Глен Кук
Сребърният клин (61)

LXI

След като прецених, че вероятно във войската съм в по-голяма безопасност, отколкото ако се мотаех покрай Глезанка, аз кротнах и се постарах да се почувствам като у дома си. Да си караш в стария коловоз донякъде е удобно. Не ти се налага нито да мислиш, нито да се тревожиш.

Но май твърде много време бях прекарал на свобода, бързо ми втръсна. Първия път, когато ми се прииска да изляза да пийна една бира и не можах, разбрах, че ще изляза оттук и повече няма да се върна.

Тази идея получи насърчение, когато сержантът проведе първото ни упражнение с оръжие. Стояхме в калта и вятърът ни глозгаше. Половината войници не бяха подходящо облечени. Но не това ме ядоса, а онова, което ни каза сержантът.

— Слушайте ме, войници. Току-що ме уведомиха, че утре ще ни сполетят неприятности. Каквото научите днес, това ще е. Ако искате поне малък шанс да се измъкнете живи, слушайте внимателно! Единственото оръжие, което можем да ви дадем, е пиката. Затова само с нея ще работим. — Той посочи войниците, гушнали по наръч пики. Остриетата им бяха скрити в дървени калъфи, та никой да не бъде намушкан или порязан. — Тези двамата, новите, са спецове по пиките. Нощната стража ни ги зае. Ще ви покажат упражненията. Ако не изпълнявате, каквото ви кажат, ще ви наритат задниците, също и когато не чувате моите заповеди. — Той махна на един от стражниците.

Те всичките според мен се обучават на едно място.

Стражът махна калъфа от острието на пиката.

— Това е пика. — Явно възнамеряваше да ни заслепи с просвета. Но аз много съм си играл с тези играчки. Другите — не. Може би на някои от тях трябваше да се обяснява. Преди да се научиш да ходиш, пълзиш, а преди да можеш да тичаш — ходиш. Ако не броим най-малкия ми брат Репичка. Доколкото си спомням, той веднага хукна да бяга и се пльосна на земята.

— Това острие е толкова остро, че можете да се бръснете с него. Върхът му пронизва дори броня, ако напрегнете мускули. Пиката е многолико оръжие. С него можете да наръгвате, да пробождате, да разрязвате, да посичате. Става също и за крепене на палатката ви или пък за въдичарски прът. Но едно нещо никога не бива да правите с нея — и то е да я хвърляте. Това не ви е копие. Метнете ли я, повече никога няма да серете. Вие сте месо за първия, който иска да ви убие.

Така значи. Първо правило.

И така нататък, докато не ни замръзнаха задниците.

Стигна до онази част за двубоите и започна да показва основните движения. Нощната стража призова седем души, които да отбиват атаките на инструкторите. Гордеех се. Войниците ме бяха послушали. Никой не пожела доброволно.

Нощната стража подбра седмина и започна да ги обучава на хватките. Сержантът взе четири двойки, приятелчето му — три.

Тъкмо както очаквах, когато набраха скорост, един войник на име Кеди се възползва „случайно“ да нарани партньора си.

Стражът прекъсна дуелите.

— Още седем. Хайде.

На тази луда глава, някой си Кен, много му се щеше да излезе срещу Кеди и да му смели тиквата. Казах на двама-трима:

— Дръжте го. Успокойте го. И не го оставяйте да се дуелира с Кеди.

Отидох и взех пиката от човека, повален от Кеди. Носът му кървеше.

Макар Кеди да изглеждаше тромав, реших, че мога да заобиколя и да се врежа в него „без да искам“ — това би го направило достатъчно бавен за останалите неколцина, които щяха да се изправят насреща му. Бях позабравил техниката, но навремето добреех доста със стандартна пехотна пика. Може би най-доброто ми оръжие.

Тялото щеше да ме предаде. Заех позиция, без да мисля. Кеди като че се озадачи. Сигурно беше гадняр, защото всичко го учудваше.

Стражът дойде и започна да наглася ръцете, краката и задника ми в позиции, които той считаше за по-приемливи. Когато нагласи стойките на всички, започна да ни обучава на движенията. Беше трудно да стоиш нелепо, когато те се ускориха. Мускулите и костите си спомняха и искаха да правят всичко както трябва.

Кеди реши да си счупи носа. Когато замахна към него, аз се дръпнах от пътя и „случайно“ го сритах в пищяла. Той изохка. Някой подвикна „Йеее!“ от редиците. Друг се разсмя.

Това довърши Кеди и той се спусна към мен.

Запрепъвах се и се опитвах да се правя на уплашено дете, което се стреми да се защитава. Ако играехме за пари, можех да го убивам отново и отново.

После той ми се откри така, че и сляп не можеше да не уцели. Откъснах лявото му ухо, спънах го и го бутнах по очи в калта. Отстъпих, като се мъчех да изглеждам стреснат и неспособен да повярвам в стореното от мен.

— Стига! — тросна се сержантът. — Дай ми пиката и се връщай в редицата, Зелен. Кеди! Върви да се почистиш и да ти оправят ухото.

Предадох пиката и продължих. Всички здравата се мъчеха да не се ухилят.

— Зелен! — беше сержантът на Нощната стража. — Ела тук.

Върнах се и застанах в стойка „мирно“. Той ме погледна втренчено в очите. После докосна разреза на бузата ми. Отстъпи, взе пика от един от сивите, махна предпазителя, метна го встрани.

— Дайте му пика.

Настъпи тишина. Всеки се чудеше какво става, по дяволите, освен моя сержант. Аз си мислех, че знам. Мостът на Кралицата. Но не се връзваше никак. Това се бе случило много отдавна. Моят сержант се опита да спори. Стражникът само изръмжа:

— Дайте му пика!

Докарах си най-добрия Гарваноподобен вид и се опитах да не треперя твърде силно, докато изнижа предпазителя от пиката, която някой ми даде. Не го отхвърлих. Копелето беше сериозно. Нямаше да си играя игрички, нито да се поддавам на номера.

Той изпълни няколко сложни движения, за да се поотпусне.

Устата ми беше ужасно пресъхнала.

Когато ме нападна, преместих пиката в лявата ръка, с която момчетата вечно срещат трудности в първите няколко минути. Предпазителя държах с десница.

Той ме изпробва със замах към очите. Отбих го леко, като си служех с пиката само с лявата ръка, а дясната изстрелях напред и сблъсках кокалчетата й с телохранителя. Макар и да беше студено, това трябваше адски да боли. В секундата, в която болката го разсея, аз описах широк бръснещ замах с оръжието към гърлото му, все така с една ръка. Той се метна назад, за да го избегне. Сграбчих пиката с десница и застанах в тромава, несигурна позиция, насочил напред тъпия край на острието. Метнах се право напред заедно с пиката, намушках го под ребрата и му изкарах въздуха.

Оставаха ми само две-три лесни движения, за да го разоръжа и да го поваля по гръб в калта, опрял върха на острието в гърлото му. Цялата работа не отне повече от десетина-дванайсет секунди.

— Не си прав — казах му. — Не съм бил там. Но ако ти си бил, щеше да запомниш, че Нощните стражи са само втори след най-добрите в двубоя.

Вдигнах пиката, отстъпих назад, сложих предпазителя, подадох оръжието на капрал Роял и се върнах на мястото си в строя. Докато се връщах, много се молих. Никой не ме поглеждаше в очите. Бяха се посрали от страх.

Стражникът не бързаше да стане. По-блед човек от него, без да му тече кръв, не бях виждал — а той много добре знаеше, че можеше и да му потече. Прогони с жест желаещите да му помогнат. Прибра си пиката и предпазителя и се зае старателно да си чисти оръжията, докато четирийсет и седем души очакваха нещо да се случи.

Той се огледа и каза:

— Всеки ден научаваш по нещо. Ако си умен. Да излязат следващите шестима.

Всички въздъхнаха. Включително и аз. Засега лайняната буря се отлагаше.

Забелязах, че кибритлията Кен гледа бузата ми, сякаш дотогава не беше забелязал белега. Може би на студа си личеше повече.