Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

XLV

Ако топнеш памук в боя, а после изрисуваш полукръгове около общ център, се получава прилична имитация на роза, откри Смедс.

След като възбудата от издирването на фантома-майстор на сребро на Рибока утихна и той не успя да пробута слуха, че едната от близначките вече се е сдобила с клина и го крие от сестра си, старецът реши да гръмне последния си патрон. Да се възползва от потенциала за хаос. Да добави ново равнище на безумие към бъркотията, възцарила се във Веслоград.

Тъкмо затова Смедс вече за трета нощ поред излизаше след полунощ с кофа бяла боя. Рибока го бе изпратил да бележи избрани точки със знака на Бялата роза, за да създаде впечатлението, че съществува сърдито нелегално движение, което всеки миг ще откликне на ексцесиите на имперската войска.

Този път Рибока преследваше не толкова бърз, но затова пък по-величествен ефект. Той искаше целият град да чуе и да започне да вярва и да се надява. Целеше сивите да вземат да се разтревожат. Останалото, каза той, само щяло да се погрижи за себе си.

Смедс дорисува третата си роза и се запъти към дома. Навсякъде другаде. Рибока сам изографисваше рози. Смедс беше нарисувал две предната нощ и три — по-предната, всичките на места, където народонаселението би оценило едно партизанско въстание. Бавно и полека, бе казал Рибока. Нека се трупа.

Снощи на стареца му бе излязъл късмета. Натъкна се на двойка сивчовци, които някой бе убил и после изрисувал бели рози на челата им, обявявайки ги за жертви на движението, което искаше да създаде като рожба на колективния гняв.

На Смедс тази игра не му харесваше. Прекалено опасна изглеждаше. И без това вече ги преследваха достатъчно хора от най-различни посоки. Имаше си достатъчно ядове с издирваните на клина.

Но докато се промъкваше към „Череп с кръстосани кости“, той мислеше за друго, а именно — загадката, която им бе поставил Тули. По-рано същата вечер Тули бе взел от него пари назаем за четвърти път от осем дни — този път доста значителна сума, и то преди да върне предния заем.

Смедс никога не бързаше към „Череп с кръстосани кости“. Онзи капрал от Нощната стража несъмнено щеше да го излови — първия път успя.

Надникна и разбра, че няма да влезе през парадния вход. Капралът и приятелчетата му бяха окупирали верандата. Значи трябваше да заобиколи по дългия път и да се вмъкне през задния вход.

И това не беше на добре. По пътя се сблъска с неприятност. И тя едва не връхлетя върху него.

Двама мъже се разполагаха на изхода на дрипавата тясна уличка, минаваща зад „Череп с кръстосани кости“. Никога нямаше да им налети, ако единият не се бе изкашлял, а другият не му нареди да млъкне.

Какво ставаше тук? Смедс никак не бе склонен да попита. Той се скри в една сянка да ги изчака.

Мина половин час. Стана един. Нищо не се случи, освен, че някой се изкашля, а другият му нареди да млъкне. Скучно им беше. Смедс взе да клюма.

Тичешком пристигна трети.

— Идва! — осведоми ги той, а после се стрелна да се скрие на осем стъпки от Смедс. Смедс вече будуваше нащрек.

Точно така, някой идваше, и по звука на стъпките му се познаваше, че е подпийнал. Освен това си говореше сам.

Смедс го позна в миг — мъчителен миг, а после Тими се натъкна на засадата и мъжете скочиха отгоре му толкова бързо, че не успя дори да изкрещи.

Смедс едва се удържа да не скочи и той. Понадигна се и извади ножа си наполовина. После разбра, че може да се надява най-много другите двама да го убият, след като утрепе първия, когото докопа.

Какво да прави, по дяволите?

Щеше да ги проследи. Да види къде отвеждат Тими, после да вземе Рибока и… и да чуе старият да му казва, че няма да стане.

Сега със сигурност бе твърде късно да се предприеме каквото и да било. Трябваше да ги проследи.

Нямаше представа кои са, но имаше силното подозрение какво представляват: побойниците на някой независим търсач на клина, който бе решил да разпитва граждани без една ръка.

Проследяването не бе толкова трудно, колкото очакваше. Тими се съпротивляваше през цялото време. Това им пречеше да обръщат кой знае какво внимание на околностите. Не вървяха чак толкова много, само четвърт миля, и стигнаха един квартал от опожарени сгради — обречен, ала все още неразрушен, толкова съсипан, че нямаше и незаконно заселени.

Вкараха Тими в една от тези руини. Смедс се скри в една сянка, огледа я и се зачуди какво да прави, но непрекъснато в ушите му звучаха думите на Рибока, че сега те се борели за живота си.

Никога не е бил кой знае какъв боец. Винаги се бе измъквал, когато може. А когато не ставаше, все той отнасяше боя. Нямаше желания да върши гадости или каквото и да било, дори и когато нямаше избор.

Което го накара да си спомни всички побойници, които му се бяха подигравали и удряли шамари, и го бяха блъскали, и отново се зачуди над вечния въпрос: защо го правеха, когато нищо не им е сторил. Старият гняв кипна, заедно с гъделичкащите нервите фантазии за отмъщение, миазмите на люта омраза.

Единият от мъжете излезе от сградата, изпика се на улицата, върна се и се облегна на стената. Държеше се, сякаш не прави нещо специално, а просто се мотае. Не бе достатъчно нащрек, че да е страж.

Смедс залитна напред, без да има ни най-малка представа какви ги върши. Освен дето се тресеше, ноктите на краката му тракаха.

Той се спъна, падна на коляно право върху една счупена тухла, не можа да удържи хленчещата псувня и изведнъж от шока на болката го осени вдъхновение.

Той се приближи, като куцукаше, препъваше се, мърморейки си под носа, и тръгна право към мъжа, като си тананикаше нестройно „Живяла нявга чифликчийска дъщеря, и твърде палава и непослушна тя била.“

Главорезът бе застанал нащрек. Но не помръдваше.

Смедс тупна по задник, изкикоти се, изправи се на четири крака, престори се, че получава пристъп на хълцавица, после придърпа крака под себе си и продължи. Нахака се право в стената, на около десет стъпки от наблюдаващия го мъж. Дръпна се назад, като си мърмореше, и изгледа стената, все едно не можеше да проумее откъде се е взела. После се подпря на нея с една ръка и се запъти към главореза, като се препъваше. На четири стъпки от него той се престори, че тепърва го забелязва — онзи го гледаше по-скоро с развеселена омраза, отколкото с подозрение.

Смедс издаде слабо „Хлъц!“, като се надяваше да е прозвучало стреснато и уплашено и мълчаливо благодари на всички богове, които биха могли да съществуват, че не го познаха. А сега, ако този тип останеше в ролята си и го катурнеше на земята, преструвайки се, че му помага…

Смедс се препъна и падна на четири крака.

— Май доста си попрекалил, стари приятелю. — Главорезът го прекрачи.

Смедс започна да издава звуци, все едно се задушаваше. Вътрешно се вслушваше в гласа на Дъртия рибок. „Все едно обладаваш жена, Смедс. Плъзгаш го вътре. Не мушкай.“

Мъжът му подаде ръка. Не видя острието в дланта на Смедс. Смедс се облегна на него и го приплъзна между ребрата, право в сърцето.

Част от Смедс бе осъзната и водеше ръката му. Останалото беше обзето от страстен ужас и страх, напълно откъснато от света наоколо. Само една свързана мисъл избликна над този хаос — лъжа е, че убийството става все по-лесно с всеки следващ път.

Когато изплува от мъглата и се свести, той беше на сто крачки оттам и влачеше труп, който продължаваше да мърда.

— Какво, по дяволите, пра…?

Махаше се оттам, разбира се. Защото това беше само началото.

Дочу сподавен вик и разбра, че още един като него бе отворил първия процеп в обладалата го мъгла.

 

 

Смедс влезе в сградата с предпазливостта и напрегнатата съсредоточеност на дебнеща котка. Той бе заключил емоциите си, не им позволяваше да го измъчват, докато Тими пищеше. Използваше писъците, за да се придвижва при всеки от тях с няколко бързи стъпки.

Какво правеше той, по дяволите?

Писъците идваха от едно мазе. Смедс заслиза по стълбите — толкова решително, сякаш се движеше, тласкан от непреодолим подтик. Шест стъпала по-надолу той приклекна, а после едва не застана на главата си, за да се огледа.

Последното стъпало на стълбището се намираше на няколко крачки от вход без врата. Оттам идваха светлината и писъците. Смедс пристъпи още малко нататък, а после внимателно се сниши отстрани, пъхна се под стълбището и се огледа.

Не различаваше много неща, но пожарите тук май бяха от щадящите. Тази част на мазето изглеждаше недокосната. Не се усещаше ни някогашен полъх от дим.

Успяваше да долови почти всичко, казано в другата стая. Някой задаваше на Тими нетърпеливи въпроси. Още двама дърдореха за оня, убития от Смедс. Първият се тревожеше, че може и да е избягал, а другият и пет пари не даваше.

Скривалище под стълбището не изглеждаше удачно, ако някой тръгнеше да претърсва. Светлината, идваща от стаята, щеше да го издаде. Смедс се измъкна внимателно оттам и застана зад една купчина боклук вляво от вратата.

И там приклекна — не можеше да се сети какво да стори.

Тими май припадна. Вече не крещеше. Някакъв мъж се заоплаква от това, а другите двама продължаваха да говорят за човека на улицата. Мърморкото отсече:

— Много време го няма вече. Успокойте ме. Вървете да го намерите. И двамата.

Двамата мъже излязоха и се заизкачваха по стълбите, като продължаваха да се карат. Бяха същите, които хванаха Тими.

Смедс се изправи и се приближи така, че да вижда какво става в стаята.

Тими бе вързан за един стол, прегърбен напред, в несвяст. Един мъж, с гръб към Смедс, се превиваше над него. Прекалено хубаво, за да е истина. Той зашлеви Тими.

— Хайде! Свестявай се! Да не ми умреш сега! Твърде близо сме до истината.

„Приплъзни го, приплъзни го“ — помисли си Смедс, докато се промъкваше крадешком към мъжа.

Онзи усети опасността и понечи да се извърне. Очите и устата му се отвориха…

Твърде късно.

Ножът на Смедс прониза сърцето му. Той издаде гаден звук, не съвсем писък, опита се да сграбчи Смедс и се свлече.

Може би в края на краищата ставаше по-лесно… Хладнокръвието го напусна. Сърцето му думкаше в гърдите. Ръцете му трепереха. Дишаше на пресекулки. Като се препъваше, той отиде при Тими, сряза овързващите го въжета… Богове! Бяха изгорили едното му око! Бяха…

Тими се строполи по очи.

Смедс клекна до него и се опита да го свести.

— Хей, Тими! Хайде. Аз съм. Смедс. Хайде. Трябва да се измитаме оттук, преди онези да са се върнали.

После му просветна.

— Мамка му! — Тими беше пукнал. — Мамицата му! Идвам тук и си рискувам гъза за нищо… — Освен може би заради онова, което Тими им е казал, преди да хвърли топа.

После се почувства като пълно лайно, задето се ядоса на Тими, че е умрял и така му е създал неудобства. Беше объркан, защото не знаеше какво да прави — стоеше тук и трябваше някак си да излезе, а вече имаше и трупове, за които сигурно трябваше да се направи нещо.

— Хей, Абел! — провикна се някой навън. — По-добре ела и виж това. Някой е претрепал Танкера.

Смедс пусна ръката на Тими, извади трескаво ножа от мъртвеца — дали не бе магьосник? — и застана зад рамката на вратата. Някой изкрещя:

— Чу ли ме, Абел?

Стъпки затопуркаха надолу по стълбището — туп-туп-туп.

— Май здравата сме го загазили. Някой е намушкал Танкера… какво става тук, мамка му?

Мъжът се спря точно до вратата.

Смедс изскочи и заби ножа там, където според него бяха гърдите… и откри, че мощният глас принадлежеше на най-дребния главорез. Превърна замаха в ъперкът, заби ножа право под брадичката на мъжа — не го приплъзна, а го забучи с всичката сила на паниката в мозъка му.

В мига на прозрение той не бе погледнал другите двама в очите. Богове! Страшно беше. Отскочи назад, спъна се в Абел и Тими и падна по гръб, а жертвата му се строполи по очи.

Преди Смедс да успее да се изправи, някакъв човек се провикна надолу — питаше нещо. Той бръкна да извади ножа си. Мъжът продължаваше да мърда, единият му крак пулсираше бавно. За миг се сети за куче, което опитва да се чеше. Смахната работа.

Проклетият нож се бе вклинил в костта. Не искаше да излезе. Опипа наоколо за друго оръжие, а гласът отгоре зададе още няколко въпроса. Смедс успя да намери само ножа на мъртвеца, който той извади от ножницата с някакъв суеверен ужас.

Отново се облегна на стената зад вратата и зачака. Чакаше ли чакаше.

Постепенно гърчовете утихнаха. Нервите се поуспокоиха. Той осъзна, че последната му жертва се вижда от стълбището.

Изчака още.

Трябваше да предприеме нещо. Колкото повече се мотаеше тук, толкова повече време имаше нещо да се обърка.

Мускулите му не искаха да се помръднат. Ужасът от последствията на всеки негов ход го вцепеняваше напълно.

Но все пак най-накрая успя да се замъкне достатъчно далеч, че да надникне през входа.

Светлината на утрото огряваше стълбището. Не се виждаше нищо страшно. Той накара краката си да се раздвижат. На първия етаж не го чакаха никакви неприятности. От входа се различаваха единствено разруха, градски руини, сред които нямаше жива душа. Искаше да побегне и да тича чак до „Череп с кръстосани кости“.

Напъна се и направи нужното — извлече трупа от улицата в мазето, където вероятността да го открият скоро не изглеждаше голяма. После тръгна към къщи. Но не тичаше, макар краката му да настояваха, че трябва да се изпънат и да хукнат.