Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

XXIX

Псето Жабоубиец лежеше в сянката на една акация и ръфаше пищял, принадлежал някога на един от войниците на върбовия човек.

След онази зловеща нощ, когато превзеха манастира, само дузина оцеляха. Оттогава половината от тях измряха. Когато вятърът духаше от север, вонята на смърт беше съкрушителна.

Само двама от шаманите успяха да отърват кожата. На косъм. Докато се съвземат, той и върбовият човек не бяха в кой знае колко по-добра форма, отколкото в самото начало, в Могилните земи.

Псето Жабоубиец следеше с едно око скатовете, които се рееха горе в небето около манастира и непрекъснато търсеха пробиви в магическия щит, покриващ мястото. Когато намереха, през тях удряха мълнии. Само една от сто успяваше да причини разрушения, но това бе достатъчно, за да гарантира по-нататъшното унищожение.

Триумфът на върбовия човек над вятърния кит им осигури почивка за два часа. После се появи още един вятърен кит и поднови борбата. Сега бяха четирима, по един на стрелките на компаса, решени да отмъстят за загиналия си брат.

Псето Жабоубиец стана — костите му скърцаха и боляха, и се отправи, като лъкатушеше между опасните места, към тънката ниска стена, опасваща останките на манастира. Куцаше тежко. Върбовият му крак бе изгорял в пожара, избухнал, след като огнехвъргачката на Хромия се обърна срещу самия него.

Утешаваше се с мисълта, че Хромия е по-зле и от него. Хромия изобщо нямаше тяло.

Но работеше по въпроса.

Как, по дяволите, бяха успели да обърнат нещата така?

Псето Жабоубиец се изправи на задните си крака и опря лапата и чуканчето си на стената.

Картината изглеждаше по-зле от очакваното. Говорещите камъни бяха толкова многобройни, че образуваха укрепление. Горички от ходещи дървета се издигаха навсякъде, където земята беше влажна и смучеха соковете й. В Равнината на страха те трябваше да издържат на вечна суша.

Колко ли време оставаше, докато започнат да настъпват и разрушат стената с бързорастящите си корени?

Ескадрони от сглобени наобратно кентаври галопираха в сенките на реещите се скатове и упражняваха атаки и групово хвърляне на копия.

И тази шантава орда щеше да налети някой ден. И докато Хромия не притежаваше тяло, нямаше как да отбият нападението им.

Ако знаеха колко безпомощни са обсадените, вече щяха да са дошли. Това бе единственото умно нещо, което свърши Хромия — да се покрие и да си кротува, та всички тези твари навън да не знаят какъв му е халът. Той разчиташе, че Бялата роза ще си помисли, че се опитва да я подмами в капана, като се преструва на безпомощен.

На Хромия му трябваше време. Беше готов на всичко и би жертвал всекиго, за да го спечели.

Псето Жабоубиец се извърна и закуцука към полуразрушеното главно здание на манастира, после премина покрай уплашената стража.

Те знаеха, че са обречени, че са забогатели повече, отколкото някога са се надявали, но с цената на това, че си бяха продали душите на смъртта. Нямаше да доживеят да се порадват и на петак от заграбеното богатство.

Сега беше твърде късно дори да търсят надежда в дезертьорството.

Един се опита. Навън го заловиха. Понякога го караха да пищи само за да напомнят на всички, че са достатъчно раздразнени, за да не вземат пленници.

Псето Жабоубиец се промъкна през тесните коридори и надолу по стръмното тясно стълбище към дълбокото мазе, което Хромия избра за леговище. Там долу той беше в безопасност от чудовищните камъни и разните неща, които вятърните китове пускаха отгоре, когато ги прихванеше.

Хромия се бе настанил в стая, толкова обширна, влажна и обрасла с мъх, колкото можеше да се очаква. Но светлината там сияеше толкова ярко, колкото осигурява изкуственото осветление. Ваятелите имаха нужда от тази светлина, за да си свършат добре работата.

Безтелесната глава на Хромия стоеше на една полица и наблюдаваше хода на нещата. Двама въоръжени стражи и един от шаманите също гледаха. Самата работа се извършваше от трима измежду дузината жреци, оцелели след клането в манастира.

Те нямаха представа каква ще е наградата им, ако се справят добре. Трудеха се с илюзията, че ще им позволят да възобновят дейността на манастира, когато приключеха и гостите им си заминеха.

В югозападния ъгъл, най-високият в затвореното помещение, клокочеше изворче. Манастирът добиваше вода от него. Под извора, овлажнявано от струята му, имаше находище на глина — един от най-добрите грънчарски материали в света. Монасите я използваха от векове. Щом научи за този залеж, Хромия се възрадва.

Ваятелите бяха изваяли грубо новото тяло на Хромия и той остана доволен от него. Винаги бе мечтал да има точно такова тяло — не изкорубеното и недодялано нещо, с което трябваше да се примирява, когато си имаше собствено тяло. Заедно с главата сегашното щеше да е високо близо два метра и да въплъщава мечтата на всяка девойка, както смяташе Хромия.

Около една трета от фината работа вече бе свършена, при това наистина отлично, с всички малки бръчици, гънчици и пори на истинско човешко тяло, но без нито един от недостатъците.

Само един от тримата монаси ваеше. Другите поддържаха глината влажна, като мажеха повърхността й с масло, запазващо естествената и влага.

Псето Жабоубиец погледна глиненото изваяние само колкото да прецени колко още трябва да издържи късметът им. Несъмнено след ден-два онези твари навън щяха да престанат да отлагат.

Той измина обратно пътя до повърхността, като дебнеше от стена до стена и оглеждаше потенциални пътища за бягство.

Когато чукът се стовари, той щеше да изскочи навън в галоп, право към говорещия камък, и да го прескочи. Нямаше да очакват от него да офейка и да зареже Хромия на произвола на съдбата.

Някъде другаде щеше да си намери по-разумен господар. Хромия не бе единственият оцелял от древните.