Глен Кук
Сребърният клин (31)

XXXI

Младото дърво в Могилните земи бе изпаднало в кома след пожара и разумът му си оставаше помръкнал, докато раните му заздравеят. Но дойде ден, когато то най-сетне забеляза, че наоколо става нещо. В Могилните земи бяха настанали шум и суетене, невиждани от голямата битка насам.

От любопитство и по заповед на баща си дървото се пробуди от своя унес, макар далеч да не беше излекувано.

Могилните земи гъмжаха от войници от сенчестата западна империя. То усети точки, в които бе фокусирана силата — това трябваше да са техните командири. Прочесваха най-внимателно околностите.

Защо ли?

И тогава спомените се завърнаха. Слава богу, не придойдоха — завръщаха се на откъслеци, капка по капка. В разумна последователност. Чудовището, което дойде да копае, страшилището, което то изкопа. Смъртта, излязла от гората и връхлетяла града. Огънят… огънят… огънят…

Войниците се вцепениха от страх и благоговение и побягнаха в ужас, когато сред клоните на дървото изпращя мълния. Командирите им излязоха напред и загледаха със зинали уста яростната синя светлина, окъпала Могилните земи.

Дървото съсредоточи целия си ум върху непосредствената си задача и най-сетне, след толкова много седмици, предаде вестта за огромното си поражение.