Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

L

Късметът ни споходи. Гарвана се дотътри при мен — четях една книга, която бях взел назаем от собственика на мястото, където бяхме отседнали.

— Излезе ни късмета. Хайде, Чудак.

Оставих книгата и се изправих.

— Какво става?

— Ще ти обясня по пътя. — Той пъхна глава в съседната стая и почна да вика Глезанка, докато дойде един от братята Торква.

Излязохме на улицата. Той заговори:

— Един от онези дребосъци от Равнината е надушил нещо. Дочул как някакъв разправял на приятелите си за случка, в която е почти сигурно, че са участвали крадците на клина.

— По-полека — казах му. — Предизвикваш интерес у войниците. — Така си и беше. Толкова бе нетърпелив да се залови за тази първа задача, възложена от Глезанка. — И какво е казал онзи?

— Той и още двама били наети да хванат един и после да помогнат при разпита му. Така и сторили. Но дошъл някакъв мъж и провалил работата. Този тип бил единственият, който успял да се измъкне. Ще го притиснем и ще го накараме да ни разходи из приключенията си.

Така.

Може би той щеше да е най-добрият водач, който можехме да си хванем, но идеята не ми изглеждаше чак толкова велика.

— Щом тоя разправя наляво и надясно какво му се е случило, ще трябва да се редим на опашка, за да си поговорим с него.

— Ние го чухме първи. Почти пряко. Водим пред глутницата. Но тъкмо затова бързам.

Забелязах, че той почти не куца.

— Хълбокът ти най-накрая е почнал да оздравява?

— Ами с всичкото това седене и чакане, какво друго му остава, освен да оздравява?

— Като каза, та се сетих — днес следобед излязох да пия една бира и чух да разправят, че край Южната порта пламнала холера.

Повървяхме мълчаливо. После единият от братята Торква — все още не знаех истинското малко име на нито един от тях — каза:

— Това ще е последната капка, нали? Избухне ли холерна епидемия, врящата тенджера ще прелее, няма начин.

Гарвана изсумтя.

Вероятно това не само представляваше най-добрата ни възможност, но и единствената. Може би трябваше да се възползваме от нея.

 

 

Отидохме в кръчма с тъпото име Раците. Гарвана се огледа.

— Ей го нашият човек. Точно там, където се очаква да бъде. — Гласът му бе станал твърд като яспис. Докато вървяхме, той се промени, превърна се в създание, подобно на Гарвана от времето, когато бе яздил с Черния отряд.

Нашият човек беше сам. И пиян. Днес Съдбата ни се усмихваше.

— Вие пийте по една бира и поглеждайте навън. Аз ще поговоря с него.

Така и направихме — и ние, и той. Не знам какво му каза, но изобщо не ми се удаде да върна черпенето на Торквата, като аз черпя второто питие. Гарвана стана. Нашият човек — също. След минута всички бяхме на улицата. Навън почти се беше стъмнило. Нашият нов приятел не си падаше много по учтивите разговори. Дори май не се радваше, че е с нас.

— Усмихнатия реши, че да получи петдесет обола, за да ни разведе, е много по-добре от другото — рече Гарвана.

Усмихнатия ни заведе на една улица.

— Тук гепихме онзи тип.

Докато вървяхме, Гарвана го бе разпитвал.

— И нищо ли не знаехте за него? Откъде е дошъл, накъде отива?

— Казах ти вече. Това го уредил този Абел и го възложил на Късия. Късия пък ни нае мен и Танкера да му помагаме, като трябваше да залови тоя едноръкия, дето трябваше да мине оттук. Късия може и да е знаел какво става, но аз — не.

— Удобно.

— Да. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че нас с Танкера ни задържаха, след като отведохме типа в мазето, само защото са смятали така и да не си тръгнем оттам, ако получат онова, което искат.

— Сигурно си прав. Подобни хора действат така.

— А вие не, така ли?

— Не и когато получим съдействие. Покажи ни това мазе.

Беше ми криво. Големият ни късмет май започваше да се превръща в злато менте. Хората, които можеха да отговорят на нашите въпроси, бяха опънали петалата.

Гарвана смяташе, че можем да научим нещо от огледа на труповете. Бях готов да се хвана на бас, че само ще ни се догади и толкова.

— Ама че запустял квартал, мамка му — изругах аз, докато отивахме нататък. — Колко още ще вървим?

— Една пряка, май…

— Спрете! — нареди Гарвана. — Тихо!

Ослушах се. Нищо не чух. Но виждах добре в тъмното. Отклоних леко поглед встрани и различих неколцина души. Трима носеха четвъртия. Отиваха някъде и бързаха много.

Казах на Гарвана. Той попита:

— Познаваш ли района?

— Много слабо.

— Опитай се да ги изпревариш. Щом носят труп, няма как да се придвижват бързо. Ще ги настигнем изотзад.

— Аз ще се чупя — заяви Усмихнатия.

— Ти ще дойдеш с нас и ще ни кажеш дали разпознаваш някого по лице — сряза го Гарвана.

Усмихнатия се разпсува.

Тръгнах. Смятах, че си губим времето, но реших да опитаме. След пет минути вече ще съм се загубил, а тях отдавна щеше да ги няма.

Изминах около триста крачки и се намерих на едно голо поле. Приличаше на мястото, където бяхме кацнали, но гледано от друга посока. На откритото не виждах никого. Като прецених, че те ми се падаха отляво, когато тръгнах, а аз бях вървял успоредно с тях, поех наляво, покрай фасадите на все още стърчащите развалини.

Нищо. Нищо. Нищо. Точно както очаквах. Къде бяха другите? Притесних се. Мина ми през ум да извикам, но се отказах. Не исках да изглеждам глупав.

Мислех си, че внимавам, но май само съм си мислел.

Някой се появи изневиделица и ме изрита в топките. Право в десетката. Болката избухна в цялото ми тяло. Наведох се и повърнах. Не ми пукаше от нищо на света.

Той ме удари по тила. Паднах и изрових едно камъче с брадичката си. Някой ме възседна и ме принуди да лежа по очи. В опит да се съпротивлявам разшавах два пръста. Той никак не се впечатли.

Изви едната ми ръка зад гърба ми, докато започна да ми се струва, че ще я счупи, а после прошепна в ухото ми:

— Не ща да ми се бъркаш в живота, момчето ми. Чуваш ли?

Не отговорих.

Той изви ръката ми още малко. Изкрещях — бях се размирисал по-бързо, отколкото очаквах.

— Чуваш ли ме, момче?

— Да.

— Само да съм те видял пак — теб или някое от приятелчетата ти, ще събират парчетата ви из цял Веслоград. Разбра ли ме?

— Да.

— Кажи на оная курва, че ако не си гледа работата, ще затъне в сиводрешковци чак до оная си работа. Слушаш ли ме?

— Да.

— Браво. — Той ме цапардоса още веднъж по главата. Не знам защо, може би понеже кратуната ми е толкова дебела, колкото ми разправяше моят старец, това така и не успя да ме прати в несвяст. Лежах безсилен, ала в съзнание, когато нападателят прокара острие на нож по лявата ми буза. После стана и си тръгна, а аз останах единствено с болката, гаденето и унижението.

 

 

След време се надигнах някак си на крака и тръгнах с олюляваща се походка да търся Гарвана. Не бяха ме пребивали така от малък. Раната гореше като адов огън, но не беше толкова тежка, колкото се боях.

Всъщност, като се замисля, ги намерих доста лесно. Отне ми само петнайсетина минути. Виждаше се малката светлинка на голям огън, горящ далеч на юг. По-късно разбрах, че така се отървавали от труповете на първите сто души, умрели от холера. Близначките сигурно бяха предусетили епидемията. Наредили на строителите да запазят всички строшени греди от разрушените сгради.

Гарвана намерих, като се спънах в него.

Беше в несвяст и имаше резка на бузата, също като моята.

Торквата лежеше на около десет стъпки от него и тъкмо започваше да мърда и да охка. И него го бяха порязали.

Както и Усмихнатия. Два пъти. Вторият разрез се намираше около педя под първия, минаваше от ухо до ухо и беше последната рана в живота му.

Бяха ни скроили номер, и то какъв.

 

 

Гарвана не бе получил бърз ритник, а як удар по главата. Докато му разказвахме, още му се виеше свят. Ръцете му трепереха силно, докато се опитваше да каже със знаци на Глезанка: „Според мен беше един човек. Изненада ни.“ Срамуваше се.

Не мисля, че съм го виждал досега толкова засрамен. Но пък да го излавят така.

Когато дойде моят ред, и мен ме беше срам, защото трябваше да повторя всяка дума, казана от мъжа. Боях се, че ще ми се наложи да обяснявам някои от тях.

Тя за стотен път ме изненада, като се оказа не толкова невежа, колкото очаквах.

Мълчаливия докосна бузата си и направи знак:

— Моста на Кралицата.

Глезанка кимна.

Аз трябваше да попитам.

— Когато се бихме с Нощната стража при Моста на Кралицата, те взеха в плен осемнайсет души — заобяснява той със знаци. — Белязаха всичките по лявата буза и ги пуснаха на свобода.

— И какво от това, по дяволите? Не може ли самите войници да са откраднали клина? Да не би точно затова да не успяват да го намерят? Да не би генералът да играе някаква нейна си игра? — Казах го със знаци. Когато прекараш дълго време с Глезанка, това ти става навик.

Няколко секунди тя ме гледа странно, после отвърна със знаци:

— Трябва да се махаме оттук. Войниците — не Нощната стража — ще дойдат всеки миг.

Чак тогава разбрах.

Някой е луд гений, магьосник на мисловната импровизация. В минутите, когато зависехме от милостта му, той бе измислил план, който можеше да запрати Веслоград във водовъртеж от хаос и насилие.

Беше ни пощадил само за да подкладе още по-голямо кръвопролитие.

Войниците на близначките щяха да ни заловят заради белезите и да отстранят заплахата Бяла роза. Щеше да се разчуе. Значителна част от населението щеше да предизвика безредици. Междувременно близначките мъчително биха изтръгнали от нас признания, като си намерят причина да заподозрат Нощната стража и нейния командир. Явно никак не ги обичаха, а и нямаше начин Нощната стража да се остави да арестуват техния генерал или дори да я разжалват.

Другите сиви полкове превъзхождаха числено Нощната стража, ала тя бе съставена от по-добри и по-издръжливи войници, които биха победили във всеки сблъсък, освен ако близначките не се намесеха пряко сами.

Зъл гений. Кой ли ще ти мисли за сребърния клин, докато се вихри всичко това?

Докато размишлявах, Глезанка раздаваше заповеди наляво и надясно. Изпрати всички дребни създания от Равнината на разузнаване — да видят кой е в квартала и да се огледат за войници. На братята Торква нареди да предупредят приятелите ни от Бунта. Боманц и Мълчаливия отзова на мястото, където ни нападнаха от засада, за да видят дали с техните дарби не биха могли да уловят нещо.

Погледна мен, после Гарвана, после пак мен — обмисляше кой да бъде водачът им.

Избра Гарвана.

Преди да успеят да ме изгледат сърдито — според мен Мълчаливия бе доволен, че няма да я остави насаме с Гарвана, — едно от създанията на Равнината дофуча да докладва, че районът е чист, ако не броим един престарял пияница, проснат на дървения тротоар на половин пряка от нас.

— Да вървим — направи ни знак Глезанка.

Всички потеглихме.

Вълната от внезапни проверки и арести започна след половин час.