Глен Кук
Сребърният клин (21)

XXI

Старецът седеше мълчаливо. Когато се размърдаше, го правеше бавно и внимателно. Положението му изглеждаше неясно. Беше преследвал тези хора през целия континент и това едва не му струва живота — и за какво?

За нищо, ето за какво. За нищо!

Те бяха ненормални. Трябваше да ги затворят — за тяхна собствена безопасност.

Жената беше застанала от лявата му страна и го наблюдаваше от разстояние двайсетина стъпки. Синеока, с остра руса коса, висока около метър и седемдесет, в средата на двайсетте. Имаше квадратна челюст и твърде широко и изпъкнало дупе, а държанието й бе толкова шантаво, че те караше да се чудиш дали зад тези воднисти очи изобщо се таи някакъв разсъдък. И въпреки всичко това тя имаше силно чувствено излъчване.

Беше глухоняма. Можеше да общува само посредством езика на знаците.

Тя командваше тук. Глезанка, Бялата роза, онази, която бе сложила край на мрачната власт на Господарката.

Как, по дяволите, стана възможно това? Не се връзваше.

От дясната му страна стоеше мъжът, чийто поглед бе топъл като на змия. Висок, жилав и мрачен, той изглеждаше твърд като камък, но с по-слабо чувство за хумор. Напоследък се обличаше в черно, с което сигурно искаше да каже нещо, но кой ли би могъл да разбере какво? Той твърдо отказваше да говори. Тъкмо затова го наричаха Мълчаливия. Самият той бе магьосник. Инструментите на занаята му лежаха разпръснати около него. Сякаш очакваше техният гост по принуда да пробва нещо.

Очите на Мълчаливия бяха черни като катран, твърди като диаманти и дружелюбни като смъртта.

По дяволите! Човек направи грешка веднъж, и четиристотин години по-късно все още не го оставят да я преживее!

Имаше още трима от тях някъде наоколо — братя с фамилията Торква, които като че нямаха малки имена. Наричаха ги с абсурдни прякори като Лопатокракия, Магарешкия чеп и Брат Мечок, само дето Магарешкия чеп ставаше Тапата, когато Глезанка бе наблизо, макар и тя да не чуваше.

И четиримата мъже я боготворяха. И бе съвсем очевидно за всички, освен за самата нея, че онзи, когото наричаха Мълчаливия, изпитва романтични пориви.

Побъркани. Всичките до един.

Нещо иззад него изкрещя:

— Сет Тебеширения! Сега пък каква подлост си намислил? — и избухна в кикот.

Той уморено повтори за хиляден път:

— Наричай ме Боманц. Не са ми викали Тебеширения Сет, откакто бях момченце. — Не се огледа.

Много, много време бе минало оттогава, когато той беше Тебеширения Сет. Поне хиляда и петстотин години. Не ги броеше. Мина една година, откакто бе освободен от плена на заклинание, което през по-голямата част от това време го бе държало в стаза. Познаваше изминалите междувременно години на борби и ужаси — периода на възхода и разрастването на империята на Господарката — само по име, след като бяха изтекли.

Той, Боманц или Тебеширения Сет, представляваше жив артефакт отпреди тези времена. Глупак, който си няма друга работа, та бе оцелял, и който искаше да използва така неочаквано дарените му оставащи години, за да изкупи вината, която чувстваше, задето бе участвал в пробуждането и освобождаването на древното зло.

Тези малоумници не бяха готови да повярват в това, макар че той едва не загина, докато пречеше на онзи дракон да стигне до тях по време на голямата заключителна касапница в Могилните земи миналата зима.

Проклети глупаци. Той бе навредил, колкото може да се навреди за един човешки живот.

Тримата братя се появиха някъде отпред и застъпиха на стража. Значи не някой от тях му бе подвикнал. Но Боманц го знаеше. Двама от тримата не владееха нито един от езиците, които той разбираше. Третият говореше толкова развалено наречието на Защитника, че хич не си струваше да се мъчи.

Глупакът, който можеше малко от малко да разбира Боманц с неговото старинно наречие на Защитника, не влизаше в сметката. Разбира се. Така че всяко нещо, нечуто пряко от Мълчаливия или разчетено по устните от Глезанка, бе изкривявано и се губеше.

Само камъните разговаряха като нормални хора.

Не обичаше да говори с камъните. Имаше нещо извратено в това да водиш разговор със скала.

Бедата с пребиваването тук бе в хората, които, макар и побъркани, изглеждаха най-разумните и най-достоверните сред обкръжаващата го обстановка.

За пръв път в живота му, ако искаше да строи въздушни кули, трябваше да гледа надолу.

Бяха го натикали в тоя лагер във Ветровития окръг. Намираше се на гърба на едно от онези прословути чудовища от Равнината на страха — вятърен кит. Звярът беше дълъг хиляда стъпки и широк близо двеста. Отдолу приличаше на кръстоска между прилична на боен кораб медуза и най-голямата акула в света. Отгоре, където се намираше Боманц, широкият му плосък гръб наподобяваше нещо, излязло от виденията на пушач на опиум. Като въображаемите гори, които може би растяха в онези огромни пещери, за които се твърдеше, че се намират на мили надолу под земята.

Тази гора бе обитавана от достатъчно на брой чудати същества, за да населят всякакъв цветист кошмар. Цяла зоологическа градина. И разумни до едно.

Вятърният кит се беше забързал нанякъде, но нямаше да пристигне бързо. През цялото време духаха насрещни ветрове. А сегиз-тогиз се налагаше чудовището да се спусне стремглаво надолу и да съсипе към двеста акра, че да си позалъже глада.

Проклетото страшилище смърдеше колкото седем менажерии.

Няколко шантави същества си го бяха нарочили за безмилостен тормоз. Едното — малка скална маймунка, не по-едра от катерица, която като че цялата бе само опашка. Имаше висок, писклив и дразнещ глас, който му напомняше за отдавна покойната му съпруга, макар и да не разбираше нито дума от казаното.

Имаше и една срамежлива кентавърка, сглобена наобратно, с човешката част отзад. Тази нейна част изглеждаше обезпокоително привлекателна. Тя като ли се интересуваше от него. Постоянно я забелязваше как го наблюдава зад туфите от органи с неясно предназначение, изобилстващи по гърба на вятърния кит.

Най-лошото беше самотният говорещ мишелов, който поназнайваше наречието на Защитника и много му плямпаше устата. Боманц не можеше да се отърве от птицата, която, ако беше човек, сигурно щеше да кисне по кръчмите и да се прави на най-големия всезнайко на света, въоръжен с невежо готово мнение по всички възможни въпроси. Жизнерадостното му тесногръдие и непукистко невежество изкарваха стареца из търпение.

Едни неща, наречени скатове, които приличаха на черни летящи разновидности на онези от тропическите морета, симбиоти на вятърните китове, ширината на чиито криле бе от трийсет до петдесет стъпки, бяха най-драматичните и най-многобройните от неговите спътници-нечовеци. Макар и да приличаха на риби, те като че бяха бозайници. Прекарваха целия си живот на гърба на кита. Имаха лош и опасен нрав и злобно отказваха да споделят територията си с по-низши форми на живот. Само волята божия сдържаше злобата им.

Имаше и още десетки не по-малко забележителни същества, всяко още по-абсурдно от предишното, но те се притесняваха повече от човеците и не им се пречкаха.

Като повечето хора и Боманц бе чувал легенди за смъртоносните говорещи менхири от Равнината на страха. Реалността изглеждаше страховита, съвсем като в приказките. Те бяха плахи като лавина и пакостници до смърт. Тъкмо на тях се дължеше смъртоносната слава на Равнината. Доколкото Боманц можеше да каже, онова, което всички други биха сметнали за убийствена злонамереност, според тях представляваха безобидни номерца.

Какво ли би могло да бъде по-смешно от пътник, който, следвайки погрешни насоки, падне в кратер с лава, или пък гигантски пясъчен лъв измъкне коня му изпод него?

Камъните във формата на менхири, високи цели осемнайсет стъпки, бяха герои на хиляди легенди и нито една от тях не беше приятна за слушане. Но да ги виждаш, чуваш и да се разправяш с тях бе такова преживяване, че пред него легендите бледнееха — макар и в момента камъните да се държаха възможно най-възпитано.

И на тях също им бяха наложени ограничения.

Камъните не изпитваха езикови трудности. За щастие мнозина от тях си падаха лаконични. Но когато наистина заговореха, думите им бяха резки, язвителни, жлъчни. Това бе пасмина от словесни вандали. Как тогава, по дяволите, техният бог нарочил тъкмо тях за свой дипломатически корпус?

Нищо чудно, че Равнината на страха бе една лудница с широко отворени врати. Дървото-бог, което властваше над нея, си беше откачалка двайсет и четири карата.

Камъните изглеждаха предимно сивкавокафяви на цвят, без видими отвори или органи. Повечето бяха обрасли с мъхове, лишеи и буболечки като всички нормални камъни, дето се търкаляха наоколо и не си отваряха устата. Те ужасно плашеха Боманц, който обичаше да се преструва, че от нищичко не го е страх.

Имаше мигове, когато му идеше да ги гръмне и да ги направи на говорещ чакъл.

Да му се не видят и сбърканяците!

На всеки сто мили вятърният кит се снишаваше, докато коремът му не почнеше да се влачи по земята. И тогава съществата от всички видове, включително и братята Торква, запяваха весело бачкаторската песничка „Хей-хо!“ и заприличваха на най-противния менхир за момента. Хъп-хъп, преобръщаше се китът настрана под акомпанимента на страшни заплахи и мръсни псувни. Камъните с претенции за чувство за хумор къдреха страховити тиролски напеви чак докато паднат на земята.

Да му се не видят и смахнатите тъпаци!

Без значение как падаха проклетите му камъни, те, като котките, винаги се приземяваха на крака.

Това представление караше всеки рядък селянин, имал нещастието да бъде негов свидетел, да се насира от страх.

Камъните бяха създания на Равнината и свързочна линия на бога-дърво. Говореха един с друг по телепатия, макар че Боманц не бе склонен да им признае, че притежават истински разум. Никой не би му го казал направо, но той подозираше, че Старото Бащинско дърво само дърпа конците на тази операция — каквато и да беше тя — изотдолу.

Една от дреболиите, които той намираше за обезпокоителни, се изразяваше в това, че без значение колко камъка се изръсваха, популацията от менхири никога не намаляваше. Всъщност някои от старите камъни се появяваха отново на борда.

Проклета щуротия.

— Хей, Тебеширен Сет, дърта кисела пръдня такава, сети ли се вече как да ни го начукаш? Гааа!

Говорещият мишелов бе дошъл. Боманц му отговори с лек, ловък жест — обгърна с длан врата на птицата.

— Само лично на теб, смрадльо с дъх на леш.

Очите го наблюдаваха. Никой не помръдваше. Никой не го вземаше насериозно. Братята Торква се раздюдюкаха:

— Страшен си, старче! — изломоти Лопатокракия на чудатия си жаргон. — Вържи му врата на тоя перко на възел!

— Малоумници! — измърмори Боманц. — Заобиколен съм от малоумници. Завися от милостта на кретени. — А после додаде по-силно: — Ще ти вържа врата на възел и ще ти сплета пръстите на краката на плитки, ако не зарежеш тоя Тебеширен Сет и не почнеш да ми викаш Боманц.

Направо побесня.

Мишеловът отлетя, като пляскаше с крила и грачеше:

— Тебешира се развилия! Варда! Варда! Тебешира е бесен!

— О, я върви по дяволите! Намирам се на пустинен остров, населен с побъркани.

Дружен смях и щуротии, каквито не бе виждал от студентските времена. Но Глезанка и Мълчаливия нито се разсмяха, нито престанаха да го наблюдават. Какво, по дяволите, трябваше да направи, за да ги накара да проумеят, че е на тяхна страна?

— Ха! — Хрумна му изневиделица. Прозрение. Те не му се доверяваха не защото тъкмо неговите дрънканици бяха събудили древните злини и ги бяха пуснали да бродят на свобода по белия свят още един мрачен век. Той бе дал своята дан за поправянето на злото. Не. Те знаеха какво го бе подтикнало на първо място да се захване с проучванията си. Неговият стремеж да намери инструменти, с които да спечели власт. Неизмеримото му увлечение по Господарката, което така го разсея, че допусна грешки, които й позволиха да разкъса оковите си.

Можеха и да вярват, че се е отървал от жаждата за власт, но дали някога биха разбрали, че се е освободил от чувствата си към тази тъмна жена? Как ли можеше да ги убеди, когато още не бе сигурен за себе си? Тя беше смъртоносното пламъче на свещ за мнозина човеци-нощни пеперуди, и то не губеше своята привлекателност поради това, че бе невидимо и далечно.

Той изсумтя и си размърда задника. Краката му бяха изтръпнали. Дълго бе седял. Глезанка и Мълчаливия го проследиха как премина полекичка покрай една туфа от нещо, което приличаше на розови папрати, високи десетина стъпки. Навън предпазливо се показаха очички. Папратите бяха някакъв орган. Скатовете ги използваха за бебешки ясли.

Стигна, докъдето му позволяваше акрофобията^[1]. За първи път от седмица насам поглеждаше зад борда.

Последния път се носеха над вода. Не виждаше нищо освен мъглявина и синьо чак до губещия се хоризонт.

Днес въздухът изглеждаше по-прозрачен. Околността отново бе почти едноцветна, но този път в кафяво. Само тук-таме имаше по някое зелено петънце. Далече, далече напред се виеше нещо, което най-вероятно бе дим от голям огън.

Сигурно летяха на две мили височина. На небето нямаше нито едно облаче.

— Скоро ще имаш шанс да се докажеш, Тебеширен Сет.

Той погледна назад. Един камък стоеше на две крачки зад него. Преди малко там го нямаше. Такива си бяха те — идваха и си отиваха без шум, без предупреждение. Този изглеждаше малко по-сив и прошарен със слюда от повечето от тях. Имаше белег на лицевата страна, широк една педя и дълъг седем стъпки, там, където нещо бе продрало лишеите и изкъртило ерозиралата каменна повърхност. Боманц не разбираше цивилизацията на говорещите камъни. Нямаха йерархия, която да бие на очи, и все пак тъкмо този говореше от името на всички тях, когато трябваше да се направи официално съобщение.

— И как така?

— Не го ли усещаш, магьоснико?

— Много неща чувствам, камъко. Но най-силно изпитвам яд заради начина, по който всички вие се отнасяте към мен. Та какво, казваш, трябвало да чувствам?

— Безумната душевна воня на онова, което ти усети как избяга от Могилните земи. От Веслоград. Вече не е много далеч.

Камъните обикновено говореха с безжизнен монотонен глас, ала Боманц усети сянката на подозрение, таяща се в ума на менхира. Щом той можа да долови древното зло, което се бе размърдало чак във Веслоград, когато бе много по-слабо отсега, как така не го усещаше в момента, толкова укрепнало?

И още, защо той беше жив, когато трябваше да е мъртъв?

Дали усети възкръсването на сянката, защото преди тя се беше сляла с неговата? Двете сенки не бяха ли скроили заговор, излезли ли бяха заедно върху нечестивата пръст на Могилните земи? Дали не бе той роб на онзи древен мрак?

— Не съм го усетил — отвърна Боманц. — Чух писъка на един от старите фетиши-стражи — в него се бе спънало нещо, което бродеше там, където не му е мястото. Това изобщо не е същото.

Камъкът се умълча.

— Сигурно не е. Но все пак скоро ще стигнем при него. След часове или след един-два дни, както решат ветровете, в битката ще се влеят нови сили. Съдбата ти може би е предопределена.

Боманц изсумтя.

— Камък с чувство за драматизъм. Абсурд! Наистина ли очакваш от мен да вляза в схватка с онова чудовище?

— Да.

— Ако е онова, което си мисля…

— Това е съществото, наречено Хромия. Заедно с тварта на име Псето Жабоубиец. И двамата са недъгави.

Боманц се подсмихна и изсумтя.

— Бих казал, че когато си нямаш тяло, това е нещо повече от недъг.

— Тази твар никак не е слаба. Димът се издига над град, пламтящ три дни след като той го е напуснал. Станал е апостол на смъртта. Убийствата и опустошението са единственото, което познава. Дървото заповяда злината да се прекрати.

— Така значи. Защо? И защо точно ние?

— Защо ли? Защото ако продължи да вилнее, някой ден пътят му ще го отведе в Равнината. Защо ние ли? Защото няма кой друг. Всеки, който притежаваше велика сила, падна в битката в Могилните земи, освен теб и нас. И най-вече — направи го, защото така е заповядал богът.

Боманц замърмори и се размрънка под носа си.

— Приготви се, магьоснико. Дойде часът! Ако в нашите очи ти си невинен, сигурно в неговите си виновен.

Разбира се. Средно положение нямаше. Не и за него. Липсваше му силата да го издържи. И никога не бе я имал, в интерес на истината, макар и да се самозаблуждаваше през годините на своето дирене на знания за онези, които древните бяха заключили в окови.

Изпитваше ли той угризения за ужасите, предизвикани от неговата непохватност? Донякъде. Не толкова големи, колкото си мислеше, че е редно. Самоубеждаваше се, че заради намесата му в предпоследния момент, заради саможертвата му, отприщването на мрака бе далеч по-смирено, отколкото можеше да е. Без него нощта вероятно щеше да е безкрайност.

Старецът се отдалечи спокойно от камъка, унесен в собствените си мисли. Не забеляза как камъкът рязко завъртя отново белязаното си лице към него. Менхирите никога не се движеха пред погледа на човешки очи. Как разбираха, че ги наблюдават, това никой не знаеше.

Лъкатушният път на Боманц го отведе в задния край на вятърния кит. Съпровождаше го тихо шумолене. Придружители. И да ги бе забелязал, той не им обръщаше внимание. Те никога не се отделяха от него.

Той се настани върху една мека и невъзразяваща буца от китова плът, висока горе-долу колкото стол. Беше удобна за седене. Но знаеше, че няма да се задържи дълго. Тук китът издаваше особено силно зловоние.

За стотен път той се замисли как да избяга. Трябваше само да скочи и да приложи заклинание за левитация, за да смекчи падането. За можене, го можеше. Но не му стигаше смелост да го извърши.

Страхът от височини не го сковаваше напълно. Ако паднеше, щеше да запази достатъчно самообладание, за да се спаси. Но нямаше начин да се накара да скочи доброволно.

Примирен, той се огледа назад, откъдето беше дошъл. Домът му, такъв, какъвто си бе и какъвто е бил, оставаше на хиляда мили оттук. А може би и на много по-далече. Летяха над земи, за които никога не бе чувал, и където всички, мернеха ли вятърния кит, се дивяха на огромното нещо в небето и нямаха представа какво е то.

Никаква гаранция, че ако скочи през борда, ще да попадне в приветливи земи. Всъщност теренът отдолу изглеждаше действено враждебен.

Да върви по дяволите. Сам се бе набъркал в това. Сам щеше да се оправи.

— Хъ!

Стар беше, но още имаше остър поглед.

Чистият въздух тук, на високото, му позволяваше да вижда надалеч. И напред на север, там, където погледът му едва достигаше, почти право пред него, се мержелееха две точки, които се носеха на височина, по-голяма дори и от тази на вятърния кит. За да се виждат изобщо от такова разстояние, трябваше да са големи колкото вятърни китове.

Боманц изсумтя.

Това чудовище бе авангардът на цял парад.

Той се изкиска. Наблизо се разнесе шумолене — местните бяха обезпокоени от обзелата го веселост. Той отново се изсмя и се надигна. Този път измина целия кит по дължина, преди отново да приседне, докъдето посмя да стигне.

Димът бе много по-близо. Издигаше се по-високо от вятърния кит. Забеляза проблясъци на пожар, които подхранваха димния стълб, чийто ствол бе започнал да се извива долу в ниското. Мрачна картина. Може би камъкът беше прав. Нещо трябваше да се направи.

Това бе дванайсетият подобен град, макар че първият, на който се натъкнаха, още се тресеше в предсмъртни гърчове. Напредъкът на безумието бе стрела, чието острие сочеше на юг, лудост, която имаше смисъл единствено за самите, луди.

Газове забоботиха във вътрешностите на вятърния кит. Хоризонтът се килна и се надигна. Зад гърба на Боманц скатовете засвистяха и зацвърчаха. Той се вкопчи здраво.

Чудовището се спускаше.

Защо? Не беше време за изтръскване на камъни. Нито пък за хранене.

Скатовете прелитаха покрай него на двойки и на ескадри — лопатовидни стрели, разпрострели се в небето, устремени към града и неговата диадема от кръжащи лешояди.

— На миля под нас духа попътен вятър, магьоснико. — Боманц погледна назад. Неговият приятел, камъкът с белязаното лице. — Ако се задържи, скоро след мръкване ще настигнем разрушителя. Само толкова време имаш за подготовка.

Боманц се огледа отново. Камъкът бе изчезнал. Но старецът не беше сам. Глезанка и Мълчаливия гледаха разрушения град. Мургавият мъж наблюдаваше безстрастно, но лицето на Глезанка бе въплъщение на състрадателната агония. Това затрогна нежната страна на ума и сърцето на стареца. Той се обърна към нея и каза:

— Ще сложим край на мъките, дете.

Изговаряше думите внимателно, за да може тя да ги прочете по устните му.

Тя погледна Мълчаливия. И й отвърна с поглед. Пръстите им полетяха, изписвайки знаци от речта на глухонемите. Боманц разбра част от разговора и не остана доволен.

Обсъждаха него и забележките на Мълчаливия никак не бяха ласкателни.

Боманц изруга и плю. Това копеле му имаше зъб без никаква причина!

Скатовете избиха една десета от лешоядите, използваха издигащите се нагоре въздушни потоци от пожара, за да се зареят нависоко, а после се върнаха на гърба на вятърния кит, понесли изобилна храна за малките си. После се приготвиха да подремнат.

Но за никого нямаше покой. Вятърния кит се бе снишил и сега летеше около половин миля над земята. Той мина над града, летейки с двайсет мили в час. Скоро на чудовището се наложи да се издигне отново в по-застоялите пластове на въздуха, за да не настигне преследваните преди мръкнало.

Камъкът с белязаното лице се върна, докато Боманц не гледаше. Когато той го забеляза, рече:

— Сега го усещам, камъко. Вони на поквара. И все още нямам представа какво да направя, че да му причиня зло.

— Не се тревожи. Има нова заповед от бога. Ти не бива да се разкриваш, освен при крайни обстоятелства. Нашата атака ще бъде единствено изследователска, опитна и предупредителна.

— И какво от това, по дяволите? Защо? Аз казвам, дайте да го утрепем. Да го пречукаме докрай — тъкмо сега, когато той не подозира, че идваме. Никога няма да ни се удаде по-добра възможност.

— Богът каза така.

Боманц го оспори. Богът победи.

На смрачаване вятърният кит започна да губи височина. Скоро след като се мръкна, Боманц забеляза напред лагерните огньове на войска. Чифт скатове се издигнаха във въздуха на разузнаване. Върнаха се и докладваха за видяното. Вятърният кит се спусна към лагера, поемайки курс, който се забиваше в сърцето му.

Скатовете се издигнаха на ята от гърба на вятърния кит и се замятаха насам-натам, един над друг, в търсене на възходящи течения.

Боманц усети как древният ужас се приближава. Чудовището изглеждаше неспокойно, ала не беше нащрек.

Земята се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Боманц се вкопчи в седалката си и зачака сблъсъка — сега изобщо не забелязваше намека за обида във факта, че дузина менхири се бяха разположили между него и Глезанка, а нейните главорези заемаха позиция, готови за неприятности.

Вятърният кит полетя хоризонтално. Лагерните огньове преминаха под него и излязоха от полезрение. Писъците долу почти не се чуваха заради скърцането, бумтенето и затулилата ги грамада в небесата. Боманц усети удара на древното зло — бяха го заварили съвсем неподготвено. Изпадна в яростен, черен гняв.

Тъкмо когато то понечи да откликне, скатовете му връхлетяха от всички посоки. Те изтръгнаха сърцето на нощта със сиянието на мълниите, изстрелвани от хранилището в плътта им. Стотици светкавици пронизаха въздуха наоколо и древният ужас бе така зает да се пази от тях, че нямаше възможност да отвърне на удара.

Вятърният кит изхвърли тонове баласт и започна бавно да набира височина, като се бореше с теглото на плячката.

Боманц не можеше да види корема на чудовището и се радваше, че е така. Пипалата му сигурно стискаха мъже, животни и всичко останало, което според него ставаше за ядене. Този звяр притежаваше разум, но не изключваше останалите разумни същества от менюто си, щом бяха негови врагове.

Много от видовете в Равнината ядяха неприятелите си.

Боманц намираше идеята за противна на практика, ала тя притежаваше известна морална съблазнителност. Колко ли енергично щяха да провеждат войните си хората, ако трябваше да изяждат покосените от своите мечове?

Интересно. Но как да се наложи това изискване?

Скатовете започнаха да се завръщат. Доколкото старецът можеше да каже, те бяха много доволни от себе си.

Всичко бе свършило. Вятърният кит, издигнал се нависоко, се намираше на безопасно разстояние и сега се занимаваше с храносмилането си. Боманц стана. Време беше да се включи.

Докато подминаваше Глезанка, Мълчаливия и уплашения менхир, той подметна:

— Следващият път мечокът ще хапе. Трябваше да го пречукате, докато беше в ръцете ви.