Глен Кук
Сребърният клин (76)

LXXVI

Изгнание не искаше да каже къде е скрит клинът. Не се държеше като човек, замислил някакъв номер, а като някой, който иска, да разбере защо е било всичко това. Да види какво е причинило цялата тази суматоха. Не го обвинявах. Виждал съм тоя клин, когато той беше просто един голям пирон. Исках да видя доколко се е променил.

Той ни поведе към Северната порта на Веслоград, покатери се върху стената и започна да крачи насам-натам. Скупчихме се. Отвъд стената приятелските войски бяха започнали да се изтеглят на север. Изгнание се вдъхнови и нареди на генерал Лудата факла да отцепи района от вътрешната страна на стената. Вече си бяхме навлекли достатъчно бели заради това парче метал. Той поиска да доведат и зидари и да докарат съоръжения за вдигане на тежести.

Проклетият клин бе зазидан в стената! Нищо чудно, че така и никой не го намери.

Лудата факла разпрати вести. Нощните стражи се изтеглиха към нас. Притесних се. Нямаше да се тревожа толкова, ако небето не бе изпълнено с чудовища.

Сглобяването на машините и събирането на работниците отне два часа, и още един, докато се подготвят да започнат разрушаването на зида. Никой не можеше да остане под напрежение толкова дълго.

По някое време, докато чакаха, Боманц попита Изгнание:

— Как сте уредили въпроса с поддържането на огъня? Да сварим Хромия на чорба беше добра идея, но ще трябва дни наред да го готвите под налягане. Огънят като че угасва.

Изгнание погледна на юг. Боманц беше прав. Изгнание се намръщи, замърмори и смънка нещо на генерал Лудата факла. Следващия път, когато погледнах, някои от закоравелите ми стари приятелчета от доброволческата войска мъкнеха дърва за чорбата. Нещо не ги биваше много.

След като всичко бе готово и скривалището на клина — отцепено от града и навътре, и навън, Изгнание попита Глезанка дали е готова да го види, изкаран на дневна светлина. Тя му каза да продължава.

Наоколо се възцари по-различно напрежение — като че всички едва се сдържахме и чакахме някой да извърши нещо недопустимо, за да изпуснем парата, като му наритаме задника.

Работниците започнаха да трещят с чукове и да забиват клинове и лостове. Десет минути по-късно първият камък изскочи от гнездото си.

Вече беше привечер, когато работниците оголиха пласта хоросан, в който би трябвало да е скрит клинът. За миг всички забравиха кой е враг, кой — съюзник, и се скупчиха, за да огледат почернялата половина на клина, която се подаваше от хоросана. Глезанка нареди на Мълчаливия да го извади.

Той взе от един зидар чука му, сложи си тежки кожени ръкавици и взе подплатена кожена торба и нечия стара риза, в която да го увие, преди да го мушне в торбата. Не смяташе да рискува с проклетия клин.

Глезанка подготви малък дървен сандък.

Горе-долу в момента, когато Мълчаливия изчопли клина от хоросана, аз погледнах към грамадното гърне и така пропуснах началото на всеобщите вълнения наоколо, но не и суматохата около гърнето, където мъжете, които подхвърляха дърва в огъня, изведнъж се разпръснаха като ято кротушки при появата на огромно гладно рибище.

Капакът на гърнето изхвърча.

Нещо, съставено от парчета на всички онези същества, които попаднаха в делвата, с твърде много крайници, и то все стърчащи не на място, се прехвърли пълзешком през ръба на гърнето и падна в огъня.

Някой зад мен изпищя. Извърнах се рязко.

Един слабичък Нощен страж бе бутнал Лудата факла от стената. Друг забиваше нож в Изгнание. Първият тичаше към Боманц.

Воала и Паяжината!

Боманц падна по гръб, замята ръце и крака във въздуха и се заби с глава в пряспата, навяла край стената.

Само Глезанка запази присъствие на духа. Тя захвърли знамето на Бялата роза, извади меча си, стовари го върху нападателката на Боманц и я погна върху стената.

Нападателката на Изгнание нададе дрезгав крясък.

Този крясък буквално помете всички. Просто рухнахме на земята.

Тя скочи долу и започна да мушка и да кълца с ножа Мълчаливия. Сграбчи клина, изкатери се обратно на стената, вдигна го над главата си и нададе тържествуващ вой.

Изневиделица се появи Гарвана и я прободе в гърдите. Опита се да избие клина, първия път не успя, но втория — да. Клинът тупна в снега навън. Гарвана и едната от близначките, незнайно коя, го последваха след миг и мъжът заби ножа си в корема й, докато тя пищеше и се опитваше да го удуши.

А чудовището от гърнето отвъд стената се гърчеше, тресеше и пълзеше към нас, без изобщо да забелязва съпротивата на създанията от Равнината.