Глен Кук
Сребърният клин (23)

XXIII

— Нещо не е наред — рече Смедс.

— Започвам да схващам накъде биеш — рече Тули. — Според теб нещо не е наред. — Смедс го беше повторил към пет пъти. — Както и според Тими. — Тими се беше съгласил три-четири пъти със Смедс.

— Прави са — за първи път изказа мнението си Рибока. — Трябва да има повече дейност. Коли по пътя. Ловци и трапери. — Бяха излезли от Великата гора, но още не се виждаха обработвани ниви. По тези краища цивилизацията беше в отлив.

— Погледни там — посочи Тими и трепна. Ръката още го болеше.

Край пътя стърчеше изгоряла къща. Докато вървяха на север, Смедс се присещаше за прасета и овце и сипеше остроумия за миризмата. Сега не се долавяше. Рибока разшири крачка — смяташе да го проучи. Смедс не изостана.

Беше зловещо, макар че злощастието се бе случило достатъчно далеч в миналото и гледката вече не изглеждаше толкова страховито като преди. Костите най-много разтревожиха Смедс. Бяха хиляди — разпръснати, строшени, ръфани, омесени.

Рибока ги огледа мълчаливо, като обикаляше бавно и ги ръчкаше с върха на тоягата си. След малко се спря, подпря се на нея и се вторачи надолу. Смедс не се приближи. Имаше чувството, че не му се иска да види картинката пред Рибока.

Старецът приклекна бавно на пети, като че собствените му кости го боляха. Подбра нещо и го вдигна към Смедс.

Детски череп. Темето му бе продънено.

Смедс познаваше смъртта, дори и насилствената, а това бе отдавнашна кончина на някой непознат. Би трябвало да го обезпокои не повече от слух от миналото. Но стомахът му се стегна, а сърцебиенето му се ускори. Усети как в него се надига гняв и неадресирана омраза.

— Дори и малките деца? — смотолеви той. — Убивали са дори и малките деца?

Рибока изсумтя.

Пристигнаха Тули и Тими. Тули изглеждаше отегчен. Единствената смърт, която го засягаше, беше онази, която очакваше лично него. Ала Тими изглеждаше нещастен.

— Убивали са и животните — рече той. — В това няма никакъв смисъл. Каква ли цел са преследвали?

— Убивали са заради кръвопролитието — измърмори Рибока. — Заради удоволствието от самото дело, заради радостта от мощта да унищожаваш. От чиста злоба. Познаваме вече прекалено много такива.

— Мислиш, че е била същата пасмина, избила и всички онези назад? — попита Смедс.

— Изглежда вероятно, нали?

— Да.

— Цял ден ли ще се мотаме тука? — изнедоволства Тули. — Или потегляме най-сетне? Смедс, да не си решил, че тук, сред буболечките и рунтавите животинки, ти харесва? Що се отнася до мен, аз искам да се върна и да почна да се радвам на живота.

Смедс се сети за виното и момичетата и за това, че във Великата гора и двете бяха кът.

— Право казваш, Тули. Макар че пет минути по-рано или по-късно, надали има разлика.

— На мен не ми се ще тъй изведнъж да го ударя на живот, момчета — рече Рибока. — Някои хора могат да се зачудят отде си забогатял, а разни яки типове да се замислят как ли да ти отмъкнат богатството.

— Майната му — измрънка Тули. — Стига си чел проповеди, да му се не види. Пък може ида имаш поне малко доверие в разума ми.

Двамата с Рибока се отдалечиха — Тули мърмореше, а старецът го слушаше най-невъзмутимо с търпение, което на Смедс се стори поразително. Самият той бе готов да удуши Тули. След като веднъж пристигнеха в града, не щеше да вижда братовчед си цял месец. И повече даже.

— Как ти е ръката, Тими?

— Като че не е тръгнала да оздравява. Нищо не разбирам от изгаряния, а ти? Там, където ме порази най-зле, по кожата ми има черни петна.

— Не знам. Веднъж видях един толкова обгорен, че повече приличаше на въглища. — Смедс се попрегърби, докато си представяше как нажеженият клин го гори между лопатките. — Като стигнем в града, иди при лекар или при магьосник. Не се помайвай. Ясно?

— Ти да не се майтапиш? Знаеш ли как боли? Ако не трябваше да мъкна тая проклета торба, вече да съм побягнал!

 

 

Пътят бе обграден със стари кланици и руини. Но бедствието не изглеждаше пълно. Край града и полето имаше хора, които ставаха все повече и повече с изминатите мили, превили гърбове под товара на стари и нови трагедии.

Човек е роден за мъки и отчаяние… Смедс се отърси от тази мисъл. Той да се въргаля във философски глупотевини?

Превалиха едно възвишение и видяха града. Стената бе покрита със скеле. Въпреки късния час мъже го ремонтираха. Командваха ги войници в сиво. Имперска войска.

— Сиводрешковците — измрънка Тули. — Навлякохме си белята.

— Съмнявам се — възрази Рибока.

— Как така?

— Ако очакваха бели, щяха да са повече. Те просто се грижат ремонтът да върви както трябва.

Единственото закъснение бе причинено от строителството, а не от войниците. Тули беше недоволен. Писна му Рибока все да изглежда по-умен от него. Смедс се боеше, че той ще почне да импровизира в опити да предприеме нещо по въпроса. Най-вероятно някоя тъпотия.

— Мамицата му — тихо пошепна Смедс като молитва около половин дузина пъти, докато вървяха през града. Там, където старите постройки бяха сринати със земята, рушаха, ремонтираха и строяха сгради. — Наистина са отворили нова гъзна дупка на стария град.

Това го притесняваше. Той искаше да се види с някои хора. Но дали те изобщо бяха още живи?

Поразен, Тули рече:

— Никога не съм виждал толкова войници. Поне от малък. — Войниците бяха навсякъде — помагаха в ремонтите, надзираваха, поддържаха реда, разквартирувани в палатки, опънати на мястото на сринатите със земята сгради. Целият проклет град ли беше залят от войска?

Смедс забеляза знамена, униформи и гербове на военни части, невиждани от него досега.

— Тук става нещо — рече той. — По-добре да внимаваме… — и посочи един обесен, увиснал от покрива три етажа по-нагоре.

— Военно положение — рече Рибока. — Значи, умниците са разтревожени. Прав си, Смедс. Ще вървим много внимателно, докато не разберем какво става и защо.

Те се насочиха към мястото, където преди бе отседнал Тули — там беше най-близо. Но вече го нямаше. Тули не се притесни.

— Ще поостана при теб, докато се наредя — рече той на Смедс.

Но Смедс не беше плащал наема и боклуците му бяха изхвърлени на улицата, а боклукчиите — осребрили празния му амбалаж, бяха отмъкнали каквото им хареса, а в стаята живееха хора, изгубили имотите си при бедствието.

Жилището на Рибока бе изчезнало по същия начин като това на Тули. Старецът не се изненада. Не каза нищо. Само придоби малко по-мършав, измъчен й прегърбен вид.

— Може би всичките можем да се набутаме при дъртата — рече Тими. Беше нервен. Смедс реши, че е заради ръката. — Само за тази вечер. Моят старец не харесва никого, с когото си общувам.

Къщата, в която живееха родителите на Тими, си беше тяхна собственост, макар и да бяха също толкова бедни, колкото и всички останали по Северните краища. Смедс беше чувал, че я получили като отплата от сиводрешковците, задето били техни информатори по времето, когато във Веслоград все още не бяха стихнали вълненията на Бунта. Тими не го потвърждаваше. Може би беше истина.

Кого ли вече го е грижа? Сигурно бяха на правата страна. Имперските войници се държаха по-честно и управляваха по-добре, ако си от онези обществени прослойки, за които има някакво значение кой командва.

На Смедс му дремеше на жилетката кой заповядва, стига него да не го закачат. Както и на повечето хора.

— Тими! Тими Локан!

Те се спряха и изчакаха една старица да ги настигне. Докато тя куцукаше към тях, Тими рече:

— Госпожа Киско! Как сте?

— Мислехме, че и ти си загинал заедно с другите, Тими. Четирийсет хиляди души убиха през онази нощ…

— Не бях в града, госпожа Киско. Тъкмо се връщам.

— Още ли не си ходил у вас?

Хората се блъскаха в тях на тясната улица. Почти се беше стъмнило, но наоколо имаше толкова много войници, че никой не бързаше да се крие от нощта по къщите. Смедс се зачуди какво ли правят лошите. Да не би да работят?

— Нали казвам, тъкмо се връщам.

Смедс забелязваше, че старицата не се нрави особено на Тими.

Тя се натъжи и почна да го утешава. Дори и Смедс, който не се смяташе за схватлив, забеляза, че го прави само защото щеше да е първата носителка на лошата новина.

— Татко ти и двамата ти братя… Съжалявам. Опитваха се да помогнат с гасенето на пожарите. Майка ти и сестра ти… Ами, те бяха завоеватели и се държаха както винаги се полага. Сестра ти така я осакатиха, че преди две седмици си посегна на живота.

Тими трепереше така, сякаш всеки миг щеше да се замята в гърчове.

— Стига вече, госпожо — рече Рибока. — Вече забихте ножа в сърцето.

— Ама че нахалник! — изломоти тя.

— Разкарай се, кучко — намеси се Тули, — преди да съм ти сритал гъза така, че да ти го окача на ушите. — Говореше с онзи любезен, равен тон, за който Смедс знаеше, че означава максимална опасност.

Така значи — у братовчеда Тули в края на краищата се криела мъничка язва на човечност. Макар че и с мъчения не биха го накарали да си признае.

— Не мога да го понеса — рече Тими. — Май ще е по-добре да си остана мъртъв.

— Тая няма да те остави да почиваш в мир, Тими — рече Рибока.

— Знам. Ще направя, каквото трябва. Но не сега. Знам едно място, което се нарича „Череп с кръстосани кости“ — там можем да се настаним евтино. Ако все още го има.

Имаше го. Беше място, пренебрегнато от нашествениците като твърде презряно и недостойно за изгаряне. Напомняше на Смедс за курва, която продължава да работи и двайсет години след първата си младост, жалка и отчаяна.

Отпред на стол седеше имперски капрал, облегнат на дървена стена, забравила що е това боя. В скута си крепеше кофа бира. Като че дремеше. Но щом стигнаха на няколко крачки от вратата, той отвори очи, огледа ги, кимна и отпи от бирата.

— Видя ли му герба? — попита Смедс Рибока, щом влязоха вътре.

— Да. Нощна стража.

Нощната стража беше ударната група на северната армия, щателно обучена за нощни операции и битки в условията на война между магьосници.

— Мислех, че са някъде на изток и се опитват да довършат Черния отряд — рече Смедс. Според критериите на Нощната стража, най-висша чест беше разгромяването на Черния отряд край Моста на Кралицата. Преди тази битка проклетите наемници си оставаха толкова нагло непобедими, че половин империя вярваше, че самите богове са на тяхна страна.

— Сега са тук.

— Какво, по дяволите, става?

— Май ще е най-добре да разберем. Онова, което не знаем, може да ни види сметката.

Тими разговаря със собственика, когото познаваше бегло. Мъжът твърдеше, че всичките му стаи били заети от изгубилите имотите си. Никой от тези гости не се виждаше. Той обаче намекна, че би могъл да намери местенце, ако съдбата се намеси. Опитваше се да измъкне рушвет, досети се Смедс. А после щеше да последва яко изнудване.

— За какъв точно натиск върху съдбата говорим? — попита Тими.

— Един обол и половина. На човек.

— Проклет крадец!

— Приемаш или си тръгваш.

Капралът от Нощната стража подмина Смедс и Тими и тропна кофата си пред собственика, който пребледня като смъртник.

— Два пъти за днес, куча мършо. И този път сам го чух.

Ханджията се задави с въздух, грабна кофата и почна да я пълни.

— Хич не се мъчи — обади се капралът. — Само ми предложи рушвет, и няма да се отървеш от каторгата до последния си ден. — Той огледа Тими и Смедс. — Момчета, изберете си стая. Тази нощ ще е за сметка на Лайномозъчния тук.

— Аз само се кодошех с момчетата, капрал.

— Да бе, то си личеше. Направо ги накара да се търкалят по пода от смях. Бас ловя, че онзи с черната маска се е пръснал от смях. Той много ви обича вас, смешниците.

— Какво става тук, капрал? — попита Смедс. — Доста време ни нямаше в града.

— Личи си. Сигурно основното положение ви е ясно. Някакви бандити и дезертьори опустошиха града. Долу в Кулата не се зарадваха много. Тъй като ние се навъртахме наблизо, бяхме едно от подразделенията, които трябваше да дойдат тук и да поддържат реда. Генералът ни произхожда от бордеите на Нихил, та според нея имало възможност да им го върнем на тия гадняри, които някога й превръщали живота в ад. И затова от покривните греди висят крадци. Сводниците, поповете, продавачите на дрога, мошениците, прекупвачите на крадено и курвите ви ще се бъхтят по осемнайсет часа на ден на каторгата, та вашите нормални граждани да заживеят пак що-годе сносен живот. И ако питате мен, тя е прекалено милостива. Дава им твърде много шансове. Тоя Лайноглавец тук, прочутият печалбар, вече изгърмя два от патроните си. Първия път го разведоха по улицата с табела на врата и отнесе една седмица каторга. Този път ще получи трийсет камшика и две седмици. И тъй като между ушите има само лайна и хич не може да си набие в тиквата, че няма как да му се размине, следващия път ще го завлекат на площад „Майска ливада“, ще му набият кол в гъза и ще го оставят да си седи на него, докато изгние.

Капралът отпи продължителна глътка от напълнената си кофа, избърса уста с ръкав и се ухили.

— Генералът казва, че наказанието трябвало да съответства на престъплението. — Той отново отпи продължителна глътка и погледна ханджията. — Готов ли си да тръгваме, задник такъв?

Тъкмо щом понечи да тръгне подире му към вратата, капралът се спря.

— Предполагам, момчета, че ще уважите домакина и тук ще се държите подобаващо. Освен ако не искате да направите кариера в строителството. — Той отново се ухили и излезе.

— По дяволите! — изруга Тули.

— М-да — съгласи се Смедс.

Рибока се обади:

— Имам чувството, че в този нов Веслоград няма да ни е много уютно.

— Не задълго — рече Смедс. — Но засега достатъчно. Точно в момента имам нужда да се натряскам, да изчукам някоя и да се наспя къде да е, ама не на земята.

— Не е задължително да е в този ред — додаде Тули.

Тими се усмихна измъчено.

— Пък и една баня няма да ни навреди.

— Е, да се залавяме за работа тогава.