Глен Кук
Сребърният клин (69)

LXIX

Псето Жабоубиец бе само едно от глутницата най-различни чудовища, които тичаха подир Хромия. Сега то водеше най-отпред, то бе техният водач, единственото от тълпата, на чийто гръб не яздеше някой ужасяващ господар или господарка от Кулата. То разузнаваше — първенецът, и преди денят да свърши, се надяваше да влезе в аналите на историята като унищожителя на последния от Десетте, Които Били Покорени, като онзи, който бе затворил портата на старите времена.

Той се изкатери върху една ниска верига от хълмове и съзря Веслоград за първи път. По неравностите в снега позна, че и Хромия бе спирал тук. Ето го там — далечна точица, прокарваща самотна пъртина през девствената снежна равнина.

Псето легна по корем, за да не бие на очи, и се заслуша в тишината. Гледаше как пушекът се издига над града и отбеляза, че всичко, извисяващо се предния път извън градските стени, бе пометено и сега пустееше само равна бяла околност. Разтревожено за миг, то огледа хоризонтите — струваше му се едва ли не, че далечните пещери са шлемовете и копията на легиони, очакващи в бойна готовност.

Спътниците му се стълпиха зад него. Те изчакаха точицата на Хромия да се стопи на фона на тъмната грамада на градските стени. После всички се устремиха напред, към гибелта или провидението, във все по-разпръсната редица.