Глен Кук
Сребърният клин (11)

XI

Гарвана дръпна юздите и конят му забави ход.

— Ама само как уплашихме онзи дъртак!

— Сигурно ни е помислил за бандити. На такива си и мязаме. Днес ли ще убиеш тези коне? Или още малко ще ги попридружим?

Гарвана изсумтя.

— Прав си, Чудак. Няма смисъл да се бърза толкова и накрая да стигнем два пъти по-бавно, защото ни се е наложило да изминем по-голямата част от пътя пеша. Странна работа — този дъртак ми напомни магьосника Боманц, дето Дракона от Могилните земи го изяде.

— На мен всичките тия старовремци ми изглеждат еднакви.

— Възможно е. Чакай. — Той огледа кръстопътя. Аз се опитах да различа стареца в горичката. Сигурен бях, че ни наблюдава.

— Е? — попитах.

— Разделили са се точно както казаха.

Не ме питайте откъде знаеше. Знаеше. Освен ако не се преструваше. И това съм го виждал да прави.

— Глезанка е тръгнала на изток. Знахаря е продължил на юг.

И аз се включих в неговата игра.

— Откъде знаеш?

— Тя беше с него. — Той разтри хълбока си. — Тя би тръгнала към Кулата.

— Ох, да бе. — Чудо голямо. — Ние кой път ще хванем? Който и да е той, скоро трябва да си починем.

— Да. Скоро. Заради конете.

— Много ясно. — Запазих безизразната си физиономия. Вътрешно ми се искаше да имам достатъчно кураж да му кресна, че няма нужда да продължава да ми се прави на железен. Пред мен нямаше какво друго да доказва, освен че може да престане да смуче вино с галони и да се самосъжалява. Искаше да ми се покаже какъв е куражлия. Нека тогава видим, че му стига смелостта да намери децата си и да се сдобри с тях.

И на онзи старец сред дърветата нямаше какво да доказва, нали?

Искаше ми се той да продължи и да огласи решението, което знаех, че ще вземе. Знаех, че съм под наблюдение и това започваше да ме притеснява.

— Хайде де… Накъде?

Той ми отговори, като пришпори коня по южния път.

Какво беше това, по дяволите? Когато осъзнах какво направи той, вече бях започнал да завивам на изток.

Настигнах го.

— Защо на юг?

— Знахаря винаги е разбирал хората — подхвърли той настрани. — И им е прощавал.

Този кучи син бе полудял.

Или пък може би изведнъж му бе дошъл акълът в главата и вече нямаше нужда да хленчи за Глезанка.