Глен Кук
Сребърният клин (25)

XXV

Псето Жабоубиец, понесло на гърба си върбовия човек, намали ход, щом прехвърли билото, а после спря и потръпна.

От много левги насам те усещаха присъствието на това място — аура, чиято интензивност и способност да дразни непрекъснато нарастваха. Ако те бяха синове на сянката, то това представляваше крепост на врага, цитадела на светлината. Малко такива места оставаха.

Когато ги намереха всичките, щяха да ги премахнат.

— Странна магия — прошепна върбовият човек. — Не ми харесва.

Той погледна северното небе. Създанията на бога-дърво кръжаха там някъде, горе, докъдето погледът не достигаше.

Тук не беше за тях — притиснати между тези създания и онова място.

— По-добре да го приключим бързо — рече върбовият човек.

Псето Жабоубиец нямаше никакво желание да го вършат.

Имаше ли избор, щеше да заобиколи.

Разбира се, то имаше избор, но не беше кой знае колко голям. Да не се подчини един път на върбовия човек щеше да му се размине. Но трябваше да си запази този „един път“. Междувременно то откликваше на злостното его и вършеше налудничави, глупави, понякога необходими дела — запълваше си времето.

Войската понастоящем наброяваше две хиляди души. Мъжете бяха рухнали от изтощение в мига, в който техните командири спряха да се движат. Върбовият човек извика двама, за да му помогнат да слезе на земята.

Те бяха богати — всичките до един. Торбите им се издуваха от най-прекрасни съкровища, оплячкосани от опустошените от господарите им градове и от падналите в боя техни другари. Малцина воюваха в тази армия от повече от два месеца. От две хиляди души тук само сто бяха прекосили морето с Хромия. Онези, който не бяха дезертирали, нямаха причини да се надяват да живеят дълго.

Върбовият човек се облегна на Псето Жабоубиец.

— Сган — прошепна той. — Всичките са сган.

Горе-долу си беше така. Повечето мъже, притежаващи поне трошица кураж или чувство за приличие, бързо дезертираха.

Върбовият човек огледа небето. Бледа усмивка разтегна останките от устни.

— Направете го — заповяда той.

Войниците стенеха и мрънкаха, докато се вдигаха на оръжие, ала не се възпротивиха. Върбовият човек се вгледа в храма. Това бе оскърбление за неговата самоувереност, но той не можеше да различи някаква конкретна причина за това.

— Давай! — тупна той Псето Жабоубиец по рамото. — Върви го проучи, дяволите да те вземат!

После събра оцелелите магьосници от северната гора. Напоследък не му бяха много от полза, но сега им бе подготвил задача.

Нямаше дори сянка от предупреждение. В един миг нощта бе притихнала, освен цвърченето на щурците и неспокойното шумолене на войници, готови всеки миг да нападнат, а в следващия оживя от нападащите скатове. Те прииждаха от всички посоки на височина няма и петдесет стъпки, по двойки и по тройки, и този път мълниите не съставляваха най-важното им оръжие.

Първия път прелетяха като призраци и пуснаха долу месести предмети с форма на наденица, дълги четири стъпки. Мазни клокочещи пламъци плъпнаха навсякъде. Псето Жабоубиец виеше сред преградния огън, поразяващ точно целта. Войниците пищяха. Конете цвилеха и се мятаха. Каруците с багажа се подпалиха.

Върбовият човек би извил гневно, ако можеше. Но дори и да притежаваше тази способност, нямаше да му остане време.

Бе започнал да подготвя примка. И докато вниманието му се съсредоточаваше върху това, го свариха неподготвен.

Пламъците го обвиваха. Той не смееше да мисли за нищо друго и пострада тежко, докато успее да се затвори в какавида от защитни заклинания. Лежеше проснат на земята, а върбовото му тяло бе овъглено и потрошено. Болката беше ужасна, но по-малко от гнева му.

Мехурите продължаваха да валят. Скатовете, които бяха пуснали своите, се върнаха с мълнии. Върбовият човек усили заклинанията си така, че да включат и двама шамани. Единият се помъчи да вдигне смачканото тяло на Хромия. Другият откри свободните краища на направеното от него заклинание и започна да го плете по-стегнато.

Останката от върбовия човек размаха овъглена ръка.

Един скат се изтърколи от мрака — около него бляскаха и пращяха малки светкавици.

Върбовият човек махна отново.

Псето Жабоубиец нападна храма. Повечето войници го последваха. Бързата и успешна атака означаваше скривалище, което да ги защити от ужаса в небето.

Кошмарът ги преследваше. Въздухът над Хромия бе станал твърде опасен.

Огнените мехури падаха и разцъфваха в оранжево, унищожаваха багажа и припасите. Вече в безопасност, върбовият човек забрави за пожарите. Той окова гнева си и се върна към прекъснатата си задача.

Докато Псето Жабоубиец приближаваше манастирската стена, нещо се протегна и го перна така, както човек би бръснал буболечка. Войниците около него рухваха.

Нямаше никакво убежище, което да ги скрие от дяволите в небесата.

И все пак неколцина продължаваха и нищо не ги спираше. Защо ли?

Скатовете се спуснаха надолу, плющейки с криле. Псето Жабоубиец се метна във въздуха. Челюстите му захапаха тъмна плът.

Върбовият човек мърмореше, докато двамата шамани измъкнаха нещо от тлеещите останки на една каруца. Той им се ухили, без да забелязва разрухата наоколо.

Онова, което му донесоха, бе обсидианова змия, права като стрела, десет стъпки дълга и шест стъпки дебела. Изработката й изглеждаше изумително изящна. Рубинените й очи сияеха и отразяваха огньовете. Шаманите залитаха под тежестта й. Единият прокле горещината, която все още лъхаше от нея.

Върбовият човек се усмихна с ужасната си гримаса и запя с бездиханен шепот мрачна песен.

Обсидиановата змия започна да се променя.

През нея потече живот. Тя потръпна. Разгърнаха се криле — дълги повеи от мрак, които хвърляха сенки там, където не можеше да ги има. Червените очи пламтяха като прозорци, внезапно отворили се към най-жежките пещи на ада. Лъскави нокти разсякоха въздуха като обсидианови ножове. Страшен писък се изтръгна от уста, пълна с остри черни зъби. Дъхът на чудовището припламна и угасна. То се мъчеше да се отскубне, приковало поглед в най-близкия пожар.

Върбовият човек кимна. Шаманите пуснаха чудовището. То заплющя с мрачните си криле и се гмурна в огъня. Въргаляше се като шопар в калта. Върбовият човек се ухили одобрително. Устните му продължаваха да изговарят думи.

Огънят угасна изтощен.

Чудовището скочи към друг. После — към трети.

Върбовият човек се наслаждава няколко минути на зрелището. После тонът на шепота му се промени — стана заповеднически, настоятелен. Чудовището изпищя в протест. От устата му изскочи огнен облак. Без да спира крясъка си, то се издигна в нощта, следвайки заповедите.

Върбовият човек насочи вниманието си към Храма на пътешественика. Време беше да провери чрез каква магия това място се пазеше недокоснато.

Шаманите го хванаха и го отнесоха до храмовата стена.