Глен Кук
Сребърният клин (36)

XXXVI

Като че никога не бях виждал Глезанка да върши нещо, което да оправдава репутацията й на Бялата роза. Може би защото тя беше толкова неугледна на вид — някаква си дрипава руса уличница със сплъстена коса на двайсет и няколко години, която много добре щеше да се вписва в цялата тайфа там, в картофените ниви. Само дето сега би изглеждала много по-изтормозена, защото от десет години щеше да цвъка деца.

Освен дето беше глухоняма, което за нас, останалите, неизменно трудно не се объркваше с глупава, според мен е трудно да я приемаш насериозно, защото тя прави всичко с такава лекота и нехайство. Вземете например онова нападение над манастира. Мина по-мазно и от мазните бухалски курешки. И никой нямаше да пострада, ако онова чудовище, Псето Жабоубиец, не се беше пльоснало насред ония кентаври, когато офейкваше. Пък и те си бяха виновни. Поразгорещиха се повече, отколкото трябва. Ако си стояха по-назад, както се искаше от тях, щяха да имат време да се дръпнат.

Тя несъмнено се ползваше с уважението на бога-дърво и имаше влияние над него колкото си иска. Според мен то би задоволило всичките й прищевки.

Обаче тя не се надуваше.

Отначало беше странно. Там, където се намираше Глезанка, неизменно се навърташе и Мълчаливия, който се опитваше едновременно да застане между нея и Боманц и между момичето и Гарвана, само че магьосникът и Гарвана изобщо не припарваха един до друг, защото взаимно си имаха доверие толкова, колкото и Мълчаливия вярваше и на двамата.

В някакъв смисъл беше забавно. Защото ако изминеш две-три мили по въздуха на гърба на чудовище, който споделяш с към двеста твари, които биха те хапнали за закуска, ако не слушкаш, много ясно, че няма как да се отървеш така без нищо, колкото и да се мъчиш.

Братята Торква го знаеха. Аз също. И Глезанка. Но онези тримата гении — Боманц, Гарвана и Мълчаливия, бяха толкова заети с това да важничат и да чоплят дупката от чеп в центъра на вселената, че това изобщо не им минаваше през ум.

Но братята Торква аз малко ги притеснявах. Нали навремето съм служил в Стражата, а те — в Черния отряд. Мислеха, че може да им имам зъб.

Но вече казах, че Бялата роза не се надуваше, макар и да беше Бялата роза. Тя не обичаше да й казват другояче освен Глезанка. Нямаше нищо против, когато аз се опитвах да я заговоря. Против бяха само Гарвана и Мълчаливия. Когато Гарвана се опита да протестира, аз му казах да си навре протестите знаете къде, а тя май отправи същото послание към Мълчаливия. Той не правеше нищо, освен дето висеше наоколо и имаше такъв вид, сякаш се чудеше откъде да ме подхване с ножа, когато аз разговарях с нея.

Пък уж и двамата бяха големи мъже. Много по-възрастни от мен.

Гарвана бе виновен, че изобщо можех да разговарям с нея. Само на себе си можеше да се сърди. Тъкмо той настояваше да науча езика на знаците, за да разговаряме, когато не можем да говорим на глас.

Не че в началото ние с Глезанка много си общувахме. Само „здрасти, как си“ и тям подобни. Мен не ме биваше много. Докато разговаряхме, тя ме научи и на други знаци.

Глезанка не си го каза направо, но имах чувството, че е зажадняла да си поприказва с някой друг освен с Мълчаливия. Не можеше да ми го каже, след като той през цялото време се мотаеше около нея.

Когато започнах, единственото, което наистина исках да разбера, беше какво тя всъщност мисли за Гарвана. Исках да му попреча да се направи на още по-голям глупак. Може би тя го схвана. Умница си беше. Така и не ми даде никакъв шанс да го разбера.

Така че след два-три дни вече си говорехме като какво е да си израснал в провинцията, когато навсякъде наоколо бушува война. Лесно беше да се разбере защо е станала такава. Тази история я знаеха всички и затова нямаше нужда тя да обяснява.

Казах й, че съм постъпил в армията, за да се махна от фермата, а на мен тогава Бунтовниците не ми изглеждаха по-читави от имперските войници. Може би защото тя още не се беше захванала да ги чисти. А на имперските войници им плащаха. Добре и навреме.

Тя като че не се обиди, така че продължих с тайната си житейска философия: всеки тъпак, който постъпи войник за идеята, а не заради парите, заслужава да умре за отечеството си. Щом като ще залагаш всичко наведнъж срещу някого, то по-добре, ще е, залогът да е нещо, което после можеш да отнесеш със себе си.

Това наистина я обиди. Няколко минути я изгаряше, а после утихна до постоянно тлеене — тя се опитваше да ме убеди, че съществуват абстракции, за които си струва да се биеш и да умреш, а аз се придържах към позицията си, че без значение колко възхитителна е каузата, няма смисъл да те убиват заради нея, защото някакви си двайсет години по-късно никой няма да те помни, или пък дори да е така, хич няма и да му пука за тебе.

Изминаха два дни. Имах чувството, че ако самомнението не им пречеше, Гарвана и Мълчаливия щяха да се съюзят срещу мен, задето се навъртам около гаджето им.

С нея се разговаряше лесно. Признавах неща, които никога преди не бях казвал, защото си мислех, че нямат стойност, като се има предвид източника. Какво представляват хората и светът, такива ми ти работи.

Не бях осъзнал колко цинични са схващанията ми, докато не се опитах да ги подредя и изложа по недвусмисления начин, който налага езикът на знаците.

Казах й, че не съм могъл да повярвам в нейното движение, защото то не обещаваше нищо за бъдещето освен свобода от тиранията на миналото. Казах й, че и малкото философия, която съм забелязал да управлява движението, напълно пренебрегва човешката природа. Че ако Бунтовниците някога успеят да катурнат империята, онова, което ще я замени, ще бъде дори по-лошо. Такъв беше урокът на историята. Новите режими, за да подсигурят оцеляването си, винаги бяха по-гадни от тези преди тях.

Постоянно човърках темата какво предлагаха Бунтовниците на място на империята. Според моя ограничен опит обитателите на империята живееха по-сигурно и бяха по-преуспели и по-работливи от времето преди нея — освен в областите, където присъствието на Бунтовниците бе активно. Казах й, широките народни маси свободата изобщо не ги вълнува. Че тя като идея им е чужда — или поне такава, каквато беше според определението на нейните Бунтовници.

Споменах й, че за един селянин — а селяни са вероятно три четвърти от населението — свобода означава да можеш да си изхранваш семейството и да продаваш остатъците на пазара.

Когато напуснах дома, картофените ниви и всичко останало се обработваше общо. Работата бе продължителна, тежка и досадна, но никой не ходеше гладен и дори в неплодородните години оставаше достатъчно от реколтата, че да осигури някакви малки луксове. По времето на дядо ми обаче нашата нива представлявала само едно парче земя сред безкрайните имоти на един едър земевладелец. Хората, живеещи там, били част от мебелировката, като дърветата, водата и дивеча, законно прикрепени към земята. Имали какви ли не задължения към господаря, които трябвало да изпълнят, преди да могат да се захванат с обработването на земята. А от реколтата задължително предавали на земевладелеца твърдо установени количества — преди всичко останало. Ако годината се случела лоша, господарят можел да вземе всичко.

Но мрачната сянка на Господарката не ги е застрашавала. Затова те сигурно са били тънещи в блаженство и щастие селскостопански животинчета.

Казах й, че сега синовете на земевладелците до един са гръбнакът на бунтовническата кауза, решени да освободят поробените си родни земи.

Рекох й, че не храня никакви илюзии Господарката да питае любов или загриженост към обикновените хора. Тя заличила управляващите класи от лицето на Земята, само за да се отърве от потенциалните предизвикателства към собствената й власт. Тя имаше купища отвратителни слуги, чиито владения представляваха ужасни места.

Най-сетне аз извадих довода, че империята не е застрашена от разпадане, въпреки факта, че тя е обезоръжила Господарката по време на театрото, което се разигра в Могилните земи. Господарката се бе вманиачила да разширява границите и обсега на властта си. Тя бе създала ефикасна машина за управляване на вътрешните работи на империята, която не се беше повредила.

Летяхме във въздуха вече четири дни. Вечерта настъпваше и напред кафявото отстъпваше на мъгливото синьо от Морето на Страданията. Изминахме дълъг път за кратко време. Когато се сещах за всички гадости, които двамата с Гарвана трябваше да понесем, за да стигнем до тоя манастир, по дяволите! Това бе единственият начин да се пътува!

Престанах да споря с Глезанка. Беше ми малко съвестно. В течение на деня тя оспорваше казаното от мен все по-малко и по-малко. Май я засипвах с неща, върху които тя изобщо не се бе замисляла. В по-малък мащаб винаги съм познавал хора, за които целта е всичко и не се тревожат за последиците от постигането й.

Разбира се, и аз, като другите, ужасно я подценявах.

На следващия ден не я срещнах никъде чак до пладне. Сигурно съм я отбягвал. Но когато я видях, тя вече се беше съвзела от удара.

Горе-долу по същото време забелязах черна земя да се мержелее на северния хоризонт и веднага след това разбрах, че губим височина. Вятърните китове се подреждаха в някаква формация — триъгълник горе, а ние — отдолу. Скатовете излитаха и се отправяха към брега.

Попитах я със знаци:

— Къде сме? Какво става?

Тя отговори също със знаци:

— Наближаваме Опал. Ще намерим децата на Гарвана и ще го накараме да застане лице в лице с миналото си.

Показателно колко много я ценеше и уважаваше дървото-бог. Макар да бе изтеглил любимците си далеч от онзи манастир и да им бе наредил да хукнат на север, защото нямало време за губене, я оставяше да прекъсне такова пътуване заради нещо, толкова важно за нея.

Разбрах, че Гарвана не знаеше какво предстои. Сигурно като разбереше, щеше да има нужда от голяма подкрепа. Тръгнах да го търся.