Айлин Гоудж
Остани до мен (25)

Епилог

Камбаните на „Принстън“ се чуваха надалече в деня на сватбата на Джей и Франи. Беше първата седмица на октомври и облаците и дъждовете от предишната седмица бяха отстъпили място на ясни небеса и приятна температура. Прозорците на обраслите с бръшлян сгради бяха отворени, студентите се разхождаха по ливадата пред библиотека „Файърстоун“, вдигнали глави към последните великолепни лъчи на есенното слънце.

Докато Емерсън и Стиви вървяха към параклиса, облечени в еднакви бледозелени копринени рокли с тъмнозелени колани, Емерсън се замисли за студентските си години. Спомни си колко нервна бе, когато влезе в стаята си в общежитието през първата година, уплашена дали ще си допадне със съквартирантката си от Калифорния с момчешкото име и дали ще издържи цяла една година, без никой да разбере, че е натрапница. Няколко минути, след като се запозна със Стиви, тя бе забравила напълно страховете, а докато оправят багажа си, бяха станали приятелки за цял живот. Стиви Лайт^[1], както подсказваше името, бе истински огън, умееше да озари всички около себе си и тласкаше Емерсън напред. И до ден-днешен си бе останала същата.

— Хайде малко по-бавно — помоли задъхано Емерсън. — Ако се спъна и започна да раждам, Франи никога няма да ти прости. — Франи щеше да пристигне с лимузина, придружена от родителите на Джей, които щяха да доведат Рут, затова Емерсън взе колата си, но забрави, че от паркинга до параклиса има доста път.

— Извинявай. — Стиви веднага забави крачка и погледна притеснено Емерсън. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. Просто съм задъхана. — Емерсън спря, за да си почине, притиснала ръка към корема.

Толкова ли едра бе, докато беше бременна с Ейнзли? Беше доволна, че Франи предвидливо се бе спряла на рокля с висока талия, защото се наложи на два пъти да отпуска своята. Не трябваше да се съобразява обувките да са в цвета на роклята, а да обуе удобни, ниски.

— Дано и аз да изглеждам елегантна като теб — обади се Стиви.

Емерсън я зяпна с отворена уста.

— Да не би…

— Не съм — побърза да я увери Стиви. — Райън искаше да започнем веднага, но му казах да изчака поне година, преди да се хвърлим в дълбокото.

Сватбата им, стилна и нетрадиционна като Стиви, се състоя на усамотен плаж в Пасифик Гроув, сред най-близките приятели и роднини. Булката бе в семпла винтидж рокля от ирландска коприна, а младоженецът в хавайска риза и бели дънки. И двамата бяха боси. Интересното настъпи, когато се появи Грант Тобин, понесъл китара. Беше написал песен специално за Стиви и Райън и я изсвири, когато двамата се изправиха в беседка, обрасла с клони, украсена с миди, докато залязващото слънце ги обливаше в златна светлина. Гласът му бе поостарял, като на човек, пребродил много пътища и видял много, но бе станал още по-завладяващ. Емерсън бе погледнала към майката на Стиви и бе забелязала по бузите й сълзи. Сигурно й се е сторило, че става свидетелка на чудо, след като красивата й дъщеря и баща й споделят този великолепен миг.

Емерсън се обърна към Стиви с усмивка.

— Нали знаеш какво са казали хората: „Ако искаш да накараш Бог да се посмее, прави планове.“

И тя бе имала намерение да изчака, преди да роди второ дете, ако не за друго, то поне да е сигурна, че нещата са си на мястото. Оказа се, че майката природа има други намерения. Скоро след като се омъжи, лекарят й я уведоми, че двата пропуснати цикъла, които тя предполагаше, че се дължат на стреса покрай неприятностите на Реджи с имиграционните и смъртта на майка си, са били предизвестие за „малкото човече“, както казваше Марджъри. Реджи не можеше да си намери място от щастие, когато му съобщи новината, а Ейнзли нямаше търпение да получи братче или сестриче. На Емерсън й трябваше повече време, докато свикне с тази мисъл. Да роди още едно дете бе огромна отговорност. След като първоначалният шок премина, тя се поотпусна. Не се беше справила зле с Ейнзли, така че нямаше причина да се притеснява. Продължиха да вървят съвсем бавно.

— Не мога да си представя Грант в ролята на дядо — отбеляза Стиви.

— Поне няма да ви се налага да харчите излишни пари за уроци по музика — пошегува се Емерсън.

— Права си. Ще научи детето да свири на китара, преди още да проговори — засмя се Стиви.

— Двамата с майка ти как се разбират? Сториха ми се доста близки на сватбата.

Стиви се разсмя, когато долови намека на Емерсън, че между тях става нещо.

— Просто приятели са. Ходят заедно на сбирките на анонимните алкохолици. Иначе нямат много общо.

— Освен теб.

Стиви се усмихна.

— Точно така. Да не говорим, че Грант прие на доверие думите ми, че е бил с мама, когато съм зачената.

Въпреки тази забележка Емерсън знаеше, че Стиви много се е сближила с баща си за краткото време, през което двамата се познаваха. Може би щяха да са още по-близки, ако бяха живели заедно, но приятелката й приемаше разумно и спокойно фактите, а и Емерсън се бе научила, че човек трябва да приема онова, което животът му поднася, и да се възползва максимално.

Влязоха в параклиса през страничната врата. Емерсън имаше чувството, че се връща у дома. „Принстън“ бе неин дом, където се бе радвала на близостта на приятелите си, далече от света, в който бе расла. Когато надникна към пейките, направени от стойките на оръдия, останали още от Гражданската война, забеляза, че почти всички места за заети. Погледът й бе привлечен към източния прозорец над олтара. Там бяха изрисувани Христос, сцени от псалмите на Давид и великите християнски епоси — „Божествена комедия“ на Данте, „Смъртта на Артур“ на Малъри, „Изгубеният рай“ на Милтън и „Пътешественикът“ на Бънян. Спомни си собственото наследство, прадедите, сред които имаше герой от времето преди Революцията и държавен секретар по времето на Джеймс Мадисън, също завършил „Принстън“, чието име се споменаваше в „Прозорецът на закона“ На южната страна на централния кораб. Сега вече се гордееше с това наследство, тъй като не се чувстваше заложница.

Забеляза Реджи до входа с останалите шафери — братовчеда на Франи, Давид от Израел, съпруга на Стиви и Тод, приятеля на Джей от офиса. Потърси с поглед съпруга си, висок и представителен в тъмен костюм и вратовръзка, с няколко стръка клематис на ревера, и усети как сърцето й потрепва. Шест месеца, след като бе сключила първия си брак, имаше чувството, че се задушава, но животът й с Реджи ставаше все по-хубав. Ако Бог се усмихваше в този момент, то бе, защото нещастието, което се опасяваше, че дебне зад ъгъла, този път се бе оказало истинско щастие.

Бригс пристигна с Ейнзли, която приличаше на малка принцеса в бухналата рокличка и лачени обувки, косата й се виеше на едри къдрици. Вчера цял следобед се бе упражнявала, за да се представи като добра цветарка и Емерсън едва успя да я накара да си легне, а на сутринта й беше още по-трудно да я събуди. Добре, че Бригс, който бе пристигнал снощи, отседна в техния хотел и предложи да я докара.

Емерсън прегърна и двамата и подаде на Ейнзли кошничката с розови цветчета, които трябваше да разпилее по пътя към олтара.

— Знам, че ще се справиш блестящо, мила — прошепна тя на дъщеря си, преди да отведе и двамата до пейката, където Ейнзли трябваше да изчака реда си, и се върна на своето място.

Камбаните замлъкнаха и зазвуча кантата от Бах, изпълнена с много чувство от органиста. Долови леко шумолене, обърна се и видя Франи, която тъкмо влизаше, поразително красива в роклята от копринена тафта, която Емерсън й бе помогнала да избере, с букет от розови и бели рози. Придружаваха я Рут и родителите на Джей, Евърет Гюпдерсън, облечен в черен костюм и вратовръзка, много по-спокоен, отколкото Емерсън някога го бе виждала, благодарение на усилията на Франи и съпругата му Ивон, която полагаше огромни усилия, за да задържи буйната прощъпалничка и да не й позволи да й смачка роклята.

— Дано не съм ви накарала да чакате прекалено дълго — започна Франи.

— Да не би да се уплаши, че ще започнем без теб? — попита Стиви.

— Я се виж. Прекрасна си. — Емерсън попи сълзите си с кърпичката, която предвидливо бе пъхнала в ръкава си. Роклята на Франи бе великолепно подбрана за закръглената й фигура — подчертаваше талията, а кръглото деколте бе съвършено за налятия й бюст. Косата й бе прибрана и булото падаше на меки вълни по лицето.

— Благодарение на теб — отвърна Франи. — Ако не беше с мен, щях все още да вися в онзи булчински магазин и да се чудя какво да избера.

— Не забравяй, че тя има огромно търпение — пошегува се Стиви.

— Което не може да се каже за теб — отвърна Емерсън през смях. — Теб трябваше да те отведем насила до олтара.

— Повече няма да допусна подобна грешка — потръпна шеговито Стиви. — Което ще рече, че Райън и да иска, няма да може да се откачи от мен.

— Като гледам, не се оплаква — вметна Франи.

Прозвуча „Chi il bel sogno di Doretta“^[2] на Пучини, която щеше да изпълни колежката на Франи Хана Морланд с чудесното си сопрано. Емерсън надникна и забеляза Джей пред олтара, застанал до кума Тод Остър. Почти нямаше свободни места, вратите бяха все още отворени и след броени минути булката и двете й шаферки щяха да влязат, предвождани от Ейнзли. Емерсън хвана под ръка най-добрите си приятелки и заяви:

— Време е за шоу, момичета.

Докато трите жени вървяха по алеята, за да излязат пред централния вход на църквата, Стиви си помисли за дългия път, който бяха изминали, преди да стигнат до този момент. Ами нейната сватба? След всички драматични събития, които я предшестваха, тя очакваше да е като кълбо от нерви, вместо това, щом двамата с Райън застанаха боси на пясъка и размениха клетвите си на фона на залязващото слънце, сред хората, които най-много обичаше, тя усети необяснимо спокойствие. Може би имаше нещо общо с Грант, защото знаеше какво му е струвало да измине тези няколко километра, много повече, отколкото на леля й Катрин, за да долети от Хонконг. Беше си обещала да не плаче — сълзите бяха за младите момичета, които редовно четяха списание „Булка“, но когато той запя песента, написана специално за случая, тя едва успя да се въздържи. Поне можеше да използва за извинение слънцето, което блестеше в очите й.

Когато церемонията приключи, всички ръкопляскаха, смееха се и се изправиха, за да ги поздравят. След това имаше барбекю на плажа и когато нощта падна, направиха огън и пекоха бонбони от захарно тесто. По едно време Стиви забеляза, че Нанси и Грант се изнизват нанякъде. Малко след това ги забеляза да се разхождат по плажа, силуетите им се открояваха на огряното от луната море. Напоследък бе започнала да си фантазира как двамата се влюбват и се женят. Само че Нанси се изсмя, когато Стиви й подхвърли тази идея. Били просто динозаври от една епоха, които, поне така се надявала, с времето щели да станат добри приятели. Вероятността да се влюбят била колкото някогашната зала „Филмор“ да се надигне от пепелището като феникс.

Сега, докато се качваха по стълбите към параклиса, Стиви зашепна поверително в ухото на Франи:

— Ако искаш да знаеш, ще разбереш каква си я свършила, чак след като всичко приключи.

— Не я слушай. Наслаждавай се на всяка секунда — обади се Емерсън.

Вместо баща или най-близък роднина мъж Франи бе решила да наруши традицията и двете й шаферки щяха да я отведат до олтара. Стиви я усети как потръпва, когато поеха по пътеката по розовите листчета, които бе посипала Ейнзли, и й се прииска да я погали по ръката и отново да прошепне, че всичко ще бъде наред. Само че Франи не откъсваше поглед от застаналия пред олтара Джей, който дори във фрак изглеждаше така, сякаш току-що е скочил от каросерията на пикап. Косата му бе рошава, както обикновено, бузите му бяха загорели от слънцето, а от начина, по който Франи грееше, бе очевидно, че няма нужда никой да я окуражава.

Докато Франи пристъпваше към олтара, стиснала ръцете на Емерсън и Стиви, тя почти не забелязваше хората наоколо. От време на време мярваше по някое познато лице — леля Сейди и чичо Мо, пристигнали от Форт Лодърдейл; майката на Стиви — Нанси; майката на Джей, облечена в копринена рокля, поставила Рут в скута си. Франи изпрати въздушна целувка на Рут и малката я зяпна с отворена уста, сякаш не я позна.

Не за пръв път й се прииска майка й и брат й да присъстват. Естер сигурно щеше да намери за какво да мърмори отначало — нали се омъжваше за него, при това в църква, но фактът, че избраникът бе Джей, когото наричаше „моя еврейски син“, убедена, че в друг живот е бил евреин, щеше да я накара да преглътне. А пък Боби… той може би щеше да смути церемонията със странното си поведение… но и той щеше да се радва за тях.

Припомни си последния път, когато Джей бе застанал във фрак пред олтара — тогава се женеше за Вивиън. Франи бе кума. Сега Вивиън бе в Париж и живееше с някакъв французин. Ето че бе дошъл редът на Франи да поеме към олтара, облечена в бяло, със сърце, изпълнено с любов, убедена, че постъпва правилно.

След това за нея съществуваше единствено Джей. Очите му бяха като пътеводна светлина. Когато застана до него, той преплете пръсти с нейните и прошепна: „Изглеждаш великолепно.“

Свещеникът говори кратко, но красноречиво за светостта на брака, за предизвикателствата, които трябвало да посрещнат през идващите години. Когато дойде време да си разменят клетвите, Джей извади лист от джоба си. Прочисти гърлото си и зачете на глас:

— Франи, ти си най-добрата ми приятелка, моята сродна душа. Не знаех, че тези две неща могат да се съчетаят в една жена, но сега вече съм сигурен. Освен това знам, че ако остатъкът от живота ни прилича на досегашния, ни очаква истинско приключение.

Погледна я, двамата се усмихнаха, после доловиха смеха на онези, които ги познаваха най-добре.

— Не мога да си представя живота без теб. Ти ме караш да се смея, винаги си до мен, когато имам нужда от теб. Ти ме караш да запазя честността си и аз ставам по-добър човек, когато съм край теб. А най-важното е, че ме дари с прекрасна дъщеря. Ако мога да си пожелая още нещо, то ще бъде да прекарам остатъка от живота си заедно с теб.

Очите на Франи се напълниха със сълзи и тя прошепна:

— Няма начин да кажа нещо по-хубаво.

Клетвите, които тя бе написала, й се сториха съвсем обикновени. Как можеха думите да изразят онова, което Джей означаваше за нея, всичко, което бяха преживели през изминалите години? И смехът, и сълзите, и изреченията, които единият започваше, а другият довършваше; дългите разходки до късно през нощта; огромните количества пилешка супа, която тя му носеше, когато той се разболееше, и безбройните пържени картофки, които й позволяваше да открадне от чинията му; свалките, които бе търпял заради нея и футболните мачове, които тя бе изгледала с него; завивките, които й позволяваше да придърпва към себе си; безбройните случаи, когато ставаше нощем, за да успокои Рут.

Джей стисна ръката й и прошепна:

— Ти отдавна вече си го казала.