховният кардинал на Флоренция, който присъстваше на сцената, пребледня при този зловещ звук.

— Признаваш ли ти, обвиняеми Джироламо Савонарола, че със скверни и клеветнически слова си извършил ерес, като си обидил нашия Господ Бог? — запита Салути.

Лицето на Савонарола беше бледно като на мъртвец, очите му бяха извърнати нагоре като на светците от религиозните фрески. Но той не каза нищо.

Кардиналът кимна с глава на Салути, който завъртя колелата още веднъж. Чу се страховит звук на разкъсана плът, придружен от пронизителен, нечовешки писък; в този момент костите и мускулите на осъдения се изтръгнаха от раменете му.

Салути зададе въпроса още веднъж, по-натъртено:

— Признаваш ли ти, обвиняеми Савонарола, че със скверни и клеветнически слова си извършил ерес, като си обидил нашия Господ Бог?

Устните на обвиняемия се раздвижиха. Шепотът, който излезе от тях, беше толкова тих, че присъстващите с мъка го чуха.

— Признавам.

Следствието приключи.

Савонарола бе признал своята ерес и с това краят му беше предопределен. Гражданите на Флоренция не протестираха. Преди те го бяха боготворили като месия, но сега се радваха, че ще се отърват от него. След седмица Божият юмрук бе обесен на площада; натрошеното му тяло се полюля като дрипа на въжето, докато почти издъхна. След това палачите го свалиха и полужив, го изгориха на клада пред църквата „Сан Марко“ — на същото място, откъдето някога бе бълвал огън и жупел, с което за малко не бе донесъл гибел на самия папа и разруха на неговата фамилия.

 

 

Както всяка сутрин в началото на работния ден, папа Александър разсъждаваше за човешката суета, за изменчивостта на държави и народи, за семейната изневяра, за сатанинското начало, залегнало дълбоко в душата на всеки човешки индивид. Ала тези мрачни мисли не извикваха у него отчаяние. Като Божи наместник на земята той не подлагаше на съмнение безграничната божествена мъдрост. Защото папата знаеше, че Бог е преди всичко милостив и ще прости на прегрешилите. Върху тази убеденост се основаваше неговата религиозна вяра. Той нито за миг не се съмняваше, че целта на Бога е да въздаде щастие и радост на света.

Ала задачите на един папа са твърде различни. Той преди всичко е длъжен да направи Светата църква силна и всепобеждаваща, за да разнесе словото Божие по всички краища на света и — което е още по-важно — за вечни времена. Защото няма по-голямо нещастие за човеците от това гласът Христов да замлъкне и да не достига до душите им.

И тъкмо тук за неговия син Чезаре се отваряше много работа. Въпреки че нямаше повече да бъде кардинал, той си оставаше превъзходен стратег и искрен патриот и като такъв щеше да му бъде отредена важна роля при обединяването на папските земи. Единственият въпрос беше дали Чезаре Борджия имаше достатъчно сила на характера, за да устои на изкушенията на властта? Дали знаеше що е милост? Защото, ако не знаеше, може би щеше да спаси душите на мнозина, но със сигурност щеше да погуби своята. А това не можеше да не тревожи Александър.

Ала сега предстояха по-належащи решения. Административни процедури, пълни с отегчителни технически детайли — бремето на поста. Този ден папата трябваше да издаде три заповеди, от които едната му създаваше сериозни грижи и раздвоение: трябваше да вземе решение на живот и смърт, отнасящо се до неговия главен секретар Пландини, началника на папската администрация, който бе съден и признат за виновен за това, че е продавал папски вули. После трябваше да прецени дали една издънка на древен благороднически род да бъде канонизирана за светица. И накрая съвместно със сина си и Дуарте Брандао трябваше да прегледа стратегическите планове и набраните средства за започване на нова свещена война за обединение на папските земи.

Александър беше облечен официално, но строго и семпло — като човек, който се готви да раздава, а не да иска услуги. Бялата му роба беше с проста кройка и без орнаменти, с подплата от червена коприна, а на главата си носеше лека ленена митра. На ръката си имаше само едно украшение — свещения пръстен на свети Петър, който поднасяше за целувка. Нищо повече.

Днес за оправдание на постъпките, които предстоеше да извърши, той трябваше да представи църквата като милостива. За целта бе избрал за срещите си приемната зала, украсена с картини на Дева Мария — Божията майка, която се застъпваше пред своя син за всички грешници.

Той нареди на Чезаре да седи до него, защото съзнаваше, че синът му има нужда да бъде обучен нагледно как да оказва милост по добродетелен начин.

Първият молител беше най-верният му слуга през последните двайсет години — Стири Пландини, който неотдавна бе заловен, че подправя и продава папски вули. Чезаре го познаваше добре, защото Пландини бе служил в двореца на Родриго Борджия още докато Чезаре беше малко дете.

Осъденият бе докаран в залата, привързан с вериги към затворнически стол на колела. За да не дразнят деликатните папски очи, голотиите му бяха покрити с власеница.

Александър нареди на охраната незабавно да свали веригите от ръцете на осъдения и му предложи чаша вино, за да си оправи гласа. Наистина, когато Пландини се опита да заговори, от устата му излезе само прегракнал хрип.

Тогава папата започна с благ, изпълнен със съчувствие глас:

— Пландини, ти бе съден и признат за виновен. И макар да си ми служил вярно толкова години, с нищо не мога да ти помогна. Но ти ме помоли за аудиенция и нямаше как да ти откажа. Така че говори.

Стири Пландини беше типичен писарушка. Очите му бяха постоянно присвити от четене на ръкописи, лицето му беше меко и отпуснато като на човек, който никога не е носил доспехи или ходил на лов. Снагата му беше толкова хилава, че заемаше съвсем малко място на седалището на стола. А когато заговори, гласът му беше слаб и немощен.

— Свети отче — каза той, — имай милост над жена ми и децата ми. Нека не страдат заради моите грехове.

Александър каза:

— Ще се погрижа косъм да не падне от главите им. А сега кажи ми, предаде ли на съда имената на всички заговорници, с чиято помощ извърши скверните си дела? — Папата се надяваше Пландини да е посочил поне един от неколцината кардинали, към които изпитваше особена неприязън.

— Да, свети отче — отвърна Пландини. — Разкайвам се за греха си и те моля, в името на светата Дева Мария, да ми подариш живота. Остави ме да живея и да се грижа за семейството си.

Александър размисли. Да го помилва означаваше да даде лош пример на мнозина други, които също можеше да се изкушат и да го подведат. Ала му беше мъчно за човека. Толкова сутрини, докато му бе диктувал писма, двамата бяха разменяли по някоя шега или го бе разпитвал надълго и широко за семейството и децата му. Пландини беше превъзходен секретар и набожен християнин.

— Ти получаваше добри пари. Защо ти трябваше да си слагаш такъв страшен грях на душата? — запита Александър.

Подпрял глава на дланите си, Пландини се разтресе в ридания.

— Заради синовете си — отвърна той. — Млади са и безразсъдни. Натрупаха дългове, трябваше да ги спасявам. Исках да ги задържа при себе си. Исках да ги върна в правата вяра.

Александър погледна Чезаре, но лицето на сина му оставаше безизразно. Независимо дали беше искрен, или не, отговорът на Пландини показваше съобразителност. Папата беше известен из цял Рим с привързаността си към своите деца. Думите на осъдения го трогнаха дълбоко.

Застанал прав под яркия слънчев лъч, който нахлуваше в залата през цветните витражи, заобиколен от портрети с благия лик на всеопрощаващата Мадона, папата усети тежестта на огромната отговорност. Още днес човекът, който сега седеше сгърчен пред него, щеше да увисне от някоя греда на градския площад, завинаги глух и сляп за радостите на живота, а след себе си щеше да остави петима синове и три дъщери, всичките убити от скръб и срам. Разбира се, дори и да го помилваше, тримата други заговорници трябваше да умрат. Щеше ли да е справедливо да погуби и него заедно с тях?

Александър повдигна ленената митра от главата си; колкото и да беше лека, тя сега му тежеше като олово. После нареди на папската стража да освободи задържания от веригите и да го изправи на крака. Чак тогава забеляза гротескно изкривеното тяло на Пландини — ръцете му бяха изтръгнати от раменете по време на разпита.

Александър усети как го задушава ужасна болка. Това не беше състрадание по един наказан грешник, а огорчение от всичкото зло на света. Той пристъпи към Пландини и го прегърна.

— Светата Божия майка ме подтикна към милосърдие. Ти няма да умреш. Помилван си. Но ти нареждам незабавно да напуснеш Рим и да оставиш семейството си. Ще прекараш остатъка от живота си в манастир и ще молиш Бога за изкупление на душата си.

Той леко бутна Пландини назад в стола и направи знак на стражите да го изведат. Заповедта за помилване щеше да се запази в тайна, останалите участници в заговора щяха да увиснат на бесилото, а църквата и Бог щяха да бъдат доволни.

Внезапно Александър усети рядко блаженство — много различно от чувството на радост, което изпитваше досега с децата си, в обятията на любовниците си или докато броеше богатствата, натрупани за следващия кръстоносен поход. Усети вярата си в Христос толкова чиста, че всичкият земен разкош, всичката власт на света избледняха, а Бог беше светлина. Докато обзелото го чувство постепенно затихваше, той се запита дали неговият син Чезаре някога ще бъде способен да изпита същия екстаз на милосърдието.

 

 

Следващият молител беше много различен случай, помисли си Александър. Той трябваше да не се поддава на увъртанията му и в никакъв случай да не позволи оня да го надхитри. Предстоеше му трудна сделка и трябваше да бъде твърд. Молбите на посетителя не биваше да предизвикат и капка милост. Александър сложи митрата на главата си.

— Не е ли по-добре да чакам в преддверието? — запита Чезаре, но папата му направи знак с ръка да го последва.

— Може пък да ти бъде интересно — каза той.

За втората си среща Александър бе избрал друга зала, с не толкова предразполагаща обстановка. На стените висяха портрети на разни папи, които покосяваха враговете на църквата с меч и светена вода. До тях имаше картини на светци, обезглавени от неверниците, на разпнатия Исус с трънен венец на главата; стените бяха боядисани в яркочервено, цвета на кръвта. Това беше Залата на мъчениците — извънредно подходящо място за тази среща.

Мъжът, когото въведоха при папата, беше глава на заможната венецианска благородническа фамилия Розамунди, притежаваща стотици търговски кораби, които кръстосваха моретата на света. Като истински венецианец той ревниво пазеше в тайна истинския размер на богатството си.

Въпросният Балдо Розамунди беше над седемдесетгодишен. Облечен бе в строг костюм в бяло и черно, но вместо копчета имаше едри скъпоценни камъни. Изражението му беше на човек, готов да сключи важна сделка; такива сделки бе сключвал многократно с Александър още докато последният беше кардинал и се казваше Родриго Борджия.

— Значи ти смяташ, че внучката ти заслужава да бъде канонизирана за светица? — запита весело Александър.

Балдо Розамунди заговори почтително:

— Свети отче, това би било твърде самонадеяно от моя страна. Пръв народът на Венеция поиска нейното канонизиране. Висши сановници на Светата църква провериха случая и го придвижиха по етапния ред. Разбирам, че само вие, свети отче, можете да дадете окончателно благословията си.

Александър бе получил предварителен доклад от епископа, наричан Пазител на вярата, който отговаряше за извършване на проверки по предложенията за канонизиране. Случаят беше твърде обикновен. Дория Розамунди щеше да бъде обявена за бяла светица, а не за червена. С други думи, тя щеше да получи признание за своя безупречно добродетелен живот, прекаран в бедност, целомъдрие и богоугодни дела, плюс едно-две не дотам правдоподобни чудеса за повече тежест. Всяка година папата разглеждаше стотици такива случаи. Той не изпитваше особено уважение към белите светци. Виж, червените — тези, които биваха канонизирани заради героична и мъченическа смърт в служба на църквата — бяха нещо съвсем различно.

Приложената документация свидетелстваше за това, че Дория Розамунди доброволно се е отказала от привилегирования живот като издънка на богата фамилия. Тя се бе посветила в служба на бедните и понеже във Венеция нямаше достатъчно бедни — в този град дори свободата да бъдеш беден бе отнета на хората, — бе пътувала на юг, из градчетата на Сицилия, в търсене на сираци, за които да се грижи. Бе живяла в бедност и целомъдрие и най-важното безстрашно бе помагала на жертвите на чумни епидемии, каквито редовно покосяваха населението на страната, докато накрая сама се бе заразила и умряла от чума на двайсет и пет годишна възраст. Десет години след нейната смърт семейството й бе поискало да бъде канонизирана за светица.

Разбира се, като допълнително доказателство бяха приведени няколко истории за чудеса. Твърдеше се например, че по време на последната чума някои от жертвите били обявени за мъртви и сложени на кладите, за да бъдат кремирани. Тогава изневиделица се появила Дория, казала една молитва и те чудодейно станали на крака и си тръгнали живи и здрави.

Освен това след нейната смърт неизлечимо болни идвали да се молят на гроба й и получавали чудотворно изцеление. Моряци в открито море виждали образа й да се носи над вълните. Тези чудеса бяха описани в купища документи, според които всички цитирани истории били разследвани най-внимателно и нито една не била опровергана като измислица. Освен това фамилията Розамунди притежаваше несметни богатства, което обясняваше до голяма степен успешното придвижване на документацията през всички етажи на църковната йерархия.

Александър каза:

— Това, за което ме молиш, е много сериозно и ме натоварва с огромна отговорност. След като твоята внучка бъде обявена за светица, тя ще се възкачи в рая, където ще седи близо до Господ и ще може да ходатайства за всички свои близки и роднини. Мощите й ще бъдат преместени в твоята църква и богомолци от близо и далеч ще идват да се молят пред тях. Решението, което ме караш да взема, е много отговорно. Какво още можеш да добавиш към доводите си?

Балдо Розамунди наведе почтително глава.

— Своя личен опит — отвърна той. — Когато тя беше още малко момиченце, аз бях в зенита на богатството си, но всичките пари на света не бяха в състояние да ме направят щастлив. И тогава, едва седемгодишна, Дория видя мъката ми и ме накара да се моля Богу за щастие. Аз сторих това и изведнъж се усетих щастлив. Тя никога не е била себелюбива нито като дете, нито като млада жена. Аз обичах да й правя скъпи подаръци — накити и скъпоценности, но тя така и не ги носеше. Продаваше ги, а парите после раздаваше на бедните. След смъртта й се поболях. Лекарите ми пускаха кръв, докато станах блед като мъртвец, но продължавах да гасна. Накрая една нощ лицето й ми се яви насън и ме заговори: „Ти трябва да оживееш — каза ми тя, — за да служиш на Бога.“

Александър набожно вдигна ръце за благословия, след това свали митрата от главата си и я постави на масата между двамата.

— И ти оживя. А служи ли на Бога? — попита той.

— Знаете, че съм му служил през целия си живот — отвърна Балдо Розамунди. — Построих три църкви във Венеция. Издържах дом за сираци в памет на внучката си. Отказах се от всички светски наслади, неподходящи за мъж на моята възраст, и преоткрих своята любов към Исус и Божията майка. — Той се поспря и погледна папата право в очите, като при това се усмихна със същата блага усмивка, която Александър толкова добре помнеше. — Свети отче, очаквам вашите указания как най-добре да продължа да служа на църквата.

Александър се престори, че размишлява върху думите му, после каза:

— Сигурно знаеш, че откакто съм избран на този свещен пост, най-голямото ми желание е да оглавя поредния кръстоносен поход. Да застана начело на една армия от християни, с която да освободя Йерусалим и да възвърна за Светата църква родното място на Исус Христос.

— Да-да, разбира се — възкликна с пресилено въодушевление Розамунди. — Ще използвам цялото си влияние във Венеция, за да ви осигуря флотилия от най-добрите кораби. Разчитайте на мен.

Александър вдигна рамене.

— Венеция е твърде близка с турците, както знаеш. Вашите търговци едва ли ще изложат на опасност своите колонии и морски пътища, за да подкрепят открито един кръстоносен поход на Светата църква. Сигурен съм, че разбираш това не по-зле от мен. Това, от което се нуждая, е злато за заплати на войниците и провизии за войската. В папската хазна няма достатъчно пари, дори ако броим специалните фондове за юбилея, допълнителните данъци, които събирам от духовенството, и десятъка, с който облагам всички християни. А от евреите в Рим взимам по двайсет процента, но какво от това? — Папата се усмихна и додаде: — Така че ето тук би могъл да помогнеш.

Балдо Розамунди кимна замислено, сякаш беше изненадан от чутото. Дори си позволи леко да повдигне вежди. После каза:

— Свети отче, дайте ми известна представа колко очаквате да получите и аз ще се подчиня, дори да трябва да заложа цялата си флота.

Александър вече бе размислил каква сума е реалистично да иска от Розамунди. В края на краищата един светец в семейството щеше да му отвори вратите на всички благороднически фамилии в християнския свят. Щеше да пази фамилията му от врагове. Нищо, че в историята на християнството имаше вече над десет хиляди светии; само неколкостотин от тях бяха провъзгласени за такива с папска благословия.

Александър заговори бавно, като претегляше внимателно думите си:

— Твоята внучка с положителност е благословена от Светия дух. Тя е безукорна християнка, донесла слава на Божието царство тук, на земята. Ала може би е още твърде рано да я канонизираме. Списъкът на кандидатите е дълъг, някои чакат по петдесет, по сто години… Не искам да избързвам. Това е необратим акт.

Балдо Розамунди, който само допреди миг излъчваше надежда и увереност, сякаш изведнъж се смали в креслото. Той прошепна една чуто:

— Искам да построя църква в нейна чест и да се помоля в нея, преди да умра, а не ми остава много да живея. Искам тя да се застъпи за мен в рая. Аз вярвам в Исус и съм убеден, че моята Дория е достойна за светица. Искам да й се поклоня, докато съм още на този свят. Моля те, свети отче, кажи ми какво искаш от мен.

В този момент Александър разбра, че човекът е искрен, че вярва в това, което казва. Ето защо с безгрижната дързост на комарджия той удвои мизата.

Балдо Розамунди подскочи във въздуха, сякаш ударен от гръм. За миг той затисна ушите си с ръце, за да не чува; мозъкът му трескаво обмисляше какво да отговори. След това се усмири, по лицето му се разля блажено спокойствие.

— Благодаря ти, свети отче — каза той. — Ала обещай ми, че ще дойдеш лично във Венеция, за да осветиш църквата и да отслужиш литургия в нейна чест.

Александър тихо отвърна:

— Тъкмо това смятам да направя. Един светец е нещо по-голямо от всеки папа. А сега нека й се помолим заедно да се застъпи за душите ни в рая.