Глен Кук
Сребърният клин (40)

XL

Летяхме над Гората на облаците, южно от Веслоград, източно от Розоград, западно от Властоград. Криехме се от погледа на имперските войски — твърде много от тях бяха забелязали вятърните китове, кръжащи далеч от обичайния си ареал над Равнината на страха. Глезанка искаше да остави вълненията малко да поутихнат, преди да продължи.

Не позволяваше на бога-дърво да я припира, макар че той бе изпаднал в леко умопомрачение. Не разбирах все още какво се мъти, но пък и другите не вдяваха, затова старият Боманц, който изведнъж бе станал любимецът на Глезанка, ни просвещаваше.

— Тъй като всички пребивавахте там, няма как да не си спомняте, че в хода на битката в Могилните земи душата, или същността на Властелина — най-злото същество, стъпвало нявга на тази земя — биде заключена в сребърен клин, който бе забит в ствола на фиданка, чийто баща е богът-дърво на Равнината на страха. — Той наистина говореше така, когато имаше публика. — По онова време вярваха, че това действително завинаги ще удържи и окове остатъка от злото на този мъж. Фиданката е потомък на бог, неуязвима и недостъпна, и ще живее толкова дълго, че практически е безсмъртна. Докато дръвчето расте, стволът му би обгърнал клина. С времето от древното зло щеше да остане единствено спомен.

Ала се излъгахме.

Банда авантюристи успяла да зашемети фиданката за достатъчно продължително времетраене, че да се добере до нея и да измъкне клина. Ако повярваме на собствените свидетелства на фиданката — и сме длъжни, засега, защото с други не разполагаме — никой от тези хора не е имал ни най-малки познания за магьосническото изкуство и те са забележителни единствено с това, че им е хрумнала идея, която логично би трябвало да произлезе от човек, посветен в окултното.

Проклет да е, той наистина говореше така, когато имаше публика. И не млъкваше.

— Господа, сребърният клин е на свобода в света. Той — това не е Властелина. Властелина е мъртъв. Но безсмъртната черна същност, която го е управлявала, остава. И тя би могла да бъде използвана от някой посветен, за да призовава, подчинява и оформя сили, които дори и аз изобщо не съм способен да си представя или проумея. Този клин би могъл да се превърне в проход към самото сърце на мрака и да отвори път, който би удостоил притежателя си със сили, вероятно надхвърлящи дори и притежаваните от Властелина.

Наша мисия, наша свещена мисия, възложена на Бялата роза от самото Старо Бащинско дърво, е да открием сребърния клин и да го дадем на съхранение, каквото и да ни струва това, преди някой, притежаващ власт, да го завладее и приспособи за собствените си тъмни цели, като самия той е приспособен — може би превърнат в мрак, толкова дълбок, че за света няма да остане никакъв шанс да победи свободен.

Онова за „каквото и да ни струва това“ пожъна гръмки аплодисменти. Говорещият мишелов измъкна глава изпод крилото си, отвори око и почна да прекъсва стария магьосник. Това най-сетне го откъсна за малко от празнословията.

— Мишелове, ако ти ставаше за ядене, вече да съм почнал да събирам подпалки! — провикна се той, а после отново запретна ръкави: — Богът-дърво си има причина да подозира, че клинът сега се намира във Веслоград. Бялата роза, Мълчаливия, братята Торква и някои от по-дребните ни придружители ще се отбият в града. С помощта на нелегалните те ще създадат сигурна база, а после ще започнем издирването. Гарвана, Чудака и аз, тъй като разполагаме със значителни познания за мястото, ще заминем за Могилните земи, за да проверим какво може там да се научи.

Това предизвика силни роптания. На Гарвана никак не му се харесваше да го пратят някъде, където Глезанка я няма. И аз не мислех, че тия имат право да ме въвличат в тяхната си авантюра. Доста се разгорещих.

Глезанка ме дръпна встрани и ме успокои, а после ме убеди, че макар и в сърцето си да си оставах предан на империята, че ако й помогна на този свят, това с нищо няма да ми навреди. Може би беше права, когато каза, че злото, на което тя искала да тури край, не признава нито вярност, нито философии. Че то ще раздели света на два вида хора — неговите врагове и роби.

Това беше малко мъчно за преглъщане на една-две хапки, но аз казах: „Добре, аз и без това просто си вървя с Гарвана“. Колко му е да продължавам.

И това беше. Предадох се. Освен това започнах да се позамислям дали пък да не се върна и да прокопсам като пастир на картофи. Никога никой картоф не е успял да придума някого да се направи на глупак.