Глен Кук
Сребърният клин (43)

XLIII

Смедс бе смаян. Това копеле Рибока наистина го биваше да забърква бъркотии.

Разнесе се мълвата, че на някакъв майстор на сребърни изделия на Кедровата алея, където бяха работилниците на всички майстори на сребро, злато и тям подобни, някакъв тип му донесъл грамаден сребърен гвоздей и му платил сто обола, за да изкове от него бокал и да си мълчи за тази работа. Само че същият майстор предната нощ тръгнал да полива късмета си, напил се порядъчно и се похвалил на няколко свои приятелчета, след като ги накарал да се закълнат, че ще пазят тайна.

Днес човешкият живот нямаше стойност, ако човекът имаше някаква връзка с ковашкия или бижутерския занаят. Онези, които издирваха клина, започваха да се отчайват. Препъваха се един в друг и в хода на процеса причиняваха големи поразии. Предимно един на друг.

Сивите закъсняваха с включването в играта, но намесеха ли се, не се помайваха, а връхлитаха отмъстително върху града и конфискуваха всяко парче сребро, което намереха, въз основа на предположението, че досега клинът би могъл да бъде претопен в какво ли не. Опитваха се да издават квитанции, но на хората тия не им минаваха. И преди ги беше обирала войска.

Имаше съпротива. Избухнаха локални бунтове. Хора и войници биваха ранени и убити. Но военните бяха твърде много, а дори и сега повечето хора не бяха толкова ядосани, че да се разбунтуват.

— Подличко, Рибок — рече Смедс на стареца, докато вървяха по една улица, където той се чувстваше в безопасност да говори. — Подличко и гадничко.

— Свърши работа. Което не значи, че се гордея с това.

— Да, свърши работа, но за колко дълго?

— Според мен за три-четири дни. Може би и пет, ако подхраня мълвата с нещо новичко. Плюс колкото там отнеме на Воала и Паяжината да решат, че клинът го няма никакъв в среброто, събрано от войниците. Така ще сме си добре около седмица. Освен ако някой от независимите издирвачи не се натъкне някак си на нас. Но погледнато в дългосрочен план, така и така ще ни пипнат. По един или друг начин. Освен ако тази обсада не бъде пробита за навън. И десет души да се измъкнат от този град и да офейкат, отваряш целия свят за издирването. Защото ако някой успее да преодолее блокадата, онзи, който притежава клина, несъмнено ще е сред първите заминали.

— Така ли?

— Ти няма ли да си го помислиш, ако беше на мястото на близначките?

— Сигурно да.

— Всеки ден те изпращат все повече войници да вардят стените. Не знам, но може би са си поставили краен срок. Ако е така, трябва да го използваме срещу тях.

— Краен срок ли? Как така?

— Тия двете изобщо не могат да се мерят с големите клечки в империята. Рано или късно шефовете им ще почнат да стават подозрителни какво ли двечките са намислили. Или пък някой от тях може да реши да дойде тук и да заграби клина за себе си.

— Трябваше да си оставим проклетото нещо там, където си беше и туйто!

— Да, вярно е. Само че не го оставихме. Ще трябва да живеем с това, а може би и да умрем. И да не допускаме грешки, Смедс. Ние участваме в битка за живота си. Ти, аз, Тими, Тули, всичките сме мъртви, ако те някога се доближат до нас.

— Ако пробваш да ме накараш да се насера от страх, Рибок, много добре се справяш!

— Опитвам се да те уплаша, защото самият аз съм вцепенен от страх, а ти си единственият, който според мен е достатъчно стабилен, за да ми помогне. Тули е безгръбначно същество, а Тими, откакто изгуби ръката си, сякаш не е на тоя свят.

— Имам чувството, че май онова, което смяташ да кажеш, няма да ми хареса. Какво мислиш?

— Някой от нас трябва да открадне малко бяла боя. Не да я купи, а да я открадне, защото продавачът може да запомни на кого я е продал.

— Това аз мога да го свърша. Знам откъде да взема. Ако сивите не са седнали върху нея. И какво ще правим с нея?

— Ще се опитаме да изместим центъра на цялата тази бъркотия. Ще се пробваме да я политизираме.

Ето на, пак ставаше тайнствен. Смедс не разбираше, но реши, че няма и нужда, щом Рибока знаеше какво върши.

Тази вечер Тули за първи път поиска пари назаем. Беше съвсем незначителна сума и той я върна на другата сутрин, така че на Смедс не му направи впечатление.

Същата нощ за първи път Смедс заспа с мисълта за Дъртия рибок и как той, след като го опознаеш, сякаш нямаше никаква съвест. Все едно Рибока беше решил, че ще се измъкне от тази каша и ще получи дяла си от клина, та дори да се наложи да жертва цялото население на Веслоград. Това никак не прилягаше на старика такъв, какъвто го познаваше открай време. Но пък Рибока, когото познаваше открай време, никога не бе залагал нищо.

Не можеше да е сигурен какво е собственото му положение. Той не беше нито мислител, нито действена натура. Беше прекарал живота си, носейки се по течението — правеше каквото трябва, колкото да се оправи, и нищо повече.

Знаеше със сигурност, че не иска да умре млад и дори да отговаря на въпроси, докато имперската войска го изтезава. Знаеше, че не иска отново да е беден. Беше минал през това, а да разполагаш с пари беше по-хубаво. Да имаш много пари, като например от продажбата на клина, щеше да е още по-прекрасно.

Не можа да измисли никаква алтернатива на методите на Рибока за постигане на спасение, затова щеше да продължи все така. Но с постоянно безпокойство.