Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

XXIV

Превалихме хълма сякаш след цяла вечност, без да видим никого, и там, от другата страна на долината, се намираше ограденото от стени място, простиращо се на стотина акра. Стената не беше кой знае какво — може би десетина-единайсет стъпки висока и не по-дебела от каменните стени, с които селяните ограждат овчарниците.

— Прилича ми на духовно убежище — рече Гарвана. — Няма ни знамена, ни стража, нищо няма.

И беше прав. И преди бяхме виждали подобни места, ала никога толкова големи.

— Старо ми изглежда.

— Да. И витае някакъв дух. Мирен. Да вървим да погледнем.

— Не прилича на място, което Знахаря би подминал, а?

— Не. Той страда от тежко любопитство. Да се надяваме, че се е навъртал тук достатъчно, че да си спечелим някаква отправна точка.

Приближихме се и открихме, че предположенията ни са верни. Желанието на Гарвана се сбъдна. Това място бе манастир, наречен Храма на пътешественика и представляваше нещо като склад за знания, попивани близо две хиляди години.

Открихме, че преследваните от нас хора бяха останали тук достатъчно дълго, че да научат малко единия от монасите на наречието на Градовете на скъпоценните камъни. Всъщност бяха поели на път същата сутрин.

Гарвана страшно се развълнува. Искаше веднага да потегли, а че слънцето щеше да потъне зад хоризонта само след час, това да върви по дяволите. Искаше ми се да го тресна по главата, че да се поуспокои. Този манастир ми изглеждаше дяволски добро място за еднодневна почивка, колкото пак да заприличаме на хора.

— Виж сега, Чудак — опита се да ме придума той. — Вече сигурно строят лагера, нали? В най-добрия случай с фургон и карета те трябва да са изминали двайсет и пет мили. Нали така? Ако не спираме цяла нощ, можем да наваксаме двайсетина като нищо. — Беше научил за фургона и каретата от свещенослужителя.

— И после ще умрем. На тебе може би почивка никога не ти е нужна, но на мен ми трябва, както и на конете, и това място ми изглежда идеално за тази работа. Я му виж името.

Той изсумтя вбесено. След всичкото това време аз все още не разбирах, че залавянето на Знахаря оставаше най-важното нещо на света. Той самият бе така капнал от умора, че мисълта му се усукваше като на опосум.

Не беше единственият, който се срамуваше от бремето си. Жрецът застана твърдо на страната на Гарвана.

— Той твърди, че видели толкова лоши поличби, че никого няма да допуснат вътре — рече Гарванът с усмивка. — Дори гонят хора навън.

Достатъчно бях понаучил наречието от Гарвана, че да го схвана. Дочух нещо и за „силната буря, която връхлитала от север“. Виждах, че няма да спечеля и този рунд, така че рекох „по дяволите“ и додадох няколко забележки, които биха разочаровали старата ми майчица картофокопачица. Отидох при конете да споделя нещастието си. Те ме разбраха.

Гарвана успя да закупи някакви провизии и поехме обратно. Зачудих се колко ли още има до края на света. Вече бяхме стигнали по-далеч, отколкото вярвах, че е възможно.

Не разговаряхме много. Не защото аз се бях вкиснал. Вече много, много отдавна се отказах от това и се превърнах във фаталист. Според мен Гарвана размишляваше над онова, което бях дочул, а той пропусна да спомене. Силна буря, връхлитаща от север.

На наречието на Градовете на скъпоценните камъни „силен“ можеше да означава два пъти по три различни неща. Включително и „зъл“.

Почти се беше мръкнало, когато стигнахме до горски пояс.

— Тук ще трябва да ходим пеш — рече Гарвана. — Жрецът каза, че пътят през гората е доста добър, но ще ни е трудно да го следваме в тъмното.

Изсумтях. Не мислех за гората. Странните на вид хълмове от другата страна не ми излизаха от ума. Никога не бях виждал нищо подобно. Всичките бяха със стръмни склонове, гладко заоблени, обрасли с жълтеникавокафява суха трева и с нищо друго. Приличаха на гърбиците на гигантски животни, които дремеха с крака, подпъхнати под тях и скрити глави, сврени отзад.

Сухи бяха тези хълмове. Така и не ги видях на достатъчно силна светлина, но бях убеден, че забелязах няколко черни белега от изгорено, преди да се стъмни толкова, че вече нищо да не се вижда.

Горите също изглеждаха сухи до самата си сърцевина. Дърветата бяха най-вече дрипави дъбове с дребни крехки листа с върхове, остри почти като на зеленика. Цветът им наподобяваше сиво-синкаво, а не тъмнозелено като на северните дъбове.

Нещо, което надали заслужаваше да бъде наречено поток, църцореше през сърцевината на гората. Напоихме и себе си, и конете и седнахме да прихапнем. Бях твърде уморен, че да си хабя енергията за разговори — казах само:

— Не мисля, че ще издържа още петнайсет мили. По нанагорнище.

Половин минута по-късно той ме изненада с думите:

— Не знам и аз дали ще успея. Със сила на волята може да се, стигне само дотук.

— Хълбокът ли те боли?

— Да.

— Може би трябваше да го покажеш на лекар.

— Тъкмо работа за Знахаря, нали той ми го направи. Да видим колко ни е останало.

Успяхме да преодолеем още около шест мили, последните две — сред обраслите със суха трева хълмове, преди по мълчалива договорка да рухнем и двамата.

— Този път ще си починем един час и тогава ще продължим.

Инат си беше, копелето.

Не бяхме почивали и пет минути, когато аз забелязах признак на онази силна буря от севера.

— Гарван!

Той погледна нататък. Нямаше какво да каже. Само въздъхна и ми помогна да гледаме светкавицата.

Между нас и звездите нямаше нито облаче.