Глен Кук
Сребърният клин (41)

XLI

Смедс излезе на входа на „Череп с кръстосани кости“ — смяташе да си побъбрят простотии с Рибока, но откри, че единственият празен стол се намираше между стареца и капрала от Нощната стража. Искаше да се върне обратно, но се почувства някак си задължен да остане и се пльосна на стола.

— Хей, капрал, ти друго не правиш ли, освен да висиш тук и да се наливаш с бира?

— Не и ако мога да си го спестя.

— Това е то живот! Ще взема да постъпя при вас.

— Така ли? Няма да ти хареса. Къде беше снощи в три след полунощ?

— В леглото си — къртех здраво.

— Късметлия си ти! Питай ме мен къде съм бил в три след полунощ.

— Къде си бил в три след полунощ?

— Заедно с още към двеста души при Шант, където бутнаха сума ти сгради и още нищо ново не са построили. Търсих някакво чудовище. Някакъв се обадил, че там имало звяр, по-голям и от Гражданския дворец.

— И имаше ли?

— Дори и дребно чудовищенце нямаше!

— Онзи да не е бил пиян?

— Че какво ще ти дири там трезвен човек в три след полунощ?

— Навън май се задава нещо интересно — намеси се Рибока, изпружил врат към улицата.

Смедс видя там трима мъже и една жена. Тя не беше много за гледане, а и изглеждаше твърде стара, че да е интересна. Но имаше боен вид. Носеше оръжие като мъж.

По-натопорчена и опасна компания Смедс не беше виждал. Но онова, което ги караше да бият на очи, представляваше менажерията, която мъкнеха със себе си.

Около шията на жената се увиваше жив пор, а от джобовете й надничаха катерички. Високият, мургав, облечен в черни дрехи мъж, който вървеше от дясната й страна, носеше сокол без качулка на лявото си рамо. Тримата мъжаги зад тях — Смедс си помисли, че може би са братя — мъкнеха тумба маймуни и една голяма змия.

— Ще ги арестуваш ли? — попита Смедс. — Мъкнат толкова незаконна железария, че могат сами да започнат война.

— И да ви изиграем едно театро ли, момчета? Тъй ли? На мама глупавото синче не е станало капрал току-така. — Въпреки това той пъхна пръсти в уста и свирна. Когато онези го погледнаха, той им махна да дойдат.

Високият го огледа с присвити очи и направи незабележим жест към мъжа със змията. Онзи приближи. Змията ги огледа, като че преценяваше дали ще й стигнат за вечеря. Смедс го побиха тръпки.

Капралът рече:

— Само един приятелски съвет, друже. В града има военно положение. Никой не бива да размахва ножове, по-дълги от педя и половина. Освен ако не е облечен в сиво.

Мъжът със змията се върна и го каза на високия, който изгледа свирепо капрала, после кимна.

— Виждаш ли? — попита Смедс. — Онази проклета маймуна ни показа среден пръст!

— Тоя, високия, съм го виждал някъде — рече капралът. — На върха на един меч. Уфф! Я, кофата се изпразнила. Пазете ми стола, да изведа гущера на разходка и пак да ми я напълнят — и той хлътна вътре.

— Какво мислиш за онази компанийка? — попита Смедс Рибока.

— И аз съм виждал високия и преди. При същите обстоятелства, както и капралът. Много отдавна. Нямам проблеми и да си спомня къде и кога, защото съм участвал само в една-единствена битка.

Това крайно озадачи Смедс.

— Според тебе и те ли търсят таковата? — попита той. Можеше да попита, защото вече всички в града много добре знаеха какво става.

— Да, за него са дошли. Ще спомогнат играта да стане по-интересна.

— Какви ги дрънкаш бе, Рибок?

— Не ми обръщай внимание, момче. Дъртакът си дърдори нещо си там. Ха! Така си и мислех. Няма вече, нали?

Надолу по улицата хората с животните бяха спрели пред едно място, за което Тими каза, че навремето било месарница, но понастоящем просто представляваше поредната дупка, пълна с незаконно заселили се. Високият се огледа, все едно беше чул Рибока. После цялата компания продължи нататък, без да обръща внимание как ги гледаха.

Капралът се върна с напълненото си ведро и изпразнен мехур.

— Трябва да я откажа тая гадост. Дразни ми стомаха. — Той отпи. — Та, докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо щях да те питам кога най-сетне ще отворят портите — рече Рибока. — Тука ще почнат да огладняват, нали фермерите не донасят нищо.

— Те не се съветват с мен за политиката, татенце. Но ще ти кажа нещо. Според мен на онези двете кучки им дреме дали някой гладува тук, във Веслоград. Те няма да огладнеят.

На Смедс му омръзна да слуша капрала.

— Отивам да си взема нещо за пиене. — Влезе вътре, наляха му бира и той се зачуди кога ли ще свърши запасът. И с колко още търпение разполагаше населението на Веслоград. Със сигурност щяха да потърпят още малко. Страдащите все още не бяха много. Но ако обстоятелствата не се променяха, големите размирици бяха неизбежни.

Тими Локан влезе, взе си бира, постоя до Смедс мълчаливо, а после предложи:

— Хайде, като ги допием, да се поразходим.

— Добре. Имам нужда от раздвижване.

Когато се отдалечиха доста от „Череп с кръстосани кости“, докато вървяха през една строителна площадка, където нямаше вероятност да ги чуят, Смедс попита:

— Е? Какво става?

— Помниш ли онзи доктор, дето ми прегледа ръката, когато се върнахме?

— М-да. — Съвестта го жегна. Двамата с Рибока не бяха разказали на другите за извършеното от тях. На Тули дотолкова му беше все едно, че дори не забеляза, че лекарят и магьосникът вече не са между живите. Тими обаче се усети и Смедс предполагаше, че храни съвсем определени подозрения относно две така съвпаднали и толкова удобни убийства. — Какво за него?

— Май е прихванал мойта болест и е заразил с нея всички, които са идвали при него. Не е като чумата, иначе досега да са се тръшнали всички. Но вече към двеста души са болни от нея. Тези, които са боледували най-дълго… Ами, много по-зле са, отколкото бях аз. Вчера една болна жена се самоубила. Тази сутрин някакъв мъж, на когото ръката била почерняла чак до рамото, убил четири от заразените си деца, преди да свърши със себе си.

— Това е ужасно. Наистина е страшно. Но ние нищо не можем да направим.

— Знам. Но работата е там, разбираш ли, че сивите са се заинтересували. Разпитват всички почернели. От въпросите, които задават, си личи, че според тях има връзка с клина. Много се стараят да научат всичко за онези, които са били болни и са предприели нещо, като мен.

— Мисля, че няма нужда да се тревожиш, Тими. Няма как да я проследят до теб.

— Така ли? Тия гадове са сериозни, Смедс. Какво ще стане, когато открият всички следи, водещи към онзи доктор, който се гътна точно когато болестта плъзна? Ще се досетят, че е преживял смъртоносна злополука, предизвикана от това, че някой, когото е лекувал, не е искал да го запомнят. А вече знаят, че единственото лечение е отрязването на заразената част. Така че много скоро на сивчовците ще им заповядат да залавят хора с отрязани крайници. Особено мъже, чиято длан липсва.

— Може би си прав. Май ще е по-добре да разберем какво мисли Рибока.

Старецът се съгласи с Тими. Нямаше причина да мислят, че Воала и Паяжината не ще стигнат дотам, че да заповядат арест за всички хора с отрязани крайници. Те пипаха здраво.

Рибока дълго размишлява.

— Май е време да раздухаме малко дим.

— Какво искаш да кажеш? — попита Смедс.

— Това положение — целият град, запушен като бутилка — не може да продължава вечно. Ще избухнат размирици. И когато стане, офейкваме с останалите. Дотогава печелим време, като ги пращаме за зелен хайвер, или се възползваме от създадения от тях потенциал за хаос.

Смедс бе озадачен и още повече се учуди, когато Рибока додаде:

— Отървете се от всичко сребърно, което притежавате. Вземайте злато, мед, скъпоценни камъни, каквото щете, но от среброто се освободете. Смедс, ти предай това на Тули и не се оставяй да ти дрънка глупости.

— Какво става?

— Просто го направете.

Така и сториха. Дори и Тули, който бе станал що-годе сериозен и изпълнителен, откакто Рибока му демонстрира смъртоносната сила на изтърваната дума.