Глен Кук
Сребърният клин (73)

LXXIII

Когато роговете затръбиха, на Глезанка й избиваше пяна на устата. Беше открила, че Гарвана и Мечока ги няма и така се разяри, че не можех да си я представя по-ядосана. Каквото и да бе намислила, за каквото и да ни караше да се издокараме, тя разчиташе повече тела да я подкрепят.

В момента разполагаше с мен, Мълчаливия, Боманц и Торква Тапата. Торква Лопатокракия бе загинал половин час по-рано. Тя тропна с крак и заяви със знаци:

— Той не ми трябва. И преди съм оцелявала без него. По-живо. Подгответе конете.

После надяна дълга до коленете плетена ризница, а върху нея — бяло наметало. Докато закопчаваше на колана си един твърде неженствен меч, тя ръмжеше и гримасничеше, така че никой не посмя да й възрази.

Боманц помогна и на двама ни да възседнем конете. Торква Тапата й подаде копие, което бе изровил от отломките край конюшнята. Беше вързала за него знамето си, което засега си оставаше навито. И да я болеше раната, тя с нищо не го показваше.

Мълчаливия най-сетне се успокои дотолкова, че да се опита да спори с вихъра. Виелицата едва не го събори на земята и не му остана нищо друго, освен да скочи на коня си и да гледа да не изостава.

Глезанка спря на улицата, погледна небето и като че остана доволна от видяното. Когато аз погледнах нагоре, забелязах единствено един ястреб, който се рееше във високото, или орел, още по-нависоко.

Тя потегли. Изобщо не си направи труда да каже някому от нас какви са намеренията й, вероятно защото се досещаше, че сме готови да я вържем, за да я спрем.

И беше права.

В момента гледахме да не изоставаме от нея и да изгладим недоразуменията помежду си, така че непосредствено наблизо яздеха двамата магьосници, за да я пазят с уменията си.

Тя се насочи нататък, където според тревогата се намираше заплахата. Луда жена!

Имперските войски ни бяха изпреварили с няколко минути, но ние почти успяхме да ги наваксаме. Когато навлязохме в онази част на града, близка до югоизточната стена, задминахме стотици забързани войници. Мълчаливия или Боманц измайсториха страшен шум и го изпратиха напред, за да плаши хората и да ги кара да ни сторват път. Втурнахме се в разчистеното пространство отвъд стената. Глезанка се упъти право към дългата рампа, построена, за да могат да извлекат тежките машини върху укрепленията. Изкачи се по нея, а войниците скачаха, за да й направят път.

Казах си, че последната година от живота ми мина вълнуващо, а сега е време да се мре.

Щом се втурнахме нагоре по рампата, войниците побягнаха. Мярнах Хромия, който вървеше към Веслоград сам-самичък.

Глезанка изправи коня си на задни крака и той изцвили. Тя развя аленото си знаме с избродираната върху коприната бяла роза.

Пълна тишина. Имперските войници зяпаха вцепенени. Дори и Хромия спря неумолимото си нашествие и го загледа втренчено.

После крясъкът на орела — орел беше! — раздра въздуха. Хищната птица полетя с писъци надолу. Преди да кацне на рамото на Глезанка — с такава сила, че би разтресъл костите й — тя посочи към земите отвъд стените.

Всички глави се обърнаха нататък. Три, пет, шест, седем, осем! Вятърните китове се издигнаха в небето. Ескадрони, войски, батальони кентаври изскочиха в лек галоп от скривалищата си — копитата им барабанеха като несекващ гръм, въпреки че снегът заглушаваше тропота им. Цели участъци от гората занастъпваха към града. Скатовете започнаха да излитат от гърбовете на вятърните китове и да улавят възходящите въздушни течения. Още скатове плъзнаха над града иззад нас, за да разбере светът, че градът е обкръжен.

Глезанка се изправи на стремената и огледа околността — търсеше някой, който не е съгласен, че днес е денят на Бялата роза.

Заснежените полета изригнаха и заприиждаха говорещи камъни, които заеха позиции по предварително определени линии и оформиха скелета на стена, която щеше да се заключи около Хромия.

Проклет да съм! Богът-дърво сигурно бе започнал да трупа войска още от времето, когато пристигнахме във Веслоград.

Глезанка седна на седлото. Изглеждаше доволна от себе си. Всеки я наблюдаваше и чакаше нейния знак, дори и Хромия.

Боманц се обърна на север — решителен страж, който никога не позволяваше на вихрещите се зад гърба му събития да му попречат да се оглежда за връхлитащи беди. Мълчаливия продължи да съзерцава стената на юг, а ние с Торквата се опитвахме да държим под наблюдение всичко наведнъж.

— Чудак, кажи й, че Изгнание пристига — рече Боманц.

Накарах коня да отстъпи назад така, че Глезанка да вижда ръцете ми, като в същото време следеше Хромия и своите войски, които продължаваха да се прегрупират. Тя кимна. Казах й, че съм забелязал Воала и Паяжината да се промъкват съответно северно и южно от нас. Тя кимна невъзмутимо.

Изгнание ни приближи с нормална крачка, като внимаваше да не оскърби никого, преди да си изясни напълно мащабите на опасността. Изненадах се, че изглеждаше толкова млад, въпреки че бях виждал Господарката, която беше поне на четиристотин години, а имаше вид на добре запазена двайсетгодишна жена. Забелязах стареца, който наръга мен и Глезанка, да го следва в сянката му.

Изгнание приближи и огледа положението. Не показа никаква видима реакция, освен че изгледа Воала и Паяжината, сякаш ги предупреждаваше да се държат възпитано.

После дойде при нас.

— Много въздействащо. — Нямаше вид на впечатлен. — Доста ме изненадахте. Аз съм Изгнание. А вие коя сте и кой говори от ваше име? — Сякаш се заприказваше със случаен познат и се представяше съвсем неофициално.

Боманц и Мълчаливия бяха заети. Торквата още не бе усвоил толкова добре наречието. Значи, оставаше стария Чудак. Аз бях избран.

— Аз ще говоря. — Посочих Глезанка. — Това е Бялата роза.

— Виждам.

Не мислех да назовавам останалите, но Боманц ми каза, че било редно.

— Боманц. Будителят — представи се той.

Изгнание малко се изненада. Боманц имаше солидна репутация, а освен това се предполагаше, че е мъртъв.

Посочих Мълчаливия.

— Мълчаливия, бивш член на Черния отряд. Аз съм филодендрон. — Торквата не го представих. Стори ми се, че ще е добре да оставя нещо да боцка въображението на Изгнание.

— Сигурно сте дошли тук заради същото, както и всички останали? — Забелязах, че с едно око продължаваше да следи Хромия. В момента чудовището оглеждаше положението и преценяваше възможностите си.

Направих знак на Глезанка и тя ми отговори.

— Сребърният клин — заговорих на Изгнание. — Богът-дърво няма да позволи той да попадне в ръцете на някой, който жадува силата му. Независимо на каква цена.

— Виждам — отвърна Изгнание. Равнината сякаш бе избълвала всичките си шантави обитатели. Зачудих се кой ли си е останал у дома да варди дюкяна. — Онова нещо отвън сигурно има какво да каже на всички нас по въпроса.

Глезанка отново направи знак.

— Ние ще го унищожим, ако вие не можете — казах аз. — Дървото стигна до извода, че той е тормозил достатъчно и себе си, и света. Ще бъде унищожен.

Изгнание понечи да каже нещо, но така и не успя. Сигурно Хромия ни чул достатъчно ясно и се беше ядосал, защото всички напираха да говорят за него в минало време.

Вече се беше подготвил. Но тъкмо се канеше да се развилнее, Паяжината удари по него, катурна го и той се търколи презглава. Магията му изхвръкна с писък нагоре — сякаш най-огромният бик във вселената ревеше. Воала го тресна от другата страна. Върху него се стовари дъжд от снаряди. Червени светещи кълба излетяха над полята на юг и за първи път забелязах там група черни конници, яхнали най-отвратителните чудовища, които някога бях виждал. Стори ми се, че разпознах старото си приятелче Псето Жабоубиец. Когато червените кълба падаха по земята, сякаш тропаше великан, и подире им в снега и земята под него оставаха димящи черни кратери.

Изгнание стоеше с ръце в джобовете и гледаше.

Никой от моята компания също не предприемаше нищо.

Нощната стража излезе с маршова стъпка на изравненото място зад стената, лъснати от глава до пети, със стройна стъпка и под звуците на своя оркестър. Започнаха да заемат позиции, сякаш това беше най-обикновена смяна на караула. Генерал Лудата факла, изтупана до блясък, дойде и рапортува на Изгнание.

Ревът утихна. Никой не бе навредил особено на Хромия, но и той не причини кой знае какви поразии.

Лудата факла ни погледна. Аз й намигнах. Това я стресна и затова пробвах друг номер, какъвто съм си палавичък.

— Какво ще правиш след работа, сладурче?

Тя ме отряза. Сигурно не бях достатъчно добър за нея. Карай да върви, и без това изглеждаше твърде стара за мен.

Докато тя и Изгнание обсъждаха тактиката, над нас надвисна сянка и покри всички ни. Погледнах външния свят. Хромия се подготвяше да пробва нещо. Черните конници бяха слезли от ездитните си животни, които не се виждаха никъде. Псето Жабоубиец също бе сред изчезналите. Конниците се приближаваха. Забелязах, че говорещите камъни, ходещите дървета и кентаврите вървяха подире им.

Хромия атакува стената, а около него се образуваше черен облак. Отново всичко се развилия. Това обаче никак не го притесни. Той скочи и изрита стената — и проби дупка, около петдесет стъпки широка. Изгнание се включи в купона и го засипа по някакъв начин с безкраен огнен порой.

Огънят не бе допаднал особено на Хромия при последната ни среща. Сега нямаше нищо против него, само дето му пречеше да гледа напред. Искаше да събори стената там, където стояхме. Изрита я още два пъти — по веднъж от двете ни страни, после отстъпи назад, за да обмисли следващия си ход. Изгнание се отказа от пламъците. Не бяха постигнали кой знае какво.

Нощната стража вече се бе заловила да зазижда дупките.

Знаех какво бих предприел сега, ако бях на мястото на Хромия. Щях да скоча през някой от отворите и да заизбивам най-големите си врагове.

Той се оказа не по-глупав от мен и се сети за същото.

Снегът навън бе доста изпотъпкан и разтопен, но докато решаваше през кой отвор да нападне, той бе застанал върху една девствена пряспа. Петдесетина слузести зелени пипала се стрелнаха от нея, увиха се около него и започнаха да го дърпат всяко в свойта посока. Снегът наоколо изригна. Цяло стадо чудовища се скупчи върху Хромия. Псето Жабоубиец захапа главата му и се опита да я откъсне. Някакъв друг звяр натика копито в устата му, за да не крещи. Ездачите на чудовищата се втурнаха към суматохата.

Изгнание и близначките не й обръщаха никакво внимание. Бяха се втренчили в града и изпълняваха съгласувани, сложни примамливи жестове. Нещо, прилично на птиче ято, излетя от дълбините на Веслоград и полетя към нас. По-отблизо видях, че изобщо не са птици, а куп цепеници.

Ятото кацна отвъд стената и се подреди в монументална клада. Да не смятаха да пекат Хромия? Вече бяха опитали с огън.

Не.

След цепениците върху кладата кацна гигантско клокочещо гърне. Подире му долетя грамаден капак, който увисна в очакване във въздуха.

Долу черните конници се включиха в забавата. Всичко и всички се опитваха да накълцат или пък да разкъсат Хромия.

— Да имаш малко лук, че да го турим вътре? — попитах аз Торквата.

— Карай все в този дух! — възкликна генерал Лудата факла и щом я погледнах, ми намигна.

Дух ли? Никакъв дух не ми беше останал. Тази битка изобщо не беше моя, като се замисля. А бедрото ми тръпнеше толкова зле, че очаквах всеки миг да се откъсне и да падне.

Хромия отхапа копитото на чудовището, завряно в устата му, изплю го и нададе вой, сякаш виеше световната смърт. Разхвърчаха се тела и парчета. Само Псето Жабоубиец остана вкопчено в него. Двамата с Хромия се затъркаляха, ръмжаха и виеха, докато другите се опитваха да се включат отново в борбата.

Изгнание прецени загубите и ме погледна:

— Много е силен за нас. И без това не таяхме особена надежда. Вие ще се включите ли?

— Иска помощ — направих аз знак на Глезанка.

Тя кимна, без да отделя поглед от ставащото. За миг ми се стори, че няма да му отговори. После тя извърши сложна серия от жестове с ръце. Орелът излетя от рамото й и полетя нагоре, пляскайки с криле.

Разбрах какво искаше да каже Изгнание с това, че Хромия бил много силен. Едно от чудовищата пробва пак номера с копитото в устата, за да му попречи да изговаря заклинания. Псето Жабоубиец висеше на гърба му, вкопчено и с четирите си крайника, с челюсти, все така сключени около главата на Хромия, която почти бе успяло да извърти с лице към гърба. Но останалите не можеха да приклещят крайниците му и той с тях продължаваше да сее унищожение.

Сянката на вятърния кит ставаше все по-плътна и по-плътна. Той се спускаше надолу. Вече го подушвах.

Той пусна пипалата си в мелето и сграбчи Хромия, без изобщо да внимава да не повлече и другиго или нещо заедно с него. Сред това меле бяха Псето Жабоубиец, още няколко чудовища и един-двама човеци, твърде смачкани, че да пищят. Вятърният кит е способен да прекърши петстотингодишен кралски дъб. Хромия — не. Вятърният кит разкъса цялата бъркотия на ситни парченца и я пусна в огромното гърне.

Понякога и грубата сила заслужава похвала.

Капакът на гърнето го захлупи с трясък. Скобите му издрънчаха. Кладата оживя с рев.

Зачудих се как този път Хромия би могъл да се измъкне. Толкова пъти преди оцеляваше в най-страшното.

Погледнах Изгнание.

— Ами сребърният клин?

Той не се радваше.

— Не можахте да победите Хромия, няма да победите и нас.

Огледа вятърните китове, говорещите камъни, ходещите дървета, кентаврите и скатовете и каза:

— Имате си основания. От друга страна, защо да се отказвате от оръжие, чрез което можете да съборите империята? Тук аз разполагам с добри войници. Шансовете, влезем ли в бой, не изглеждат по-лоши от онези, ако се откажем.

На това не можах да отговоря. Предадох го на Глезанка. Всички наоколо ни гледаха и очакваха да им подскажем следващия ход.

Напрежението ни най-малко не бе спаднало след изключването на Хромия от играта.

Направих знак. Глезанка ми подаде знамето, за да са свободни и двете й ръце за отговора. Аз се чувствах неловко, сякаш се обричах на кауза, която все още не подкрепях напълно. Тя дълго време ми прави знаци.

Предадох на Изгнание:

— Клинът изобщо няма да бъде използван от никого, независимо на каква цена. Богът-дърво е подготвил скривалище в бездната между вселените, където може да го достигне само сила, по-велика и по-зла от него. — Което, предполагам, означаваше, че всеки, достатъчно лош, че да му се иска да докопа проклетото нещо, щеше преди всичко да е достатъчно лош, че то изобщо да не му трябва.

Изгнание се огледа, вдигна рамене и каза:

— Мен това ме устройва. И ние възнамерявахме да го изолираме, но нашият метод нямаше да е толкова сигурен.

Гръм и мълния заглушиха последната му дума.

Боманц се беше размърдал. По-нагоре Воала се олюля като пияна й падна от укреплението.

— Тя не беше съгласна с решението — каза старият магьосник.

Изгнание се вторачи в Паяжина, внезапно изпаднала във вцепенение. Тя бавно се отпусна, сведе очи и след минута отиде да види сестра си.

Аз пък проверих как е Боманц. Старецът изглеждаше крайно доволен от себе си.

Като стана дума за старци… къде, по дяволите, се дяна онзи, който вървеше по петите на Изгнание?

Нямаше го. А изобщо не бях забелязал кога си е тръгнал.

Дъртото му копеле, беше си жив призрак!