Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Spike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Сребърният клин

Американска, първо издание

Превод: Светлана Комогорова

Редактор: Персида Бочева

Предпечатна подготовка „Квазар“

ИК „Лира Принт“, 2005 г.

ISBN: 954–8610–82–5

История

  1. — Добавяне

XXVI

Ставите на пръстите на Боманц го боляха, побелели. Беше се вкопчил на живот и смърт в някакъв орган на вятърния кит. Чудовището се спусна достатъчно ниско, та светкавиците, пожарите и хаосът долу да дават на магьосника ясна представа колко отвисоко ще падне, ако за миг отпусне хватката. Мълчаливия и Глезанка бяха наблизо и гледаха. Едно погрешно движение, и Мълчаливия щеше да го изрита по задника и да му даде възможност да провери дали може да лети.

Беше време за проверка. Бялата роза заповяда да спрат древния ужас тук, където жертвите му биха могли да окажат помощ. Този път тя бе успяла да го вплете в своя план.

Всъщност той имаше чувството, че той е самият план.

Тя не обясни нищо. Сигурно се правеше на тайнствена жена. Или пък може би наистина му нямаше доверие.

Той командваше — докато не извърши неприемлива постъпка. Тогава един ботуш го захапва по задника и го праща да се гмурне като лебед в ада.

Менхирите рядко влагаха в речта си някакви чувства. Но този, който се материализира зад лявото му рамо, успя да вложи мъка в думите:

— Изградил си е щит. Нито огънят, нито мълниите могат да го достигнат.

Надеждата да разчитат на изненадата и без това беше плаха, но все пак си струваше да опитат.

— А последователите му?

— Пак са намалели десетократно. Това страшилище обаче е непобедимо! Той страда, но болката единственото разярява още повече!

— Изобщо не е непобедим. Както ще се убедиш, ако се приближа до него.

Най-нелюбимият на Боманц говорещ мишелов се разкиска диво.

— Голяма работа си ти, а? Ха! Това нещо ще те смачка като дървеница, Тебеширен Сет.

Боманц обърна гръб на птицата. Щом отново погледна надолу, стомахът му се сви. Мишеловът бе решен да му скъса нервите. Оптимизмът на птицата му се струваше забавен. Та той бе изкарал най-трудната школа на самоконтрола — цели трийсет години беше женен.

— Не е ли време вие, камъните, да се задействате? — Той пробва да се усмихне обезоръжаващо, като човек, който не мислеше за друго, освен за непосредствената задача.

В подсъзнанието му бе започнала да гнои една малка интрижка. Начин да сложи този лешояд-подигравчия на мястото му.

— Скоро — рече камъкът. — Ти с какво ще се включиш във фарса?

Не му се удаде да протака, защото мишеловът кресна:

— Какво, по дяволите, е това?

Боманц рязко се завъртя. Проклетата птица не се страхуваше от нищо, но сега цивреше от уплах.

Огромни черни криле се простираха в нощта и закриваха луната и звездите. Огньове пламтяха в грамадни, зли очи. Други пламъци очертаваха грамадни зъби като игли. Злобният взор бе вперен в пътуващите с вятърния кит.

Мълчаливия трескаво правеше предупредителни знаци, ала те не помагаха.

Боманц не разпозна страшилището. Не беше от времето на Владичеството и не произхождаше от Могилните земи. По онези чудовища той бе истински специалист и вярваше, че познава всеки техен косъм, перо и кост. Нито пък принадлежеше на империята на Господарката — инак тя щеше да го превърне в свой любимец още по времето на разцвета си. Значи трябваше да е плячка от някой от градовете, опустели, откакто Хромия бе излязъл от империята.

Независимо от потеклото му, то изглеждаше опасно. Боманц започна да влиза в онзи транс, в който за него бе най-лесно да посрещне едно свръхестествено предизвикателство.

Щом се отвори към енергиите на друго ниво на реалността, го обхвана страх.

— Преминавайте към следващия етап! — кресна той на уплашения менхир. — Веднага! Повикайте скатовете! Накарайте всички да слязат от това проклето чудо!

Поръбените с огън криле удряха нощта. Червеноокото чудовище връхлетя върху вятърния кит.

Боманц използва най-силното предпазно заклинание, което знаеше.

Страшилището измъчи нощта с болезнения си писък. Но продължи да връхлита, отклони се съвсем леко от пътя си. При удара вятърният кит се разтресе.

По целия му гръб говорещите камъни започнаха да изчезват с миниатюрни гръмотевички.

Говорещият мишелов се разпсува като пристанищен хамалин и запляска с криле във въздуха. Младите скатове закряскаха страхливо. Братята Торква юрнаха Боманц, като му крещяха въпроси, които той не разбираше, с явното намерение да го бутнат долу.

Глезанка ги спря с жест.

Долу под тях коремът на вятърния кит се отвори и роди врящо огнено кълбо. Горещината се надигна към хълбоците му. Той целият се разтресе мощно. Ставите на пръстите на Боманц побеляха още повече. Той искаше да се дръпне назад, но ръцете му действаха по своя собствена воля и не искаха да се пуснат.

Още една експлозия разкъса корема на вятърния кит. Огромният небесен звяр пропадна малко по-надолу. Тревогата се превърна в паника.

— Падаме! — разкрещя се единият от братята Торква на варварското си наречие. — О, богове, падаме!

Глезанка улови погледа на Боманц и заповяда безапелационно със знаци:

— Направи нещо!

Изглеждаше невъзмутима.

Преди той да успее да отговори, въздухът се изпълни с ледена вода, която пръскаше от органите по гърба на този Левиатан. Въпреки, че камъните си бяха отишли, вятърният кит бе започнал да губи издръжливост. Той мощно изхвърляше баласт с надеждата да изгаси огньовете.

Студената вода помогна за потушаване на паниката.

Скатовете започнаха да се връщат от мрака и да пърхат сред пръските. В мига, в който кацнеха, техните малки се покатерваха на гърба им, а след тях — и други обитатели на Равнината. След като един скат поемеше цялата тежест, на която бе способен, той се примъкваше до някоя от хлъзгавите, стръмни „пързалки“ за излитане, с чиято помощ се катапултираше в пространството.

Още една експлозия разтресе кита. Той бавно започна да хлътва по средата.

Глезанка се приближи до Боманц. Изглеждаше така, сякаш лично бе готова да го изхвърли зад борда, ако той не предприеме нещо повече, освен да зяпа глупаво и да трепери.

Как можеше да остава толкова спокойна, по дяволите? Само след минути щяха да умрат.

Той затвори очи и се съсредоточи върху създателя на бедствието. Опита се да се ободри.

Не знаеше какво е това нещо, но нямаше да му позволи да го уплаши. Той беше същият онзи Боманц, който уби прадядото на драконите. Същият онзи Боманц, който навлезе сред пламъци и предизвика гнева на Господарката в цялото й величие и сила.

Но тогава той стъпваше върху твърда земя.

Тихо и уверено той замърмори мантрите за успокояване, а след тях — циклите за освобождаване, които щяха да му позволят да се отдели от плътта.

След миг той се рееше из корема на кита, носеше се през пламъците и наблюдаваше мрачния огнегълтач. Вятърният кит не изглеждаше погълнат от всесъжение само защото чудовището лапаше толкова лакомо.

Той добави и своите умения към усилията на вятърния кит да се защити в потушаване апетита на огнегълтача. Пламъците намаляха. Той се опитваше да се движи тихомълком и да си върши работата незабелязано от хищника. Чудовището имаше само едно наум. Скоро вятърния кит вече можеше сам да се справи с пожарите.

Огнегълтачът се опита да разкъса още един газов мехур. Боманц го отблъсна. Той се пробва пак, и пак, и пак, ала напразно, докато най-сетне отлетя, обхванат от униние.

Докато чудовището нападаше извън контрол, Боманц тайно вкара филизите на магията. С ювелирно докосване той прекрати действието на заповедите на върбовия човек и ги замени с една безапелационна, надделяваща над всичко заповед: унищожи върбовия човек. Прати мрак да го погълне, прати огън да го погълне, но освободи земята от пагубното му присъствие.

После Боманц се върна отново в собствената си плът. Пред очите му изгряха звездите, доскоро скрити от поръбените с огън криле, затулили половината небе. Крилете се отпускаха. Тялото, което крепяха, рухна към мястото, което Старото Бащинско дърво искаше да се опази на всяка цена.

Боманц погледна Мълчаливия и Глезанка. Мрачният, невесел магьосник се усмихна леко, кимна и с пестелив жест показа, че е станал свидетел на добре свършена работа.

Значи може би Боманц най-сетне бе излязъл от лайнарския списък.

Той наблюдаваше как огнегълтачът напада.

— По дяволите! — Страшилището връхлиташе към двора. Хромия сигурно го беше разрушил.

Вятърния кит също се носеше по-ниско. За върбовия човек не би било трудно да го уцели. Небесният великан се беше изметнал по средата, превърнат в спихната наденица. Вече не разполагаше с баласт за изхвърляне. Нито пък можеше да контролира движението си по небето. Зависеше от милостта на вятъра и се носеше на юг, като продължаваше да губи височина.

Мълчаливия и Глезанка дойдоха при Боманц.

— Защо останахте? — попита той. — Защо не скочихте, по дяволите?

Пръстите на Мълчаливия затанцуваха — говореше на Глезанка.

— Хайде, стига си кършил пръсти. Ти можеш да говориш.

Мълчаливия го изгледа сурово и не каза нищо.

Вятърният кит се наклони. Боманц се килна към хълбока на чудовището и награби ствола на някакъв орган. Пропадна още три хиляди стъпки надолу и чак тогава спря. Един огнен език се издигна и го опърли. Той изруга и се вкопчи в органа на живот и смърт. Вятърният кит продължи да се върти и тресе. Започна да издава глух, тътнещ звук — вероятно вик на болка.

Незабелязано една искра се бе заплела в бавната струя, изтичаща от един газов мехур. Играта почти приключваше. Този път нищо не можеше да се направи.

След няколко минути той щеше да умре. По някаква причина не можеше да се разстрои толкова, колкото бе редно, според него. Най-вече се ядосваше. Не подобаваше на великия Боманц да си отиде така — просто да го извлекат, без публика и без велика битка, в която да загине. Без легенда, която да остави след себе си.

Не спираше да мънка нечленоразделно ругатни.

 

 

Мислите му, по-гъвкави, отколкото някога бе имал претенции да бъдат, тичаха наоколо в трескаво търсене на начин върбовият човек да си отиде заедно с него без никакви съмнения.

Но такъв нямаше. Не разполагаше с никакво друго оръжие освен с огнегълтача, който наподобяваше хвърлено копие извън неговия контрол.

Вятърният кит ускори спускането. Огънят пропълзя по задницата на чудовището. Хлътнатината в средата му ставаше все по-изявена. Проклетникът щеше да пукне.

— Хайде. Тази половина вече отиде. — Той се закатери по все по-стръмния склон на предницата. Мълчаливия и Глезанка залазиха подире му.

Нова експлозия. Мълчаливия падна. Глезанка сграбчи с една ръка наподобяващ дърво орган, а с другата улови магьосника и го вдигна на крака.

— Това не е жена — измърмори Боманц. — Такава досега не съм виждал.

Задницата на вятърния кит започна да пада по-бързо от предницата. По-дребни експлозии изхвърляха комети от китова плът в зъбите на нощта. Като ругаеше монотонно, Боманц продължи да се катери — бягаше по-далеч от нещастието, като всеки миг се чудеше защо ли си прави труда.

Страхът заприижда, подхранван от неговата безпомощност. От дарбите му нямаше никаква полза. Не можеше нищо да направи, освен да бяга от всепоглъщащия огън, докато няма накъде да бяга.

Още една експлозия разтърси кита и го разкъса. Боманц падна. Задницата на чудовището се откъсна и се устреми надолу, цялата обвита в пламъци. Остатъкът се залюля яростно в опити да си възвърне хоризонталното положение, като се мяташе, залиташе и се претъркаляше. Старият магьосник се държеше. И псуваше.

До слуха му достигна стенание.

На не повече от пет стъпки той видя светещите очи на невръстен скат. Когато парчето от вятърния кит започна да се стабилизира, той припълзя нататък.

— Забравили ли са те, малкият? Ела тук.

Мъникът засъска, започна да плюе и се опита да пусне светкавица. Но успя да генерира само някаква си искрица. Боманц го издърпа на лунна светлина.

— Ама ти си бил съвсем мъничък! Нищо чудно, че са те пропуснали. — Мъникът изглеждаше не по-голям от недорасло коте. Не можеше да е по-възрастно от месец.

Боманц прегърна скатчето в лявата си ръка. То почти веднага престана да се съпротивлява. Май беше доволно, че го гушкат.

Старият магьосник продължи по пътя си.

Вятърният кит се бе стабилизирал, доколкото можеше. Боманц се приближи до хълбока му и погледна надолу — тъкмо навреме, за да види как другата половина тупва на земята.

Мълчаливия и Глезанка дойдоха при него. Както винаги, лицата им бяха безстрастни маски — едната мургава, другата бледа. Мълчаливия съзерцаваше земята долу. Глезанка като че повече се интересуваше от бебето скат.

— Сега сме на височина под две хиляди стъпки, но пак си е голямо падане — рече Боманц. — Пък и онова все още ни е грижа.

„Онова“ означаваше малките огньове, които продължаваха да горят там, където задната половина се бе откъснала. Някой от тях всеки миг можеше да достигне до газов мехур.

— Трябва да минем възможно най-напред и да се надяваме на най-доброто. — Опита се да вложи в тона си повече надежда, отколкото хранеше.

Мълчаливия кимна.

Боманц се огледа. Манастирът гореше весело, подпален от огнегълтача. Значи това донякъде бе свършило работа. Но когато се ослуша както трябва, той усети възел от ярост и болка, кипящ сред пламъците.

Хромия отново беше оцелял.

Неговият план донякъде също свърши работа.