Глен Кук
Сребърният клин (48)

XLVIII

Веднага щом се почувства отпочинал, Смедс намери Дъртия рибок. Докато разказване, Рибока го слушаше съсредоточено, с присвити очи.

— Не мислех, че си способен на това, Смедс.

— И аз. През цялото време се посирах от страх.

— Но си мислил и си направил каквото трябва. Това е добре. Според теб ще познаеш ли онзи, който се е измъкнал, ако го видиш пак?

— Не знам. Беше тъмно, а аз така и не успях да го огледам добре.

— По-късно ще се тревожим за него. Онова, което трябва да сторим сега, е да се отървем от труповете. Къде е Тули?

— Кой го знае? Сигурно спи. Защо просто не ги оставим там, където са? Не е като да са навънка, та някой да се спъне в тях.

— Защото някой освен мен и теб знае къде са и може да каже другиму, а той да отиде да огледа и да разпознае Тими Локан като тип, който се е мотал с теб, мен и Тули. Схващаш ли?

— Схващам. — Освен това Рибока може би искаше да ги види, за да се увери, че Тими си е отишъл точно както го казва Смедс. Смедс беше роднина на Тули Стал, а Рибока вече свикна никога да не приема на доверие казаното от онзи Стал.

— Върви да вземеш Тули и да тръгваме.

Смедс пристъпи в „Череп с кръстосани кости“ и на влизане кимна на капрала от Нощната стража. Ханджията, на когото те не бяха от особена полза, го изгледа навъсено от другия край на общата стая. Смедс трябваше да мине покрай него. Мъжът попита:

— Момчета, ще си плащате ли за стаята? Закъснявате вече с два дни.

— Тули трябваше да се погрижи за това. Негов ред е.

— Изненада, приятел. Не го е сторил. А освен това и вересиите му за бира доста са се понатрупали. След ден-два ще го спомена на вашия приятел капрала. — Той се ухили злобно. Нищо не би го зарадвало така, както да ги изпрати на каторга.

Смедс го загледа в очите, докато онзи трепна, а после му подхвърли монета.

— Ето ти за наема. Ще кажа на Тули да си изплати вересиите.

Тули не спеше. Сигурно беше чул част от разговора. Преструваше се. Смедс го подкани:

— Хайде, че имаме работа да вършим. — Тули не помръдна и той додаде: — Броя до пет, а после ще ти строша ребрата с ритници.

Тули се надигна.

— Мамка му, Смедс. С всеки ден все повече заприличваш на оня гадняр Рибока. Какво е толкова важно, че ме изкарваш от леглото?

— На улицата. — Искаше да каже, че няма да говори, тъй като някой може да го чуе. — На излизане имаш ли възможност да си платиш на собственика дължимото. Почва да се изнервя. Разправя, че щял да те спомене на капрала.

Тули трепна.

— Мамка му, гадта му с гад! Смедс, става ли да ми поемеш сметките засега? Ще ти върна парите веднага щом се измъкна и бръкна в запаса.

Смедс го огледа.

— Добре. Ще те чакаме навън. Не се помайвай. — Той излезе, подхвърли една тежка монета на собственика, докато го подминаваше, с думите „Повече на вересия не му давай“ и излезе на улицата, където го чакаше Рибока. — Когато пристигнахме в града, си мислех, че моят дял от парите ще ме изкара доста сносно за четири-пет години. А ти?

— По-полека. Стар човек съм, много не ми трябва. Какво става?

— Тули. Мислиш ли, че дори прахосник като него би могъл вече да е похарчил целия си дял?

— Я ми разкажи.

— Тули ми иска заеми. Първите един-два пъти ми ги върна, но последните три — не. Току-що разбрах, че изобщо не си е направил труда да плати наема и е натрупал вересии за бира.

— Така ли? — Рибока за миг придоби ужасно злобен вид. — Трябва да свърша една работа. Когато дойде, вие тръгвайте към мястото. Ще ви настигна, преди да стигнете там. — И той се отдалечи.

Минута по-късно се домъкна Тули.

— Готово, тук съм. Какво е чак толкова важно, да му се не види? Къде са Рибока и Тими?

— Рибока си има работа. — Смедс мислеше, че знае за какво става въпрос. — Ще ни настигне. Тими е мъртъв. Ще го погребем.

Тули се вторачи в него ошашавено. Не гледаше къде стъпва.

— Нещо ме баламосваш.

— Не, не те баламосвам. — Смедс му разказа за станалото малко по малко там, където никой не можеше да го чуе. На улицата имаше много хора, които обикаляха насам-натам неуморно и безцелно. Във въздуха се усещаше напрежение. Смедс реши, че сиводрешковците няма да удържат още дълго капака затворен. Още малко търпение, още малко грижи и щяха да отвеят обсадата.

Попаднеха ли на място, където нямаше сиви, хората си шушнеха за бели рози, подхранваха слуха, че самата Тя е дошла във Веслоград и само чака нужната поличба, за да поведе метежа.

Сивите имаха шпиони навсякъде и Смедс го знаеше. Паяжината и Воала сигурно бяха чули какво се шепне час след като някой го е споменал за първи път. Щеше да им се наложи да предприемат нещо, колкото и абсурдни да бяха слуховете. Иначе някой можеше да изтълкува нещо като знак и да издигне факлата на бунта.

И друг, по-зловещ слух се предаваше от ухо на ухо под повърхността на глупавата надежда за приключение с Бялата роза. Беше по-трудно да го уловиш, защото го разпространяваха много по-предпазливо.

Близначките, твърдеше този слух, започвали да се тревожат, че не им остава много време. Подготвяли се за масови екзекуции, в които щели да избиват населението на Веслоград, докато някой не откупи живота си, като предаде сребърния клин.

В случващото се във Веслоград нямаше никаква тайна. Всички знаеха за сребърния клин. Което сякаш даде тон за първите тактове на една дълга и мрачна опера на ужаса.

Тули нервничеше и хленчеше за предстоящото клане чак докато наближиха опожарения квартал, където бяха труповете. Тогава смени темата на хленчовете си.

— Няма да вляза там, Смедс. Те са мъртви, нека си лежат.

— Да бе, как пък не! Цялата тази бъркотия я измисли тъпата ти тиква! Ще си с нас и ще ни помагаш, каквото и да ни струва да се измъкнем живи от нея. Или аз лично ще ти строша главата.

Тули се подсмихна.

— Дрън-дрън.

— Може и да не е дрън-дрън. Но ще е по-добре да ми повярваш, по дяволите, докато не съм се пробвал. Мърдай.

Тули се размърда, стреснат от яростта му.

Рибока пристигна минута по-късно. Той се спогледа със Смедс и каза:

— Никой не ни следи. Изчакайте, докато разузная. — И се отдалечи. Две минути по-късно той сигнализира, че е чисто, и Смедс се промъкна на мястото на убийствата.

Вонята на смъртта вече витаеше във въздуха, макар и още да не беше силна. Навън Рибока изръмжа. Тули му се озъби, но влезе с тежка стъпка вътре. Смедс слезе по стълбите и се учуди, като намери стаята с труповете все още осветена от угарките на свещи, горели предната вечер.

Нищо не се беше променило, освен че труповете се бяха вкочанили, а после пак отпуснали наново и край тях кръжеше ято бръмчащи мухи, накацали по очите, ноздрите, устите и раните.

— Мамка му! — възкликна Тули и изхвърли навън съдържанието на стомаха си.

— И по-лошо съм виждал — обади се Рибока от входа. — Има и малък шанс да стане още по-зле. Сядай на стола, Тули.

— Какво?

— Сядай. Преди да се заловим за работа, трябва да си поговорим кой е бъркал в парите, които Тими държеше във вързопа с постелката си.

Тули се сепна, пребледня и се опита да заплашва:

— Що за дивотии дрънкаш, Рибок?

— Сядай си на гъза, Тули — намеси се Смедс. — А после ни разкажи как така крадеш от Тими, а мен ме крънкаш за пари, като току-що си направил най-големия удар в живота си.

— Какво, по дяволите…

Рибока го бодна в гърдите и го бутна на стола.

— Работата е сериозна, Тули. Много сериозна. Може би не разбираш. Сигурно не си обърнал внимание какво става. Огледай се. Хайде. Браво на момчето. Виждаш ли това? Това беше нашият другар Тими Локан. Мило и щастливо момче, което ти подмами, като му внуши, че може да забогатее. Онези мъртъвци са му го причинили. И те са били нежни като девици в сравнение с някои хора, които са по дирите ни. Погледни ги, Тули. А после ни кажи какви си ги забъркал, като си прекалено тъп, за да те е страх, и твърде гламав, за да си налягаш парцалите и да чакаш бурята да отмине.

Злобна ярост изпълни очите на Тули. Като че бе решил да се инати, макар да нямаше смисъл от това.

— Голяма издънка си, брат’чед — рече Смедс. — В целия ти тъп живот да ти хрумне една свястна идея, и щом се захванахме за нея, ти трябваше да се намесиш и да прецакаш всичко за всички нас. Хайде. Какво си забъркал? Всичките ли сме в кюпа?

В очите му трепна хитрост, но той бързо я прикри.

— Просто един-два погрешни залога, нищо повече.

— Един-два?! И си загубил толкова много, че е трябвало да крадеш от Тими?

Тули пак надяна инатчийската маска. Рибока се обади вместо него:

— Комар. Тъпак с тъпак! Сигурно си играл с някой стар познат, който е знаел, че и гърне си нямаш да пикаеш. Разкажи ни.

Думите заизскачаха и ни най-малко не разочароваха подозренията на Смедс. Тули разказа идиотска история за неуспешни залози, за удвоени залози, удвоени впоследствие още веднъж и загубени, докато изведнъж Тули Стал се оказал не само без пукнат грош, но и задлъжнял до уши, а момчетата лихвари не били от онези, дето щели само да се засмеят, ако той не им се издължи. Така че нямал избор. Щял иначе да върне на Тими парите от своя дял веднага щом продадат клина, така че…

Рибока го прекъсна, преди да почне да оправдава идиотските си постъпки. Смедс знаеше какво предстои. Както и че ако Тули продължи да говори, ще извърти нещата така, все едно за всичко са виновни те двамата.

— Колко още дължиш, Тули? — попита той.

Отново онзи намек за хитрост. Тули знаеше, че те ще го отърват.

— Истината! — кресна Рибока. — Да, ще ти покрием дълговете. Но един от нас ще е с теб, за да види как се разплащаш. А после няма да получиш и петак. И ще върнеш всичко до последния грош, и то с лихва.

— Не може да се отнасяте с мен така!

— Ако не искаш да се държат с теб като със задник, не бъди задник.

— Като глезено хлапе си… — додаде Смедс.

Рибока продължи:

— И много по-зле ще се отнесем с теб, ако пак се издъниш. Хайде. Да се залавяме за работа.

В гласа на Рибока имаше заплаха, която накара Тули да се свие. Той се обърна умолително към Смедс. Смедс му каза:

— Няма да се оставя да ме убият, само защото ти не разбираш защо трябва да се държиш отговорно. Хващай Тими за краката и ми помогни да го качим горе. И се сети за неговия хал следващия път, когато те прихванат и решиш да вършиш нещо. Каквото и ще да е.

Тули погледна Тими.

— Не мога.

— Можеш и още как. Само се сети какво ще стане, ако го намери някой друг и си спомни кой е той и с кого се е движил. Грабвай го!

 

 

Качиха труповете горе, а после изчакаха да се стъмни. Рибока знаеше едно място недалеч, което бе идеално за целта, някакво долче, което като завали, се превръщало на блато и гъмжало от зарази. Имперските строители го използваха за заравяне на отпадъци. Един ден труповете щяха да лежат на петдесет стъпки под новите улици.

Първи, разбира се, изнесоха Тими. Той представляваше най-голяма заплаха. След това — мъжът, който разпитваше Тими, после главорезите, като дребосъкът остана последен. Тули и Смедс мъкнеха, а Рибока кръжеше наоколо и се оглеждаше за сивчовци и за случайни свидетели.

Всичко мина прекрасно. Чак до изнасянето на последния.

— Някой идва — прошепна Рибока. — По-живо. Аз ще им отвлека вниманието, ако ни забележат.