Глен Кук
Сребърният клин (19)

XIX

Тули седеше на един пън и се чешеше, загледан нанякъде към дървото. Според Смедс той нищо не виждаше. Пак беше изпаднал в самосъжаление. Или още не го беше пуснало.

— Майната му — промърмори той. И след малко додаде: — Да върви по дяволите.

— Какво?

— Да върви по дяволите, казах. Писна ми. Прибираме се.

— Чуй ме сега: какво стана с богаташките къщи, породистите коне, красивите жени и това, дето сме щели да се уредим за цял живот?

— Майната му. Цяла пролет се мотаме тук, лятото преполовихме вече, а сме стигнали до под кривата круша. Тоя живот ще си остана прошляк от Северния квартал. Само дето нещо си бях въобразил и си мислех, че мога да надскоча себе си.

Смедс погледна към дървото. Тими Локан беше там и хвърляше пръти — безмозъчно упражнение, което така и не му омръзваше. Днес той изкушаваше съдбата — беше се приближил повече отвсякога, издирваше отхвърчалите надалеч пръчки и ги мяташе върху купчината около дървото. Тази работа изглеждаше по-лека от събирането на сухи съчки в леса. Гората наоколо бе прочесана из основи, сякаш беше парк.

На Смедс му се струваше, че още днес-утре биха могли да запалят огъня. На места купчината се издигаше на петнайсет стъпки и дървото изобщо не се виждаше.

Какво ли бе намислил Тули? Този пристъп на хленчене и униние се вписваше в поведението му, откакто плуваха по реката, но моментът бе подозрителен.

— Готови сме още днес-утре да запалим огъня. Защо не изчакаш?

— Майната му. Нищо няма да стане и ти го знаеш. Ако не го разбираш, значи се самозалъгваш.

— Щом искаш да се прибираш, тръгвай. Аз ще остана докрай да видя какво ще стане.

— Казах, че се прибираме. Всичките.

Така значи, помисли си Смедс. Тули манкираше, за да прецака другарчетата си.

— Ха на бас, че гласуването ще е три към едно против тебе, брат’чеде. Щом искаш да си тръгваш, върви. Никой не те спира.

Тули се опита да заплашва, все едно е някакъв генерал.

— Затваряй си устата, Тули. Не че съм гений, ама за колко тъп ме мислиш все пак?

Тули малко позакъсня с възклицанието:

— Ъ? Какво искаш да кажеш?

— Онази нощ те хвана шубето и ти избяга от нас по реката. И аз се позамислих досега как си се държал с мен. Този път не ще ме прецакаш, Тули. Няма да си тръгнеш с клина и да зарежеш стария Смедс с пръст в гъза.

Тули понечи да протестира, че бил невинен и подобно нещо и през ум не му било минавало. Смедс гледаше как Тими Локан мята пръти. Изобщо не слушаше Тули. След малко видя Рибока да се задава откъм града. Старецът мъкнеше нещо на рамо, но Смедс не можеше да различи какво е то. Надяваше се да е пак някое от онези сърнета-джуджета, което старецът донесе преди около две седмици. Хубаво си похапнаха тогава.

И Тими забеляза Рибока. Той мигом загуби интерес към прътите и се запъти към него.

Рибока не носеше сърне, а някакъв вързоп, който издрънча, щом го пусна на земята пред пъна.

— Натам нещо се размириса, та рекох да се поразтърся — рече той. После развърза вързопа си от дрипаво одеяло. — Тия, като са минали оттам, не са останали да плячкосват.

Смедс зяпна. Там имаше цели купища монети, някои от тях дори златни. Проблясваха пръстени, гривни, обеци, брошки, колиета — дори с прославени скъпоценни камъни. Никога не беше виждал такова богатство на едно място.

— Сигурно има и още много — продължи Смедс. — Взех само онова, което се намираше лесно, и като събрах толкова, колкото можех да нося, спрях.

Смедс погледна Тули:

— А ти искаше да се махнеш, защото цялата работа била голяма издънка!

Тули гледаше благоговейно купчината. После доби подозрително изражение и Смедс разбра, че се чуди дали Рибока не е скрил някъде най-хубавите съкровища, за да си ги прибере по-късно. Типичното мислене на Тули Стал — и то мислене на глупак.

Ако Рибока е искал да потули нещо, той просто щеше да скрие съкровищата и нищичко да не им каже. Никой нямаше да разбере. Никой не се интересуваше от този град. Никой не искаше и да знае какво се е случило там.

— Какво става? — попита Рибока, като местеше поглед от Тули към Смедс.

— Беше се разхленчил, че цялата тази работа е една голяма издънка, било му писнало и искал да се прибираме — обясни Смедс. — Но виж сега, дори и да не случим с дървото, като бандити успяхме. Доста време ще мога добре да си поживея с един дял от това тук.

Рибока погледна Тули, после пак Смедс.

— Разбирам — рече той. И може би наистина разбираше. Не беше балама тоя старец. — Тими, ти имаш набито око за тия неща — продължи той. — Защо не го разделиш на равни дялове?

— Ей сега. — Тими седна и зарови ръце в монетите, като се смееше. — Някой да вижда нещо, дето да си го иска?

Липсваше такъв.

Биваше си го Тими. След като подели плячката, дори и Тули нямаше от какво да се оплаче.

— Там трябва да има още — рече Рибока. — Да не споменаваме, че видях и много стомана, която може да се почисти и да се продаде на едро, ако докараме една каруца и я натоварим.

След като преровиха дяловете си, Тули и Дъртия рибок потеглиха обратно за града. На Смедс не му се щеше и да припарва нататък, но реши, че трябва да отиде с тях, за да държи Тули под око. Тими изобщо не искаше да ходи. На него му беше хубаво да трупа дърва на купчината.

Оплячкосването на града си беше в реда на нещата и им отне цели десет дни — нали трябваше да почистват оръжията и други големи ценни предмети, да ги опаковат предпазно и да ги скрият, за да ги вземат по-късно. Събраха толкова пари, накити и разни дреболии, че на всекиго се полагаше порядъчен товар.

Дори и Тули изглеждаше щастлив и доволен. Засега.

Но една вечер каза:

— Знаете ли какво ме гризе? Как така на никой друг в целия проклет Веслоград не му е хрумнало същото, каквото и на мен? Бих заложил и топките си, че досега трябваше да сме затънали до гъз в разни типове, които се мъчат да докопат тоя клин.

— Чудех се защо никой не е дошъл да провери какво се е случило с гарнизона — изсумтя Дъртия рибок.

Никому не хрумваше нищо. Въпросите просто се изпречиха пред тях като умряла риба, твърде вмирисана, че да не й обръщаш внимание, и прекалено голяма, че да я изтикаш настрани.

— Май е време да го подпалим и да видим дали ще стане, или не — рече Рибока. — Ако тая купчина порасне още малко, Тими вече няма да може да мята пръти толкова високо.

Смедс осъзна, че не му се иска да предприема следващата стъпка. И Тули май не изглеждаше особено нетърпелив. Но Тими се бе ухилил от ухо до ухо. Сърбяха го ръцете да започват.

Тули се наведе и подхвърли на Смедс:

— Тоя дребен джебчия подпали това-онова в града. Обича да гледа пожари.

— Денят е подходящ — рече Рибока. — Хубавият ветрец ще раздуха огъня. Жежък слънчев ден — знаем, че тогава то спи най-дълбоко. Остава ни само да си погледнем в гащите да видим имаме ли топки и после да го направим.

Спогледаха се продължително и най-сетне Смедс каза:

— Добре.

Стана и нарами наръча съчки, който трябваше да хвърли на кладата. Рибока и Тими също награбиха техните. Тули нямаше как да изклинчи.

Запалиха вързопите на дъното на изкопаната от чудовището дупка, изскочиха от нея и нападнаха планината от съчки откъм страната, откъдето духаше вятърът. Метнаха наръчите. Тули метна своя твърде отдалеч и той не можа да стигне, но това нямаше значение.

Огънят вече се беше разразил в пъклени измерения.

Наоколо трещяха напосоки сини мълнии. Ала не стигаха надалеч.

Смедс усещаше жегата от мястото, където беше приклекнал и наблюдаваше. Ега ти лагерния огън! Но не беше поразен. Най-вече се чувстваше тъжен.

Огънят горя чак до свечеряване. В полунощ Тими отиде да го нагледа и се върна с вестта, че все още под пепелта горят много живи въглени и изобщо не е успял да се приближи.

На другата сутрин всички отидоха на оглед. Смедс се слиса. Дървото все така си стоеше на мястото. Стволът му бе обгорен и нямаше листа, но не беше мръднало, а сребърният клин зловещо блещукаше точно пред очите им. Не протестира срещу присъствието им, без значение доколко се приближаваха.

А те не доближиха достатъчно. От пепелта все още лъхаше жега. Донесоха вода от реката, изляха я и оформиха пътека. Тими Локан се писа доброволец да вземе лоста и да измъкне клина.

— Не мога да повярвам — рече Тули, когато Тими натисна лоста и дървото не предприе нищо. — Не ми се вярва, да му се не види! Наистина ще го направим!

Тими сумтеше, напъваше се и ругаеше, ала нищичко не се случи.

— Тоя проклетник не ще да излиза! Ох!

Клинът изскочи. Когато прелетя край него, Тими се пресегна и за секунда го сграбчи в лявата си ръка.

После изпищя и го изпусна.

— Мамка му, това копеле пари!

Той дотича разплакан и пъхна ръката си в последната кофа вода. Дланта му се беше зачервила и по нея вече започваха да се образуват пришки.

Рибока взе една лопата и изрови клина от пепелта.

— Внимавай, Тими. Готвя се да го пусна в кофата.

— Ръката ми…

— С тежките изгаряния не бива така. Връщай се в лагера. Там имам един мехлем, дето ще ти подейства много по-добре.

Тими извади ръката си. Рибока пусна вътре клина. Водата засъска и закипя.

— Смедс, ти носи кофата — нареди Рибока.

— Трябва да се махаме. Онова май се пробужда — обади се Тули.

На това небе трудно се забелязваше, но сякаш по краищата на най-дребните оцелели клонки проблясваха сини искрици.

— Клинът вече не загрява сърцевината на дървото — рече Рибока. — Чупката! — нареди той на камарата тропащи крака и размахани лакти.

Преди да хлътне в гората, Смедс се огледа назад. Тъкмо в този миг дървото изпусна бурен разряд без посока. Мълнията едва не го ослепи. Хвръкна пепел чак до облаците. Болката, разочарованието и… тъгата?… на дървото го докоснаха като ситен, тъжен дъжд. Усети, че по лицето му текат сълзи и вина изпълва сърцето му.

Дъртия рибок се втурна запъхтян в лагера на крачка пред Тули, когото го досрамя, защото старото куче го надбяга.

— Още много време ще е светло — рече Рибока. — Предлагам да хващаме пътя, по дяволите. Тими, я да ти видя ръката.

Смедс погледна през рамото на Рибока. Дланта на Тими изглеждаше ужасно. И на Рибока видът й не му хареса. Той се втренчи в нея, изсумтя, намръщи се, огледа я и пак изсумтя.

— Само мехлемът няма да я оправи — рече той. — Ще събера билки и ще я наложа с лапа. Това чудо май е било по-горещо, отколкото си мислех.

— Адски боли — рече Тими. Очите му още сълзяха.

— Лапата ще се погрижи за това. Като вадиш клина от кофата, не го докосвай. Хвърли го върху онова старо одеяло. После го увий в него. Според мен никой не бива да го докосва.

— Защо, по дяволите? — попита Тули.

— Защото е изгорило Тими по-зле, отколкото трябва. Защото в него има зла магия и май не бива да рискуваме.

Когато старецът тръгна за билки, Смедс направи точно както той му каза. Изхвърли кофата и премести с пръчка клина върху сухото одеяло.

— Хей, Тули! Я го виж. Още е горещ, въпреки че е стоял във вода! — Когато прокара длан над него, той усети жегата от цяла педя разстояние.

Тули също пробва. Изглеждаше разтревожен.

— По-добре го увий хубавичко, вържи го здраво и го пъхни точно по средата на твоя вързоп.

— Ъ? — Тули не искаше да го носи сам. Не му се щеше то да е под негов контрол всеки миг. Това будеше тревога.

— Искаш ли да дойдеш и да ми помогнеш малко? — попита Тули. — Сам никога няма да стегна тоя багаж.

Смедс приключи с опаковането на клина и се приближи — по тона на Тули беше познал, че онзи има да му прошепне нещо на ухо.

Докато тъпчеха, навиваха и връзваха, Тули промърмори:

— Реших да не го правим на връщане. Още ще ни трябват. Ще го сторим по-късно, по някое време в града.

Смедс кимна — не му каза, че изобщо няма да участва и ще направи и невъзможното, за да получат Рибока, Тими и той самият справедлив дял от откупа за клина.

Много добре си представяше какви си ги мисли Тули. На него големият удар, който бяха осъществили току-що, нямаше да му е достатъчен. Тули смяташе, че Рибока и Тими са добри товарни мулета. Можеха да мъкнат на гръб своите дялове. Стигнеха ли в града, той можеше да им ги отнеме.

Смедс подозираше също, Тули нямаше да бъде удовлетворен и от подялбата на две.