Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

LXXIX

Гарвана като че най-сетне успя да загрее какво искаме. Аз вече бях поискал доброволно да сляза долу, но Глезанка не ме пусна.

— Май кракът му е счупен — казах й аз със знаци.

Тя кимна.

Боманц запрати по чудовището от гърнето мощна магия, дядото на всички магии. Тя го порази и то застина в крачка. Тупна по корем и остана там да лежи — издаваше жлъчно сияние и гадни хленчове.

Двама Нощни стражи помогнаха на Лудата факла да се изправи. Ръката и няколко от ребрата й бяха счупени, приличаше на смъртта, набита на кол, но беше готова за бой.

— Мисля, че вие сте най-висшият имперски служител, останал жив — казах й аз.

Тя огледа бъркотията и каза „Да“, но май току-що идеите й се бяха изчерпали.

Един говорещ камък падна от небето и се удари в укреплението. Беше старото ми приятелче с белега, което чакаше заповеди от Бялата роза, но тя нямаше какво да му нареди.

Гарвана тършуваше из снега. Чудовището от гърнето отново се размърда. Около него търчаха кентаври и го замерваха с копия. Магията на Боманц бе отхлабила защитата му и повечето остриета преминаваха през нея. Чудовището заприлича на морско свинче, но като че не забелязваше оръжията, или пък не го беше грижа за тях.

Ще ми говорите вие за еднопосочна страст!

Боманц отново го тресна.

Онова пак застина в крачка. Над него се виеше пушек — копията горяха. Но още не бе излязло от играта, а само го спънаха. Боманц погледна нагоре и сви рамене. Какво ли друго можеше да стори?

Гарвана продължаваше да рови в снега, влачейки счупения крак подире си, и изобщо не се оглеждаше да види какво се задава. Или щеше да успее да намери клина, или не.

Казах на Лудата факла:

— Като ще стърчим тук и няма да правим нищо, защо не метнем долу едни въжета и не изтеглим моите приятели горе? — Мълчаливия вече се бе вдигнал на крака, но изглеждаше така, сякаш само една десета от него присъства на този свят. Всъщност приличаше на луд — устата му беше запенена.

Лудата факла ме погледна, все едно имам мозъчна треска, щом като съм решил, че тя ще си мръдне пръста, за да спаси някой Бунтовник.

— Там горе си имаме цяла банда гладни вятърни китове — напомних й аз. Белязания хукна да викне най-близкия. Той започна да се снишава. Белязания се върна, като се кискаше.

Лудата факла ми метна класически сърдит поглед и нареди на няколко от момчетата си да се залавят за работа с един от крановете, използвани при разглобяването на стената.

— Подготви се за качване! — креснах аз на Мълчаливия. Той не ми обърна внимание. Бе подготвил изненадка за Хромото чудовище.

Старецът Боманц нададе вик, метна най-добрата си магия и в същото време се опита да отскочи встрани. Нищо не се получи от всичко това.

Чудовището се блъсна в него и го заля. Той изпищя веднъж — по-скоро от възмущение, отколкото от болка или ужас, и се опита да се съпротивлява.

Мълчаливия погледна Глезанка — усмихваше се през сълзи. Леко склони глава, като поклон, и… скочи.

Проклет умопобъркан!

Приземи се върху гърба на чудовището. Плътта му се плисна като вода и пламна като нефт, макар и пламъкът да беше зелен. Чудовището започна да се търкаля, търкаля, търкаля и да оставя подире си части от себе си.

Гарвана продължаваше да търси клина.

Глезанка заудря по камъните с юмрук. Сълзите й потекоха безмълвно. Боях се, че ще си счупи нещо — с такава ярост удряше… Тя спря, извърна се рязко и ми даде знак:

— Накарай вятърния кит да го нападне сега. По-слабо никога няма да бъде.

Нямаше нужда да го казвам на Белязания — той разбираше езика на знаците и веднага се втурна. Когато се върна, вятърният кит отново разкъсваше чудовището.

— Мислиш ли, че ако върнем парчетата обратно в гърнето, ще можеш да поддържаш огъня? — попитах аз Лудата факла.

Тя направи физиономия на продавачка на риба, готвеща се за скандал.

— Ти свърши своята работа, аз ще се погрижа за моята. Как смяташ да върнеш капака на мястото му?

Лесна работа.

— Белязан, накарай някой от едричките да захлупи гърнето с капака. Може и да домъкне и двеста-триста тона дърва.

Лудата факла ме изгледа, сдържа гнева си и подхвърли:

— Ти май не си глупав. — После накара войниците си да й помогнат да слезе на улицата.

Долу на юг, там, където бяха дупките в стената, цареше масова суматоха. Хората напираха да излязат и навалицата от сиви не би могла да ги спре — ако изобщо си направеше труда да се опита.

Чудовището се стовари в гърнето и капакът хлопна с мощно дрънчене.

 

 

Гарвана изкрещя.

Беше открил сребърния клин или пък клинът намери него.

Когато погледнах Глезанка, тя отново удряше по стената. И двата й юмрука бяха окървавени.

Той държеше клина с гола ръка.

Изправи се. Със счупения крак! Вдигна клина към нас. Нададох вик.

Той ме погледна. Не можах да го позная. С него беше станала някаква ужасна промяна.

— Мой е! — изсмя се той страховито.

Очите му бяха очите на Господаря. Очи, изпълнени с лудост и могъщество, които бях видял в Могилните земи в деня, когато Господарката разгроми съпруга си. Гледаха очите на Хромия, готов да се забавлява с агонията на света, който не му бе дал нищо друго освен болка. Очите на всеки, някога таял злоба, който изведнъж можеше да прави каквото си иска, без страх от разплата.

— Мой! — Той се разсмя.

Погледнах Глезанка, обзет от огромно отчаяние.

Тя спря кранчето на сълзите и започна да ми прави знаци. Беше бледа като платно. Поклатих глава.

— Не мога да го направя.

— Трябва. — Сълзите се стичаха по лицето й. И тя не го искаше. Но се налагаше, или адските, мъки, които преживяхме, щяха да са напълно пропиляно време и усилия.

Много отдавна Гарвана беше изучавал магия. Колкото да опетни душата си, петно, през което клинът можеше да се забие в нея и да го използва като канал за своето зло.

— Направи го! — гласеше знакът на Глезанка.

Проклета да е! Той беше най-добрият ми приятел. Проклет да е този камък, Белязания. Той би могъл да даде тази заповед по всяко време, но той изчака, за да ни накара ние да го сторим, за да не можем да стоварим вината върху безценния му бог-дърво.

— Убий го — казах аз. — Преди клинът да го е обсебил напълно.

Доколкото видях, Белязания, дори и не помръдна, по дяволите.

Но долу ръката на един кентавър се стрелна напред. Блесна копие. Острието му проби едното слепоочие на Гарвана и излезе през другото.

Този път той нямаше да възкръсне. Вече не се преструваше.

Седнах и се вглъбих в себе си — чудех се дали ако не се бях помайвал толкова, докато вървяхме на юг, нямаше да настигнем Знахаря и може би никога да не попаднем тук. Това чудовище щеше да яха гърба ми до края на живота.

Глезанка се намуси — посвоему.

Само Торквата продължаваше да си гледа работата. Той взе дървеното ковчеже от Глезанка, спусна се по въжето на крана и изтръгна клина от Гарвана. Изкатери се обратно, остави сандъка до Глезанка, дойде при мен и каза:

— Кажи й, че се махам, Чудак. Кажи й, че не издържам вече. — И той се отдалечи, може би да търси брат си, който тръгна с Гарвана и така и не се върна.

Не го обвинявах, че си отива.