Глен Кук
Сребърният клин (67)

LXVII

Бандата изскочи от виелицата.

— Изгубихме ги — изръмжа Гарвана.

— Ти нали успя да проследиш Гребеца в снежна буря в Розоград? — попитах го аз.

— Обстоятелствата бяха други. — Вече изглеждаше съвсем вбесен заради онова, което си мислеше, че е видял, когато нахлу в конюшнята. Все едно можехме да направим нещо такива накълцани.

Глезанка им нареди да млъкнат и изясни, че умът й е поработил доста, защото им каза какво ще направим, ако онези кажат на сивчовците къде да ни намерят пак. Почти й беше жал за двамата крадци.

Понякога прекаляваше със съпричастието. Аз не изпитвам нищо подобно към хора, които ме наръгват с ножове.

Вълненията започнаха няколко часа по-късно, когато двама от нашите шпиони дребосъци от храма пристигнаха на бегом, за да ни съобщят, че някакъв, който напомнял крадеца, дето ме наръга, се отбил при Изгнание да види дали няма да се разберат. В знак на добра воля той му казал къде може да ни намери, както и генерал Лудата факла. Освен това казал на Изгнание, че щабът му е така претъпкан с шпиони, че и да кихне не може, без някое създание от Равнината да докладва за това.

Което означаваше, че там се е вдигнала голяма суматоха. Групичка наши малки съюзници не бе успяла да получи вестта навреме и да се измъкне. Воала и Паяжината повели отрядите на унищожителите. Междувременно събирали потеря, за да ни погнат. Бяха се досетили, че ние ще разберем за нея, но разчитаха да ни хванат в движение, докато сме в града, който бе вдигнат по тревога.

Според мен малко прекаляваха с оптимизма, като се има предвид каква добра работа вършеха Боманц и Мълчаливия досега, като ни прикриваха. Но Изгнание сигурно не знаеше, че разполагаме с такива ресурси. Със сигурност поне за Боманц. Според мен голямата паника щеше да го връхлети, като почнеше да се чуди какви ресурси би могла да изтегли Глезанка от Равнината.

Те двамата с бога-дърво наистина бяха намислили нещо. Но какво, не знам. Нямаше да е някоя дреболия.

Нищо не може да се мери с това да си прикован към мишената на историята в нейния ход, без понятие да си имаш какво става. Нищо лично, Чудак, стари друже, но не могат да те накарат да издадеш нещо, което не знаеш.

Глезанка нареди на Мълчаливия и братята Торква да изведат конете, за да не ги хванат отново. Щяха да ги скрият в един запустял парцел наблизо. Така ли? Ами следите? Сигурно ще ги прикрият с някоя магия.

Конете влизаха в плановете им. Каквито и да бяха те. Бях подочул част от спора й с Мълчаливия — тя му каза, че искала да откраднат още няколко.

Една героична скална маймунка, останала в храма до последния момент, едва не била изпържена от близначките — така успяла да научи възможно най-много за сделката на Изгнание за клина.

Търговията станала. Маймунката каза, че Изгнание щял да играе честно и да спази уговорката, стига онези с клина да не го измамят. Каза и че онзи, дето преговарял от тяхно име, нямал представа къде е клинът, нито пък къде се крие човекът, дето знаел.

На мен това ми се стори разумно. Както и на Изгнание, предполагам. Той не си бе губил времето да размотава посредника, само го попитал как искат да стане размяната.

Бяхме пипнали тъкмо човека, който знаеше! Бях живял дни наред в една и съща проклета палатка с него! Направо ми идеше да наритам някой и друг Нощен страж, задето ни бяха излъгали.

И Гарвана се ядосваше.

— Как, по дяволите, ще навием хората да се борят срещу империята, ако тия копелета играят честно с нас? Де се е чуло и видяло почетен магьосник?

Боманц го изгледа накриво, но така и не му се удаде възможност да възрази, защото тъкмо тогава дойде вестта, че момчетата на Изгнание идват насам.

Когато нахлуха вътре, видяха само генерал Лудата факла и приятелчето й, седнали на пода до нашия менхир джудже. Останалите също бяхме там, но Боманц ни преобрази в купчини тор и какво ли още не, а Нощната стража остана с впечатлението, че сме се измъкнали.

— Здравейте, момчета! Пак закъсняхте! — извика гръмогласно говорещият камък. — И винаги ще закъснявате. Защо не се пробудите и не минете на печелившата страна? Бялата роза ще загърби старите дрязги.

Нахлулите до един съставляваха личната охрана на Изгнание й надали бяха от наборниците, но камъкът продължи да им пили.

Те се разпръснаха. Някои изтичаха горе в плевника, където не се криеше никой. Други се заловиха да освобождават Нощните стражи. А трети се напънаха да измислят как да накарат този камък-дърдорко да млъкне.

Менхирът изчезна. И тъкмо когато спряха да се блещят, той изникна пак.

— Момчета, по-добре ще е бързо да пречистите главите и сърцата си. Вече почти се съмна, а утре преди залез-слънце Бялата роза ще излекува този град от имперската болест. — И пак изчезна.

Това последното доста ги стресна.

Камъкът отново се появи и продължи да бълва подигравки. Така се ядосаха, че почнаха да си вършат работата по претърсването през пръсти.

Навън се разнесе шум. Трима изскочиха на виелицата. Блесна светкавица и се разнесе писък. Един мъж влезе, олюлявайки се.

— Убиха всички навън. Онези взеха конете.

Мълчаливия, проклет да е, се докарваше пред Глезанка. Тя щеше да му се разсърди, задето изтрепа хората без нужда. Но аз не го обвинявах. Той прикриваше твърде много неща. Тези поне можеше да ги накара да си платят.

Още неколцина изскочиха навън, за да отмъстят за другарите си. Говорещият камък задюдюка и започна да се смее и да надава крясъци.

Мълчаливия така и не го хванаха, разбира се. Но той сгащи и още от тях. Най-сетне те изведоха генерал Лудата факла и се разкараха оттам, докато още имаше кой да го стори.

Малко по-късно Мълчаливия доведе десет коня. Той и братята Торква бяха много горди със себе си. Според мен май Глезанка оставаше единствената, която не бе доволна от тях.