Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

XXVII

Струваше ми се трудно да го повярвам. Гарвана се беше предал. Сигурно хълбокът го болеше много повече, отколкото си признаваше.

Откакто легна, не помръдна, нито каза нещичко — откакто тялото му победи волята. Според мен се срамуваше.

Много ми се искаше кучият му син да проумее, че не е длъжен да е свръхчовек. Нямаше да го отхвърля като приятел само защото е човек.

И аз бях толкова скапан като него, но не можех да легна и да умра. Театрото, разиграващо се около манастира, ставаше все по-натруфено. Всъщност някои от фойерверките бяха насочени към нас. Това ме изнервяше до степен да побягна, макар и ноктите на краката ми да бяха уморени.

Нов взрив. В небето разцъфна огнена роза. Едра буца от нещо се устреми надолу, разпръсквайки по-малки огнени топки.

Проумях какво виждам.

— Гарван, по-добре си вдигни задника и виж това чудо.

Той изсумтя, ала не помръдна.

— Това е вятърен кит, смотаняко. От Равнината на страха. Ти какво ще кажеш? — По време на голямото кръвопускане в Могилните земи бях свидетел как видяха сметката на два от тях.

— Май да.

Господин Честолюбив се беше претърколил. Гласът му звучеше хладнокръвно, лицето му бледнееше като рибешки корем — все едно е заобиколил зад ъгъла и се е сблъскал нос в нос с Онази с косата.

— Ама как така е попаднал тук? — и тогава млъкнах, защото се присетих за една причина.

— Не е дошъл за мен, хлапе. Кой ли в Равнината ще ти знае къде да ме търси? На кого ли ще му пука?

— Тогава…

— Това е битката в Могилните земи — тя продължава. Богът-дърво е застанал лице в лице с онова, което аз усетих, че се освободи там.

Проблесна светкавица. От единия край на половината вятърен кит, която продължаваше да се рее в небесата, блъвна огън.

— Онова нещо няма да се носи в небесата още дълго. Не трябва ли да отидем да проверим дали не можем да сторим нещо?

Той мълча поне една минута. Погледна към гърбатите хълмове, сякаш мислеше, че му остава само още малко и ще хване Знахаря. Той не можеше да е по-надалече от пет-десет мили, нали? После се надигна на крака с гримаса — очевидно щадеше болния си хълбок. Не попитах. Знаех, че ще каже, че било от мразовития въздух и студената земя.

— По-добре доведи конете — рече ми той. — Аз ще събера багажа.

С голяма задача се захващаш, старче, няма що — защото ние просто се бяхме строполили на място, когато вече не можехме да продължаваме повече.

Тъй като нямаше много работа, той предимно стоеше и гледаше как летящата напаст прекосява небето. Изглеждаше така, сякаш са го помолили да се качи на бесилката и сам да си надене примката на шията.

 

 

— Мислих, Чудак — рече Гарванът, когато се спуснахме по склона на най-северния от тези шантави гърбати хълмове и поехме на северозапад подир реещото се парче от вятърния кит.

— Аз по-скоро бих казал „кахърих се“, стари друже. И е така от деня, в който най-сетне Властелина беше победен. Май онзи взрив преди малко представляваше последният.

Парчето се носеше по курс, който щеше да пресече нашия. В единия му край тлееха огньове. То бавно се въртеше около оста си, но вече не падаше.

— Може би. Но ако кажеш нещо толкова категорично, боговете ще ти го пишат на сметката. Да се надяваме само, че ще разчисти горите. Приземяването там ще е доста мъчно.

— За какво мислеше?

— За теб и мен, за Знахаря и бандата му, за Господарката, Мълчаливия, Глезанка. За всичко онова, което ни свързваше, но въпреки това не се разбирахме.

— Не виждам какво толкова ви е свързвало. Не и след като сте победили общите си врагове.

— Аз също, и то дълго време. Нито пък някой от тях го виждаше. Иначе всичките можеше да упорстваме малко повече.

Опитах се да си докарам вид все едно се напъвам да сера в три след полунощ.

— Общо взето, ние всички сме самотни и нещастни хора, които си търсят мястото, Чудак. Самотници, които биха предпочели да не са самотни, ала не знаят как. Щом стигнем до вратата, през която биха ни пуснали вътре — или навън — не можем да разберем как се вдига резето.

Проклет да съм. По-голямо и по-открито самопризнание не бях измъквал от него. Изпълнено с копнеж и убеждение. Е, обръснете ми тиквата и ми викайте Плешивия. Вече цели две години съм до него. Когато си твърде близо до хората, не забелязваш промените, които стават с тях.

Това не беше Гарвана, когото срещнах за първи път, когато самомнението и злополуките още не бяха пленили душата му сред мрачните злини на Могилните земи, преди те да бъдат прочистени. Той се бе завърнал от своя затвор с драматично променена душа.

По дяволите, той дори не е същият човек, който във Веслоград не изтрезняваше и не си помръдваше гъза от място!

Изпитвах доста смесени чувства. Възхищавах се на стария Гарван, харесвах го и се разбирахме доста добре с него.

Може би отново щеше да е така, след като той завършеше преображението си.

Не знаех какво да му кажа, макар и да бях убеден, че му се иска да проговоря. Изобщо не беше изгубил стария си навик да ме обърква.

— Е, разбра ли как се борави с него?

— Имам тревожно предчувствие, Чудак. Почти съм вцепенен от ужаса, който ще открия, ако съм научил нещо. — Той се загледа в парчето от вятърния кит.

Огледах го и аз, прецених, че е на около две мили от нас и на близо петстотин стъпки височина. Вятърът го носеше насам.

— Ще го преследваме ли обратно към хълмовете, ако го отнесе чак нататък?

— Ти ми кажи, Чудак. Идеята беше твоя. — Той спря и зашепна на коня си. И на животните не им се щеше да бият път нощем. Дори и да не им се налагаше да носят никого на гърба си.

От вятърния кит изригна огнена гъба. Преди ревът на взрива да стигне до нас, аз казах:

— Няма да ни се наложи да изкачваме никакви хълмове.

 

 

Вятърният кит се заспуска стремглаво, като се въртеше около оста си. Когато беше на около двеста стъпки над земята, няколко парчета се откъснаха от него и падането му се забави. Имах доста добра представа къде ще се приземи. Забързахме към мястото.

После остатъкът от него пикира надолу, набра скорост и падна на около миля от нас. Отскочи във въздуха може би на сто стъпки. Летеше, този път право към нас.

Щом стигна връхната точка на отскока, то избухна пак.

Отблъсна се още два пъти, преди да падне долу, да се хлъзне по земята и да спре.

 

 

— Внимавай — рече Гарвана. — Може да има и още взривове. — От вътрешността на вятърния кит продължаваше да бълва огън. Някъде отвътре се чуваше звук, сякаш някой бие прадядото на всички тъпани.

— Още не е умрял. Виж там — посочих аз. — Краят на едно от пипалата лежеше само на стотина крачки от мен и подскачаше като змия, измъчвана от зъбобол.

— Уф… Хайде да спънем конете.

Гарвана беше адски превъзбуден, няма що. Все едно е прекарал целия си живот в толкова плътно мотаене около вятърните китове, че е подушвал и зловонния им дъх. А пък този дъхаше и още как.

Мярнах нещо на светлината на огъня.

— Хей! На гърба на тази пущина има хора!

— Трябваше да е така. Къде са?

— Там. Точно над онова черно петно — посочих аз. Силуети май влачеха нещо.

— Сякаш един се опитва да извлече друг изпод нещо — заключи Гарвана.

— Хайде да се покатерим и да им помогнем — Оставих коня си неспънат.

Гарвана ми се ухили.

— Буйната глупост на младостта. Къде ли отива тя?

Започнах да се катеря по тъмносиня воняща скала. Той тръгна да търси храст, на който да върже конете — щеше да е по-лесно, отколкото да се мъчи да ги спъне. Бях се изкатерил до средата, когато той ме последва.

Плътта на вятърния кит приличаше на сюнгер и определено смърдеше, но към вонята се прибавяше и миризмата на изгоряла плът. Тя трепереше от болка и от изтичащия живот. Какво благородно чудовище. Приплака ми се за него.

— Гарван! Побързай! Там горе са трима, а отзад гори грамаден огън!

Тъкмо тогава избухна миниатюрен взрив и ме събори. По земята се пръснаха огнени буци. На места сухата трева се запали.

Плъзнеше ли пожарът, ставаше лошо.

Докато Гарвана примъкне туловището си, аз вече бях метнал жената на рамо, а старецът, който единствен се крепеше на крака, я връзваше, за да не се подхлъзне и падне. След като свърши, дъртият си би камшика и се замъчи да отмести прилично на папрат парче кит от някакъв друг човек.

Задъхан, Гарвана ме погледна, после жената и измърмори:

— Трябваше да стане така, нали?

— Хей, тая никаквица е твърда като камък — рекох аз. — Или пък задникът й е от олово. Тежи колкото мен!

— Ще можеш ли да я свалиш? — смънка той. — Аз съм твърде стар за тия глупости. — И се запъти към стареца. — Ти! Какво правиш тук, по дяволите? — Не се изненада и при вида на скрития под папратта. Мълчаливия да падне от небето беше тъкмо от онези номера, които той очакваше да му погоди съдбата.

Трепереше, докато помагаше на стареца да вдигне папратта. Боманц се засуети над Мълчаливия. Черната буца, кацнала на рамото му, заиздава звук, все едно плачеше коте.

— Вдигнете го! — нареди старият магьосник. — Понесете го. Нямаме време да го връщам в съзнание.

Тръгнах надолу. Не можах да чуя нищо повече от онова, което казваха. Доста скоро и те ме последваха.

Нещо зашепна над главата ми. Буцата на рамото на магьосника отново се размяука. От мрака се разнесе скърцащ грохот. Скатовете на вятърния кит бяха обкръжили умиращия си партньор.

— Ох! — кресна Гарвана. — Гледай къде стъпваш, бе!

В същото време старецът се обади:

— Колко си нагъл, човече! Проклетата ти непоносима, надута наглост! Без никакво право и основание ти настояваш — настояваш! — да получиш обяснения от мен. От мен! Самонадеяността ти надминава всякакво разбиране! Аз би трябвало да те попитам що правиш тук, какво така пърхаш пред Хромия. Да не си му предвестник? Негов смъртоносен патрул? Ще се размърдаш ли най-сетне, преди да са ни опекли като сланина?

Отлепих крака от земята. Наблюдавах ги. Гарвана беше крайно ядосан. Може би той така и не разбираше, че вече не е господар и че светът няма да подскочи, когато той излае. А и никога не е притежавал достатъчно разум, че да го е страх от когото трябва. От хора като стария Боманц, който, ако се разсърдеше, сигурно можеше да го превърне в жаба.

Не се наложи Гарвана да изстреля отговора си. Нов взрив едва не събори и него, и стареца на земята. Мощна тръпка разтресе вятърния кит. Барабаненето замлъкна. Звярът изпусна дълбоко стенание, което каза всичко, което имаше за казване, за смъртта и отчаянието.

Скатовете горе нададоха пронизителни звуци. Траурни писъци. Зачудих се какво ли ще правят оттук нататък.

Вятърният кит престана да трепери.

— Махайте се, преди това чудо да е избухнало! — провикна се магьосникът.

 

 

Гарвана вървеше, залитайки, към конете, когато това се случи. Взривът надминаваше всичко, видяно от него досега. Сниших се, за да избегна горещия полъх и той прекатури Гарвана напред. Той падна по очи. Боманц, макар и да се намираше по-близо до взрива, го яхна и остана прав, като извършваше с краката си движения, които ми напомняха танците на старата ми майка. Като че го болеше.

Когато звънтенето в ушите ми замлъкна, чух тъжната песен на скатовете — бяха запели отново или продължаваха да пеят.

Вятърният кит се превърна в собствената си погребална клада.

Отхвърчащите искри подпалваха тревата наоколо. Конете се уплашиха. Все още не бяхме в безопасност.

Гарвана пълзеше — не можеше да се изправи. Чувствах се затънал до гуша в лайна — стоях там и не се помръдвах, но краката просто отказваха да ме слушат.

Магьосникът ни настигна и вдигна Гарвана. Ругаеха се взаимно като двама пияници. Най-сетне успях да отлепя крака и навлязох в жегата.

— Хайде, хора. Стига вече. Да метнем тоя тъпак на коня и да се измитаме оттук, преди да сме се превърнали в препечени свински кожички.

Вече бях метнал жената като чувал ориз през седлото. Толкова бяг ни предстоеше, че предницата й щеше да се превърне в ужасна синина.

— По-живо! — креснах. — Идва вятър. — Притичах назад и хванах животните, преди да решат, че са по-умни от нас и да се юрнат към дълбоката провинция.

Докато вдигахме Мълчаливия, Гарвана за пръв път огледа добре Глезанка. Беше съвсем пребита. Кръв течеше от устата, от ушите и от носа й. Голата й кожа беше цялата охлузена и окървавена. И Мълчаливия не изглеждаше по-добре, както горе-долу и магьосникът, но Гарвана пет пари не даваше за тях.

— Могат да се излекуват — обади се Боманц, преди Гарвана да се е развряскал. — Ако успеем да ги измъкнем оттук, преди тревните пожари да ни спипат.

Това и аз, който препуснах, без да го чакам, накара Гарвана да се размърда. Той ме последва, повел коня, върху който беше Глезанка. Боманц не изчака никой от нас. Той се запъти към края на най-близкия пожар, който вятърът изтласкваше към сънените гърбати хълмове.

Гарвана отново започна да мърмори и ругае. Боманц се бе упътил на север, гушнал бебето-скат, което писукаше жизнерадостно на съществата, носещи се над главите ни. Гарвана все още искаше да хване старото си другарче, но май реши, че няма да е много умно да предизвиква магьосника веднага, и то когато той не беше в добро настроение.

Аз не спирах да се оглеждам към горящия вятърен кит, докато не се отдалечихме толкова навътре в гората, че той вече не се виждаше. Струваше ми се, че в това трябва да има някакъв урок, известен символизъм, ала не можех да го разгадая.