Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

XXII

„Мечокът“ бе зашеметен, вцепенен, неподвижен сред опустошения си лагер и отчаяно се опитваше да схване откъде дойде това внезапно нещастие.

Цялото му съществуване бе стремителна атака върху бедите. Никога не се изненадваше, когато нещо тръгнеше накриво. Но бедствие от подобен мащаб с намек за огромни и неотчитани досега сили, които са се задействали, засега погубваше неговата инициатива. Липсваше дори и обичайната му налудничава воля, подкарвана от мотора на гнева.

Звярът Псето Жабоубиец не беше чак толкова потресен. Спомените му за сина на дървото оставаха пресни. Що се отнася до връзката на тази фиданка с баща й, той не се заблуждаваше. Само въпрос на време беше Старото Бащинско дърво да прояви интерес.

Псето Жабоубиец бе навестило Равнината на страха. Беше се изправяло лице в лице с бога. Спомените му за сблъсъка нямаше как да са мили. Цяло щастие бе, че се измъкна.

Но начинанието се оказа изгодно. Бе видял Равнината с очите си. Сега знанията му можеха да са от полза. Ако върбовият човек го изслушаше.

Надали.

Сега той не беше полуразумното същество, което представляваше предишният Хром. Превърнал се в такъв егоцентрик, дотолкова погълнат от себе си, сякаш бе главината на солипсистична вселена.

Звярът кръстосваше лагера, покрай хората и останките от тях. Шокът се стелеше върху оцелелите като задушливо покривало. Само неколцина разбираха случилото се. Чуваше да се мърмори за гнева на боговете. Тези хора не подозираха колко е вярно казаното от тях.

Ако тази теория спечелеше доверие, щеше да е трудно да ги удържат заедно. Проблемите на съвестта вече се прокрадваха.

Чу се леко изсъскване, изпукване и блесна ослепителна светкавица. Козината на звяра се изправи. Малки сини искрици подскачаха и пращяха сред космите, макар и мълнията да не го улучи.

Войниците се щураха наоколо като паникьосани кокошки.

Ударът, набрал огромна скорост, бе паднал от няколко мили височина. Твърде бърз, за да предизвика какъвто и да било отклик. Дори на дневна светлина би било твърде трудно да го улучиш.

Проблясък. Прас! Писъци. Мъж подскачаше, завит в саван от блатни огънчета.

Значи, той беше тук. След като извести за присъствието си, вятърният кит се залавяше с програма за тероризъм и изтощителна война, която нямаше да престане, докато върбовият човек не докажеше, че може да я спре.

Псето Жабоубиец заръмжа на чудовището, докато сълзящите му очи престанаха да се цъклят и той кимна отсечено. И започна да се тресе толкова силно, че чак скърцаше и пращеше. Опитваше се да овладее гнева си.

Да му се поддаде можеше да се окаже фатално.

Една от светкавиците, изстреляна с точност, бе способна да унищожи тялото му на играчка и почти да го лиши от сили, а армията му щеше да остане на милостта на страшилището горе. Някъде там, високо, кръжащи над лагера, скатовете дебнеха шанс за бързи убийства, пропуснат при изненадващата атака.

Треперенето утихна. С овладян шепот върбовият човек рече:

— Угасете лагерните огньове. Те ни осветяват като мишена.

После се зае с бавния и болезнен процес на обкръжаването си със заклинания срещу светкавиците на скатовете.

Псето Жабоубиец куцукаше наоколо, щракаше със зъби и ръмжеше, за да накара войниците да побързат.

Гасенето на огньовете не помогна. Скатовете прииждаха през цялата нощ. Тяхната точност не намаля. Но и не се подобри.

На тези твари като че им беше по-интересно да тормозят, отколкото да убиват. Да държат всички будни и в страх къде ли ще падне следващата светкавица. Така се биеха слабаците. Макар че когато мълния наистина изпържи един войник, от небето не покапаха сълзи.

Любимците на дървото-бог се опитваха да всеят паника във войската на Хромия и да я разпръснат. Това озадачаваше Псето Жабоубиец. Те не бяха толкова мекосърдечни.

Мъжете се заизмъкваха на двойки — на тройки.

Той препусна с всичка сила на трите си истински крака и единия дървен — джавкаше, хапеше и ги връщаше назад, а в промеждутъците се опитваше да усети чудовището в небето. Някои от дезертьорите се противопоставяха на принудата му. Наложи се да убие десетина, докато им дойде акълът в главата.

Имаше нещо познато в някои от искриците на по-низшата форма на живот там горе.

Звярът усети призива на върбовия човек и притича нататък. Сега заклинания обвиваха върбовия с пластове от защита. Навън се просмукваше болка.

На Псето Жабоубиец му стана забавно. Колкото по-силно се защитаваше старата сянка, толкова по-голяма беше болката й. За да си осигури пълна безопасност, на Хромия щеше да му се наложи да си причини агония, която би го лишила от всякакъв разум до степен да не успее да се измъкне обратно от многопластовата защита.

Звярът се зачуди дали там горе бяха наясно с това.

Върбовият човек знаеше отговора.

— Онази, която наричат Бялата Роза, язди вятърния кит и му задава тактиката.

Псето Жабоубиец излая гневно. Бялата Роза! Тя имаше нежно сърце, ала маневрите й бяха смъртоносни. Всичко си идваше на мястото. Тя вече ги беше заключила на губещи позиции. Без да се налага съвестта да я мъчи. Хромия можеше да страда, докато се защитава, или да облекчи болката и да бъде съборен от върбовата си стойка. Можеха да наблюдават как армията им се изпарява, докато дезертира, или да тероризират мъжете, за да останат, и да предизвикат техния бунт.

А доколкото си спомняше Бялата роза, щеше да има и трета, по-фина възможност, към която тя да ги тласне. Но момичето не разбираше що за убийствена лудост движи Хромия. Тя щеше да им остави възможности и вратички. Да им даде втори шанс, когато единственият приложим избор би бил да захапеш за гърлото.

Тази нощ адът заседаваше. Никой не си почиваше. Хромия се скри толкова надълбоко под защитата си, че не можеше да предприеме нищо, за да издържи на мъчението. С приближаването на зората скоростта на атаките нарасна, сякаш Бялата роза искаше да разберат, че може да направи деня им по-ужасен и от прекараната нощ.

Когато слънцето изгря, половината от армията вече я нямаше. Богът-дърво постигна победа в първия рунд.

Неговите създания отказаха да проведат втория денем. Скатовете изчезнаха от небето. Вятърният кит се издигна на мили нагоре и се отдалечи на юг. Хромия събра ордата си от кол и въже и пое към следващото завоевание.

 

 

Времето на лесните убийства приключи. Сега тези, които се изпречваха на пътя на Хромия, бяха предупредени за идването му. Чудовището от Равнината на страха неизменно се рееше над тях, като меч на съдбата, готов да падне при най-малката разсеяност.

Бялата роза не допусна грешки. Винаги, когато Хромия предприемеше атака, скатовете връхлитаха стремглаво и се опитваха да го принудят да се скрие вътре в заклинанията си за защита. Той отвръщаше на ударите и успя да погуби няколко птици. Но все по-често се сдържаше с надеждата, че вятърният кит няма да се приближи твърде много. Сред руините на своите завоевания той търсеше нови оръжия.

Бялата роза не допусна грешка. Нито веднъж. Но маниакалната решителност на Хромия продължаваше да тласка армията все по-близо до неговата плячка. Докато не си отмъстеше, дори враждебността на бога-дърво бе само досада, бръмченето на комар.

Но след убийството… о, след убийството!